Джой Филдинг
Дълбокият край (8)

Осма глава

— Може да е съвсем случайно съвпадение — повтаряше Ив, повече сама на себе си, отколкото на Джоун, докато двете жени чакаха във всекидневната идването на Пол.

— Все това повтаряш — напомни й Джоун. — Наистина ли го вярваш?

— Не знам.

— Би ли се опитала да се свържеш отново с Брайън?

— Вече оставих две съобщения.

— Ами, може би тогава трябва да говоря с някой друг.

— Хайде. — Ив последва Джоун в кухнята. — Не мислиш ли, че трябва да изчакаш, докато дойде Пол?

— Кой знае кога ще стане това. Знаеш какво е движението в петък следобед. — Джоун вдигна телефона и го притисна към гърдите си. — Не звучеше особено щастлив, че трябва да идва дотук. Ще взима Лулу за събота и неделя, което означава, че се налага да измине разстоянието допълнително още веднъж.

— Колко жалко! — възкликна Ив. — Някакъв побъркан заплашва майката на децата му, мисля, че най-малкото, което може да направи, е да дойде дотук и да ти окаже известна подкрепа. Ще използваш ли това чудо или просто ти харесва да си го държиш? — Ив посочи към телефона в ръката на Джоун.

— Не знам номера.

— 555–512. — Тя взе указателя с телефони, който лежеше на плота под телефона. — Ето, ще ти го запиша.

Пръстите на Джоун натиснаха съответните цифри, като пропуснаха една и трябваше да ги наберат отново, после натисна три вместо последното две и се наложи още веднъж да повтори цялата процедура.

— Дай аз да го направя — каза Ив и взе телефона. Тя бързо и точно натисна бутоните. — Може би е по-добре и аз да говоря. Седни. Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

Джоун се отпусна върху един от кухненските столове без да има спомен да е прекосявала кухнята. Очите й наблюдаваха Ив, която й се усмихна, сякаш за да я увери, че всичко ще бъде наред, че тя владее положението.

— Да, ало. Казвам се Джоун Хънтър — заяви уверено Ив, като направи физиономия на Джоун. — Бих искала да говоря с някой относно заплашителните обаждания, които получавам. Благодаря. — Тя отметна косата от лицето си и зачака.

— Ало. Да, Джоун Хънтър е. Живея на Лоуръл драйв. Бих искала да съобщя за заплашителните обаждания, които получавам. С кого разговарям, ако обичате? — Джоун се облегна назад на стола си, наблюдаваше я с възхищение. Никога не би се сетила да попита за името. — Сержант Ейн — повтори Ив, после го записа на късче хартия. — Да получавам подобни обаждания напоследък. Започнаха…? — Тя погледна към Джоун за необходимия отговор.

Джоун присви рамене.

— Говори с мен за пръв път миналата неделя, но имах странни позвънявания в продължение на няколко седмици, може би дори повече — прошепна бързо тя.

— Да, тук съм. Получавам ги от няколко седмици — отвърна тя, парафразирайки отговора на Джоун. — Някакъв мъж… — Джоун вдигна длани във въздуха, за да изрази съмнение. — Поне аз си мисля, че е мъж — поправи се Ив, — ми звъни по всяко време, рано сутрин, посред нощ, такива работи, а в неделя ме заплаши. Да, заплаши ме. Какво точно ми каза ли? — повтори тя.

— Каза, че съм следващата — прошепна Джоун.

— Ами, когато ми се обади миналата неделя — доразкраси Ив, — ми каза да погледна страница тринайсета от „Ню Йорк Таймс“. — Джоун кимна в знак на съгласие. — Така и направих и там имаше статия за жената, която била убита в Седъл Рок, което е съвсем близо дотук. По-късно ми се обади отново и заяви, че аз съм следващата. — Последва пауза. — Да, само това ми каза. Не, не каза директно, че ще ме убие… но днес намерих парче вестник върху стъклото на колата си, беше същата страница тринайсета от последния неделен брой на „Таймс“. Същата страница, така че явно този тип ме следи и се страхувам, че ако е същият, който е убил онази другата жена… да, знам това. Да, сигурна съм, че има. Да, разбирам, но… Е, не ми е приятно, естествено. Има ли нещо друго, което можете да направите? — Последва дълга пауза. — Да, разбирам. Много ви благодаря. — Тя затвори телефона с явно отвращение. — Най-добрият в Ню Йорк — заяви тя саркастично.

— Какво ти каза?

— Онова, което си знаех, че ще ми каже.

— А то е?

