Джой Филдинг
Дълбокият край (23)

Двайсет и трета глава

Джоун не може да повярва, че това се случва наистина. Опитва се да си представи, че не е там.

Те са в спалнята й. Тя има смътен спомен как е била почти пренесена нагоре по стълбите, с ръце, обвити около непознати млади рамене, с уста, притисната към устни някак си по-пълни, отколкото е свикнала, две неподхождащи си тела странно съединени в хълбоците, които се препъват към спалнята. Сега се намират до прозореца и Джоун едва успява да дръпне пердетата, преди този непознат да я прегърне отново, силните му длани нежно галят протегнатите й ръце, докато ги привличат около тясната му талия, устата му търси нейната, краката му се завират между нейните. Тя се чувства странно олекнала и замаяна, едва успява да потисне ненавременното си желание да се изсмее. Сексът е смешно нещо в края на краищата, мисли си тя, но знае, че той няма да я разбере. Младите приемат секса прекалено на сериозно. Още не са открили смешното в него. Тя усеща уверени ръце върху гърдите си и силно стиска очи, като си представя, че това са ръцете на Пол. Дъхът й излиза на къси, уплашени пъшкания, сякаш той притиска възглавница върху главата й. Опитва да се изскубне, да отметне задушаващата я възглавница, но той отказва да я пусне.

— Спокойно — успокоява я, като я повлича към леглото, пръстите му напъват копчетата на блузата й.

Вниманието й мигновено е отвлечено от начина на събличане. Блузата е съвсем нова, мисли си. Наскоро беше платила почти сто долара за нея. Копчетата са уникални, с формата на цветчета, поради което и той изпитва такива затруднения с тях. Тя чувства нетърпеливите му пръсти и се надява, че няма да му писне и просто да скъса копчетата. Щеше да е трудно да ги зашие отново. Блузата е нова, жалко щеше да е да я съсипе само за едно носене.

Някак си той успява да разкопчае копчетата и бавно издърпва блузата през раменете й. Джоун преодолява подтика си да я хване, преди да е паднала на земята, като си мисли, че най-вероятно щяха да я стъпчат в следващите няколко минути и че ще се наложи да я пере и глади на следващия ден. Или да я даде на химическо чистене. Трябва да погледне етикетчето сутринта.

Ръцете му опипват нежната дантела на новия й сутиен. Може ли да вижда в тъмното? Има ли представа колко струват тези неща в днешно време? О, господи, какво прави той? — чуди се тя, когато Стив Хенри лесно намира закопчалката отпред и махва меката тъкан от сега вече голите й гърди.

— Красива си — чува го да промълвява, докато плъзга устни надолу по шията й. Тя затваря очи, ръцете й закриват голите й гърди от погледа му, лактите й се удрят в скулите му.

— Извинявай — прошепва бързо Джоун, но дланите й отказват да се помръднат от защитната им позиция.

Той не казва нищо, нежно ги разделя, стиска ги здраво зад гърба й, а устните му отново се връщат върху гърдите й, плъзгат се по очертанията на зърната им.

Джоун безпомощно се озърта из стаята, търси някой, който да я спаси. В тъмнината вижда как образът на Ив я гледа от вратата. Не е лошо, отсъжда приятелката й. Отпусни се. Наслаждавай се.

Помогни ми, моли Джоун, но Ив само се усмихва и се настанява удобно в мекото синьо кресло от долната страна на леглото. Отпусни се, глупачко. Шансът сам чука на вратата ти. Наслаждавай му се.

Пръстите на Стив Хенри са върху страничното копче на панталоните й, усеща Джоун, иска й се да можеха просто да забравят всички тези глупости и да се върнат обратно към целуването. То беше забавно, не чак толкова натрапчиво. Не изискваше особено съсредоточаване, сравнително лесно бе да си затвори очите и да си представи, че устните, които целува, са на Пол. Трудно е да заместваш един човек с друг, когато е въвлечено цялото тяло, когато си имаш работа със съвсем различна техника.

