Джой Филдинг
Дълбокият край (22)

Двайсет и втора глава

— Подраних — казва той, когато тя отваря външната врата и отстъпва, за да го пусне да влезе в ярко осветеното антре.

— Заповядайте — отвръща му Джоун, думите насила излизат от устата й.

Стив Хенри стои пред нея и й се усмихва, дясната ръка е полускрита зад гърба му, русата му коса е сресана нагоре от челото. Изглежда спокоен и самоуверен в тесните си бели панталони и бледорозовото памучно поло.

— Донесох ви нещо — изважда той ръката си и й поднася бутилка „Пуи-Фюсе“. — Не знаех какво предпочитате, бяло или червено и не знаех какво сте приготвили за вечеря, но сметнах, че бялото е по-сигурния избор.

— Чудесно е. Благодаря. — Джоун поема бутилката, не е съвсем сигурна какво да прави с нея, какво да прави с него, сега, когато вече наистина е дошъл, фантазиите й я бяха довели само дотук.

През последните няколко дни си бе представила тази сцена не по-малко от стотина пъти, чуваше го как чука на вратата, представяше си с какво е облечен, виждаше косата му сресана по всевъзможни начини, чуваше встъпителните му думи. Не позволи на въображението си да иде по-нататък. А сега Стив Хенри стоеше посред антрето й — не беше ли засилила прекалено лампите? — като току-що й бе връчил бутилка скъпо бяло вино. Вижда, че косата му е сресана назад от красивото му, очарователно — да, очарователно! — лице, че е облечен в тесни бели панталони (както си го бе и представяла) и бледорозово памучно поло (което по принцип си бе представяла като синьо) и явно смята да остане за вечеря (Нима? Не прекара ли тя цялата сутрин и по-голямата част от следобеда скапвайки „малкото си сърчице“ от готвене?), а тя не знае какво да прави с него. (Благодаря ви за виното; чудесна вечер, нали?)

— Искате ли да седнете? — чу се да пита, ръката, която не държи бутилката скъпо вино, махва към всекидневната.

— Имате чудесен дом — отбелязва той, влиза непринудено и удобно се настанява в едно от кремавите въртящи се кресла — по ирония на съдбата, мисли си тя, любимото на Пол.

Джоун остава във фоайето, не знае дали да последва Стив Хенри в ярко осветената всекидневна, или да отнесе виното в кухнята. Чуди се какво ли би направила Мери Тейлър Мур.

— Лесно ли намерихте къщата? — пита, като решава да сложи виното в хладилника.

— Да, идвал съм и преди — отвръща той, когато тя изчезва в кухнята.

— Идвали сте и преди ли? — Джоун слага виното в хладилника и остава като прикована за плочките на пода.

— Е, не точно. Родителите ми имат приятели, които живеят в Честнът. Да ви помогна ли нещо?

— Не, няма какво. Веднага се връщам. — Тя не помръдва.

— Харесва ми колекцията ви — обажда се Стив Хенри. — Откога сте започнали да ги събирате?

Джоун изобщо не знае за какво говори той. Каква колекция? Съзнанието й е празно. В този миг тя няма ни най-малка представа как точно изглежда всекидневната й. Не може да се сети какво има по стените.

— Джоун?

— Съжалявам. Какво ме попитахте? — Трябва да отиде във всекидневната — не може да прекара цялата вечер в кухнята. Глупаво е. Държи се като идиотка. Въпреки че, ако постои тук достатъчно дълго, той може да долови намека и да си иде. Преди всичко, изобщо не трябваше да го кани. Винаги може да му остави в клуба бутилката, заедно с една малка измислена бележчица с извинения, нещо, с което да обясни грубото си поведение в двайсет и пет думи или по-малко и да спечели симпатиите му, без да го окуражава повече. Последното нещо, от което се нуждае сега, е един нов неприятел, мисли си, като автоматично поглежда към телефона.

— Питах ви за колекцията — казва той от вратата на кухнята. — Откога я събирате? — допълва и се усмихва.

— Започнахме преди няколко години — отвръща му Джоун, като несъзнателно превключва на множествено число.

— Харесва ми вкуса ви. — Той прави няколко крачки навътре в кухнята.

— Вкусът е главно на Пол — обяснява тя и той спира. — Вечерята още не е съвсем готова. Искате ли нещо за пиене?

