Джой Филдинг
Дълбокият край (14)

Четиринайсета глава

Джоун стоеше гола по средата на помещението, което й служеше за гардероб, с намръщено изражение върху лицето си и един куп разхвърляни дрехи на пода около голите си крака. Тук просто нямаше нищо, което да й се иска да облече. Всичко, до което се докосваха ръцете й, изглеждаше чуждо и непознато, сякаш беше купено от някой друг. Някой, без абсолютно никакъв вкус или усет за стил, помисли си Джоун, докато издърпваше една рокля в морскосиньо и бяло от закачалката й и я вдигаше към изпотените си гърди.

Защо се потеше? Тя никога не се потеше. Къщата имаше климатична инсталация; защо й беше толкова горещо? Джоун захвърли роклята на пода — не й стоеше. Правеше я да изглежда като домакиня на средна възраст. Въпреки че беше точно такава, каза си тя, това бе последното нещо, на което искаше да прилича. Беше прекалено строга, прекалено старомодна, с тази спретната малка якичка а ла Питър Пан и подчертаващото талията, синьо кожено коланче. Мразеше тази рокля. Какво изобщо я беше накарало да я купи? Ако имаше снимка с тази рокля, реши Джоун, несъмнено именно нея щяха да използват във всички вестници, след като откриеха обезобразеното й тяло. Жертва номер четири, видя тя изписано под усмихнатото й, невзрачно лице. Симпатична, щяха да си кажат хората (както тя самата беше отбелязала за останалите жертви на Удушвача). Приятна. Обикновена.

Може би трябваше да изтича сега навън, помисли си Джоун едва ли не в приповдигнато настроение и да се снима в една от онези малки кабинки, която ти вадят четири снимки за долар или каквото там струваше вече, само че да закачи с карфичка една малка бележка върху бялата, питърпановска якичка, която да гласи: „Нали ти казах“ с дебели, черни букви. Не, поправи се тя, като ритна роклята встрани, морскосини букви. Да отиват на роклята. Не ставаше, обаче, бележката не отиваше на роклята!

Тя смъкна друга дреха от закачалката, бяла ленена рокля, която продавачката в „Бергдорф Гудман“ я бе убедила да купи, въпреки че беше в разрез с разбиранията й. Какви разбирания? — запита се тя, когато я допря до себе си. Това несъмнено беше най-стилното нещо, което притежаваше, но бе почти прозрачно и това означаваше, че трябва да носи подплата, а беше прекалено горещо за подплата, пък ленът и без друго се мачкаше толкова бързо, въпреки че продавачката я бе уверила, че трябвало да изглежда намачкана, така се носело. Но Джоун винаги се беше чувствала неудобно от гънки — непрекъснато копнееше да грабне ютията. Достатъчно й бе, че се чувстваше неловко, не желаеше и да изглежда така. Искаше да бъде красива. Мечтаеше Пол да я погледне и да я сграбчи в прегръдките си, и да й каже колко съжалява, какъв глупак е бил и ако само тя можела да му прости и да си го прибере обратно, той би прекарал остатъка от живота си в опити да поправи стореното и всичко това пред учителя по математика на Робин, г-н Ейвъри, който щеше да се усмихне и да заяви, че е уверен, че проблемите, които има с Робин, ще се оправят начаса, че съжалява, че ги е обезпокоил. А те ще му се усмихнат, сълзи на благодарност ще се стичат надолу по щастливите им лица и ще му кажат да не се извинява, в края на краищата нали той е човекът, който ги събра отново заедно.

