Джой Филдинг
Дълбокият край (11)

Единайсета глава

— Обадиха ми се по телефона, когато се прибрах следобед — съобщи Джоун, като погледна през масата към по-голямата си дъщеря. Робин, с уста пълна с проблясващи спагети, провиснали измежду стиснатите й устни, погледна към майка си със смесица от любопитство и досада. — Както виждам, наясно си защо.

Робин дълбоко си пое въздух, сякаш дърпаше силно от цигара и бавно всмука провисналите спагети. После, без да каже нищо, вяло ги дъвка в продължение на няколко секунди. Беше забола упорито поглед в чинията, като че ли от спагетите зависеше животът й и отказваше да обърне каквото и да е внимание на майка си.

— Робин… ще ми отговориш ли?

Робин мълчеше.

— Робин…

— Защо трябва да ти отговарям? — попита рязко Робин. — Вече знаеш отговора. Винаги правиш така. Задаваш въпроси, на които знаеш отговорите. Защо?

Джоун нямаше представа какво да каже.

— Не знам — вдигна рамене накрая. — Предполагам, искам да го чуя от теб.

— Какво става? — попита Лулу, очите й шареха наляво-надясно между майка й и сестра й, сякаш наблюдаваше тенис турнир.

— Млъквай — сопна се Робин на сестра си.

— Робин… — предупреди я майка й.

— Ти млъквай — изстреля в отговор Лулу.

— Момичета, моля ви…

— Защо не идеш да пропълзиш някъде в някоя дупка — продължи Робин. — Червей такъв!

— Робин, прекаляваш.

— Поне е по-добре, отколкото да си змия — изкрещя Лулу.

Този път очите на Джоун се стрелкаха наляво-надясно през кухненската маса.

— Червеите са най-низшите — озъби се Робин, — особено дебелите.

— Стига толкова, Робин. — Джоун се мъчеше да не повишава глас. — Не можем ли поне веднъж да ядем без да се дърлите? — Беше повече молба, отколкото въпрос. — Момичета, та вие сте сестри; вие сте всичко една за друга…

— Предпочитам да нямам нищо. — Робин ядосано натъпка още една вилица спагети в устата си.

— А, така ли, аз пък предпочитам да беше умряла — изкрещя Лулу.

— Престанете! — извика Джоун, като за миг изгуби самообладание. — Престанете — повтори отново, възвръщайки си го. — А сега, нека да поседим тихо и да си довършим вечерята. Не искам да чуя нито дума повече и от едната, и от другата. — Тя се опита да увие няколко спагети около вилицата си, но не успя. Остави прибора върху чинията и дълбоко си пое дъх. Усети, че очите й се изпълват със сълзи и бързо понечи да ги изтрие. — Ще трябва да ми помогнете, момичета — каза им тя, като се мъчеше да запази гласа си спокоен. — Моментът е много труден за мен. Знам, че и на вас не ви е лесно, но на мен ми е още по-тежко. Не ви моля да ходите на пръсти наоколо ми. Просто ви моля да проявявате повече търпимост една към друга. Поне по време на хранене. Бих желала да се наям поне веднъж, без да ми пресядат залъците.

— Не съм дебела — каза Лулу.

— Тлъста си — дойде незабавният отговор.

— Не е дебела — отсече Джоун. — И ви предупреждавам и двете, че ако чуя още една думичка, докато не ви разреша и двете няма да си подадете носа от къщи събота и неделя. — Робин погледна към майка си. — Сериозно говоря — повтори Джоун, чувайки как Лулу се размърдва притеснено на стола си.

Останалата част от вечерята — пресни спагети, които Джоун сама беше приготвила — премина в напрегната тишина. Вкусът на пикантния, домашно приготвен доматен сос се бе изгубил, фината материя на подобните на ангелска коса спагети остана неоценена.

— Искам да поговоря с теб — обърна се Джоун към Робин, когато се зае да раздига чиниите и двете момичета се наканиха да станат от масата.

— Трябва да се оправям за срещата си — възпротиви се Робин.

