Джой Филдинг
Дълбокият край (24)

Двайсет и четвърта глава

— Уморена ли си? — пита той.

Джоун затваря очи, заслепена от ярката сутрешна слънчева светлина — забравила си е слънчевите очила на масата в кухнята — и се обляга на жълтокафеникавата кожена тапицерия на седалката, като осъзнава, че от много отдавна не се е возила на мястото до шофьора в колата на съпруга си. Хубаво е, мисли си тя и поглежда към него.

— Малко — признава. — Не спах много през нощта. Предполагам, че съм притеснена.

— Не се притеснявай — убеждава я Пол. — Всичко ще бъде наред.

— Надявам се да си прав.

— Взела си храната, която искаха, нали?

— Всички боклуци, за които молиха.

— Значи ще са доволни.

Джоун се усмихва, опитва се да изглежда успокоена. Дали момичетата щяха да се радват да я видят? Тя си представи как Лулу тича в галоп към колата, вижда Робин да се влачи отзад, очите й са непреклонни, както и преди месец, позата й е също толкова недостъпна.

— Трудно е да се повярва, че лятото вече наполовина се изниза — казва Пол.

Джоун кима. Времето минава бързо, когато се забавляваш, мисли си тя и си поглежда часовника. Почти наближава осем. На път са вече от час, бързо се придвижват, въпреки постоянния поток от коли. Ако няма непредвидени инциденти, щяха да са в Масачузетс след около два часа и да пристигнат в лагера „Данби“, точно когато вратите се отворят в десет. Щеше ли Робин да ги чака на вратата, за да ги посрещне?

Получи само едно писмо от по-голямата си дъщеря през месеца, в който я нямаше, докато от Лулу беше получила пет. Писмото бе кратко, доста информативно, определено официално: „Скъпа мамо, как си? Аз съм добре. Времето е хубаво. Участвам във всички мероприятия. Плуването ми се подобри. Момичетата в бунгалото ми са доста симпатични. Ръководителите не са лоши; храната обаче е. Новата ти работа звучи интересно“. Подписано просто „Робин“.

Все пак е нещо, решава Джоун, като изучава пейзажа покрай магистралата. Колко зелено е всичко, колко красиво на ранната утринна светлина, въпреки че метеорологът по радиото в колата мрачно предвещава дъжд по-късно следобед.

— Ходи ли при дядо ти вчера? — пита Пол.

Джоун кима.

— Спа през цялото време.

— А Ив? Как е тя?

Джоун усеща, че тялото й се стяга; пръстите й се свиват здраво в юмруци.

— Не съм я чувала цяла седмица — отвръща му тя и улавя изненаданото изражение върху лицето му.

— Шегуваш се! Как така? Да не би двамата с Брайън най-после да са отишли някъде?

— Не — поклаща глава Джоун, иска й се да му разкаже с подробности какво се бе случило, но не е сигурна дали има някакъв смисъл. — И двете бяхме много заети тази седмица.

— Много ли е натоварено в работата ти?

— Нито миг покой — отговаря Джоун и се замисля колко добре изглежда Пол. Лицето му е почерняло на фона на бялата фланелка. Краката му изглеждат стегнати и мускулести, така както се подават изпод отрязаните до над коленете бели джинси. Винаги е изглеждал добре по къси панталони.

— Още ли тренираш всеки ден? — пита тя.

Той се смее.

— Не чак всеки ден — отвръща смутено. — Уморих се. В началото няколко седмици се чувствах добре, но не знам, предполагам, че е вярно онова, което казват за старите кучета и новите номера. Явно не мога да свикна така, както младите мъже могат. По дяволите, толкова боли! Събуждам се сутрин, краката ми са схванати, ръцете ми имат мускулна треска, гърбът ме спуква от болка и си мисля, на кого е притрябвало? Не че съм се отказал напълно — добавя той, — но ентусиазмът ми определено е понамалял. Мускулите изискват прекалено много усилия. Досега се справях и без тях. — Пол се усмихва. — Освен това ръцете ми така и така никога няма да се развият напълно… всички тези счупвания като дете… — Поглежда дяволито към нея и двамата избухват в смях. — Изглеждаш чудесно — казва й искрено той. — Какво си направила?

— Боядисах си няколко кичура.

