Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deep End, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Дълбокият край

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство Весела Люцканова

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

Редактор: Вихра Манова

Художник: Росица Крамен

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11104

История

  1. — Добавяне

Трета глава

По-късно вечерта, след като съпругът й си бе опаковал някои неща в един малък куфар и се бе изнесъл да прекара нощта на хотел, Джоун разиграваше мислено сцената така, както Ив би я изпълнила.

Представяше си приятелката си на нейно място, приведена напред в синьото кресло, червената й коса пада на съблазнителни вълни от двете страни на нежното й лице, малката брадичка е подпряна върху дланта на ръката й. Сега, застанал с гръб към прозореца, Пол, без да съзнава размяната, гледа към Ив, сякаш тя е негова жена, говори й, сякаш е Джоун.

— Какво има? — чува Джоун да пита образът на Ив. Но интонацията в гласа й си е изцяло нейна, по-нехайна, не толкова уплашена. Любопитна, почти предизвикателна. — Случило ли се е нещо в службата?

Джоун отпусна глава назад върху възглавницата и притвори очи, наблюдаваше как сцената се развива с най-добрата й приятелка на нейно място и долавяше колебанието в очите на съпруга си, усещаше нервното потръпване на устните му, докато се мъчеха да изплюят думите.

— Репетирам го мислено от седмици — казва той. — Смятах, че знам точно как да го кажа…

— О, за бога, Пол — прекъсва го Ив, нетърпение, примесено с любопитство, — просто го кажи.

Пол се извръща отново към прозореца, не е в състояние да погледне директно жена си в очите.

— Мисля, че трябва да се разделим — казва той най-накрая.

— Какво?! — възклицанието на Ив носи следи от смях. Тя знае, че това е шега, прелюдия към съобщение, което без съмнение ще й хареса.

Пол бавно се обръща към нея, гласът му е по-спокоен, добива увереност с повторението.

— Мисля, че трябва да се разделим, да поживеем отделно известно време…

— Само защото отказах да отидем на ски миналата зима ли? — казва подигравателно Ив. — Не мислиш ли, че преиграваш малко?

— Сериозно ти говоря, Джоун — казва й Пол.

Ив вижда, че наистина е така. Гърбът й потъва в меката облегалка на синьото кресло. За миг, но само за миг, очите й се замъгляват едва доловимо от сълзи, но после, почти неусетно, лицето й се променя, челюстта й се стяга и замъглеността в очите вече я няма, евентуалните сълзи са се изпарили. Ив се втренчва в Пол със студени, сухи очи и когато най-накрая проговаря, гласът й е режещ, думите й — гневни.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Не съм сигурен, че мога.

— Мисля, че е по-добре да опиташ.

— Не знам защо — признава Пол, след продължително мълчание.

— Не знаеш защо — повтаря Ив, като кимва, сякаш разбира, с което единствено подчертава абсурдността на онова, което Пол току-що е казал. — Ти си адвокат, Пол — подканва го тя. — Хайде, та теб обикновено толкова те бива по приказките. Сигурна съм, че можеш да измислиш нещо, някаква мъничка причина, която ще ти помогне да обясниш защо искаш да зарежеш брак, продължил почти двайсет години, без да споменаваме двете дъщери от същия този брак. Не смятам, че искането ми е „необосновано“.

— За бога, Джоун — моли той, — не го прави по-трудно за мен, отколкото и така е.

Сега Ив е скочила на крака и бясно крачи напред-назад.

— Да, пази боже, да не го направим по-трудно за теб! — Тя гневно накъсва всяка дума.

— Повярвай ми — опитва се напразно той, — не искам да те нараня.

— Тогава защо го правиш?

— Защото бих те наранил повече, ако остана. — Изражението върху лицето на Ив представлява смесица от присмех и объркване.

— Как е възможно да ме нараниш повече, ако останеш? — пита тя и когато той не отговаря нищо, повтаря въпроса си: — Как? — Престава да крачи и застава пред него, като внимателно премерва силата на думите си: — Не си мисли, че го правиш заради мен, Пол. Не го правиш заради мен. Поне бъди честен. Правиш го единствено заради себе си.

— Добре — признава той и в гнева си за пръв път повишава глас. — Правя го заради себе си. Нима аз самият не струвам нищо?

— Не кой знае колко — изстрелва в отговор Ив, с цел да го нарани и успява.