Джоун хвърли бялата ленена рокля на пода и усети как по бузата й се стича сълза. Това никога нямаше да стане, помисли си тя! Никога нямаше да стане, защото нямаше какво да си облече! Щеше да се срещне с Пол в кабинета на г-н Ейвъри след час — Мили боже, след един час! — и щеше да е облечена в същите стари дрехи, като жената, която беше оставил и Пол щеше да я погледне и да се усмихне — старомодността й щеше да подсили решението му да я напусне — и щяха да седят един до друг, без да се докосват, все още загрижени родители, ако не друго, и да изслушат каквото там г-н Ейвъри имаше да казва, а после щяха да отидат да обядват някъде — Пол се бе съгласил на предложението й за обяд, може би това беше знак, че му липсва? — и щяха да обсъдят тревогите на г-н Ейвъри, и да се опитат да намерят най-добрия начин да се справят с проблемите на Робин по цивилизован път. Цивилизован! Точно това беше проблемът с всичките й дрехи. Бяха прекалено „цивилизовани“. Можеха спокойно да я погребат в която и да е от тях.

Телефонът иззвъня.

Джоун стоеше като закована по средата на гардеробната и гледаше към него. Знаеше, че е тук вътре, помисли си тя, усещайки как нова вълна от пот покрива тялото й. По някакъв начин можеше да вижда в това малко помещение без прозорци; знаеше, че е гола; дори сега очите му я оглеждаха внимателно, пръстите му опипваха плътта й, забиваха се в прекалено очебийните гънки. Джоун стоеше неподвижно, като сдържаше дъха си, докато телефонът не престана да звъни: да не би звукът от дишането й да я издаде. После продължи да рови из дрехите, треперещите й ръце се спряха на една тюркоазена лятна рокля, в която поне имаше искрица младост. Изтича до скрина с чекмеджета в спалнята, като се навеждаше, за да не се показва по прозорците, въпреки че в момента никой не работеше в задния й двор. Издърпа най-горното чекмедже, извади чифт обикновени бели бикини и съответстващ сутиен — защо нямаше нещо по-секси? — и ги нахлузи. Пръстите й се затрудниха с кукичката на белия памучен сутиен. Защо нямаше някое от онези дълбоко изрязани дантелени комплектчета, които Ив непрекъснато си купуваше? Тя си отбеляза наум да си купи няколко в най-близко бъдеще. Може би, ако имаше достатъчно време, можеше да спре до някой магазин на път за училището на Робин и да си вземе нещо. Погледна си китката, видя, че не си е сложила часовника и се обърна към будилника до телефона. Десет без десет — нямаше да има никакво време.

Какво си мислеше всъщност? Тя се разсмя, с онзи рязък, отсечен смях, който ти пресяда на гърлото. Намъкна тюркоазената рокля. Пол едва ли се интересуваше от бельото й. Нямаше да го види. Имаха среща с учителя по математика на Робин след четирийсет минути, за да обсъдят поведението на по-голямата им дъщеря и след това щяха да обядват — по предложение на Джоун — за да си поговорят допълнително за нея. Нямаше да има никакви романтични срещи в близката хотелска стая за десерт.

Джоун влезе в банята и се огледа във високото човешки бой огледало. Един бърз поглед бе достатъчен да я убеди, че съпругът й от почти двайсет години няма да бъде чак толкова погълнат от страст, та да бърза да види какво бельо е подбрала за случая.

Злобно опъна назад косата си и реши, че проблемът изобщо не е в дрехите, а в лицето й. Трябваше й просто нова глава, помисли си тя, изръмжавайки неодобрително на отражението си. Изглеждаше толкова бледа. Като се върна обратно до прозореца в спалнята и нахлузи чифт стари сандали на краката си — какво ставаше с ноктите на палците й? — тя се загледа в неразборията, която някога представляваше добре поддържана морава и градина. Лятната ми вила, без да бия път, помисли си тя унило, загледана в празната бетонна дупка, била някога заден двор.

Бяха изминали десет дни откакто никой от работниците не се беше мяркал наоколо; седем дни, откакто накратко бе уведомена, че „Басейни — Роджърс“ е предадена в ръцете на съдия-изпълнител и пет дни, откакто Пол й беше казал, че се опитва да задвижи отново нещата.