Той клати глава.

— Не е само това.

— Отслабнах малко. Доста тичам напоследък…

Тя усеща погледа му върху краката си.

— А тенис уроците?

— Спрях ги. — Джоун нервно се покашля.

— О?

— Пръстите ми са прекалено зле — обяснява тя, очите й следват неговите, докато те се спускат надолу по голите й крака до пръстите на обутите й в сандали стъпала. — Мисля, че ноктите всеки момент ще паднат.

Той се намръщва.

— И после какво ще стане?

— Рон казва, че вероятно новите вече са пораснали отдолу.

— Рон ли?

— Рон Голд, лекарят, при когото работя. Казах ти. Съученици сме от училище.

Пол повдига рамене, погледът му се връща към пътя напред, но не и преди Джоун да улови странното изражение, което премина през тях.

— Аз познавам ли го? — пита той и Джоун разпознава в гласа му тона на човек, който се опитва да звучи непринудено. Известен й тон, защото бе качество, което свързваше със собствения си глас.

— Не мисля — отвръща му тя.

— Името ми звучи познато. Как изглежда?

Джоун трябваше да потисне усмивката си. Наистина може да усети тревогата на Пол. Ревнува ли?

— Не е много висок — започва тя. — С червеникава коса. Всъщност, изглежда така, както изглеждаше и преди двайсет и пет години. Хубав мъж — добавя, без да знае защо.

— Женен?

— Да.

— Още ли възнамеряваш да спреш да работиш в края на лятото?

— Да — отвръща Джоун след известна пауза.

— Не звучиш много сигурна.

— Рон не иска да напускам. Казва, че без мен щял да бъде загубен. — Тя се смее. — Мисля, че е прав.

— Значи мислиш да останеш?

На Джоун й трябва минутка, за да се замисли сериозно над въпроса.

— Не, всъщност не — решава накрая тя.

Потъват в мълчание, останалата част от пътуването преминава с размяната на минимум думи помежду им. Леката музика по радиото предоставя успокояваща атмосфера за мислите на всеки.

За какво си мисли той? — чуди се Джоун, странно успокоена, сутрешното напрежение е изчезнало. Или може би се бе предало от нейното тяло на неговото? Възможно ли бе Пол да ревнува? Вероятно не ревнува, поправя се тя, но със сигурност е любопитен, може би малко разтревожен. Мисълта, че в живота й може да има друг мъж, явно е нещо, което не му е хрумвало. До този миг той е бил сигурен, че тя с нищо няма да наруши статуквото, че ще остане на разположение, докато той реши съдбата й, уверен, че разполага с цялото време на света, за да вземе решение. Сега вече не е сигурен. За мен ли си мислиш? — пита го мълчаливо тя, очите й се прокрадват към неговите.

Той я поглежда и й се усмихва сърдечно. За нейна изненада, тя първа се извръща, отпуска глава върху облегалката на седалката и постепенно позволява на натежалите си клепачи да се отпуснат. Нещо става, тя го усеща, въпреки че не е сигурна точно какво.

Когато отваря очи, колата е отбила от главната магистрала и се движи бавно по друг път.

— Почти пристигнахме — обяснява Пол и тя се изправя на седалката си, търсейки с поглед портите на лагера. — Само още няколко километра — казва той. — Как спа?

— Страхотно — отвръща Джоун, удивена, че е заспала толкова лесно. Снощи беше сигурна, че никога няма да изкара деня, а вече бе проспала част от него. Де да беше всичко толкова лесно, мисли си тя, когато портите на лагера се появяват.

— Колко е часът? — пита, като чак сега забелязва, че се движат в дълга колона от коли.

— Минава десет. Пристигаме точно навреме.

— Виждаш ли ги? — оглежда се Джоун из тълпата, струпала се от другата страна на портите.

— Още не.

Пол вкарва колата в лагера и се насочва към определеното за паркиране място. Джоун нетърпеливо се озърта да види дъщерите си, наскорошните й опасения се завръщат с пълна сила. Ще дойде ли Робин да ги посрещне? Добре разположена ли ще бъде, или резервирана? Какъв ли ще бъде денят? Какво ли ще бъде пътуването обратно? Ще бъдат ли някога отново истинско семейство?