— Съжалявам. Какво друго мога да кажа?

— Можеш да ми кажеш защо — настоява Ив, не желае да го остави да се измъкне само с едно извинение, независимо колко искрено е било казано.

Погледът му търси отговорите из стаята, ушите му долавят отвън смеха на работниците около бъдещия им плувен басейн.

— Просто не съм щастлив — казва той най-накрая. — Знам колко банално звучи това…

— А знаеш ли колко е банално? — отвръща му бързо Ив. Нападаш и парираш. — Има ли това нещо общо с Бари Келърман? (Бари Келърман е един от съдружниците на Пол. Преди около година той напусна жена си, с която бяха женени от осемнайсет години, като я остави сама с четири деца под десетгодишна възраст. И след като осем месеца ходи с поредица от очарователни и очароващи млади жени, той се сгоди за бившата Мис „Ери Каунти“, която бе на двайсет години — на възрастта на първата госпожа Келърман, когато се оженил за нея.)

Пол изглежда искрено озадачен.

— Какво общо може да има Бари Келърман?

— Може би му завиждаш? — предлага Ив. — Може би си мислиш, че пропускаш нещо?

— Не завиждам — прекалено бързо отговаря Пол. Ив го изчаква да продължи. — Наистина чувствам, че пропускам нещо — признава той най-накрая. — Аз съм на четирийсет и две години, Джоун. Оженихме се, преди още да бях завършил.

— И моите родители ни помагаха да се издържаме — припомня му тя.

— Ти беше едва третото момиче, с което изобщо сериозно бях ходил.

— Ти пък ми беше първия — отговаря тя, знае, че не е необходимо да добавя „и единствения“.

— Никога ли не си си пожелавала друг мъж? — изведнъж пита той и я изненадва. — Никога ли не си се чудила как ли би било с някой друг?

— Можеш да си заложиш задника, че съм — отвръща вбесено Ив. — На всеки му идват подобни мисли от време на време. Но не разваляш брака си, не напускаш двете си дъщери, които се нуждаят от баща си, не разваляш семейството си, само защото не си „щастлив“! Кой ти е обещавал, че винаги ще бъдеш щастлив?

— Искам повече — промълвява тихо той.

— Искаш по-малко! — поправи го тя. — Една съпруга по-малко и две деца по-малко…

— Аз още съм баща на момичетата.

— По начина, по който Бари Келърман е все още баща? Тогава, когато му е удобно да бъде такъв? Тогава, когато може да намине набързо с някой и друг скъп подарък и няколко празни мили думи и да изведе децата си за няколко, изпълнени със забавления часове, преди да ги върне обратно на мама, когато започнат да му играят по нервите? Не той трябва да се оправя обаче с хаоса, който оставя зад себе си, след като се качи в новата си спортна кола и отпраши към новия си живот! Мама остава да се оправя с целия гняв и объркването, които неговите малки супер бащински визити създават!

— Аз не съм Бари Келърман!

— Съжалявам — отвръща бързо Ив. — Малко ми е трудно в момента да видя разликата.

— Никога не съм ти изневерявал, Джоун. През всичките тези двайсет години — казва й той.

— Това трябва ли да ме накара да се почувствам по-добре? — пита Ив. — Когато ми поднесат документите за развода, трябва ли да повдигна рамене и да кажа: „Е, поне никога не ми е изневерявал“?

— Не съм споменавал изобщо за развод.

Ив се вглежда внимателно в съпруга на Джоун.

— Нещо не съм разбрала. За какво тогава говорим?

— Говорим за разделяне — обяснява той. — Шест месеца, може би година. Можем да продължаваме да се виждаме… дори да ходим на кино… на вечеря…

— Искаш да сме гаджета? — пита Ив недоверчиво. — Това ли искаше да кажеш? — Той кима, лицето му отразява оптимизъм. — Искаш да се върнем назад? Искаш да започна да излизам с мъжа, за който съм била омъжена половината си живот? — Объркването на Ив е искрено. За пръв път по време на този разговор, тя не знае какво да каже. — Няма да знам какво да правя. Няма да знам каква да бъда.

— Просто си бъди ти.

— Ти не искаш мен!