— Ще се оправяш после — отвърна й твърдо Джоун. Робин изпусна нетърпелива въздишка. — Ти можеш да вървиш — каза Джоун на Лулу.

— Искам да слушам — възрази й тя.

— Ще се разкараш ли оттук? — изкрещя Робин.

— Опитай се да ме накараш.

— Лулу, върви си в стаята и се позанимавай с нещо за малко — нареди Джоун.

— Какво да правя?

— Не знам. Напиши си домашното.

— Вече си го написах.

— Тогава се изкъпи.

— Сега ли?!

— Лулу, не ме е грижа какво ще правиш, просто го прави някъде другаде.

— Името ми е Лана! Отсега нататък искам да ме наричате с истинското ми име… Лана.

— Иначе известна като червей.

— Робин, предупреждавам те, още една думичка и можеш да забравиш за срещата си тази вечер.

— Какво толкова съм направила?

Джоун се удиви на напълно невинното изражение и едва не се разсмя. Вместо това си пое няколко пъти дълбоко въздух, преброи наум до десет и се обърна отново към другата си дъщеря.

— Лулу, моля те, с теб ще си поговорим по-късно.

— Лана!

— Лана — повтори Джоун, докато наблюдаваше как по-малката й дъщеря бавно — толкова бавно, колкото никога преди не я беше виждала да се движи — излиза от стаята. Чу името да отеква в главата й и се опита да си обърне езика. Името беше идея на Пол; тя предпочиташе Лулу, което обаче той смяташе, че повече подхожда за галено. Така че постигнаха компромис, като я кръстиха Лана, но й викаха Лулу. Сега Пол си беше отишъл, но тя нямаше как да се отърве от името Лана, помисли си Джоун и издърпа стола до по-голямата си дъщеря. Почуди се какво точно се канеше да каже.

— Следобед ми се обади учителят ти по математика — започна тя. Робии не каза нищо, гледаше в масата толкова съсредоточено, колкото преди това беше изучавала вечерята си. — Г-н Ейвъри не е особено доволен от работата ти напоследък. Каза, че бягаш от часовете му.

— Не съм… — възпротиви се Робин, после замълча. — Толкова са скучни, мамо.

— Не ме интересува колко са скучни. Нямаш избор. — Джоун внимателно подбра следващите си думи. — Каза, че не си се справила много добре на последното контролно по математика.

— Провалих се на последното си контролно по математика.

— Да, точно така ми каза и той.

— Тогава защо и ти не го каза така? Защо никога не казваш онова, което мислиш?

— Мислех, че го казвам.

— Никога не го правиш.

— Робин, не сме тук да обсъждаме моите недостатъци. Можем да го направим друг път, когато разполагаме с повече време. В момента говорим за теб. Искам да знам защо бягаш от час?

— Казах ти. Скучно ми е.

— Това не е достатъчно основателна причина. — Джоун се огледа из стаята, почти се надяваше, че някой, с изписани върху картон реплики, ще се появи като по чудо, за да й подаде следващата. — Винаги си била много добра по математика. Ако не можеш да разбереш нещо, трябва да говориш с г-н Ейвъри. Стори ми се приятен човек.

— Сухар.

— Ще трябва да положиш малко повече усилия, Робин. — Джоун сграбчи някакъв кичур, който й влизаше в очите и го усука на стегната топка. — Робин…

— Какво си направила с косата си? — попита момичето, внезапно забелязало промяната в майка си, горе-долу по същия начин, по който преди това Джоун бе забелязала Карън Палмър в клуба.

Джоун пусна кичура от юмрука си и погледна нагоре, предавайки се.

— Не знам — отговори тя притеснено. — Бързах след урока си по тенис. Не съм обърнала внимание.

— Харесва ми — заяви Робин, явно искрено.

— Благодаря ти — отвърна Джоун, удивена колко бързо младите можеха да променят темата. — Относно г-н Ейвъри…

— О, мамо, трябва ли?

— Да, трябва.

— Няма да бягам повече от час. Става ли? Обещавам.

— Той каза, че не вижда защо си се провалила на контролното, тъй като си много умно момиче. Също така ми каза, че напоследък си доста разсеяна в час, когато сметнеш за нужно да се появиш, разбира се.

