Мери Алис Монро
Втората звезда надясно … чак до сутринта (20)

Глава 19

Беше нощ, която Фей никога нямаше да забрави.

Тръгнаха в сивия лондонски следобед и пристигнаха в дълбокия мрак на крайбрежната нощ. Далече от града светлините на звездите блещукаха в ясното чисто небе. Влажният студен въздух щипеше бузите им и ухаеше на морска сол, пушек от комините, прясна риба и мокро дърво. Не можеше да види много в тъмнината, освен силуетите на дърветата с листата и огромните стволове, плътно наредени един до друг като каменна стена. Имаше усещането за зеленина, което не бе изпитвала, откакто бе дошла в Лондон. От задната страна на хотела земята се спускаше рязко надолу, създавайки чувството, че бяха стигнали до края на света. Още една стъпка и може би щяха да се катапултират в космоса. Гледката на дивата и пищна природа я накара да осъзнае колко много й бе липсвало това.

Джак бе направил резервация в един от големите английски хотели. Беше историческо място, пълно с европейски чар — с мраморни подове, кристални полилеи и изящни позлатени огледала, които висяха на избледнелите тапети. Джак отиде да ги регистрира на рецепцията, която представляваше бюро, оградено от двете страни със стари дървени отделения, всяко направено от дебел махагон и изваяно с отдавна забравено майсторство, маркирани с номерата на стаите. Фей не можеше да понесе да стои до него и да се преструва, че е мисис Греъм, затова се разходи по тесния коридор. От двете му страни имаше стъклени витрини и тя се престори, че проявява истински интерес към невъзможно скъпите и шикозни дрехи, чанти и бижута. Вдигна глава и видя как рецепционистът се протяга за голям месингов ключ от стената, сваля го от месинговата закачалка и го подава на Джак. Докато гледаше как дългите пръсти на Джак хващат ключа, потръпна, чудейки се какво ли ще бъде да усеща допира на тези пръсти по тялото си, да бъде отново с мъж, след толкова дълго време.

Униформен носач се спусна към нея и настоя да носи малката й протрита кожена чанта. Фей се изчерви до пръстите на краката си и когато се качиха в лъскавия огледален асансьор, за да изминат двата етажа до тяхната стая, бе абсолютно уверена, че младият мъж, свел очи надолу, знаеше за какво бяха дошли тук — с толкова малко багаж и само за една нощ. Позната сцена за него, разбира се, но за нея бе абсолютно нова.

Стаята им бе голяма, с високи тавани и все пак уютна, наскоро ремонтирана с ярки, флорални тапети, които бяха в тон с тапицерията на дивана и възглавничките. Френски прозорци се отваряха към балкона, който сега бе покрит от плаща на мрака.

Банята бе огромна, с лъскави модерни тръби, мраморна мивка и вана с крака във формата на животински лапи — толкова голяма, че дори мъж, висок като Джак, можеше да опъне краката си.

Виждайки истинските ленени хавлии и чаршафи, изтънчено намигване към миналото, Фей осъзна, че Джак бе избрал първокласен хотел, място с атмосфера и стил, за тяхната единствена нощ.

На лицето й се появи усмивка и тя се обърна. Той даваше бакшиш на пиколото и поръчваше шампанско, изстудено, и ягоди, пресни, които незабавно да бъдат изпратени в стаята. И всичко това с лекотата на човек, правил това и преди.

Нямаше как да разбере дали е така. Джак бе мъж с вродена самоувереност, чувстваше се естествено навсякъде, звезда и в ресторанта, и в пъба, и на научна среща, и на спортно състезание, а и тя не го познаваше достатъчно дълго, за да го разпита лукаво дали е бил в този хотел и преди, с друга жена.

Една независима жена не задаваше такъв вид въпроси на един независим мъж.

След като пиколото внимателно затвори вратата, Джак огледа стаята, отвори чекмеджетата, провери минибара и банята. Фей виждаше единствено леглото. Огромното легло, кралски размер, с балдахин, което бе центърът на стаята. Беше повече от легло — бе изявление.

Джак отвори вратите на балкона, свали си якето и излезе навън, като разхлаби вратовръзката си и я заметна през рамото си, загледан в чернотата на морето и небето.