— Моля те, Джоун, просто имам нужда от малко време, за да премисля нещата. Не искам да бързам да се развеждам. Просто трябва да реша какво точно искам, дали искам, или не искам да продължа да се занимавам с право, дали искам, или не искам да остана женен… И аз не знам вече. Имам нужда от време да остана сам, насаме със себе си. Надявам се, че след няколко месеца ще мога да видя ясно пътя си, за да взема конкретни решения, че може би това разделяне ще ни се отрази добре, че ще намерим начин да се съберем отново.

— Хората не се разделят, за да се събират отново. Те се разделят, за да се развеждат.

— Не е задължително.

— Пол, не бъди наивен. Виждаш какво става с другите. Виждаш какво стана с Бари и Мона Келърман. Разделянето води до собствен живот. После трябва да се справяш не само с каквито проблеми си имал в началото, трябва да се оправяш и със самото разделяне. Ако имаме проблеми, по-добре е да останеш и да се опитаме да ги изгладим. Започни да говориш с мен, да споделяш притесненията си, вместо непрекъснато да се опитваш да ме изолираш. Родителите ми постъпваха така с мен и не са били прави. Защото прекараха живота си в опити да ме предпазват и после изведнъж вече ги нямаше, а сега и ти правиш същото и това не е честно.

— Ще се оправиш — намесва се Пол, тъй като усеща, че нарастващата й паника се прехвърля и върху него. Той бърза да успокои и двамата. — Ти си силна, по-силна, отколкото си мислиш. Ще се справиш така, както винаги си се справяла — красиво. Всъщност, може би наистина ще започнеш да си имаш свой собствен живот и аз ще трябва да чакам на опашка…

Гласът на Ив изведнъж става безизразен.

— Моля те, не ми казвай аз как ще се чувствам.

Настъпва тишина, докато всеки обмисля какво още има да се каже.

— Мислех да си намеря апартамент близо до кантората — съобщава Пол, точно когато навън избухва шумен спор между двама от работниците. — Ти и момичетата ще си останете тук, разбира се. Ще продължа да плащам за всичко. От каквото и да имате нужда или да искате, просто ме уведомявайте. Няма да има никакви проблеми с парите, обещавам ти.

— Докато не срещнеш някоя друга — уведомява го Ив саркастично. — Светът е пълен с жени, които се борят с „никаквите проблеми с парите“, оставени им от бившите им съпрузи, след като са преодолели първоначалното си чувство за вина. — Тя поклати глава. — Вината е удивително нещо. — Настъпва нова, неудобна пауза, докато всеки чака другия да продължи.

— Кой ще каже на момичетата? — пита Ив, когато чува, че Робин се прибира.

— Аз — приема Пол.

— Кога?

— Когато искаш.

— Днес следобед правим онова, което ти искаш — напомня му тя.

Неговият глас изведнъж става също толкова студен, колкото и нейният.

— Тогава сега — казва той, като чува, че дъщеря им се движи из кухнята, точно под тях.

— Лулу е при Сюзън — съобщава му Ив.

— Имаш ли нещо против да я извикаш вместо мен? — пита той.

— Ти си този, който иска да говори с нея — отговаря му студено Ив. — Ти я извикай.

Пол кимва.

Сцената остана пред погледа й, когато Джоун отвори очи и се загледа в тъмнината на изпълнената от нощта стая.

Изобщо не бе станало по този начин.

Тя не беше казала нищо. Нито дума. Просто си бе стояла и бе слушала, докато Пол се опитваше да обясни, като се препъваше в смущението си, извиняваше се, насилваше се да придаде някакъв смисъл в думите си. Тя не беше отворила уста, не беше помръднала, освен да избърше нежеланите сълзи. Бе стояла неподвижно, без да е в състояние да го погледне в очите. Не беше възразявала, нито обсипвала с тихи молби или унищожителни контраатаки. Просто го бе изслушала и накрая се бе обадила на Лулу у Сюзън, както Пол я бе помолил и я бе извикала да се прибере. Беше си останала в спалнята, докато Пол повтаряше пред двете им деца намерението си да напусне дома им и когато по-късно те бяха реагирали, след като той си бе тръгнал, гневът им беше насочен към нея, а не към мъжа, който си бе отишъл, точно както знаеше и че ще стане.

— Не съм виновна аз — искаше й се да им каже, но не го направи, защото някак си усещаше, че е.