— Да — кима Стив Хенри. — Скоч и вода, ако обичате.

— Скоч и вода — повтаря Джоун, като се чуди дали има скоч в къщата и се опитва да се сети къде ли може да е.

— Ако нямате…

— Мисля, че имаме. — Тя забързано минава покрай него и се отправя през трапезарията към барчето до жълтеникавокафявата стена, където Пол държи напитките. Пол беше по тази част — тя самата не си пада много по чашката. Застанала на колене, рови из различните бутилки в бара. Никога преди не си е давала сметка точно колко и какъв алкохол държат.

— Ето — казва той, ръката му докосва рамото й, когато се навежда да извади нужната бутилка. — Всичко, от което имам нужда, е чаша. — Джоун незабавно се запътва към бюфета до отсрещната стена и вади подходяща чаша. — И усмивка — добавя той, когато тя поставя празната чаша в протегнатата му ръка. Джоун открива, че го гледа право в очите и устата й се опитва да придобие желаната форма. — Така е по-добре — кима той. — Мисля, че сега за пръв път, откакто влязох през вратата, наистина ме погледнахте.

Джоун се кани да възрази, но осъзнава, че вероятно е прав. Незабавно отклонява погледа си.

— Не го правете. Погледнете ме — подканя я Стив.

Неохотно, очите й се вдигат отново към неговите.

— Изглеждате чудесно — казва той. — Исках да ви го кажа още от мига, в който пристигнах, но непрекъснато бяхме в различни стаи. — Тя разбира, че се усмихва, напук на себе си. — Направили сте нещо с косата си.

Ръката на Джоун автоматично се вдига към главата й.

— Боядисах си няколко кичура — отвръща му тя, мигновено се чувства притеснена. — Прекалено много ли са? Казах му да сложи само няколко.

— Красиви са. Точно колкото трябва. Много ми харесват.

— Благодаря.

— Много ми харесва и с какво сте облечена.

Очите на Джоун се свеждат към тялото й. Носи чифт тесни, сиви, копринени панталони и жълта памучна блуза с широки рамене, един жълто-сив шал е вързан около хълбоците й, по начина, по който й бе показала продавачката. Всичко е ново, както и кремавото й сатенено бельо. Джоун се изчервява при мисълта.

— Защо се притеснявате толкова? — пита той.

Джоун се опитва да подмине въпроса, да го отклони със смях — Кой аз ли? Да се притеснявам? Не ставайте глупав. Вместо това отвръща:

— Вие ме притеснявате.

— Аз ли? Защо?

— Не знам защо, просто ме притеснявате. — Тя рязко се извръща и се запътва обратно към кухнята. Стив Хенри върви по петите й. — Не знам изобщо как се смесват питиета — заявява тя някак отбранително. — Страхувам се, че сам ще трябва да си ги смесите.

Той ги смесва мълчаливо, единственият звук е този на течаща вода. Джоун държи погледа си прикован върху чашата в ръката му, следва я извън кухнята, обратно във всекидневната, сякаш се намира под хипноза.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви сипя нещо? — пита мъжът, след като заемат предишните си позиции: той, облегнат удобно назад в любимото кресло на Пол, тя притеснено седнала на крайчеца на канапето.

— Не, благодаря. Не съм много по пиенето.

— Все още не сте ми отговорили защо ви карам да се чувствате притеснено. — Вдига чашата към устните си, принуждавайки я да премести погледа си. Джоун забелязва, че й се усмихва. — Мислите, че ще ви се нахвърля ли?

— Ще го направите ли?

— Не знам. Вие искате ли?

— Не знам.

Кои са тези хора? — чуди се за миг тя. И за какво говорят?

— Защо ме поканихте на вечеря? — пита той.

— Не съм сигурна.

— Това напредък ли е от „Не знам“?

Какво става тук?

— Съжалявам, сигурно ви изглеждам като истинска идиотка — възкликва Джоун, не знае дали да плаче, или да се смее. — Искам да кажа, че съм на четирийсет и една, а се държа, като че ли съм по-малка от повечето от момичетата, с които съм сигурна, че се срещате…

— Не се срещам с момичета — поправя я той. — Срещам се с жени.

— Това какво значи?

Той се смее.

