Джой Филдинг
Дълбокият край (13)

Тринайсета глава

— Какво мислят, че ви е? — ниската, набита жена с кестеняви кичури в иначе тъмната коса попита разтреперано Джоун. Джоун определи възрастта й на около трийсет, въпреки че беше трудно да се каже със сигурност, тъй като тя притежаваше едно от онези лица, които се състаряват преждевременно, но затова пък след определена възраст изглеждат по-млади. Забеляза обикновената златна халка върху съответния пръст на треперещата лява ръка на жената и отпусна списанието в скута си.

— Аз чакам една приятелка — усмихна се мило Джоун, нямаше търпение да се върне към списанието си, въпреки че в интерес на истината, беше прекалено разтревожена, за да чете.

— Какво й е? — настоя другата жена, явно й се говореше, въпреки потреперването в гласа.

— Не знаят — отвърна Джоун. — В рентгена е.

— И аз чакам за рентгена — кимна младата жена. Изглеждаше непоносимо уязвима. — Има ми нещо на стомаха — продължи тя, почти шепнешком. — Малко съм уплашена.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред — отвърна Джоун и с неудобство осъзна изтъркаността на казаното, когато долови гласа на Карън Палмър в думите си.

— Не знам — продължи жената. — Имам… някаква… бучка.

Джоун върна списанието си върху разхвърляната пластмасовата масичка до зеленото винилено канапе, на което седеше. Мислите й бяха заети с Ив.

— Уверена съм, че няма защо да се притеснявате — чу се да казва. Жената направи опит да се усмихне, но Джоун виждаше, че й идва да заплаче. — Как се казвате? — попита тя, по-скоро като средство да отложи тази вероятност, отколкото от искрен интерес. Размърда крака, голи под семплата синя памучна рокля, отлепяйки бедрата си от изкуствената повърхност.

— Лесли. Лесли Фрейзър. А вие?

— Джоун Хънтър.

Лесли Фрейзър отново кимна, докато притеснено потриваше ръце в скута си.

— Имам три малки деца, затова съм така уплашена. Толкова са мънички, за да останат без майка, нали разбирате…

— Хей, хей, я почакайте — прекъсна я бързо Джоун, — кой казва, че някой щял да остане без майка? Дори ако се стигне до най-лошото и те наистина открият нещо, което не трябва, това не означава, че ще умрете. — Образът на собствената й майка пробягна пред очите й. — Просто ще извадят каквото там има и вие отново ще сте добре. Не сте ли чели за невероятния напредък, който медицината направи през последните няколко години? Във всички списания пише. — Тя издърпа един „Тайм“ от камарата върху пластмасовата масичка и небрежно го заразлиства. Не можеше да си спомни дали вътре имаше нещо за чудесата на медицината, или не.

— Доста ужасяващо, нали? — каза Лесли Фрейзър, като кимна към списанието.

— Ужасяващо ли? — попита Джоун, не беше сигурна за какво става дума, докато не погледна наистина към отворената страница в ръцете й. „Престъпления“ гласеше рубриката. „Удушвачът от Лонг Айлънд“. Джоун бързо затвори списанието и го пусна обратно върху масата.

— Е — продължи Лесли Фрейзър и опита да се засмее, — предполагам, че ако едно ти се размине, друго ти се стоварва. Това просто иска да ни покаже колко малко контрол всъщност имаме над живота си.

Джоун нямаше настроение да се задълбочава в подтекста на забележката. Тя нервно огледа притеснените лица около себе си в претъпканата чакалня.

— Шансовете са на ваша страна — обърна се към младата жена.

— Знам какви са ми шансовете — отвърна й Лесли Фрейзър. — Майка ми умря от рак.

— Моята също — автоматично отвърна Джоун, без да помисли, че това едва ли е най-подходящото нещо, което можеше да каже. — Шансовете са на ваша страна — повтори тя с тиха увереност.

— Е, ако не ме убие физически, със сигурност ще ме довърши финансово — продължи Лесли Фрейзър. — Нямаме много пари. Как можеш да спестяваш с три деца? Съпругът ми в момента работи на две места. Не знам как ще покрием всички медицински разходи.