Той сякаш разбира какво си мисли тя, устата му изведнъж се връща върху нейната, езикът му става все по-настоятелен. Пол нямаше да бъде толкова неотстъпчив, мисли си тя, когато панталоните й падат на пода. Чува как меката материя е изритана встрани, чуди се дали си е събул обувките. Толкова е скъпо да се даде коприна на химическо, мисли си тя разтревожено, като се учудва откъде ли се е сдобила с този изблик на практичност, иска й се да може да потъне в нереалността на онова, което става.

Точно там е проблемът, решава Джоун — че наистина става. Не е фантазия. А реалност. И реалната ситуация е, че тя е на път да легне с човек, който не обича и почти не познава, освен дето знае, че не е Пол, без значение колко здраво стиска очи и се опитва да си представи обратното.

Каквото и да е, чува как възразява Ив, никак не е лошо. Отпусни се, момичето ми. Реалност или илюзия — кой го е грижа? Наслаждавай се.

Не мога! — изплаква мълчаливо Джоун, когато Стив Хенри я поваля върху леглото и нежно поставя главата й върху възглавниците. Ръцете му се плъзгат по голия й корем. Това не е начинът, по който съм свикнала да ме докосват, опитва се да му каже тя, макар и да не казва нищо. Гъдел ме е, а аз имам много силен гъдел. Пол разбира това. Той знае точно как да ме докосва. Знае как да ме отпусне, как да разсее притеснението ми, а не да го увеличи.

Пръстите му дърпат бикините й, смъкват ги надолу по бедрата й. Толкова ми е притеснено, че мога да умра, мисли си Джоун, като заравя лицето си във възглавницата и се опитва да си представи, че е някъде другаде, докато ръцете му разтварят краката й.

— Това ще ти хареса — прошепва нежно той и тя усеща как езикът му дразни вътрешната страна на бедрата й.

Типично за по-младото поколение, решава Джоун, мислят си, че те са изобретили оралния секс. Всевъзможните рокпевци, които се гърчат по световните концертни сцени и имитират, че правят фелацио пред шокираните крясъци на пубертетската си публика и ужасените родители. Онова, което наистина щеше да ги шокира, мисли си тя, е откритието, че родителите им — както и всички останали — са го правили години наред още преди те да са се родили и единственото шокиращо нещо във всичко това е колективният наивитет, с който си представят, че тяхното поколение е първото, на което е хрумнала тази идея.

Джоун дърпа косата му, като насила го кара да вдигне глава. Той погрешно приема това за изблик на страст, взима неудобството й за възбуда, за нетърпение да продължи. Тя чува шумолене на дрехи, разбира, че Стив Хенри си сваля ризата, усеща как Ив се привежда напред от синьото кресло, за да вижда по-добре. Очите на Джоун остават здраво затворени. Тя отказва да ги отвори, когато той взима ръката й в своята и я насочва към предната част на панталоните си.

— Знам къде е — заявява изведнъж Джоун, гласът й прорязва тишината в стаята, подобно нож съвършена арка от целувки.

— Какво? — пита Стив с дрезгав глас, сякаш току-що рязко го е разбудила, както и вероятно е направила.

Ръката й стиска изпъкналостта отпред на панталоните му.

— Казах, че знам къде е — повтаря тя. — Не е необходимо да ми показваш.

Той рязко се изправя, дърпа ръката й. Тонът му е тъжен, любопитен.

— Какво има?

Джоун поклаща глава, надига се и сяда.

— Нищо няма.

— Звучиш ядосано.

— Не съм ядосана.

Точно това съм, мисли си тя. Ядосана съм. Ядосана сама на себе си, че се поставих в подобно положение; ядосана съм на теб, защото ти не си мъжът, който искам да бъдеш, защото не можеш да бъдеш мъжът, който искам да бъдеш, защото мъжът, който желая, не ме иска повече, тъй като съм глупава и стара, и безполезна, и грозна…

— Щом не си сърдита — казва той, без да съзнава тези вътрешни бълнувания, — тогава легни до мен. — Дърпа я обратно на леглото, пръстите му се връщат върху зърната й. — Отпусни се.