— Значи, че не смятам, че повечето жени наистина са интересни, докато не навършат трийсет.

Джоун се втренчва в скута си.

— А мъжете? Кога мъжете стават интересни?

— Това вие трябва да ми кажете.

Главата на Джоун не престава да се поклаща насам-натам.

— Надявам се, че обичате пиле — промълвява тя, когато не успява да измисли какво друго да каже.

— Обожавам пиле.

— Умея да готвя.

— Вече ми казахте.

Погледът й се връща отново в скута.

— Това беше грешка — заявява тя най-накрая. — Не трябваше да ви каня да идвате.

— Искате ли да си отида?

Да.

— Не… да!

Не.

— Последно?

— Не — прошепва Джоун след известна пауза, като осъзнава, че е вярно. — Искам да останете. — Опитва се да се засмее. — Готвила съм цял ден.

— Цял ден ли?

— Е, почти цял ден. Следобед ходих за няколко часа да видя дядо си. — Стив Хенри изглежда заинтригуван. — Той е на деветдесет и пет — продължава тя, без да знае защо, освен че е добре да отклони вниманието от себе си. — В старчески дом е. „Бейкрест“ на…

— Знам къде се намира.

— Така ли?

Той кимва и отпива от чашата си.

— Ходя при него всяка събота следобед — продължава Джоун, окуражена от звученето на собствения си глас. — През по-голямата част от времето не ме познава. Мисли ме за майка ми… тя е мъртва… умря преди три години… и баща ми също… както и да е, посещавам дядо си всяка събота следобед. Разказвам му всичко, което се е случило, опитвам се да го държа в течение. Всички си мислят, че сигурно ми е много трудно, но всъщност на мен ми е приятно. Той ми е нещо като изповедник, предполагам. Казвам му всичко; това ме кара да се чувствам по-добре. — Защо му разправя всичко това? Какво го е грижа Стив Хенри за взаимоотношенията й с дядо й? — Баба ви и дядо ви живи ли са още? — пита тя.

— И на майка ми, и на баща ми родителите са живи.

— Щастливец.

— Да. Така е. Ние сме много задружно семейство.

— Никога ли не сте се женили? — Защо го пита това? Защо връща разговора отново в тази стая?

Той поклаща глава.

— Веднъж за малко, но не се получи. Бяхме прекалено млади. — Той допива уискито си. — А вие на колко сте се омъжили?

— На двайсет и една — отвръща тя. — Предполагам, че е прекалено рано, но тогава изглеждаше нормално. — Гласът й замлъква. — Мисля, че май ще пийна нещо — казва изведнъж Джоун.

— Какво да бъде? — Той вече се е изправил.

— Има ли „Дюбоне“? — Мигновено се почувства глупаво. Човекът никога преди не е идвал в къщата й, а тя го пита какъв алкохол има.

Той изчезва в трапезарията. Чува как се местят бутилки, после звука от течност, изливана в чаша, последван от стъпки и шума от течаща вода в кухнята. Вижда как Стив Хенри се връща след няколко минути с току-що напълнена чаша във всяка ръка и й подава едната.

— Това дъщерите ви ли са? — пита той, като сочи към една сложена в рамка снимка на Робин и Лулу върху полицата на камината. Снимката е отпреди две години: момичетата са се прегърнали през кръста и са се ухилили широко пред обектива.

— Да — отвръща му Джоун. — Тази отляво е Робин, вече е на петнайсет, почти на шестнайсет… ще ги навърши през септември, а другата е Лулу… Лана, всъщност, истинското й име е Лана, но ние й викаме Лулу. Тя е на единайсет.

— Много са сладки.

Джоун се разсмива.

— Е, не съм сигурна, че бих използвала точно думата „сладки“, ако трябва да ги опиша. — Тя клати глава, като си припомня някои от събитията през изтеклите няколко месеца. — Има дни, в които са чудесни, когато не бих ги заменила за всичките пари на света. Но има и дни, когато и двете бих ги продала за пет цента. На лагер са за през лятото — допълва. — Вчера получих писмо от Лулу… явно добре си прекарва. Робин, за съжаление, не си пада много по писането на писма… — Тя рязко спира. — Защо ли ви разказвам всичко това? Едва ли ви е кой знае колко интересно.

— Защо да не ми е?