— Тревожете се само за едно нещо едновременно — отвърна й Джоун.

Тих смях успя да се изтръгне от устата на жената, преди очите й изведнъж да се напълнят с отдавна застрашаващите сълзи.

— Толкова се страхувам — прошепна тя.

Джоун се пресегна и взе ръката на Лесли Фрейзър, без да казва нищо.

— Лесли Фрейзър — извика от прага една млада жена със зелена лабораторна престилка върху бялата си униформа, очите й преглеждаха набързо списъка, който държеше на ръка разстояние пред себе си.

— Ето ме — отвърна Лесли, като вдигна ръка, сякаш се намираше в класната стая.

— Насам — нареди й сестрата и отвори вратата.

Лесли Фрейзър бързо се изправи на крака, въпреки че веднъж направила го, изглежда не можеше да помръдне.

— Късмет — пожела й Джоун.

Лесли Фрейзър кимна.

— Надявам се всичко да е наред с приятелката ви — отвърна тя. В следващия миг изчезна през вратата на рентгена.

Джоун се втренчи в празната рамка на вратата, съзнанието й беше странно изпразнено. „За какво си мислиш по цял ден?“ — бе събрала смелост един ден да попита умиращата си майка и жената, която прекарваше деня да лежи по гръб и да гледа в тавана, я бе погледнала с някога жизнерадостните си очи и й беше отговорила: „За нищо. Странно, нали? Да лежиш ден след ден и да не мислиш за абсолютно нищо“.

Връщайки се рязко в действителността, Джоун осъзна, че се е втренчила в една възрастна жена отсреща. Жената неловко се размърда на мястото си и извърна глава встрани, за да избегне настойчивото критично изучаване, на което усещаше, че е обект. Джоун сведе поглед, като потърси какво да прави с ръцете си. Разсеяно, тя започна да рови из списанията върху масичката до себе си, като внимателно избягваше последния брой на „Тайм“ и накрая се спря на един „Нюзуик“, който вече бе прегледала и знаеше, че е безопасен. Тя запрелиства страниците и видя, че наистина има статия за няколко наскорошни успеха на медицината. Опита се да я прочете, но всъщност не я интересуваха никакви медицински чудеса. Идваха прекалено късно, за да помогнат на хората, които бе обичала. Колкото и да й се искаше да бъде оптимистка, образът на майка й, тя самата винаги изпълнена с надежда и опитваща се да щади дъщеря си чак до края — „Не се тревожи, пиленце, всичко ще бъде наред“ — продължаваше да й пречи. Джоун безцеремонно хвърли списанието обратно върху купчината и издърпа друго, ръката й мина по корицата на броя на „Тайм“, усети как привлича дланта й подобно на магнит.

След няколко секунди ръката на Джоун — която се държеше така, сякаш си имаше свой собствен живот — се пресегна и го вдигна. Като внимателно отбягваше рубриката за престъпления, Джоун обърна на страницата за кината, прегледа три язвителни отзива за филми, които никога нямаше да гледа, после отгърна на рубриката за книги и направи същото. Прегледа театралните отзиви в рубриката за театри и разсеяно се почуди дали Робин и Лулу биха искали да видят някоя от постановките, после прегледа светската хроника за последните подвизи на богатите и прочутите, преди накрая да отвори на съобщенията, за да види кой се е оженил, родил, развел или умрял. Както обикновено, повечето от изброените хора заемаха последната категория. След това Джоун нарочно затвори списанието, погледна си часовника и се почуди защо ли се бави Ив. Последния път, когато Ив си бе правила изследвания, бе свършила много по-бързо. Бяха ли открили нещо? Джоун отново отвори списанието. Знаеше, дори без да поглежда, на какво ще се натъкне. „Престъпления“, гласеше рубриката. „Удушвачът от Лонг Айлънд“.

Джоун без да иска високо изпъшка и привлече нежеланото внимание на възрастната жена отсреща, която я погледна със зле прикрито раздразнение. Като се почувства едва ли не виновна, Джоун се върна отново към статията, усещайки сега погледа на жената върху себе си, сякаш чакаше ново нарушаване на тишината.