Мислеше си, че е претръпнал, но тази вечер бе нервен като тийнейджър, който се канеше да прави любов за първи път. Искаше всичко да е идеално. Заради нея. Искаше тази нощ да бъде паметна.

Знаеше, че и тя е нервна; беше забелязал изражението й, когато видя огромното легло с балдахин, и почти му се прииска да се откажат, когато забеляза как устните й потрепват.

Добротата трябваше да се възнаграждава с доброта и той не искаше нищо повече от това да я направи щастлива, да й покаже, че я обича. Може би трябваше първо да отидат в ресторанта? Да й даде време да се отпусне. И ако тя не се почувстваше добре, тогава… Потърка брадичката си. Ако поискаше друга стая, щеше да бъде доволен само да споделят вечерята и да се поразходят по плажа заедно. Щяха да бъдат само приятели.

После се обърна и видя усмивката й. Сладкото й изражение разби всичките му илюзии. Лъжец, каза си той. Не искаше да бъде просто неин приятел. Искаше да бъде неин любовник. Искаше всичко.

Шампанското дойде и те се разсмяха, когато тапата изгърмя и удари тавана. Джак напълни две чаши, изумен, че ръцете му бяха спокойни въпреки бясно пулсиращата кръв във вените му. Вдигнаха чашите си и се чукнаха.

Той се усмихна закачливо, тя — свенливо.

— Наздраве, за най-добрия ми приятел — каза Фей.

Той преглътна сухо, после напълни отново чашите им и предложи:

— За прекрасната незабравима нощ, която ни предстои.

Тя изпи набързо чашата си, погледът й дискретно се стрелна към леглото.

Между тях премина силен ток като шума на океанските вълни, които се разбиваха в скалите отвън, под техния прозорец.

Последва неловка тишина, докато отпиваха от чашите си, ясно осъзнаващи, че стоят рамо до рамо, коляно до коляно. Джак огледа красивата стая, осветена меко от процеждащата се светлина, и огромното легло с балдахин и почувства, че сцената е аранжирана за финалното действие. Сведе глава и се загледа във Фей над ръба на чашата си. Малките й деликатни ръце стискаха здраво кристалното столче, а очите й продължаваха да се взират в леглото.

Симпатията и желанието избухнаха едновременно в сърцето му и Джак рязко скочи на крака. По дяволите, никога не бе обичал предопределените роли.

— Вземи чашите — каза той, грабна бутилката с шампанско и я повлече към леглото.

Дръпна тежката завивка от леглото, докато Фей го гледаше с широко отворени очи. После събра още одеяла, после възглавниците и отиде до френските прозорци. Плъзна ги и излезе на балкона.

В стаята нахлу прохладен вятър и Фей чу тътена на вълните по скалите отдолу. Изпълнена с любопитство, последва Джак на балкона, чудеше се какво бе намислил, потръпвайки от студения ароматен нощен въздух. Той отмести масата и двата железни стола встрани и започна да постила одеялата на пода, като постави възглавниците близо до бутилката шампанско.

— Сега загаси лампите и ела навън — каза и разстла завивката върху одеялата. — Нощта е ясна и толкова далече от града ще можем наистина да видим звездите.

Гледане на звезди, помисли си Фей? Напрежението я напусна и тя се изкикоти леко.

— О, Джак — каза тя с извити устни, — не съм гледала звездите с момче, откакто бях в гимназията на „Лий стрийт Бийч“ в Еванстън. Класически план за свалки и натискане.

— Кой е казал, че ще се натискаме? Но обичам да гледам звездите. А ти?

— Да, обичам — отвърна тя, а сърцето й политна от радост. — Виж, Джак! Пълнолуние е!

В мига, когато го каза, изпита някакво предчувствие. Уенди не каза ли, че Питър Пан винаги идва по пълнолуние?

— Побързай и загаси — провикна се Джак развълнувано, като се пъхна под завивката. — Няма смисъл да мръзнем, когато тук е топло и приятно.

Едно движение на китката й и внезапно стана тъмно като в рог. Джак я повика по име и тя последва звука на гласа му през тъмната стая така, както корабът следва сирената от фара, насочвана между всички опасности на каменистите си спомени, за да стигне по безопасния курс право при него.