— Много ми се струпа напоследък.

Джоун не отвърна нищо. Чувстваше се отговорна за душевното състояние на дъщеря си и мълчаливо прие упрека. Всички те преживяваха труден момент, осъзна тя.

— Остава само още един месец и училището свършва. Ще можеш да издържиш дотогава, нали? Би ми било много неприятно да си съсипеш годината, понеже… — Понеже ние ти съсипахме живота, помисли си тя, но не го каза.

— Ще бъда добро момиче — отвърна й Робин и Джоун почувства неприятен спазъм. Щеше ли да бъде доброто момиче, което тя самата винаги бе била? Това ли караше Робин да бъде? — Мога ли да се оправям вече? Скот ще бъде тук след час.

Джоун кимна, без да става от мястото си и чу как Робин се качва тичешком по стълбите. Точно се канеше да се изправи, когато гласът на Робин прокънтя из къщата.

— Дебелана! — изкрещя пронизително тя.

— Скапана гъзла! — последва бързият, разярен отговор.

Джоун подпря чело на масата, ръцете й висяха безжизнено отстрани, отгоре се чу трясъкът при затръшването на две врати.

Когато най-накрая се появи на външната врата, Скот Питърсън определено не оправда очакванията. Слаб като подострен молив и не много висок, по подобие на много от настоящите рокзвезди, той имаше определено невпечатляващо скроена фигура. Косата му беше късо подстригана и тъмноруса. Нямаше никакви морави или оранжеви кичури — не беше ли вече модерно? — както и никакви обици или сенки по очите. Беше облечен в тесни бели джинси и ярка, възширока червена фланелка. Лицето му, въпреки че беше издължено и бледо, не бе по-изпито, отколкото позволяваха обществено установените норми. Приличаше повече на квартален монтьор, отколкото на бъдещ Елвис Пресли, но всъщност едва ли беше толкова голям, за да си спомня Елвис Пресли.

Джоун се опита да си представи света на младите, за които името Елвис беше просто още една икона от миналото, смътна антика от едно време, което не ги касае, така, както бе Глен Милър за повечето от нейното поколение.

Намали този шум, спомняше си тя да вика баща й. Джоун мърмореше, но правеше каквото й бе наредено, като мълчаливо си обещаваше, че никога няма да остарее толкова, та да не оценява гения на Литъл Ричард, Дион и Белмонтс. Но това поне беше музика! Това беше рокендрол! Децата все още слушаха някои от старите идоли на нейната младост — Мик Джагър и Елтън Джон. Боже мой, помисли си Джоун, докато пристъпваше напред, за да бъде представена, та аз съм по-стара от Елтън Джон!

— Скот, това е майка ми — чу да казва Робин.

— Здравей — казаха си едновременно Джоун и момчето.

Скот Питърсън гледаше право към нея, но тя знаеше, че не можеше да я види. Онова, което виждаше, беше майката на Робин, т.е. всъщност никой. Гледаше през Джоун, сякаш тя беше невидима, по начина, по който младите често гледат по-възрастните, по начина, по който тя самата, осъзна Джоун леко шокирана, продължаваше да гледа на онези от предходното поколение. Образът на майката на Ив — непредупредил за присъствието си и неканен, така както тя често се появяваше и в действителност — изведнъж изникна пред очите на Джоун.

Скот Питърсън продължаваше да я гледа така, сякаш беше сляп. В действителност аз не съм по-възрастна от теб, опита се да му предаде Джоун чрез изражението си. Вътрешно аз съм на твоите години. Разликата не е в мен, а в начина, по който ти ме възприемаш. Отново майката на Ив изникна на преден план във въображението на Джоун. Колко ли трудно трябва да й е на нея, разбра изведнъж Джоун, да бъде смятана за стара, да бъде категоризирана и ограничавана и в края на краищата отхвърляна. И тя ли щеше да свърши така? — запита се Джоун. Образът на майката на Ив бе изтласкан от този на дядо й, заспал в леглото си. Стара и самотна, в старчески дом или на улицата?