Джоун се насили да прегледа спокойно събраните безстрастни факти: и трите убити жени живееха в Лонг Айлънд; бяха на средна възраст, омъжени, всичките с деца; едната работеше навън, другите две — не. Не съществуваше логичен мотив за убийствата, никаква, освен най-бегла връзка между жертвите. Всичките бяха подложени на сексуално насилие, преди да бъдат убити.

Очите на Джоун стигнаха до края на страницата и тя отново изпъшка. Жената отсреща стана и се премести в другия край на помещението. Снимки. Три малки квадратни снимки на края на страницата с лицата на убитите жени.

Джоун внимателно разгледа снимките. Нямаше нищо особено впечатляващо в която и да е от жените, осъзна бързо тя. Изглеждаха като домакини и майки от предградията, каквито и бяха: симпатични, привлекателни, но не красиви; двете руси, едната кестенява; обикновени жени, които водеха обикновен живот. Единственото необикновено нещо у тях беше начинът, по който бяха умрели.

Полицията отправяше обичайните предупреждения към жените в Лонг Айлънд, да бъдат изключително предпазливи, да не отварят на непознати, да уведомяват полицията за всички подозрителни типове из района. Освен това, отчаяни, полицаите признаваха, че не могат да направят кой знае какво. Грижата за безопасността, подчертаваха те, си остава на жените, които трябва да взимат всички необходими предпазни мерки. „Полицията, която на практика не разполага с никакви улики — завършваше статията, — се съмнява, че ще успее да хване Удушвача от предградието, преди да се е добрал до следващата си жертва.“

Очите на Джоун се върнаха отново към снимките накрая. Тя се почувства засрамена от безпристрастната си оценка, виждайки собствената си снимка — коя ли щяха да използват? — да се намъква вътре в страницата и да заема мястото си до другите. Щяха ли хората толкова бързо да я сведат до симпатична, приятна, обикновена? И не беше ли интересно, долови, че си мисли тя, дето полицията смяташе цялата работа за грижа на жените, а не тяхна?

— Да се махаме оттук — заяви решително гласът някъде до нея.

— Какво става? — попита Джоун, като скочи на крака, пластмасата неохотно пусна бедрата й с високо засмукващо пльок, броят от „Таймс“ отхвръкна от коленете й на пода, когато забърза да догони Ив.

— Копелето му с копеле — мърмореше си Ив, когато откри стълбището за надолу и започна бързото си спускане.

Джоун се втурна след нея с почти непреодолимото усещане за нещо, което вече се е случвало. Не бяха ли попадали в същата ситуация преди седмици?

— Какво стана? — провикна се тя, но чу в отговор единствено потракващите токчета на Ив. — За бога, Ив, ще паднеш и ще си строшиш врата, ако не намалиш малко. Чакай секунда. Какво стана?

— Къде е колата? — попита Ив, веднага щом излязоха на улицата.

— На паркинга, където я оставихме. Ще ми кажеш ли какво стана там вътре?

Ив се запъти към паркинга, рязко спря и се извърна към сащисаната, разтревожена Джоун.

— Копелето му с копеле — измърмори тя отново и понечи да продължи напред.

Джоун сграбчи Ив за ръкава на бялото й ленено сако.

— Би ли престанала да тичаш и псуваш, и да ми кажеш какво се случи там вътре?

Ив си пое няколко пъти дълбоко въздух и съзнателно се помъчи да се успокои.

— Знаеш ли какво има нахалството да ми каже този задник? — Джоун поклати глава, нямаше търпение Ив да се доизкаже. — Има нахалството да ми каже, че болките ми са изцяло въображаеми.

— Какво?

— Каза ми, че физически ми нямало нищо, поне доколкото той можел да установи, така че явно ми няма нищо, доколкото изобщо някой би могъл да установи…

— Ив, успокой се, нищо не разбирам.

Ив започна да крачи напред-назад по горещия асфалт, силно въздействаща фигура на безстрастния декор от паркирани коли.