Той повдигна завивката и тя се пъхна до топлото му тяло. Усети мириса на соления въздух и сладката му кожа, чу звука на допиращите се платове на дрехите им, телата се размърдаха, докато се заравяха като животинки под одеялата. Джак се пресегна, притегли я към себе си, постара се да й бъде удобно, постави главата й на рамото си, лицето му бе заровено в косата й. Фей затвори очи за миг, въздъхна шумно, наслаждавайки се на допира на ръцете му до тялото си, студеният й нос се докосваше до топлия му врат. Пръстите й се отпуснаха на гърдите му, сгънати като котешка лапичка върху памучната му риза, и се заиграха с твърдите пластмасови копчета.

Най-накрая двамата се наместиха, с долепени глави, а дъхът излизаше от устата им на дълги струйки пара. Взираха се в небето, толкова безкрайно и пълно с толкова много звезди, че душите им се изпълниха с благоговение.

— Винаги съм обичал да гледам звездите, още от дете — каза Джак. — Предполагам, че заради това, като пораснах, започнах да ги изучавам. Някои хора се потискат от тяхната безкрайност. Не и аз. Гледам към тях и се вдъхновявам.

— Толкова е… необятно.

— Затова е така вълнуващо. Изследователите са проучвали разстоянието до звезди, които са избухнали още преди нашето слънце да е било родено. Помисли си само — каза той и очите му сияеха, а гласът му трепеше от вълнение. — Вселената ни е много по-стара, отколкото сме смятали, и продължава да се разширява. Още и още, и още. Вече сме 95% сигурни, че Вселената ще се разширява вечно.

— Този вид безкрайност е нещо, което обикновено свързвам с Бог.

— Да. Кара те да осъзнаваш собствената си смъртност, нали? Ние сме само прашинки на картата на времето.

Фей потръпна и се притисна до него, докато се взираха в небето. Имаше чувството, че се притиска не само до тялото, а и до душата му. Колкото по-незначителни изглеждаха на фона на безмерния космос, толкова повече значеха един за друг — две души, долепени една до друга, докато се носеха през звездното море. Джак й сочеше съзвездията: Андромеда, Риби, Голямата мечка и точно над главите им — Малката мечка. Ахнаха в унисон, когато видяха падаща звезда.

— Звездите живеят и умират като всичко друго — каза й той, загледан нагоре, с отнесен глас. — Някои са горещи и плътни, изгарят енергията си с невероятна скорост. Други са студени, изхабяват енергията си много по-бавно, раздават я на малки частици, отлагайки неизбежното. Всички се борят срещу непреодолимите сили, също като нас. В крайна сметка обаче те всички колабират и светлината им угасва.

Джак млъкна и стисна раменете й и Фей усети усмивката му до бузата си.

— Но докато са живи, сияят.

Гласът му бе мелодичен, баритон, който я обвиваше. Тя изви глава и огледа силния му профил, правия му нос и широкото чело. Запита се: Кой си ти?

Той също се обърна и под напрегнатия му поглед тя почувства, че мъжът до нея се питаше същото: Коя си ти?

— Понякога… — прошепна сковано тя — не чувствам, че сияя.

Изражението му стана замислено и Джак хвана ръката й и я целуна, пръстче по пръстче, като между целувките казваше:

— Желязото в кръвта ти, калцият в костите ти, магнезият в клетките ти, цинкът в ноктите ти… Знаеш ли, че всички тези обикновени елементи са част и от звездите?

Плъзна пръста си от челото до брадичката й и я накара да го погледне.

— Ти, Фей О’Нийл, си звезда.

Тя въздъхна… и засия.

Едно леко движение и устните му бяха върху нейните.

Ръцете му я притиснаха, докато тя вдигна своите и ги обви около врата му. Фей затвори очи и пропадна в необятност като тази, която бе над главите им. Той беше магнетичният Северен полюс, тя беше Южният и между тях двамата милиони електрони се извиха като спирала в космическа черна дупка.

Страстта разтопи телата им, пепелта от всеки огън служеше като гориво за следващия, сливайки ги в една синтезирана звезда. Тя се отпусна и почувства как се разтваря в милиони светлинки.

Луната се издигна високо в небето, а Джак продължаваше да държи Фей в прегръдката си. Беше прекарал прекалено много години по пътя. Цял живот безметежно реене. Можеше ли най-накрая да спре, да се установи, да разбере какво означава да потърси промяна вътре в себе си?