Джоун с усилие стана от леглото. Чувстваше, че празното място до нея я задушава. Застана до прозореца и се загледа надолу към задния двор, мракът на беззвездната нощ милостиво скриваше празната яма, която работниците й бяха оставили. Тя се извърна към къщата на Ив в съседство, лампите които обграждаха двора на Ив, светеха ярко и обвинително. Като дръпна плътно завесите, Джоун вдигна телефона и набра. Затвори, когато и след осмото позвъняване Ив не се обади. Късно е, осъзна тя, като си спомни, че Ив й бе казала, че тази вечер двамата с Брайън ще ходят на някакво полицейско тържество. Почуди се по кое време ще се приберат, според часовника върху нощното шкафче вече почти наближаваше полунощ.

Лулу беше заспала или поне се преструваше на заспала, когато преди малко Джоун я бе проверила. Робин бе на купон.

Като се движеше подобно на робот, Джоун се пъхна обратно под завивките на огромното легло, което двамата с Пол купиха, малко след като се бяха преместили в тази къща преди дванайсет години — почти осем години бяха спали върху матрак на пода в предишния им, по-малък дом в „Розлин“. Нагоре по стълбата на успеха, помисли си тя, усети как животът й се свежда до една неприятна статистика.

Родителите й я бяха излъгали, помисли си тя, като се опита да не вижда лицата им под спуснатите си клепачи. Бяха й обещали мъдрост и стабилност с напредването на възрастта, дори и ако не толкова с думи, то поне чрез самото си присъствие на възрастни. Тя щеше да порасне, мълчаливо й бяха обещавали усмивките им и светът щеше да бъде неин. Тя щеше да има власт над действията си, над съдбата си. Тя щеше да взима решения, щеше да гласува, щеше да бъде в безопасност в един свят, вече установен и неизменчив.

И за известно време се бяха оказали прави: тя беше пораснала, в основни линии както бе планирано, беше се оженила така, както бе предвидено и самата тя бе родила деца, деца, които гледаха на нея като на стабилен възрастен човек и пазител на мъдростта. И бе станала част от тайната конспирация, която, дори и да не лъжеше винаги открито, никога в действителност не казваше истината.

След като чу ключът на Робин да се превърта в ключалката и долови стъпките й по стълбите, Джоун заспа със спомена от мириса на майчиния си парфюм.

В съня си видя слънцето да грее, необезпокоявано от облаци и да кара бетонните плочки на тясната пътека пред нея да блестят ярко като диаманти — бяха топли под краката й и тя вървеше към малката бяла вила отпред. Може би беше на пет години. Брат й, с две години по-малък от нея, спеше следобедния си сън. Чуваше смеха, който се носеше отвътре, знаеше, че майка й и баба й са вече в кухнята и готвят вечерята, та да е готова, когато мъжете им си дойдат от града, както правеха всеки петък следобед през двата летни месеца, когато цялото семейство живееше заедно в тази вила в провинцията. Детето Джоун подскачаше към външната врата, като поглеждаше встрани към шосето и си мислеше как след час или два двете коли ще завият по него и първо дядо й, огромен, як мъж и после баща й, по-дребен, но с кънтящ, весел смях, ще се появят с ръце, отрупани с пресен хляб, кифли с боровинки и черешов пай, достатъчни, за да изкарат до следващите събота и неделя. Баща й щеше да се наведе да я целуне, преди да изчезне вътре във вилата, но дядо й щеше да спре, да захвърли хартиените кесии със сладкиши, да я сграбчи в огромните си ръчища и да я върти наоколо отново и отново. Когато пораснеш, щеше да й каже, ще те науча да играеш на руми. И всяка седмица Джоун щеше да се чуди дали е пораснала достатъчно. Тя стигна до външната врата на вилата, нямаше търпение да бъде обгърната от топлата тъмнина на стаите, докато чуваше как високия момичешки смях на майка й звънти през тежката дървена врата.

Телефонът звънеше. Джоун се протегна към него в полусън, очите й не искаха да се отворят, съзнанието й продължаваше да е вкопчено в детското й тяло, смехът на майка й я примамваше да заспи отново.

— Ало — каза тя, за миг не беше сигурна коя е, само че вече не е малко момиченце.

Никой не се обади. Нито дори мълчанието, осъзна тя бавно, като се разсъни напълно. Даваше единствено свободно. Дали телефонът изобщо беше звънял? Тя отново си легна, сърцето й биеше лудо.

Джоун прекара остатъка от нощта, заклещена между съня и бодърстването, като се питаше дали звънът, който я беше събудил, бе от телефона или бе смехът на майка й, която най-после й казваше истината.