— Направи ми същата серия изследвания, както и лекарят в „Нортуест Дженерал“. Естествено, не съм му казала, че вече са ми правени, но му казах за кардиолога и гинеколога, и за онзи тип, специалист по патологични паразитни заболявания и там вероятно ми беше грешката, не биваше да му казвам нищо, копеле такова…

— Ив, успокой се…

— И той заяви, че според него ми нямало нищо, рентгеновите снимки показвали, че всичко е наред. Че съм в цветущо здраве! Попитах го, ами болката? И той ми отвърна, че тялото ми е претърпяло наскорошна травма, имайки предвид аборта, разбира се, и смятал, че страдам от типичен случай на послеродова депресия. Отговорих му, че не съм депресирана, но той ми отвърна, че клиничната депресия се различава от онова, което ние смъртните смятаме за депресия, аз пък му отвърнах, че няма нужда да ми обяснява какво значи клинична депресия, че съм преподавател по психология и той ми заяви, цитирам: „Малкото знание е нещо опасно“. Можеш ли да си представиш нахалството на този човек? — Тя се завъртя около себе си. — Отвърнах му, че знам разликата между физическа болка и душевно страдание и този надут кучи син ми се усмихна търпеливо, като че ли разговаря с двегодишно хлапе и ми каза: „Понякога съзнанието играе номера“. Съзнанието играело номера — повтори тя невярващо. — И накрая ми изписа валиум!

— Мисли ли, че трябва да се подлагаш на по-нататъшни изследвания?

— Според него, вече съм се подложила на повече от достатъчно изследвания. Попитах го за онези неща, които ти ги навират в гърлото, за да ти погледнат в стомаха. Той ми отвърна, за какво ви е да се подлагате на такава процедура? Аз му казах, искам да стигна до източника на тази болка. Той ми отговори, че щяла да си отшуми сама и истерията с нищо нямало да помогне. Отвърнах му, че единственото, което ме кара да истеризирам, е отношението му и той ми заяви, че винаги мога да си намеря друг лекар. Честно казано, не си спомням какво му тръснах след това. Но каквото и да е било, не мисля, че ще може скоро да ме забрави.

— Да си вървим у дома — предложи Джоун, тъй като нищо друго не й хрумна и поведе приятелката си към колата.

— Можеш ли да си представиш нахалството на този човек? — продължаваше да повтаря Ив, докато Джоун изкарваше колата от паркинга на улицата. — Не може да разбере какво ми има, така че, естествено, трябва да е въображаемо. Попитах го, как си обяснявате отслабването и високата температура? Той ми отговори, че теглото ми било нормално за възрастта и височината ми и че не съм имала температура. Попитах го, как си обяснявате, че стомахът ми не функционира нормално? Знаеш колко редовен стомах съм имала винаги. — Джоун кимна, въпреки че, всъщност, нямаше ни най-малка представа за състоянието на стомаха на Ив. — Каза ми да взимам валиума и стомахът ми щял да се оправи.

— Значи, може би трябва…

— Какво?

— Може би ще… ти разхлаби стомаха, не знам…

— Естествено, че не знаеш. Валиумът е успокоително, а не лек за рак.

— Кой говори изобщо за рак?

Настъпи неловко мълчание, натежало от неизказани заключения.

— Добре, какво си мислиш, че ми е? — попита тихо Ив.

— Не знам — отвърна Джоун, разтревожена от изненадващото твърдение, въпреки че мисълта й беше минавала на няколко пъти през главата. — Не съм лекар — отвърна неуверено тя.

— Да не мислиш, че те знаят повече от теб? При колко ходих през последните шест седмици? Ами… по един на седмица? Повече? Всичко десетина?

— Не чак толкова.

— Но достатъчно. И нито един от тях не можа да ми каже нищо. Всички тези изтъкнати специалисти не знаят повече от бедния ми семеен лекар, който знае какво — трънки! Междувременно целия минал месец не ходих на училище; не си завърших курсовете, които посещавах, нито си предадох разработките. Дявол да го вземе, догодина отново ще трябва да ги повтарям. — Изведнъж избухна в порой от гневни сълзи.