— Хм-хм — чу се силно покашляне от площадката на стълбите. Лулу стоеше и усукваше дългата си кестенява коса между нервните си пръсти.

— Това е сестра ми — поясни неохотно Робин и после нарочно добави: — Лулу.

— Лана — последва незабавната поправка.

— Лулу ми харесва повече — усмихнато каза Скот. — „Малката Лулу и Лунетите“. Страхотно име за рокгрупа.

Лулу не отвърна нищо, лицето й замръзна в обожание.

— По-добре да вървим — обади се Робин и собственически хвана Скот под ръка.

— Ще я върна вкъщи до един, г-жо Хънтър — увери Скот Джоун, без всякакво напомняне. — Радвам се, че се запознахме. И с теб също, Лана.

— Лулу — отвърна бързо детето.

— Хареса ти, нали? — попита Джоун по-малката си дъщеря, когато външната врата се затвори. Защо я питаше? Както Робин я беше уведомила преди малко, тя вече знаеше отговора.

— Готин е — отвърна Лулу и се понесе по коридора. — Робин не го заслужава.

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш нещо хубаво за сестра си?

— Тя ми вика червей.

— А ти на нея ска… знаеш как я нарече.

— Тази вечер ще дават хубав филм по телевизията. Искаш ли да го гледаме заедно? — попита Лулу, като смени темата.

Джоун последва дъщеря си надолу по стълбите към всекидневната. Лулу се тръшна върху сивото плюшено кресло, а краката й избутаха вървящата към него табуретка на удобно разстояние, докато Джоун припряно нагласяше вертикалните щори на прозорците и затваряше плъзгащата се врата. Навън беше светло и нямаше да се стъмни поне още час. Въпреки това на Джоун не й се нравеше мисълта отвън да виждат вътре в стаята и да знаят, че тя и дъщеря й са сами.

— Какъв е филмът? — попита, като седна върху едно от двете сиви плюшени канапета, разположени под прав ъгъл по средата на просторната стая.

— „Нашествието на крадците на трупове“ — отвърна Лулу.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Би трябвало наистина да е хубав.

— Сигурна съм, че е чудесен. Просто не мисля, че съм в настроение за подобен филм тази вечер. Няма ли нещо друго, което бихме могли да гледаме?

— Мамо-о-о-о… — Думата съдържаше поне три срички в повече, отколкото бе необходимо и Джоун разбра, че да спори означава само да си хаби думите и времето.

— Какво мислиш за Скот? — попита Лулу, докато чакаха да започне филма.

— Изглежда ми добро момче — отвърна честно Джоун. — Само ми се иска да беше с няколко години по-малък и да продължаваше да учи.

— Значи искаш да е някой друг — отвърна Лулу.

Предполагам, че е така, съгласи се мълчаливо Джоун и реши, че Скот изглежда достатъчно приятен младеж. Беше любезен; държа се много мило с Лулу; признаваше правилата на Джоун, дори и да не признаваше присъствието й.

— О, не — извика изведнъж Лулу. — Черно-бял е.

— Сигурно е оригиналът.

— Не искам да гледам оригинала — изхленчи Лулу. — Искам да гледам цветния.

— Чух, че оригиналът бил по-добър — каза й Джоун, като се помъчи да си спомни откъде го е чула. От Ив, разбира се. Джоун надникна през полиците с книги на отсрещната стена, сякаш можеше да види в съседната къща и се почуди как ли се чувства приятелката й.

Ив и Брайън бяха купили съседната къща веднага щом бе обявена за продан, малко след женитбата им преди седем години. Всъщност, майката на Ив бе дала парите за наложения платеж. Тя и сега продължаваше непрекъснато да им пробутва по някой и друг долар допълнително, за да могат да си позволяват удобството на лукса. Ив бе споделила всичко това с Джоун и я бе заклела да не казва на никого. Брайън щял да се почувства унижен, излишно бе пояснила тя, ако разбере, че и някой друг знае, че фактически го издържа тъща му. Джоун не бе казвала на никого, дори и на Пол, който щеше да обяви Брайън за глупак, задето е задлъжнял толкова много на една жена, която едвам понасяше. Джоун се запита кое ли беше дошло първо — дългът или неприязънта.