— Не мога да се отпусна — отвръща нетърпеливо Джоун, като бутва ръката му.

— Защо?

— Защото ме разсейваш с онова, което правиш — заявява му тя.

— Разсейвам ли те?

— Не мога да се съсредоточа, когато го правиш.

— Можеш да се съсредоточаваш върху всичко друго, но не и върху това — казва й той. — Какво има, Джоун? Какво става, което аз не знам?

Тя придръпва завивките от леглото и ги увива, за да защити голото си тяло.

— Не си виновен ти. Не е заради теб.

— А заради кого? — пита рязко той. — Кой друг е тук?

— Прекалено много призраци — отвръща тя безпомощно, след известна пауза.

Ив се изправя от синьото кресло от долната страна на леглото. Поклаща сащисано глава, вдига длани във въздуха в знак, че се предава и бързо изчезва.

— Съжалявам — казва Джоун, докато Стив Хенри навлича бледорозовото поло през главата си, като за миг се бори с един от ръкавите. — Исках. Мислех, че ще мога.

— Може да си си мислела, че ще можеш — поправя я той, оглеждайки в тъмното за обувките си, — но със сигурност не си искала. Имаш ли нещо против да запаля лампата? — пита. — Нищо не виждам.

Джоун дърпа завивките по-високо, така че да стигнат до брадичката й.

Той не помръдва.

— Къде е? — пита накрая, прозвучава като малко изгубено момченце, което го е страх от тъмното.

— Аз ще я запаля — отвръща Джоун, протяга се към нощното шкафче до нея и светва лампата, намръщвайки се, когато стаята идва на фокус.

Стив Хенри бързо намира обувките си, докато Джоун поглежда към радиото-часовник. Само десет и половина.

— Сърдиш ли се? — пита тя.

— Да — отвръща искрено той, — но ще ми мине.

— Наистина няма нищо общо с теб.

— Ти така казваш. — Напълно облечен вече, той се извръща да я погледне. — Да си призная честно, не съм сигурен как да го приемам. Какво по-точно означава това?

— Че обичам съпруга си — заговаря бързо тя. — Че може и да е глупаво и старомодно, дори жалко, не знам, но нещо вътре в мен ми казва, че все още има надежда за нас двамата с Пол и че ако се поддам на… това, тогава някак си предавам и двамата, че тръгвам по друг път, че поставям началото на нещо необратимо, а още не съм готова да го направя. Поне не сега. Не знам дали има някакъв смисъл…

Стив Хенри клати глава.

— Аз съм инструктор по тенис — казва той, — какво разбирам аз…?

Тя се усмихва.

— Харесваш ми — заявява, искрено си го мисли и се надява той да я разбере.

— И аз те харесвам.

Те се смеят.

— Ти си чудесно момче — въздъхва Джоун.

— Мъж — поправя я той. — Тя кима. — Няма нужда да ме изпращаш. — Джоун вижда въпроса в очите му. Чуди се дали да я целуне за довиждане. — Лека нощ — казва най-накрая Стив Хенри, като решава да не го прави и изчезва през вратата. Джоун чува стъпките му по стълбите, чува как външната врата се отваря и затваря, чува как къщата потъва в тишина. Вдига коленете си нагоре към гърдите, заравя лицето си в ръце и отчаяно дърпа косата си.

Телефонът звъни.

— Не! — крещи тя, скача от леглото, втурва се към банята и затръшва вратата след себе си. Настоятелният звън я преследва и във ваната, докато бясно развърта крановете с пълна сила и се опитва да заглуши нежелания звук. — Престани! — крещи през затворената врата. — Стига вече! Не мога повече! — Телефонът не й обръща никакво внимание. Продължава да си звъни, като се подиграва на отчаяните й молби.