Джоун бързо отби колата встрани от пътя. Никога преди не беше виждала Ив да плаче. Виждала я бе щастлива, тъжна, развълнувана, отчаяна и побесняла, но никога не беше виждала Ив да плаче. Дори и след като загуби бебето, не си беше оставила място за самосъжаление, скачайки обратно във въртележката на обичайния си трескав ритъм с краткото „Такъв е животът“.

— Ив…

— Защо никой не може да ми каже какво ми е? — проплака тя. — Ти ме познаваш по-добре от всеки, за бога! Знаеш, че не съм хипохондричка. Знаеш, че като кажа, че нещо ме боли, значи наистина ме боли. Аз бях тази, която първоначално настояваше, че ми няма нищо. Бях убедена, че майка ми и Брайън правят от мухата слон.

— Помня…

— И сега, когато болката наистина е непоносима, когато, кълна се, нищо в тялото ми не функционира както трябва, защо сега всички ми казват, че ми няма нищо?

— Кой друг ти е казвал, че ти няма нищо?

— Ами, никой от останалите доктори не беше толкова безочлив, като този мухльо, но повечето намекнаха същото. Знаеш колко многозначителни са лекарите. Направих си всички изследвания на кръвта; прегледах се при всички специалисти. Резултатите са негативни. И сега Брайън…

— Какво Брайън?

— Познаваш Брайън, той е много безцеремонен. Заяви, че след като докторите не могат да открият нищо, значи не е нещо сериозно, така че да не му обръщам внимание. Да не обръщам внимание на болест, която не ми дава нито да се храня като хората, нито да спя като хората, нито да сера като хората… да не обръщам внимание на болка, която не ми позволява да стоя изправена повече от пет минути. Да изляза и да ида да си направя косата. Да си купя нови дрехи. Ако бях мъж и имах проблеми с безценния си малък пенис, нямаше да ме отпращат толкова лесно. Тогава нямаше да ми казват да отида да си направя косата! — Тя се огледа наоколо, сепната и загубила ориентация. — Защо сме спрели?

Джоун веднага запали колата отново и я отдели от бордюра.

— Просто ще продължим да ходим по доктори, докато не открием какво ти е — отвърна решително тя. — Познавам те. Знам, че щом се оплакваш, нещо не е наред. Ще продължаваме с прегледите, докато не открием какво има.

— А дотогава вече може да съм мъртва — отвърна й Ив и Джоун изведнъж избухна в смях. — Нещо смешно ли казах? — попита приятелката й, като изтри последните следи от сълзи.

— Не — усмихна се Джоун. — Разбира се, че не. Просто водихме същия разговор, но си бяхме разменили ролите, следобеда, когато за пръв път те водих до болницата. Когато намерих вестника върху колата си и ти се обади в полицията, и те казаха, че нищо не можели да направят, докато онзи не предприемел нещо, и аз казах: „Дотогава може да съм мъртва“ или нещо подобно. Не си ли спомняш?

Ив поклати глава.

— Обаждал ли ти се е пак напоследък? — попита тя. Нямаше желание, осъзна Джоун, да променя темата на разговора, да измества фокуса на вниманието от себе си.

— Два пъти. Затварям веднага, щом чуя гласа му.

— Добре правиш — разсеяно отвърна Ив.

— Не смятам, че е безвреден хахо — продължи нерешително, като за първи път се осмели да изрази на глас най-дълбоките си страхове. Видя как снимките на убитите жени се появяват в огледалото за обратно виждане. — Наистина смятам, че е… същият, който е убил онези жени. Мисля, че изчаква удобен момент, следи ме, играе си с мен… нали знаеш, както котката си играе с мишката, преди да я убие.

— Хайде, Джоун — разсмя се Ив. — Не смяташ ли, че малко драматизираш?

Джоун повдигна рамене, почувства се леко засегната — тя бе уважила трагичното излияние на Ив, прекалено много ли беше да очаква да й бъде позволена същата привилегия? Но не отвърна нищо.

— Кажи ми, Джоун — продължи Ив, гласът й придоби непринудена, спокойна нотка, — има ли някой вкъщи, когато ти се обажда?

— Какво искаш да кажеш?

— Сама ли си, когато се обажда, или понякога има някой с теб?