— Че „ти си следващата“ не е точно най-лошата заплаха, която някога бил чувал и имала ли съм изобщо представа колко телефонни обаждания била получила полицията през последните няколко седмица от жени, които били убедени, че те са следващата жертва на Удушвача от предградието — така го наричат те. Каза, че някои жени дори обвинявали съпрузите или приятелите си и че ако трябвало да разследват всяко маниашко обаждане, което хората получавали, нямало да им остане време за нищо друго. Така че, посъветва ме той — или по-скоро, те посъветва — да си смениш телефонния номер, защото наистина нямало нищо друго, което можел да те посъветва и нямало нищо друго, което можел физически да направи, освен ако онзи тип наистина не предприеме нещо.

— В който момент аз може вече да съм мъртва.

— Хайде, по-бодро. Брайън няма да позволи да ти се случи нищо. Това е едно от преимуществата да живееш врата до врата с ченге. Довечера ще кажа на Брайън за обажданията. Ако се прибере у дома преди да съм заспала, което е малко вероятно, като се има предвид как му е тръгнала седмицата.

— Какво ти отговори полицаят, когато му каза за вестника на стъклото?

Ив повдигна рамене.

— Нищо особено. Каза, че би могло да е шегичка… или случайно съвпадение. Слушай, положението не е розово, признавам, но ако погледнеш обективно на ситуацията, какво може да направи полицията?

— Не могат ли да подслушват телефона ми?

— Такива неща стават само на кино. В действителност е както каза мъжът — трябва да чакат този смахнат да предприеме нещо… което той няма да направи — добави бързо Ив. — Какво ще кажеш за инсталирането на алармена система? Сега, когато Пол го няма… — Тя рязко спря. — Искам да кажа, дори и когато Пол се върне отново…

— Идеята е добра — съгласи се Джоун. — Ще ме накара да се почувствам много по-сигурна. Ще помоля Пол, когато дойде.

— Защо просто не му наредиш?

— Ще го помоля — повтори Джоун, когато звънецът на вратата иззвъня.

— Аз ще отворя — предложи сама Ив и се запъти към външната врата. Джоун се надяваше, че Ив незабавно ще се извини и ще си тръгне, но след като поздрави съпруга й с изненадваща сърдечност, тя последва Пол в кухнята и като се облегна на плота, се зае внимателно да ги наблюдава. Явно никъде нямаше намерение да ходи.

Джоун усети тъпа болка, когато го видя. Изглеждаше толкова хубав, толкова разтревожен.

— Каква е тая история за някакъв тип, който те заплашвал? — попита Пол, като премина направо към въпроса.

Запъвайки се, Джоун му обясни за телефонните обаждания и за парчето вестник, което бе оставено върху стъклото на колата й.

— Обади ли се в полицията? — попита той.

— Ив току-що говори с тях.

— И?

— И те не могат да направят нищо, докато онзи тип действително не предприеме нещо — отвърна му Ив. — Ще поговоря с Брайън за това по-късно, ще видя дали той не може да ги убеди да направят малко повече.

— Къде е въпросното парче вестник?

Джоун не можа да си спомни. Какво беше направила с него?

— На масичката за кафе във всекидневната е — припомни й Ив и ги поведе натам.

Пол взе парчето вестник от ръката на Ив и набързо го прегледа.

— Тук няма нищо за убийство — заяви той.

— Тази част липсва — обясни Джоун, като усети внезапна празнота в гърдите си.

— Няма дори номера на страницата — продължи Пол, в гласа му се прокрадна нотка на раздразнение.

— Страница тринайсет е — отвърна му Джоун. — Знам, защото изчетох всяка статия на тази страница по няколко пъти и там беше същата история за пожара в пансиона и другата отдолу за текстилните работници…

— Тази страница може да е отвсякъде.

— И статиите от другата страна са същите.

— Джоун, виждам, че си уплашена и не се опитвам да омаловажавам страха ти, но не смяташ ли, че си оставила въображението си да се поразвихри?

— Не, не смята — отвърна Ив.

— Не знам — промълви Джоун, като се отпусна в едно от въртящите се кресла. Дали не беше прав?

— Виж — продължи внимателно Пол, — някаква откачалка ти се обажда по телефона и ти изкарва ангелите. Съвсем естествено е да бъдеш малко изнервена, особено сега, когато аз не съм… — Той замълча, като погледна към Ив.

— По-добре да тръгвам — заяви бързо Ив. — Радвам се, че те видях, Пол. Не забравяй да му кажеш за алармата — добави тя, преди да затвори вратата след себе си.

— Каква аларма? — попита Пол.

— Ив смята, че няма да е зле да си сложа алармена система. Разбира се, ако смяташ, че е прекалено скъпо…

— Не, няма да е прекалено скъпо. Къщата така и така е снабдена с инсталация. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Да, ще ме накара.