Джоун изведнъж отваря със замах вратата на банята и се втренчва в телефона.

— Ела вече и ме убий! — извиква. — Само престани да си играеш с мен! — Той е там някъде навън и ме наблюдава, мисли си тя, като се завърта. Спотайва се там някъде навън, крил се е през цялото време, като е чакал Стив Хенри да си тръгне. Сега е там навън — точно в този миг. Знае какво съм направила. Знае, че съм била лошо момиче. Скоро ще ме накаже за това.

Изтичва към телефона и дръпва слушалката от поставката й. Не казва нищо, само чака.

— Джоун?

— Ив? — Джоун се свлича на леглото, от очите й бликват сълзи.

— Защо толкова време не вдигаше телефона? Какво става? Къде отиде Стив Хенри?

— Бях във ваната — отвръща Джоун, като заобикаля истината, за да опрости нещата, отговаряйки на въпросите на Ив един по един. — Нищо не става. Отиде си.

— Какво искаш да кажеш с това „отиде си“? Ще се върне ли?

— Не, няма да се връща.

— Свършихте ли вече?

— Нищо не се е случило, Ив.

— Моля те само това не ми казвай, Джоун, ще ми съсипеш вечерта. Какво искаш да кажеш, че нищо не се е случило?

Джоун повдига рамене, благодарна, че чува гласа на Ив, без да има желание обаче да навлиза в подробности. Иска й се да забрави вечерта колкото може по-бързо.

— Искаш да кажеш, че просто се е наял и си е тръгнал? Не е пускал ръка? Нищо?

— Нищо — потвърждава Джоун.

— Съвсем нищо? Не мога да го повярвам! Нещо криеш от мен, Джоун. Усещам го.

— Направи опит — признава Джоун, предала се наполовина. — Но аз казах „не“.

— Казала си „не“? Да не си полудяла?

— Може. Вече не знам.

— Щом ти не знаеш, аз ще ти кажа! Напълно си превъртяла! Не мога да повярвам, че наистина си оставила това великолепно парче да ти се изплъзне. Казах си, когато видях колата му да потегля, не може да го е оставила да си тръгне. Може да отива да си купи цигари, може би си е забравил четката за зъби и отива да си я вземе, но кълна се в Бога, със сигурност не може да го е оставила да си тръгне!

— А защо наблюдаваш къщата ми? — пита рязко Джоун.

— Не съм наблюдавала къщата ти — отговаря й отбранително Ив. — Случайно погледнах през прозореца и видях, че колата му си тръгва. Какво значи това, че наблюдавам къщата ти? Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвръща бързо Джоун. Какво ли иска да каже? — Къде е Брайън?

— Спи.

— А ти защо не спиш?

— Не мога. Прекалено ми е притеснено.

— За какво?

— За томографията в понеделник сутринта.

— Е, опитай се да не мислиш за нея. Защо не минеш през кабинета в понеделник, след като свършиш и да обядваме заедно?

— Не мога.

— Защо?

— Просто не мога. Виж, ще ти се обадя утре. Връщай се във ваната и си мисли каква си загубенячка!

Джоун се втренчва в слушалката, когато връзката прекъсва.

 

 

Какво правя тук? — чуди се Джоун, докато вятърът навън се отърква в голите й крака подобно на котка. Как е дошла тук?

Тя стои в задния двор до дълбокия край на празния, изоставен плувен басейн и се вглежда в мрака, в онова, което прилича на отворен гигантски гроб. Моят гроб, мисли, когато дойде да ме убие.

Държи нещо в дясната си ръка. Джоун я вдига във въздуха. Тенис ракетата мълчаливо прорязва нощното небе. Замахвай напред, чува тя да й казва Стив Хенри.

— Мамка му! — псува в обграждащата я тишина. — Да върви по дяволите! — Отпуска тенис ракетата надолу, усеща тежестта й в ръката си.