Колата спира и Пол дърпа ключовете от стартера. С преднамерена бавност той взима ръката й в неговата.

— Всичко ще бъде наред — казва й нежно, прочитайки мислите й, пръстите му не пускат нейните. После тихо добавя: — Обичам те, Джоун.

Сърцето на Джоун се обръща. Буйната растителност на заобикалящия я пейзаж изчезва; шумната тълпа от около триста момичета замлъква. Джоун вижда и чува единствено Пол, докосването на пръстите му, звука от гласа му.

— Мамо! — чува тя някъде от външната страна на прозореца, обръща се и вижда Лулу яростно да тропа по стъклото до главата й. Колко дълго е стояла там?

— Съкровище! — вика Джоун, отваря вратата и веднага притиска по-малката си дъщеря в обятията си. — Дай да те погледна. Мисля, че си пораснала с цяла педя, откакто те няма. — Тя отмята косата, влязла в очите на дъщеря й. — И очите ти са станали още по-големи! — Смее се.

— Така ти се струва, защото останалото по мен се стопява — отвръща Лулу. — Донесе ли храна?

— Да, донесохме храна — смее се Пол, като се присъединява към тях. — Изглеждаш чудесно. Добре ли се забавляваш?

— Страхотно. Само едно от децата в бунгалото е истинска напаст, но всички останали са страхотни и ръководителите са готини. Ще се запознаете. — Тя ги обгръща през кръста и ги притиска един към друг с изненадваща сила. — Липсвахте ми. И двамата изглеждате жестоко. — Лулу неохотно ги освобождава от прегръдката си и се отдръпва назад, очите й се стрелкат ту към единия, ту към другия.

— Къде е Робин? — пита Пол, въпрос, който Джоун се страхува да зададе.

— При реката е — осведомява ги Лулу. — Участва в разпродажбата. Ще започне след няколко минути. Трябва да ви заведа там, ако искате да я видите как продава.

— Разбира се, че искаме да я видим как продава — отвръща Джоун, здраво прегърнала дъщеря си. — Покажи ни пътя.

— Ами храната?

— По-късно ще я вземем — отвръща й Пол, като застава от другата страна на Лулу.

Хванати здраво за ръце, те се насочват към реката. Джоун е щастлива, уверена, дори успокоена. Нещо се беше променило между нея и Пол. Те ще бъдат отново семейство, мисли си тя, когато реката изниква пред тях и изгледът на белите сергии приветства усмихнатите им очи.

 

 

— И тогава аз казвам, като се опитвам просто да бъда любезна, значи казвам: „Знаеш ли, че си си облякла пуловера наопаки?“ и тя ми се сопва, голямо леке: „Разбира се, че знам, че е наопаки. Трябва да е наопаки. Всички така ги носят“, и аз продължавам: „Никога преди не съм виждала някой да го носи наопаки“, и тя ми заявява: „Абсолютно всички в Браун ги носят така“, като че ли тя учи в университета в Браун, а не по-големият й брат. И аз й отвръщам. „О, така ли? Хайде де!“.

Джоун слуша Лулу, но гледа Робин, която почти не си е отворила устата цяла сутрин. Четиримата седят на голямото плетено червено и синьо одеяло, което някога бе принадлежало на майката на Джоун, ядат печени на открито хамбургери и пият газирани напитки, редовните артикули на годишния лагерен пикник. Родителите бяха допуснати до разпродажбата, бе им представено състезание по стрелба с лък и бейзболен мач. Сега ги угощаваха с обяд и им предоставяха възможността да се запознаят отново с децата си. Лулу не бе спряла да говори, откакто бяха седнали; Робин не бе понечила да даде сама никаква информация след любезните им, но сдържани поздрави при реката. Писмото й беше по-излиятелно, мисли си Джоун, без да знае как да се справи с положението, като решава между залъците с добре изпечено говеждо месо, изобщо да не се справя. Нещата сами си знаят как да се оправят, чу да казва майка й.

— Някой друг иска ли още един хамбургер? — пита Пол.

— Аз! — провиква се моментално Лулу.

— Друг?

— Не, благодаря — отвръща му Джоун.

Робин поклаща глава.