Вдигна глава, избра си една звезда и мислено си пожела да…

Фей се намести удобно в Джак, хващайки се за това, което си казваше, че е просто една мечта. Ето, тук беше мъжът, с когото можеше да сплете ръце и да си създаде нов живот — живот, основан на доверие, почтеност и взаимно уважение. Можеше ли наистина да повярва, че такъв живот е възможен?

Отвори очи, откри една звезда и мислено си пожела да…

 

 

Заспаха на открито, с желания на устните си, сплели ръце, настанявайки се в сънищата на другия. Морето се бушуваше и блъскаше в скалите под тях.

Над любовниците, далече високо в небесата, звездите блещукаха.

Сутрешното слънце се надигна с величествен блясък над искрящите вълни и хвърли светлината си върху спящата двойка, увита долу на малкия, извит балкон, надвесен над скалите. Фей се пробуди бавно, премигна срещу ярките надничащи лъчи и се огледа, все още неосъзнаваща къде точно се намира. Закри очите си с длан и се заслуша в звуците от разбиващите се отдолу вълни и в острите звуци на чайките над главата си. Почувства топлината на мъжката кожа до себе си и се заслуша в лекото похъркване на Джак. Протегна се с разперени ръце и вдиша с пълни гърди свежия аромат на морския бриз и мускусния парфюм на любовта. Споменът за предишната нощ нахлу в съзнанието й и заедно с него тялото й отново бе обзето от нарастваща възбуда, последвана от усещане за дълбоко задоволство.

— Будна ли си? — попита Джак, прозявайки се шумно.

— Ммм… — отвърна тя и изпита необясним свян.

Той се обърна и я притисна към себе си. Очите му бяха сънливи, а устните — извити леко на една страна, оформяйки дълбока трапчинка, която стигаше чак до брадичката му.

— Трябва да ти призная нещо — каза Джак.

— О, не ми казвай, че си женен и имаш дузина деца…

— По-лошо. Ще ти разкажа съня си.

Тя простена и издърпа одеялото над главата си.

— Сънувах те.

Фей подаде глава.

— Така ли?

— Защо е толкова трудно да повярваш? Ти никога ли не си ме сънувала?

— Налучкваш. О, не се надувай. Добре, признавам. Аз… Понякога.

Усмивката му стана още по-широка и той изглеждаше безкрайно доволен.

— Е, понякога сутрин, когато се събуждам, затварям очи отново и се опитвам да сглобя твоя образ. Но невинаги ми се получава веднага. Затова използвам паметта си, за да извикам по-точни детайли. В какво беше облечена последния път? Как беше прибрала косата си?

После сви рамене и трапчинките му се очертаха по-ясно.

— Това, което наистина исках — беше ти.

Тя също се усмихна, сърцето й сякаш се бе пробудило от дълъг сън. Не помнеше някой някога да й беше казвал нещо толкова мило. Сгуши се в него и измърмори:

— Ммм, Джак… Иска ми се да можеше винаги да се събуждаме така.

Той се намръщи.

— Фей, в четвъртък си тръгвам.

Въпреки че бе наранена, не беше честно да очаква повече от него.

— Знам — отвърна тя. — Ей — продължи, решена да му покаже колко независима жена беше. — Може да бъдем като Кари Грант и Дебора Кер. Ще изчакаме шест месеца и ще видим кой ще се появи на върха на Емпайър Стейт Билдинг^[1]?

Джак се усмихна насила. Хвана ръката й и се заигра с пръстите й.

— Джак — каза тя със сериозен тон. — Не прави това. Не искам нищо повече от това, което имаме сега. „Спомен за една любов“. Щастлива съм, че имахме своя миг заедно. Винаги ще го пазя в сърцето си — кимна и издърпа ръката си. — Но аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. И за децата си.

Лицето му стана сериозно.

— Искаше ми се да можех да ти предложа повече. Свикнал съм да живея по такъв начин. Прекалено е късно. Неспособен съм да се променя.

— Всеки е способен да се промени, Джак. Харесва ли ти или не, ние сме възрастни хора. Но трябва да изберем да се откажем от безгрижното си детство. Отношенията на възрастните: брак, да бъдеш добър родител, добър съсед… Това не са игри, Джак. Това е истинският живот и той може да те възнагради богато. Но са нужни усилия, много работа.