Какво търси тук? Защо стои по средата на задния си двор посред нощ само по бикини и яркорозова тениска с издраскано отпред „Пикасо“ — останала от изложбата през 1980 година в музея на Модерното изкуство — стиснала здраво в ръка тенис ракетата си? Защо не спи?

Не спи, защото не може да заспи. След врящата вана, която се надяваше, че ще я успокои — но бе успяла само да я направи още по-неспокойна — и един час, прекаран в безполезно въртене и мятане в леглото, най-накрая тя изостави всяка надежда, че ще заспи и слезе долу, където първо почисти масата в трапезарията, после подреди мръсните чинии в машината за миене на съдове и накрая си направи чаша кафе, като през цялото време си преповтаряше събитията от снощната вечер, подобно на повторение на лош телевизионен сериал.

— Ти си една идиотка — шепне тя, усеща, че пръстите на краката й стърчат от ръба на басейна, намръщва се, докато си припомня какво беше наговорила на Стив Хенри, точно преди той да си тръгне. Не мога да престана да се надявам, чува се да казва или каквато там тъпа фраза беше използвала.

— На какво да се надяваш? — пита на висок глас. — Да се надяваш, че съпругът ти ще се върне ли? Съпругът ти продължава напред, не се връща назад! Той е извън града за празниците, извън живота ти за дълго време. Можеш да се обзаложиш, че не стои до дълбокия край на някаква празна „лятна вила, без пътуването“ и не си мисли за своята вероятно много скоро бивша съпруга. За какво да си мисли? Та съпругът ти знае, че тя си е там и чака дали той все някога ще реши, че се е наситил на всички малки Джудита на този свят и иска да се прибере у дома.

Ив е права — аз съм загубенячка, мисли си Джоун. Една загубенячка на средна възраст, на която не й стига акъла дори да позволи на един хубав млад мъж да й достави удоволствие за една вечер. Загубенячка! — чува тя Ив да й се кара. Замахни напред, подканва я Стив Хенри.

Като вдига тенис ракетата, която съвсем смътно си спомня, че е извадила от гардероба в антрето, Джоун я запраща с всичка сила към дълбокия край на басейна. Тя се удря в бетона отстрани и подскача няколко пъти по дъното му, преди най-накрая да се завърти и да падне. Не може да различи къде точно се е приземила. Не й пука. Няма повече нужда от тенис ракета. Докато стои сама в тъмното, Джоун си мисли, че тази празна бетонена дупка е идеалният символ на живота й. Природата (или „Басейни — Роджърс“, няма значение) въплъщава на дело мислите на човека.

Изминаха няколко минути, преди да започне да долавя други шумове, чупене на клонки, леко шумолене на трева. Движения, несвързани с природните шумове през нощта. Бързо се обръща, но не вижда нищо, не чува нищо. Ала има нещо. Усеща нечие присъствие, инстинктивно съзнава, че не е сама.

Значи дойде, мисли си тя, усеща как сърцето й започва бясно да бие. Беше изчаквал точно за такава възможност и сега тя сама му я предоставя, без дори да се съпротивлява. Вижда заглавията в сутрешните вестници, чуди се дали полицията ще открие тялото й, опитва се да си представи последните секунди от живота си. Можеш ли да си представиш какво й е минавало през акъла онези последни минути? — спомня си да пита Карън Палмър.

— Г-жо Хънтър — гласът долита зловещо в тишината.

Джоун изпъшква, като затваря очи пред звука от познатия тъп стържещ глас.

— Какво искаш от мен? — извиква тя.

— Знаете какво искам — отвръща гласът.

Къде е той? — чуди се Джоун, отваря очи и се напряга да види в тъмното. Опитва се да разбере откъде идва гласът. Някъде отляво чува раздвижване, усеща, че някой се приближава към нея.