Грим, хрумна й изведнъж, малко грим. Тя бързо се запъти към банята, рязко отвори аптечката и извади кутията със скъпи тубички, която Ив веднъж, с хиляди уговорки, я беше убедила да купи, въпреки че не можеше да си спомни кога за последен път бе използвала някоя от тях. Хубава си си, както си си, винаги я беше учила майка й и Пол й бе повтарял неведнъж, че не обича никакви изкуствени неща. Въпреки това, малко грим нямаше да навреди. Не толкова, че да се забелязва; просто достатъчно, за да подчертае разликата. Тя разтри малко руж върху бузите си, реши, че не е достатъчно и сложи още малко. Сега пък беше прекалено. Бързо го изми и опита отново. След четири подобни опита, все още не беше доволна. Трябваше да попита Ив как се прави. Остави бузите си и се пресегна за спиралата, започна внимателно да завърта извитата четчица нагоре с поредица от бавни, внимателни движения.

Телефонът иззвъня. От неочаквания звук грубо си бръкна със спиралата в окото, клепките й бясно започнаха да мигат от внезапната остра болка. Джоун затисна дясното си око с ръка, за да престане паренето и когато се погледна миг по-късно, видя, че е размазала туша по цялата си буза.

— Страхотно — каза тя високо, гласът й трепереше, очите й бяха изпълнени със сълзи на самосъжаление. — Просто великолепно. Колкото повече се приближава… — промълви тя, припомняйки си старата реклама на „Клерол“: една красива млада жена тича на забавен каданс през море от цветя, за да се хвърли в прегръдките на тръпнещия си от желание любим.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Дяволите да те вземат! — изкрещя Джоун към него. — Виж какво си направих заради теб. Не ти стига, че ще ме убиваш, трябва да съсипеш и грима ми! — Тя разярено се понесе към телефона и рязко го издърпа от поставката му.

— Ало! — изрева тя, стягайки тялото си в очакване на странния стържещ глас, който мигновено щеше да превърне плътта й в желе.

— Джоун?

— Уорън? — За миг се обърка. Защо ли се обаждаше брат й? В Калифорния още нямаше седем сутринта. Освен ако не се бе случило нещо. — Какво има? Добре ли сте всички?

— От тази страна всички сме добре — отвърна той рязко. — Ти си тази, за която се притеснявам.

— Аз ли?

— За бога, Джоун, защо не ми каза?

На Джоун й трябваше малко време, за да се съвземе от объркването си и да разбере за какво говори Уорън.

— Имаш предвид за нас с Пол ли? — попита тя.

— Между другото! Защо не ми каза?

— Не исках да те разстройвам. Надявах се, че всичко ще се е оправило досега — обясни тя, като си помисли, че точно в този момент от живота си не изпитва нужда от подобен разговор.

— Но не е.

— Не е — призна тя. — Поне не още. Но днес ще обядваме заедно с Пол и…

— Вчера говорих с Пол.

— Така ли? — Глупав въпрос, помисли си Джоун, след като го зададе. Как иначе щеше да разбере за раздялата им? — И той какво ти каза?

— Ами, можеш да си представиш като какъв идиот се почувствах — започна Уорън, заобикаляйки въпроса й. — Потърсих те на стария номер, но ми казаха, че е закрит, така че се обадих на Пол в кантората и го попитах какво се е случило, последва онова неловко мълчание и той накрая ми заяви: „Искаш да кажеш, че Джоун не ти е казала?“. И аз отвърнах: „Какво да ми е казала?“. И той ми каза.

— Какво ти каза?

— Какво ми каза ли? — повтори той. — Каза ми, че вие двамата сте се разделили, че си имал отделен апартамент в града, че някакъв мръсник те тормози по телефона. Джоун, добре ли си?

Естествено, че не съм добре, помисли си Джоун.

— Естествено, че съм добре — отвърна. — На Пол му трябва време, за да… премисли нещата. Объркан е, това е всичко.

— Искаш ли компания? Глория може да дойде със самолета за няколко дни…

— Не, добре съм, наистина. — Ако признаеше нуждата от компанията на Глория, това само още повече щеше да разтревожи брат й. Какъв смисъл имаше да го прави?

— Глория иска да ти каже няколко приказки.

— Здравей, Джоун. — Глория винаги звучеше така, сякаш носът й току-що е доловил миризмата на нещо неприятно. — Как си?