— „Работа много и малко игра — Джак стана скучна душа.“^[2]

— Не — каза тя натъжено. — Разбрал си всичко погрешно. И поговорката е грешна. Би трябвало да е: „Работа малко и много игра — Джак стана много, много самотна душа“. Ние сме резултат от решенията, които вземаме. Не е ли това центърът и на квантовата механика? Ти ми кажи. Ти си ученият.

— Да, аз съм — отвърна замислено той. — Трудно е да се обясни. Аз съм учен, но съм повече по вариациите на нелинейното мислене. Логическото бавно изграждане на солидна основа не е за мен. То е за инженери като Хенри Форд или Джордж Уошингтън Карвър. Аз обичам да прескача отвъд конвенционалното и да виждам нещата по нов и различен начин. Аз съм мечтател — като Исак Нютон и Алберт Айнщайн.

— Само защото си роден мечтател, това не означава, че не можеш да живееш и на земята. Джак, защо се боиш толкова много от компромиса? От обвързването?

— Не мога да бъда обвързан с правила или да отговарям на нечии очаквания, Фей. Трябва да бъда свободен да бродя, физически и в мислите си. Няма да е честно от моя страна да очаквам друг човек да ме следва или да върви редом с мен.

Фей погледна искреното му лице и се замисли колко жалко беше, че толкова мил и добър, и безкрайно любвеобилен човек като Джак щеше да се превърне в самотен нещастен старец, вкопчен в изплъзващия се образ на младостта, защото няма да може — или няма да поиска — да порасне. Той винаги щеше да бъде, осъзна внезапно тя, изгубено момче.

Внезапно децата й страшно й залипсваха.

Надигна се и се уви с одеялото, за да се предпази от студения порив на вятъра.

— Джак, мисля, че си казахме всичко, което трябваше да се каже. Задава се буря. И е време да се прибираме у дома.

* * *

Колкото повече наближаваха града, толкова по-злокобни ставаха облаците над тях и Фей все повече се отдалечаваше от звездните сънища от изминалата нощ.

Когато стигнаха Лондон, бурята вече бе в разгара си и дъждът валеше като из ведро. Падналите листа от дърветата се бяха събрали на купчинки по тротоарите и по стъпалата на номер 14. Когато излезе на улицата, Фей мислеше само за това как ще види Том и Мади. В мислите си виждаше само тях. Джак я последва, докато тя се втурваше запъхтяно към мансардата.

— Ехо! Къде сте? Прибрахме се! — провикна се тя, като отвори вратата.

— Върнали сте се! Толкова рано! — обади се Уенди и разпери ръце да ги прегърне, усмихвайки се лъчезарно. Тя седеше на мястото си до прозореца пред широко отворения прозорец, увита във вълнения си шал, за да се предпази от влажния хлад. В мансардата беше смразяващо студено.

— Уенди, не трябва да стоиш на отворения прозорец. Ще настинеш. Виж се само! Вцепенила си се от студ. Нека да затворим прозореца.

— Не! — възкликна притеснено тя. — Трябва да остане отворен!

— Съвсем малко тогава — съгласи се Фей. Погледна към Уенди и се замисли, че тя бе спретната и сресана като изящна брошка, както обикновено, но лицето й бе изтощено и изморено, сякаш бе будувала цяла нощ.

Внезапно я обзе неясна тревога. Огледа мансардата, погледът й се плъзна по ярките и слънчеви рисунки по стените и на лицето й се появи бегла усмивка. Но никъде не видя Мади и Том. Стомахът й се сви, но си каза, че е от разочарование. Беше си представяла как ще се втурнат към нея само при звука на гласа й.

— Мади! Том! — провикна се тя.

Само канарчето изцвърча в отговор. Мансардата бе странно тиха. Инстинктът накара Фей да се обърне отново към Уенди и да я погледне въпросително. Напрегнатото изражение на лицето на възрастната жена, обикновено толкова ведра и спокойна, учести ударите на сърцето й.

Уенди изглеждаше странно резервирана. Дори напрегната.

— Къде са децата? — попита Фей, опитвайки се да овладее тревогата в гласа си.

Уенди се закашля леко и отклони очи.

— Това исках да ти кажа. Няма ги, скъпа — повдигна бързо глава. — Но не се тревожи. Ще се върнат скоро.

— Няма ги? Къде са?