— Не искам да гледам някакви си стари филми — заяви категорично Лулу, връщайки Джоун в реалността. Детето взе дистанционното и започна да прескача механично през различните програми. Джоун се канеше да възрази, но си спомни, че и на нея не й се гледаше особено която и да било от версиите. И аз ли съм била такава? — почуди се тя, докато дъщеря й нетърпеливо пресяваше различните възможности. Толкова ли съм бързала да изключа миналото?

Джоун се размърда неловко на мястото си, хипнотизирана от визуалната атака на бързите присветвания и неясните образи, които изскачаха от телевизионния екран.

— Би ли престанала вече? — помоли тя по-малката си дъщеря, чийто палец сякаш бе залепнал за дистанционното.

— Не мога да намеря нищо, което да ми се гледа.

— Тогава го загаси.

Лулу погледна майка си така, сякаш горката жена си бе загубила ума.

— Добре, ще гледаме това. — Лулу върна на първата програма.

Гледаха филма мълчаливо, първоначалните резерви на Джоун изчезнаха, докато простият сюжет се развиваше със смразяваща бързина. Гледаше, хипнотизирана, как младият Кевин Маккарти смело се бори срещу извънземното зло, стоварило се върху малкото калифорнийско градче под формата на гигантски пашкули, които имат способността да приемат човешка форма, докато потенциалните им жертви спят. С настъпването на утрото метаморфозата приключва, тялото остава непокътнато, но чувствата са изчезнали. Не искам да живея в един свят без любов, без чувства — разстроена, но красива Дана Уинтър плаче в прегръдките на младия Маккарти, когато филмът наближава развръзката си. Не заспивай — предупреждава я той, оставяйки я за малко, за да провери наоколо. Но естествено тя заспива и когато Кевин се връща, Дана вече не е същата нежна, влюбена жена, която е оставил, а съвсем друг човек. „Заспах — казва му тя, после изкрещява: — То е вътре в мен!“ Той побягва.

— Тичай! — подканва го Лулу до нея и Джоун се чуди в кой момент от филма дъщеря й се е преместила до нея на канапето.

Най-накрая го взимат на стоп и го откарват до болницата в близкия град, където той разказва историята си на невярващия медицински персонал.

— Защо не му вярват? — проплаква Лулу.

Как пък не, мисли си Джоун, нежеланият образ на собственото й обезобразено тяло изведнъж проблясва пред очите й, накарай хората да повярват, че животът им е заплашен от куп пашкули!

— Фантастично беше — заяви ентусиазирано Лулу, когато двете с Джоун надигнаха изтръпналите си тела от канапето и се запътиха нагоре да си лягат. — Би ли погледнала обаче под леглото вместо мен? — попита притеснено Лулу, докато Джоун подпъхваше завивките под брадичката й.

Джоун повдигна кремавобялата къдра, за да надникне под леглото.

— Няма пашкули — усмихна се тя, като целуна Лулу по челото. — Лека нощ, сладка моя. Приятен сън.

Джоун започна да се съблича още преди да стигне до спалнята си. Свали останалото от дрехите си, докато отваряше средното чекмедже на скрина. Потърси из него бялата си памучна нощница и си спомни, че я бе оставила за пране. Ръката й се натъкна на една стара тениска на Пол, натъпкана в дъното на чекмеджето. Тя я издърпа и я облече, усети как се увива свободно около тялото й, окуражаващо. Извърна се към леглото и изкрещя.

Застанала на вратата, Лулу на свой ред също силно изкрещя и се втурна в прегръдките на майка си.

— Няма нищо — разсмя се през сълзи Джоун. — Просто ме уплаши. Не те очаквах.

— Мога ли да спя при теб тази вечер? — попита жално детето и Джоун кимна. — Провери ли под леглото?

— Още не — усмихна се Джоун и го направи.

— Няма пашкули?

— Нито следа дори.