— Моят да е с горчица, майонеза и краставичка — нарежда бързо Лулу, когато баща й се изправя. — И домат — добавя тя, точно когато той се кани да тръгне.

— Може би е най-добре да дойдеш с мен — решава Пол, погледът му се спира на Джоун, докато Лулу сграбчва протегнатата му ръка.

Дава ни време да останем сами, разбира Джоун, благодари му за жеста, като кимва с глава. Поглежда към Робин, която също я гледа с очакване. Ясно, мисли си Джоун, тя чака аз да кажа нещо.

— Е — започва неохотно, — добре ли прекарваш?

— Става — повдига рамене Робин.

— Бяхме много впечатлени от продаването ти.

Робин приема комплимента, но не казва нищо.

— Ръководителите ви изглеждат много мили.

— Така е.

Разговорът замира. Джоун се оглежда из тълпата излетници с надеждата да дочуе откъслечен диалог, който да й предостави нова тема на разговор. Не долавя нищо.

— Как са момчетата по река Макинак тази година? — пита тя най-накрая, като се надява, че това е достатъчно безопасна тема и няма да излезе, че си навира носа.

— Стават.

— Нищо повече? — Джоун мигновено съжалява за проявеното любопитство, иска й се да може да върне думите си назад. Отиде твърде далеч — въпросът й ще да бъде изтълкуван погрешно.

Робин поглежда към скута си.

— Има едно момче, което е доста готино — отвръща тя.

Джоун си мълчи.

— Казва се Рон — продължава дъщеря й.

— О? Също като шефа ми.

Нещо почти наподобяващо усмивка се появява на устните на Робин, после изчезва.

— Как върви работата ти? — пита тя.

— Страхотно — откликва ентусиазирано Джоун.

Робин се заглежда към реката, въпреки че водата не се вижда от мястото за пикник.

— Как вървят нещата между вас двамата с татко? — пита тихо тя.

— По-добре — отвръща Джоун.

Робин изчиства въображаема буболечка от червено-синьото плетено одеяло.

— Лагерът е хубав — казва тихо тя, кима с глава и отново поглежда към реката. Внимава да избягва погледа на майка си. — Добре е, че дойдох. Права беше — добавя тя, почти недоловимо. — Не само за лагера…

Трябва ли да я прегърна? — чуди се Джоун, иска й се, страх я е. Това е моето дете, а аз се страхувам да го прегърна, страхувам се да не премина границата, да не би да изтълкувам погрешно сигналите. Какво ли им става на децата, когато стигнат определена възраст? — пита се тя, после сама отговаря на въпроса си — порастват.

— Джоун! — чува се някъде отгоре.

Джоун вдига ръка над челото си, за да не й блести слънцето и забелязва облаците, които се събират над главите им.

— Мислех си, че си ти — казва жената, докато Джоун се мъчи да се сети коя е. — Ели — помага й тя. — Ели Карълсън. Вероятно няма да ме познаеш, защото много съм отслабнала — добавя тя с надежда.

— Господи, права си — признава Джоун, като се изправя на крака. — Отслабнала си най-малко с двайсет килограма.

— Трийсет — гордо отвръща Ели Карълсън. — После постъпих в клиника — прошепва тя, — за да ми приберат шкембето.

— Ами, изглеждаш чудесно. — Джоун не знае какво още да каже. Не знае нищо друго за тази жена, освен че дъщерите им някога седяха на един и същи чин. — Колко деца имаш тук сега? — пита тя, тъй като не й идва нищо друго наум.

— Само едно, най-малкото. — Лицето на Ели Карълсън помръква. — Отказаха да дойдат на лагер това лято. Висят по цял ден в търговския център, облечени в неща, които и от Армията на спасението биха отказали, с обръснати глави. Изглежда искат единственото нещо, което не можем да им дадем.

— А то е?

— Бедност.

Джоун високо се разсмива, докато жената приятелски я потупва по рамото и се запътва през тълпата към щанда с хамбургери.

— Това майката на Керъл Карълсън ли е? — пита Робин невярващо, докато Джоун сяда отново до нея.

— Свалила е трийсет килограма и си е направила пластична операция на корема — отвръща й Джоун, като се мъчи да потисне напиращия в нея смях. — Често се чудя — чу се да казва, — какво става с онези жени, които се стягат, ако отново напълнеят. Смяташ ли, че експлодират?