— Това е най-невероятното нещо…

— Уенди? Къде са?

— В Невърленд! — отвърна тя със светнал поглед.

Фей премигна невярващо. Сигурно не беше чула правилно. Погледна към Джак.

— Уенди — пристъпи той напред. — Фей не харесва такива шеги, когато става дума за децата. Къде са наистина?

— Но аз ви казах. В Невърленд.

Фей плесна с ръце. Не можеше да повярва на ушите си. Не знаеше какво да каже и сърцето й бумтеше в ушите й.

— Имаш предвид увеселителния парк? — настоя Джак, но тя усети притеснение в гласа му. — Да не би някой да е завел децата в парка? Кой?

— Питър, разбира се — отвърна Уенди. — И не, не говоря за тематичния парк „Невърленд“. Не и този път.

Долепи ръцете си и очите й светнаха, предизвикваше ги да споделят нейното удоволствие.

— Той дойде! Точно както подозирах, че ще стане. Беше пълнолуние, нали знаете. Харесва му да идва, когато пътят е осветен. Той… — старата жена сведе скромно глава и се заигра с полата си. — Той дойде за мен, разбира се.

Вдигна глава отново, очите й светеха.

— Но Тутълс толкова искаше да отиде. И Мади ме умоляваше. Знаете колко настоятелна може да бъде. Така че си помислих, защо не? Щеше да бъде толкова приятно за тях да видят лагуната и къщичката на дървото и да изживеят толкова много приключения. Питър мрънкаше, но нямаше избор. О, скъпа, съжалявам, че не поисках разрешението ти, но нямаше време. Трябваше да взема незабавно решение и бях сигурна, че ще се съгласиш, щом разбереш. Виждаш ли? Няма за какво да се тревожиш.

Ръката на Фей политна към гърлото й, докато се взираше към дребната жена, седнала до прозореца, с бялата й коса като изпредено стъкло и необикновените, искрящи яркосини очи, прехласнатото изражение на сладкото й лице и крехките й като на птичка ръце, притиснати до гърдите й. Помисли си: О, божичко, тази жена е луда!

— Тя халюцинира! — обърна се към Джак с пресипнал глас.

После вината я заля с всичка сила, зашлеви я, разтресе я и разкъса сърцето й на парчета.

— Какво направих? Как можах да ги оставя? Защо рискувах? Божичко, къде са?

Паникьоса се. Роб… Дали беше той? Изтича в спалнята, крещейки „Мади! Том!“. Втурна се в коридора, погледна към улицата отдолу, после към задния двор, наведе се през отворения прозорец, извика имената им с пълни гърди.

Джак вече бе изтичал надолу по стълбището, за да провери в апартамента си, и тя го последва, нахлувайки в своя.

Когато Фей блъсна входната врата, мисис Джъркинс изпусна гоблена са и той изтрополи в краката й.

— Децата! Къде са?

Обърканото изражение на мисис Джъркинс разби и последната надежда на Фей.

— Не са ли с мисис Форестър?

— Не, не са. Не ги ли проверихте? Нито веднъж през цялата сутрин?

— Защо, помислих си… — запелтечи тя.

— Това е ужасно небрежно! — развика се Фей.

Ужасът препускаше във вените, докато тичаше из стаите и викаше Мади и Том. Гласът й отекваше в празния коридор. Леглата им бяха непокътнати, нямаше и гънка по възглавниците им, четките им за зъби бяха сухи в чашите им, чиниите бяха чисти и подредени, якетата им висяха на закачалката на задната врата. Всичко беше на мястото си. Освен децата.

Джак се втурна след нея и я пресрещна на вратата. Лицето му бе мрачно.

— Не са долу. Нана е там, но децата ги няма.

Фей побледня, знаеше инстинктивно, че децата не биха оставили Нана сама. Изтича обратно в мансардата при Уенди, която стоеше до прозореца и се взираше навън, кършейки ръце с приведени рамене. Старицата тихичко каза:

— Те ще се върнат. Не се тревожи, той ще ги върне обратно.

— Искам си децата! — изпищя Фей и се строполи до стената. Зарови лице в ръцете си. Изпитваше само паника, граничеща с хистерия. Всичките й мечти се бяха срутили и тя се сблъска с най-ужасния си кошмар.

Децата й ги нямаше.