— Интересно ли ви е?

— Нещата, които интересуват вас, интересуват и мен.

— Защо?

— Защото вие ме интересувате.

— Защо?

— А защо не?

Джоун вдига чашата към устните си и отпива голяма глътка, като се опитва да подреди мислите си в някаква последователност.

— Първо, защото съм дванайсет години по-възрастна от вас. Знам, че смятате, че жените не са интересни, докато не станат на трийсет — добавя бързо тя, — но си остава фактът, че аз съм била вече момиче, когато вие още сте били в пелени.

Той се смее.

— Вече не съм в пелени.

— Какво очаквате от мен? — пита тя.

— Вечеря? — осмелява се смутено да каже той, докато с усмивка наблюдава как Джоун изпива до дъно останалото от съдържанието на чашата си.

 

 

— Това е най-хубавият целувчен лимонов сладкиш, който някога съм опитвал — казва й той, докато дояжда второто парче и бутва чинията си към средата на дългата, правоъгълна дъбова маса. — Бих помолил и за трето, но се страхувам, че никога повече няма да мога да помръдна, камо ли пък да събирам очите по кортовете.

Джоун се усмихва, доволна, че вечерята е свършила и че е имала успех. Стив Хенри седи до десния й лакът, беше преместил поставката си от отсрещната страна на масата до мястото до нея. Говорил бе само каквото трябва, не беше направил нито едно погрешно движение. Направил й бе комплименти за обстановката, храната и дори за кафето. Обсъдиха тениса, пръстите на краката й и положението на световната политика. Той се държи мило и внимателно и общо взето е много добра компания. Защо тогава тя така отчаяно иска да си върви?

— По един ликьор? — пита той, като бутва стола си назад и бързо се отправя към бара, вече се чувства напълно като у дома си и явно не бърза да си ходи.

— Не, благодаря. — Джоун поклаща глава, за да подчертае.

— „Дрембуи“, „Бенедиктин“, „Гранд Марине“ — прочита той на глас различните етикети. — Мисля да си сипя малко „Тиа Мария“. Сигурна ли сте, че не мога да ви убедя да ми правите компания?

Джоун се колебае. Досега бе намирала ликьора за прекалено сладък. Пол винаги избираше „Бенедиктин“.

— Малко „Бенедиктин“ тогава.

В следващия миг се чукат с изящните чаши, пълни с кехлибарена течност.

— За тази вечер — казва той.

Джоун кимва мълчаливо и отпива малка глътка от чашата си. Гъстата течност веднага затопля вътрешностите й, на вкус е сладка и едновременно странно стипчива.

— Хубав е — трябва да признае тя, преглъщайки противоположните вкусове.

— Разкажете ми за съпруга си — моли Стив Хенри, с което я изненадва. Усеща как малката чашка едва не се прекатурва от ръката й, улавя я за ръба, малко преди да се е изплъзнала от пръстите й. Дали забеляза?

— Какво да ви кажа? — пита тя, като внимава да не го поглежда. — Адвокат е, много умен, много преуспяващ…

— Много преуспяващ, може би. Но не и много умен.

— Защо го казвате?

— Ако е имал поне капчица мозък, аз нямаше да съм тук.

— Бих искала да не казвате подобни неща.

— Защо?

— Защото ме карате да се чувствам неудобно — отвръща му Джоун и се размърдва неловко на стола си. Отпива нова глътка от „Бенедиктин“-а си и мигновено чувства как гърлото й се затопля, сякаш някой е запалил клечка кибрит.

— Защо трябва да ви става неудобно от комплименти?

— Защото идват прекалено лесно — отвръща решително тя. — Съжалявам. Не искам да бъда груба, но никога не съм била кой знае колко добра в тези работи…

— В кои по-точно?

— В тези! Игричките. Свалянето. Не бях много добра и преди двайсет години, а сега съвсем не ме бива.

— Аз ли съм първият мъж, с когото се срещате след раздялата?

Джоун кима, усеща как бузите й пламват.

— Поласкан съм.

— Аз съм уплашена до смърт.

— От мен?

— От онова, което ще направите.

Той се смее.

— Затова ли сте запалили всички лампи в къщата?

Неин ред е да се засмее.

— Притворството никога не е било в кръвта ми.

— А кое е?