— Добре. Тогава го направи.

— Какво да направя? — попита Джоун, като се почувства глупаво.

— Аз ще го направя — отвърна той — и ще ти се обадя в понеделник.

— Благодаря ти. — Те стояха по средата на всекидневната и се чувстваха толкова неудобно, сякаш противно на волята си бяха участници в нагласена среща за запознанство, която бе потвърдила най-лошите опасения и на двамата. — Ще седнеш ли? Мога да направя кафе…

— Не, благодаря — отвърна бързо той. — Трябва да се връщам обратно в града. Къде са момичетата?

— На лекоатлетическа среща.

— Как са? — Той замълча. — Създават ли ти някакви проблеми?

— Нищо особено. Липсва им баща им.

— Знам — отвърна тихо Пол. — И на мен ми липсват. Много е тихо без тях.

— Лулу с трепет очаква утрешния ден — каза Джоун, като се насили да звучи весело. — Няма търпение да види новия апартамент на баща си.

— Не е кой знае какво — обясни Пол. — Много малък, много безличен. Лулу даде ли ти телефонния ми номер?

— Да.

— Ако имаш нужда от нещо, не се притеснявай да ми се обадиш.

— Няма.

— Ако е важно, винаги можеш да ме намериш в кантората.

— Благодаря ти. Хубаво е да го знам. — Настъпи неловко мълчание. — Имаше ли вече време да размислиш? — попита тя най-накрая.

Пол погледна към другия край на стаята.

— Всъщност, не. Бях толкова зает с преместването, мъчех се да се организирам. Изминала е само една седмица…

— Направих хубав лимонов сладкиш вчера — каза Джоун, като смени темата. — Мисля, че остана малко.

— По-добре не. — Той се потупа по корема. — Правя опити да се ограничавам.

— Добре изглеждаш.

— Благодаря ти.

— Аз сигурно изглеждам ужасно.

— Чудесно изглеждаш. Малко уморена, може би. Тези телефонни обаждания не са се отразили добре върху съня ти, убеден съм.

— Бях уплашена.

— Сигурен съм, че си била.

— Теб те нямаше…

— Опитай се да не се тревожиш за това — отвърна Пол, като заобиколи забележката й. — Просто затвори следващия път, когато този кретен се обади.

— Ами ако той е убил жената?

— Не е той.

Джоун погледна съпруга си.

— Липсваш ми — промълви тя.

— Джоун, недей…

— Не мисля, че мога да се оправя без теб.

— Можеш. Ти си силна.

— Не искам.

— Трябва. — Настъпи мълчание. — Съжалявам, нямах намерение да прозвучи толкова грубо. Джоун, знаеш, че винаги съм тук, когато имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб.

— Но не можеш да тичаш при мен всеки път, когато възникне някакъв незначителен проблем. Не е хубаво за теб, не е хубаво и за мен.

— Това не е незначителен проблем.

— А какво е? — попита той, като вдигна парчето вестник. — Нека да погледнем реалистично на нещата. Някакъв тип ти се обажда и ти казва да погледнеш във вестника и че ти си следващата. Една седмица по-късно намираш парче от вестник върху стъклото на колата си и започваш да драматизираш…

— Не драматизирам.

— Може и така да е. Но аз непрекъснато ставам свидетел на подобни неща, хората си вадят прибързани заключения…

— Не си вадя прибързани заключения.

— Той обажда ли ти се пак?

— Какво?

— Той обажда ли ти се пак? — повтори Пол, макар да знаеше, че тя го е чула добре още първия път.

Джоун поклати глава.

— Ето, виждаш ли?

— Не. Какво трябва да виждам?

— Че няма от какво да се страхуваш, Джоун. Ако аз си бях у дома, изобщо нямаше да обърнеш внимание на цялата работа.

— Но ти не си си у дома.

— Не — отвърна той, нежността в гласа му подкопаваше жестокостта на думите му. — И това също няма да ме върне у дома. Не разбираш ли какво правиш?

— Какво правя?

— Не мисля, че го правиш нарочно — обясни той смутено. — Поне не съзнателно.

— Какво не правя нарочно?

— Мисля, че подсъзнателно — наблегна той — това е начин да ме вържеш за себе си.

— Не.

— Джоун, за да има бракът ни някаква надежда за оцеляване, трябва да ми дадеш този шанс да остана насаме със себе си, за да премисля нещата. Не можеш да продължаваш да си намираш извинения, за да ме върнеш обратно.

Джоун не отвърна нищо. Прав ли беше? Опитваше ли се да го върже за себе си? Драматизираше ли? Вестникът беше мокър и скъсан; вярно бе, че номерът на страницата липсваше…

— Трябва да тръгвам. Чакат ме клиенти.