Джоун трябваше да си помисли за миг.

— Май че обикновено съм сама, поне в стаята. Освен, когато се обади в нощта, през която Лулу спеше при мен.

— Но тя не е чула нищо — беше твърдение, а не въпрос.

— Ами, тя не се събуди — възпротиви се Джоун. — Защо? Накъде биеш?

Ив поклати глава.

— Наникъде — отвърна и погледна през прозореца.

— Какво се опитваш да намекнеш? Че си въобразявам разни неща ли?

— Не съм казвала такова нещо.

— Какво тогава?

— Понякога съзнанието играе номера — отвърна Ив, с невидими кавички около думите, които лекарят преди малко бе използвал по отношение на самата нея.

Джоун се почуди дали бе преднамерен изборът на точно същите думи и дали Ив съзнателно бе направила така, че да прозвучат толкова жестоко.

— Говори ли с Брайън? — попита Джоун, като реши да не обръща внимание на намеците в твърдението на Ив.

Тонът на Ив стана отбранителен.

— Разбира се, че говорих с Брайън — отвърна тя. — Нали ти ме накара? Препоръча същите неща, които всички ти казахме — ако някой ти се обажда да ти говори мръсотии, да му затваряш телефона.

— Не съм сигурна дори дали е мъж — напомни й Джоун. — Гласът е толкова странен.

— Ами, разбира се, че е мъж — заяви Ив, като не остави място за спор. — Жените не се обаждат да говорят мръсотии на други жени.

— Става дума за нещо повече от неприлични обаждания! — поправи я ядосано Джоун. — Той заплашва, че ще ме убие. Казва, че аз съм следващата. Защо ме гледаш така?

Джоун долови моментно колебание в очите на Ив.

— Просто се чудех — призна Ив, лицето й се отпусна в мила усмивка, — дали обажданията започнаха преди, или след като Пол си тръгна.

Джоун не отвърна нищо, усети как раменете й увисват и гърбът й се отпуска върху меката кожена тапицерия на седалката, беше прекалено объркана и разстроена, за да оспорва казаното от приятелката й.

— Не твърдя, че някой не ти се обажда — повтори извинително Ив, когато Джоун зави по алеята пред дома си. — По дяволите, не знам какво говоря. Джоун, погледни ме. Моля те. Съжалявам. Погледни ме. — Джоун загаси двигателя и издърпа ключа от стартера. Бавно се извърна към приятелката си от почти трийсет години. — Моля те, забрави всичко, което ти наговорих. Не го мислех наистина. Бях бясна на този глупав доктор и отчаяна, защото никой не може да разбере какво ми има, така че си го изкарах на теб. Докторът ми заяви, че проблемите ми са въображаеми, така че и аз ти казах същото. За какво са приятелите? Много зряло, нали? Дай на малката психоложка златна звезда, задето се държи като голяма. Моля те, прости ми, Джоун. Не исках да го кажа. — Джоун кимна. — Знаеш, че те обичам — продължи Ив. — Просто съм толкова разстроена.

— Знам. И те разбирам, наистина те разбирам.

— Аз пък знам, че няма за какво да се тревожиш — отвърна Ив. — Ако някой тук ще умира, това ще съм аз, така че да не си посмяла да си присвояваш правото ми, ясно?

Джоун видя, че Ив говори сериозно, че наистина е уплашена.

— Няма да умреш — повтори тя. — Обещавам ти — кимна, когато видя, че Ив чакаше да й каже точно това.

Ив придърпа приятелката си към себе си и я стисна толкова силно, че Джоун усети, че й е трудно да си поеме дъх.

— Моля те, не ми се сърди — прошепна тя.

— Не ти се сърдя — отвърна честно Джоун и поглади Ив по косата. — Първата ни караница — усмихна се тя.

— Май че да — ръката на Ив потупа косата, която Джоун беше погалила. — Толкова е суха — подхвърли, като се опита да прозвучи нехайно. — Нали си спомняш, че винаги съм имала мазна коса.

— Ще се оправиш — успокои я Джоун.

— И ти — отвърна й Ив.

Двете жени излязоха от колата, вратите им се затръшнаха едновременно.