Джоун й отговори, че е добре. Не й каза, че си е размазала туша по цялата буза, че няма нищо свястно да облече, че подът на гардероба й е затрупан с нахвърлени дрехи, че задният й двор е затрупан с изоставен бетон, че най-добрата й приятелка се е разкапала и че тя е все по-убедена, че ще е следващата жертва на Удушвача от предградието. Каза, че е добре, защото знаеше, че това е, което Глория иска да чуе.

— Е, хубаво. Искам да кажа, знам, че такъв е животът и всичко останало — продължи Глория, — но се опитай да не го приемаш много на сериозно. Разбираш какво имам предвид.

 

 

— Мислех си, че ще идем да обядваме някъде — възропта Джоун.

— Знам, съжалявам — каза Пол, с лека нотка на раздразнение в гласа. — Направих опит да ти се обадя тази сутрин, когато това изникна, но никой не вдигна. — Джоун си се представи как стои посред гардеробната си, а телефонът звъни пронизително от масичката до леглото. — Наистина съжалявам, Джоун. Но нищо не мога да направя. Става дума за важен клиент и когато ме кани на обяд, това е повече от обикновена покана, ако разбираш какво имам предвид. — Джоун погледна към пода. (Разбираш какво имам предвид — изрече отново снаха й от почти пет хиляди километра разстояние.) — Виж, имам обаче време за по едно кафе — додаде той, тонът му се беше смекчил.

— Къде? — попита Джоун, погледът й се плъзна из пустия училищен коридор.

— Тук трябва да има кафе, нали?

— Тук? В училището?

— Какво по-подходящо място за обсъждане на проблемите на Робин?

Трябва да се възхитиш на умението му, помисли си Джоун, когато съпругът й я хвана за ръка и я поведе надолу по широкото стълбище към кафетерията. С едно-единствено изречение бе казал всичко: бяха тук, за да разговарят за проблемите на дъщеря им, а не за техните; беше решен да не допуска нищо повече; да се опитва да направи нещо друго едва ли щеше да бъде уместно, като се има предвид мястото и времето. Да се държим като нормални хора, предупреждаваше той, естествено и най-вече сдържано.

Джоун потърси опора в перилата, когато Пол пусна ръката й. Усети как коленете й се удрят едно в друго, забави крачка, страхуваше се да не падне и да го накара да се почувства още по-неудобно. Мирисът на храна започна да се смесва с други познати миризми, на мръсни чорапи и физкултурен салон, на тебешир и черни дъски, на отчаяние и ентусиазъм. На младост, осъзна тя, като зърна тях двете с Ив, когато видя две момичета да се кикотят до отворените си шкафчета, облепени със снимки на настоящите младежки идоли.

— Пристигнахме — заяви Пол и бутна двете крила на вратата на кафетерията, като отстъпи назад, за да пусне Джоун да влезе първа.

(— Насам! — провикна се веднага Ив към нея и заподскача на място. — Можеш да вземеш сандвича, който майка ми ми е приготвила — пак салам, ако искаш вярвай. Сигурно имам акции във фабрика за салами. Майка ти какво ти е направила? Риба тон, страхотно, ще си ги разменим.)

— Какво искаш? — Пол грабна един поднос от купа и го плъзна по металните пръчки към касата.

— Само кафе — отвърна Джоун, връщайки се рязко в действителността и отново съзря Ив, когато видя едно високо стройно момиче, може би петнайсетинагодишно. Гъстата му червеникава коса бе хваната отзад на неравна конска опашка, завързана с тъмнозелена панделка.

В цялото помещение имаше само шепа ученици, масите бяха стриктно подредени в дълги редици. Няколко от децата се извърнаха да я огледат, когато тя последва Пол към една маса до прозореца, който се намираше над главите им, така че единственото, което човек можеше да види от училищния двор, бяха крака. Пол премести двете чаши от покрития с петна оранжев поднос и плъзна таблата на близкостоящата маса. Изучаваше внимателно кафето си, сякаш очакваше всеки момент някой да започне да го изпитва върху него, с което напомни на Джоун за дъщерята, за която бяха тук да говорят.