— Мамо? — изпъшква Робин, после започва да се смее. — Това наистина е гадничко!

Чу се внезапен силен шум някъде откъм лагера, кола отказваше да запали или се спука балон.

— Чуй — кикоти се Джоун, — ето, една от тях гръмна.

— Мамо!

— Какво става тук? — пита Пол, когато двамата с Лулу сядат отново на одеялото, нетърпелив да се присъедини към веселбата, забелязал, че нещо се е променило.

— Мисля, че мама е стояла на слънце прекалено дълго — отбелязва Робин, но думите й са изпълнени с обич, а не с подигравка. Джоун се пресяга и взима ръката на Робин в своята. Робин не я дръпва.

 

 

— Е, какво мислиш? — пита той, след като със сълзи на очи са се разделили с дъщерите си.

Джоун избърсва няколкото останали от очите си и се усмихва.

— Мисля, че всичко мина добре.

— И аз така мисля. На Робин изглежда й е минало.

— Каза ми, че се е чувствала ужасно първата седмица, че е била твърдо решена да не се забавлява, но че всички са били толкова мили към нея и имало да се правят толкова много неща, че не могла да издържи. Плюс запознанството с това момче, Рон, странно е, че и неговото име е Рон — добавя тя, забелязва, че Пол се намръщва, — вероятно той също има нещо общо с промяната на настроението й.

— Никога не съм разбирал напълно смисъла да имаш лагер само за момичета, щом като ще имаш и лагер само за момчета точно до него — отвръща Пол, като пуска чистачките.

— Хубаво беше, че дъждът се позабави.

— Въпреки че пътуването обратно ще бъде ужасно — казва той. — Ще караме в истинска буря.

— Гладен ли си? — пита го Джоун няколко минути по-късно, дъждът сега барабани по предното стъкло.

— Не особено — отвръща Пол. — Изядох три хамбургера на обяд.

— Мислех си, че бихме могли да спрем в някое от крайпътните заведения, за да хапнем нещо и да изчакаме дъждът да попремине малко. — Тя поглежда към Пол, като усеща, че той също я гледа, чувства, че тялото й започва да трепери. — Бихме могли да вечеряме или нещо такова — добавя тя, гласът й заглъхва.

Пол спира колата на паркинга на следващия мотел.

— Нещо такова — казва той.

 

 

Точно за това си е мечтала през последните няколко месеца. Моли се наум да не се окаже и сега само сън. Той е върху нея, вътре в нея и навсякъде около нея, изпълва я, люби я и й казва, че има нужда от нея и тя му казва същите неща.

Намират се в тази стая, с ужасния й червен килим и лепкавото тъмномораво покривало на леглото, от няколко часа. Дъждът спря, но дори и да е забелязал, Пол не обръща внимание.

Първоначално я беше страх, че може да му се стори смешна или жалка, най-вероятно комбинация от двете, страхуваше се как ли би му изглеждало тялото й, след месеците, прекарани с малката Джуди, но скоро той шепне колко хубава била и ръцете му са нежни и окуражаващи, и познати и не са забравили нищо от онова, което бяха научили в продължение на двайсетгодишния им съвместен живот. Все още знаеха къде да я докоснат и как. Техники на сърцето, мисли си тя, нещо, което Стив Хенри не би могъл да разбере. И скоро притесненията или опасенията, които имаше, се разсейват и тя се отдава на правенето на любов, както бе възпитана да вярва, че трябва да се казва. След като свършиха първия път и тя забеляза, че дъждът е спрял, уплаши се той да не предложи да си тръгнат. Но Пол просто се протегна и отново я привлече към себе си и се любиха втори път и Джоун си помисли, че това е най-хубавият път през всичките им години заедно.

И сега той отново е върху нея, в нея и навсякъде около нея, докато се търкалят, разменяйки си местата, смеят се, когато се окаже, че са заели неудобно положение, накрая се отпускат, просмукани от пот и изтощени в прегръдките си и тялото му се наглася около нейното, за да заспи. Джоун усеща как мускулите й бавно се отпускат, макар да знае, че е невъзможно да заспи. Но няма значение. Те споделяха едно легло. И когато Пол се събуди, тя ще бъде до него.