Когато се сгушиха една до друга върху огромната спалня, Джоун отново остана поразена колко голямо й се бе струвало леглото през последните няколко седмици. Хубаво беше да усеща някой до себе си. Тя се надигна и целуна дъщеря си по челото.

— Лека нощ, съкровище.

— Мамо — прозвуча тъничкото гласче в тъмното, — мислиш ли, че съм дебела?

— Дебела ли? Шегуваш ли се?

— Робин казва, че съм дебела.

— Робин казва много неща. Не трябва да й вярваш на всичко.

— Но…

— Никакво но. Друг път ще си поговорим за това. А сега, заспивай — не си дебела.

След няколко минути Джоун долови тихото, равномерно дишане на дъщеря си. Самата тя можеше единствено да потъва и да се събужда отново, докато не чу Робин да влиза през външната врата в един без десет. Чак тогава вече можа да се поддаде на умората си. Бързо потъна в дълбок сън, без сънища, с ръце, удобно преметнати през гърба на по-малката си дъщеря.

Телефонът иззвъня.

Джоун мигновено скочи и го сграбчи, притисна слушалката до ухото си, без напълно да се е разсънила и да е осъзнала какво прави. Лулу се размърда и се обърна по гръб, но не се събуди.

— Ало? — прошепна Джоун, биенето на сърцето й се чуваше по-силно от гласа й.

— Г-жо Хънтър — подразни я гласът, раздрусвайки я така, че я събуди напълно. — Да не би да си мислехте, че няма да открия новия ви номер? — Неприятна тръпка, подобно на струйка студена вода, пробяга надолу по гръбнака на Джоун.

— Престанете да ме тормозите — рязко отвърна тя, като погледна към луминесцентния циферблат на часовника до леглото и видя, че беше четири сутринта.

— Новите ви брави няма да ми попречат да вляза. — Усети как, без да иска, стомахът й се свива. — Приятни сънища, г-жо Хънтър.

Джоун скочи от леглото и се втурна надолу по стълбите. Движеше се като обезумяла, провери ключалките на външната врата и на плъзгащата се врата в кухнята. После се втурна надолу по стълбите към всекидневната. Навсякъде беше заключено. Надникна през вертикално спуснатите щори към мрака навън, полумесецът смътно очертаваше контурите на басейна. Там някъде ли се спотайваше нейният мъчител? Върна се в преддверието и се загледа в номерираните копчета на прикачената към стената алармена система. Имаше някакъв начин да се включи системата, когато си в къщата, без да се задейства алармата, спомни си тя, докато отчаяно се опитваше да се сети какво точно й беше казал Хари. Нещо за някакъв друг бутон, който можеше да натисне. Очите й шареха като обезумели по малката кутия.

— Най-долното копче — каза си Джоун на глас, долавяйки любезния глас на Хари в ухото си. Онова без цифра. Просто го натисни и алармата ще се включи. Ще се задейства, ако някой впоследствие отвори вратата или плъзгащите се френски прозорци на долния етаж. Бавно, треперещите пръсти на Джоун се приближиха към копчето. Тя го натисна и видя как малката зелена лампичка светна. Като сдържаше дъха си, зачака нежелания вой на алармата. Но такъв не последва. Направих го както трябва, въздъхна тя, освобождавайки въздуха от дробовете си. Краката й трепереха по пътя обратно нагоре по стълбите, докато проверяваше Робин, преди да се върне в леглото. Сега поне щяха да бъдат известени, ако той се опиташе да проникне.

Той ли беше? — запита се Джоун, когато главата й потъна в меката възглавница. Гласът беше толкова явно преправен и имаше нещо толкова… неопределено… в него. Каква беше модерната в момента дума? Андрогинно? Това беше терминът, който непрекъснато чуваше във връзка с модния подиум, прическите, рокпевците…

Образът на момчето, слабо като подострен молив, поздрави затворените й клепачи. Той гледаше през нея, сякаш тя в действителност не беше там, после бързо изчезна. Джоун остана будна през останалата част на нощта да гледа как младият Кевин Маккартни прегръща красивата Дана Уинтър за последен път и я предупреждава да не заспива.