— Е, какво мислиш за онова, което Ейвъри имаше да ни казва? — попита той най-накрая.

— Мисля, че е много загрижен за Робин.

— Не смяташ ли, че преувеличава?

Тия дни не всички преувеличават, искаше й се да му заяви, но вместо това отвърна:

— Не, не смятам.

— Искам просто да кажа, че е юни, за бога, децата не ги свърта на едно място. Днес следобед училището свършва, остават само годишните изпити и той дори призна, че Робин със сигурност ще ги изкара.

— Загрижен е за догодина, поведението й…

— Ще се оправи до есента.

— Така ли? Защо? — Джоун се сепна от собствения си въпрос не по-малко от съпруга й. — Ще бъдат ли нещата по-различни наесен? — настоя тя.

— Джоун…

Джоун погледна към покритите с точици плочки на бледия, облицован таван.

— Съжалявам — извини се тя бързо. — Просто не смятам, че можем да си позволим да пренебрегваме въпроса.

— Никой не пренебрегва въпроса. Няма съмнение, че ще трябва да проведем един разговор с Робин, да я накараме да разбере сериозността на поведението си, че не може да си позволи да започне идната година по начина, по който завършва тази, че трябва да посещава всичките си часове, че да бяга от който и да е от тях е напълно недопустимо.

— И кога ще й кажем всичко това?

Пол не отвърна нищо, а отпи голяма глътка от кафето си.

— Ще говоря с нея в събота и неделя — каза той най-накрая, като многозначително си погледна часовника.

— Пол, трябва да поговорим. — Джоун долови потрепването в гласа си, ненавиждаше се заради това.

— Ние говорим — отвърна той, като нарочно се направи, че не разбира и отказвайки да я погледне в очите, отпи още една голяма глътка от чашата си.

— Липсваш ми — прошепна тя.

Пол се огледа и на двете страни с явно неудобство.

— Ако имаш нужда от нещо…

— Имам нужда от теб.

— Не му е мястото сега.

— А кога? Непрекъснато повтаряш, че ще се обадиш, но не го правиш. Надявах се, че ще можем да поговорим, докато обядваме.

— Обясних ти вече за обяда.

— Не в това е въпросът.

— Въпросът е, че не съм имал достатъчно време — отвърна й той, както вече веднъж й бе обяснил. — Едва започвам да свиквам да бъда сам. — Той вдигна глава от масата и я погледна право в очите, гласът му беше съвсем тих, едва се чуваше. — И ти също трябва да свикнеш.

— Не искам да свиквам — отвърна му тя, изненадана от собствената си самоувереност.

— Ще трябва — повтори той. — И е време да престанеш да ми се обаждаш в кантората за всеки малък проблем, който изникне.

— Това не е малък проблем. Г-н Ейвъри…

— Не говоря за г-н Ейвъри. Става въпрос за неща, като сметката за газта…

— Във фактурата беше допусната грешка. Сумата не излизаше.

— За „Спортс Илюстрейтид“…

— Не знаех дали искаш да подновиш абонамента си.

— Би могла и ти да решиш.

— Не исках да взема погрешно решение! — Джоун незабавно избухна в сълзи. — Извинявай — изхълца тихо тя, издърпа една хартиена салфетка от алуминиевата поставка и си издуха носа. — Не исках да се разплача.

— Не — отвърна нежно той, пресегна се през масата и взе ръката й в своята. — Аз съм този, който трябва да се извини. — Джоун го погледна обнадеждено. Това е моментът, в който ми казва какъв глупак е бил и моли да му простя, ако само му позволя да се върне, той ще прекара остатъка от живота си в опити да поправи стореното. — Не трябваше да казвам нищо — изрече той вместо това. — Знаех, че не му е нито времето, нито мястото. Господи, Джоун, караш ме да се чувствам като някакъв гадняр!

Джоун покри очи със свободната си ръка и толкова силно прехапа долната си устна, че усети вкуса на кръв.