 

 

— Имаш ли запланувана среща за девет часа? — пита Джоун, когато той завива с колата по алеята пред къщата им на следващата сутрин. Почти наближава девет часа и той трябва да измине обратно целия път до града.

— Не, в петък им казах да не ме чакат по-рано от десет.

Джоун усеща да я пробожда странно безпокойство. Казал е в кантората си в петък, че няма да дойде преди десет в понеделник? Тогава знаел ли е предварително какво е щяло да се случи между тях? Толкова ли е бил сигурен? Тя пропъжда неприятната мисъл. В края на краищата, няма значение. Явно е планирал, че ще се сдобрят тази неделя; такова е било намерението му. Защо тогава се чувства толкова неспокойна? Защо се чувства така, още откакто той бе станал от леглото тази сутрин, бързо се беше изкъпал и облякъл. Не бе говорил кой знае колко по пътя обратно към Ню Йорк, а само й се усмихваше виновно, когато просто не можеше да избегне повече погледа й.

Пол я изпраща до външната врата, като донася торбите с неща, които момичетата бяха върнали обратно по тях. Неща, от които нямаха повече нужда, мисли си Джоун, когато Пол оставя торбите на стъпалата.

— Имаш ли време за по кафе? — казва Джоун. Трябва ли да го пита сега, когато той възнамерява да се върне обратно?

— По-добре не. Още не съм се избръснал и преоблякъл — отвръща й той.

— Ще те видя ли довечера? — осмелява се тя, думите засядат на гърлото й. Защо се пази?

— Джоун…

— Какво става, Пол? — избухва Джоун, когато вече не е в състояние да понася напрежението.

— Надявах се, че ще разбереш за снощи — започва той.

— Да разбера какво? Разбирам, че правихме любов, че ти ми каза, че ме обичаш…

— Наистина те обичам.

— Какво друго има за разбиране?

— Че това не променя нищо — казва той и Джоун усеща, че се обляга на вратата, като се опитва да избегне думите му.

— Може би не трябваше да оставям това да се случи — продължава той, — но аз го исках и, признай си, Джоун, и ти го искаше. Ние сме зрели хора…

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че това, което се случи снощи, не променя нищо — повтаря той. — Че не съм готов да се върна у дома.

— Снощи…

— Не променя нищо.

Джоун бясно започва да рови из чантата си.

— Не мога да си намеря ключовете.

— Не исках да те подвеждам.

— Тогава защо не ми каза всичко това преди да се любим? — Хвърля чантата си на земята и тя се стоварва върху торбите с върнати принадлежности. Подходящо място, мисли си Джоун, чувайки как в гласа й се надига яростта. — Не мога да намеря проклетите си ключове! — Тя заравя лице в ръцете си.

— Джоун…

— Остави ме.

— Не мога да те оставя да плачеш на стълбите, за бога!

— Тогава ми намери ключовете и ще плача вътре. Няма да се налага да ме гледаш.

— Джоун…

— Намери ми ключовете! — крещи тя.

Пол вдига чантата на Джоун и рови из нея.

Секунди по-късно той намира ключовете и ги подава на Джоун.

— Виждам, че си си намерила старите ключове — отбелязва той разсеяно.

Джоун ги сграбчва от ръката му, като се вглежда в ключовете, които смята за отдавна загубени.

— Цяло чудо е, че можеш да намериш нещо вътре — опитва се да се пошегува той.

Джоун безпомощно се мъчи с ключалката, не може да пъхне както трябва ключа. Изведнъж усеща ръката на Пол върху своята да завърта ключа вместо нея. Чува как щрака, усеща, че вратата се отваря. Стои на прага, не може да помръдне, когато ръката му се отдръпва. Мисията изпълнена, мисли си, време е да се измитаме.

— Не трябва ли да изключиш алармата? — пита той.

Джоун се движи като автомат към алармената кутия, докато Пол внася разните торби вътре.

— Съжалявам, Джоун — осмелява се той, когато става ясно, че тя няма да каже нищо, за да направи оттеглянето му по-лесно. — Ще ти се обадя — добавя изморено той.

Джоун мълчи. Чака, докато чува колата му да потегля, преди да се протегне с крак назад и да затвори вратата с ритник.