— Г-жо Хънтър — обажда се гласът почти до ухото й. Джоун се извърта и вижда една слаба фигура да изниква от мрака. Постепенно различава познатите очертания на продълговато, скулесто лице, оградено от коса, спускаща се на равни вълни около тясната брадичка.

— Ив! — възкликва тя, когато фигурата вече ясно се вижда.

Ив се смее гръмогласно.

— Само да си беше видяла физиономията! — изстрелва тя. — Дори и в тъмното изглеждаше така, сякаш щеше да се накендзаш!

— Мамка ти! Какво правиш тук? — крещи Джоун, без да съзнава, че псува, докато не чува думите й да отекват в тишината на нощта.

Ив почти изпада в истеричен смях.

— Само да си беше чула гласа? „Какво искаш от мен?“ — имитира я тя. — Обичам те! Беше чудесна.

— За какво говориш? Какво търсиш тук? — повтаря Джоун, коленете й се подгъват, тя се стоварва на земята и избухва в плач. — Уплаши ме до смърт!

— О, я стига — отвръща язвително Ив и успява да прозвучи като засегнатата страна, — къде ти отиде чувството за хумор? — Смехът се бе изпарил от гласа й. — Гледах през прозореца на спалнята си и те видях да излизаш навън. Помислих си, че може да ти бъде приятно, ако имаш компания.

— Полудяла ли си? — Джоун вече вижда Ив съвсем ясно, сякаш някой изведнъж е запалил всички лампи. Тя вижда как усмивката върху лицето на Ив става кисела, изражението й се вкаменява. — Защо ти е да се опитваш да ми изкарваш ангелите така?

— Не мислех, че ще го приемеш толкова на сериозно — отвръща Ив, отново прозвучава така, сякаш тя, а не Джоун, е обидената. — Забравих как си се вманиачила във всичко това.

— Вманиачила ли?

— Да, вманиачила. Трябва да се чуеш някога как говориш за това, звучиш като напълно изкукала. — Гласът й се превръща отново в по-раншния зловещ, дрезгав шепот. — „Г-жо Хънтър — имитира Ив, — идвам да ви убия, г-жо Хънтър…“

— Престани!

— Виж, Джоун, съжалявам, че те уплаших. Наистина, не мислех, че ще направиш такъв въпрос.

Джоун не отвръща нищо. Изведнъж е обзета от изтощение и не може да намери гласа си.

— Ще се цупиш ли сега? — пита рязко Ив.

Джоун клати глава.

— Не знам какво ще правя — прошепва тя най-накрая.

— Добре, аз отивам да си легна — уведомява я Ив, без обаче изобщо да помръдва. — Това ти е за наказание, дето остави Стив Хенри да си иде — добавя тя, като опитва да се пошегува.

— Ив — започва Джоун, гласът й се усилва с всяка изречена дума, докато тя с мъка се изправя от каменните плочи. — Махай се, преди да съм те бутнала в проклетия басейн!

Мъжки глас прорязва тъмнината.

— Какво, по дяволите, става там долу? — И двете жени се извръщат по посока на гласа, поглеждат нагоре, но не виждат нищо, освен очертанията на къщата на Ив. Джоун познава гласа на Брайън и му е благодарна. — Джоун добре ли си? Ив при теб ли е?

Джоун преглъща с усилие. Чувства се замаяна, вие й се свят и се чуди дали няма да припадне.

— Добре сме — отговаря Ив вместо нея.

— Е, какво по дяволите, правите? Часът едва ли е подходящ за женско парти. Минава полунощ. Случило ли се е нещо?

— Всичко е наред — отвръща ядосано Ив. — Престани да крещиш, преди да си разбудил целия квартал. Качвам се веднага. — Тя се извръща към Джоун. — Не ми се сърдиш още, нали? — пита тя жаловито.

— Напротив, още ти се сърдя — отвръща Джоун, гласът й преминава в ядосан, невярващ шепот.

Веждите на Ив се повдигат и челюстта й се стяга. Не казва нищо, завърта се и изчезва в мрака.