— Току-що го изядохте.

— У вас има много повече от един целувчен лимонов сладкиш. — Той се усмихва.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен?

— Имам много вярна преценка за хората.

Тя се смее.

— Мен пък изобщо не ме бива в преценките — казва.

— Опишете се с три думи.

— О, хайде…

— Не, сериозно. Не ми отказвайте. Три думи.

Джоун обляга глава върху дланта на лявата си ръка и извръща лице от проницателния му поглед.

— Уплашена — прошепва най-накрая. — Объркана. — Въздъхва дълбоко. — Самотна — завършва тя. — Звучи ли обнадеждаващо? — Очите й неохотно се връщат към неговите.

— Звучи ужасно — отсича той и изведнъж я целува, устните му нежно се притискат към нейните. Лекият дъх на „Тиа Мария“ прониква в ноздрите й; усеща вкусът му върху връхчето на езика си.

— А сега как се чувстваш? — пита той.

— Уплашена — отвръща спокойно тя. — Объркана. — Смее се. — Не чак толкова самотна.

Той се навежда напред, за да я целуне пак.

Джоун мигновено вдига малката чашка към устните си.

— Какво има?

— Не мисля, че съм готова за това.

— Готова за какво?

— За онова, до което това ще доведе.

— Което е?

Тя клати глава.

— Чувствам се толкова глупаво.

— Защо? Защо се чувстваш глупаво?

— Моля те, не си играй с мен. Казах ти, че не ме бива много за подобни игрички.

— Не обичаш игричките? Добре, ще ти кажа направо докъде аз бих искал това да ни доведе — отвръща Стив Хенри. — Бих искал да ни заведе на горния етаж. Бих искал да ни доведе до леглото ти. Искам да те любя. Така достатъчно направо ли е?

— Може ли да говорим за нещо друго? — моли Джоун, като се изправя и започва да разчиства чиниите.

— Разбира се. Можем да говорим за каквото искаш. Ето, дай да ти помогна. — Той вдига празната си чиния.

— Няма нужда — спира го тя.

— Нека да ти помогна — настоява Стив Хенри.

— О, по дяволите, остави проклетата чиния! — крещи Джоун, после заравя лицето си в ръце.

Изведнъж той се озовава до нея и ръцете му я обгръщат, устните му са заровени в меките къдрици на косата й.

— Нека да ти помогна — казва отново, устните му намират нейните, тялото му се притиска към нейното.

— Ти не разбираш — опитва се да му каже тя.

— Всичко разбирам.

— Страх ме е.

— Знам.

— Не — клати глава Джоун, като се отдръпва, усеща как ръцете му с неохота я оставят да го направи. — Не знаеш. — Усеща сълзите, които се стичат по бузите й. — Мислиш, че ме е страх, защото си първия мъж, с когото се срещам след раздялата, но е много повече от това. — Тя безпомощно се оглежда из стаята. — Омъжих се на двайсет и една. Съпругът ми беше първия истински приятел, когото изобщо съм имала. Разбираш ли какво ти казвам? Пол е единственият мъж, когото съм имала, единственият мъж, с когото съм спала. Аз съм на четирийсет и една и съм спала с един-единствен мъж през целия си живот. И той ме напусна! По някакъв начин го разочаровах. И сега идваш ти с твоето съвършено двайсет и девет годишно тяло и аз не знам какво си мислиш, че мога да ти дам, но…

— Ами онова, което аз мога да ти дам?

— Ще те разочаровам…

Той я дърпа към коридора.

— Да се качим горе — моли я.

— Не мога.

Отново ръцете му обвиват кръста й и когато той я притиска с гръб към твърдата стена, тялото й започва да отговаря на поривите, които е изпитвала в миналото единствено с Пол. Вижда как Стив Хенри вдига ръката си към ключа на лампата, вижда как коридорът изведнъж потъва в мрак, усеща устните му да докосват нейните. И изведнъж, той се отдръпва. Очите й търсят неговите в сенките наоколо.

— Няма да те насилвам да правиш нещо, което не желаеш — заявява той. — Ако искаш да си вървя, кажи. Просто ми кажи да си вървя.

Очите й остават приковани към неговите. Бавно устните й се раздвижват, за да произнесат нужната дума.

— Остани — прошепва тя.