Джоун кимна и изпрати Пол до външната врата.

— Не исках да бъда толкова студен.

— Не си.

— Мисля, че така е най-добре.

— Разбира се. Прав си.

Телефонът иззвъня.

— Искаш ли да те изчакам? — попита той.

Джоун кимна, затича се към кухнята и вдигна телефона, преди да успее да звънне отново.

— Ало?

— Г-жа Хънтър?

Джоун замръзна при звука на познатия глас, очите й ужасено призоваваха Пол от мястото му във вестибюла. Пол бързо се приближи към нея и взе телефона от протегнатата й ръка. Джоун сдържаше дъха си, докато навсякъде около нея естествените домакински шумове ставаха все по-заплашителни и по-заплашителни.

— Ало — каза решително Пол. — Кой се обажда? — Джоун чакаше. Благодаря ти, Боже, той беше тук. — Кой? — чу го да пита. — А, да, да, тук е. Съжалявам, сигурно нещо не е разбрала. — Той й върна обратно телефона. Какво ставаше? — Трябва да тръгвам — отвърна й тихо. — Кажи на Лулу, че ще я взема утре сутринта в десет. В понеделник ще ти се обадя за алармата.

— Ало? — обади се Джоун, като чу как външната врата се затваря.

— Г-жа Хънтър? — каза отново гласът, този път повече като въпрос. — Г-жо Хънтър, Стив Хенри се обажда, треньорът по тенис от „Фреш Медоус“. Г-жо Хънтър, чувате ли ме?

— Да — прошепна тя, като си припомни изражението, което бе пробягнало през очите на Пол само преди няколко секунди. Телефонното обаждане само беше потвърдило подозренията му. — Съжалявам. Не ви познах по гласа.

Той се разсмя.

— Няма причина да ме познаете. Поне не още. — Джоун се почуди какво ли иска да каже, но не го попита. — Мислех си, че може да искате да се уговорим за друг урок, за да компенсираме пропуснатия днес. Имам малко свободно време през почивните дни…

— Не, не ми е възможно.

— Добре — отвърна бързо той. — Всичко наред ли е? — Изглеждаше искрено разтревожен. — Звучите ми малко странно.

— Добре съм. Май нещо съм понастинала.

— Пийте повече портокалов сок и се заредете с витамин C. На мен винаги ми помага. Е — продължи той, когато тя не отвърна нищо, — предполагам, че просто трябва да отложим урока ви до следващия петък.

— Чудесно. — Джоун затвори без по-нататъшни обяснения.

Как бе могла да допусне такава груба грешка? Особено, когато Пол бе тук. Беше толкова сигурна. Когато вдигна слушалката, когато чу гласа му. „Г-жа Хънтър?“ — беше го казал по съвсем същия начин.

Телефонът отново иззвъня. Джоун машинално се протегна, като си мислеше, че това вероятно е Ив, която без съмнение само е чакала колата на Пол да си тръгне и няма търпение да разбере какво е станало.

— Г-жо Хънтър — каза гласът, преди Джоун да успее да каже „ало“. — Получихте ли съобщението ми, г-жо Хънтър?

Този път нямаше никаква грешка.

— Какво съобщение? — попита Джоун, като знаеше отговора. Бавно се свлече върху плочките с цвят на горчица, дишането й почти бе спряло.

— Онова, което оставих върху колата ви, г-жо Хънтър. Не е възможно да не сте го видели. Оставих го точно под чистачката, където няма начин да не го намерите. Хареса ли ви филма, г-жо Хънтър?

— Слушайте — примоли се Джоун, като се опита да бъде твърда, но звучеше единствено отчаяна. — Слушайте — повтори тя, — мисля, че е по-добре веднага да престанете с тази шега. Съпругът ми не я намира за особено смешна.

— Съпругът ви го няма, г-жо Хънтър — уведоми я спокойно гласът. — Всъщност, по-добре е, че го няма. Нали така, г-жо Хънтър? А аз знам колко незадоволени стават жените, когато мъжете им ги няма, за да се погрижат за тях и възнамерявам лично да се погрижа да нямате подобни проблеми. Да, мадам, не трябва да се тревожите за това — преди да ви убия, ще ви покажа на какво се казва истинско забавление.

Джоун остави телефона да падне, чу го как с остро изпукване се удря в пода. Остана в същата поза, с гръб притиснат към стената, с колене прибрани към гърдите, с телефона, който издаваше неприятен, непрекъснат сигнал някъде до нея, чак докато не чу ключът да се превърта във външната врата и дъщерите й не нахлуха в къщата с въпроси какво има за вечеря.