— Размазах ли се? — попита, когато той отдръпна ръката си. Тя разсеяно отметна косата си и нервно започна да си играе с деколтето на роклята си.

— Не — отвърна Пол, погледът му беше мил, гласът — нежен. — Изглеждаш чудесно. Знаеш, че винаги съм харесвал тази рокля.

Джоун се усмихна.

— Обичам те — прошепна тя, без да поглежда към него, устните й потрепериха, въпреки напразните усилия да ги овладее.

— И аз те обичам — каза той.

— Тогава какво правим?

Пол поклати глава.

— Не знам — призна си.

— Върни се у дома.

Той погледна към вратата на кафетерията, когато една двойка шумно влетя вътре. Смееха се и игриво си подхвърляха закачливи обиди един на друг.

— Не мога — заяви той и въпреки че думите му се загубиха в раздвижването, настъпило около тях, на Джоун й трябваше само да погледне към очите му — решително съсредоточени върху сега вече празната му чаша — за да разбере какво бе казал.

 

 

— Г-жо Хънтър — провикна се гласът от отсрещната страна на фоайето.

Джоун рязко се извъртя и за малко не се блъсна в една жена в екип за тенис, която вървеше след нея.

— Съжалявам, не исках да ви стресна — извини се Стив Хенри, докато прекосяваше зелено-бялото фоайе на клуба.

— Забравила ли съм си нещо на корта? — попита Джоун и веднага зарови из чантата си за ключовете.

— Не — засмя се той, на лявата му буза се появи трапчинка. — Отмениха ми урока, така че се почудих, дали не бихте желали да изпиете с мен чаша кафе. Можем да си поговорим за това колко се е подобрила играта ви през последните няколко седмици — добави той.

— Не мисля — отвърна бързо Джоун.

— Не мислите, че играта ви се е подобрила или не мислите, че бихте искали да изпиете с мен едно кафе?

— И двете, страхувам се. — Имала бе достатъчно разговори на кафе за един ден. — Малко съм закъсняла.

— Разбира се — отвърна той непринудено, като продължи да върви с нея към вратата. — Какво става с приятелката ви, червенокосата…

— Ив ли?

— Да, Ив, с лошия форхенд и дяволития смях.

Джоун се усмихна в знак на съгласие. Смехът на Ив наистина беше дяволит, сякаш знаеше нещо, което останалият свят не знаеше, но можеше да бъде придумана да го сподели.

— Ще я видим ли някога пак?

— О, сигурна съм, че ще възстанови уроците си, веднага щом се почувства по-добре.

— Надявам се — отвърна той, — въпреки че ще трябва да поработи здраво, за да ви настигне.

— Не съм убедена.

— Кой е учителят тук? — Джоун се опита да му върне усмивката, но имаше нещо в русолявия, прекрасно изглеждащ без каквото и да е усилие Стив Хенри, което я караше да се чувства неловко. — Днес направихте няколко много хубави удара — продължи той. — Накарах ви да потичате из целия корт, но вие успяхте да ги хванете всичките.

— И да ги запратя право в мрежата.

— Все още не замахвате достатъчно през цялото време — съгласи се той. — Но, не знам, усетих появата на някаква нова агресивност днес следобед. — Джоун не можа да сдържи смеха си. — Ето, значи знаете за какво говоря, нали?

— Вижте ми пръстите — проплака тя, не знаеше какво друго да каже. Погледна надолу към сините на цвят нокти, които се подаваха под каишките на сандалите й. — Изглеждат така, сякаш ще паднат.

— Вероятно ще загубите ноктите — отвърна той спокойно. — Маратонките ви сигурно са прекалено малки. За тениса ви трябват половин номер по-големи. Иначе пръстите ви се притискат в кожата отпред, тъй като нямат достатъчно място да се движат.

— Имат такъв прекрасен син оттенък — усмихна се тя, когато стигнаха до външната врата.

— Също като очите ви — отвърна й той.

О-хо, помисли си Джоун, изненадана и същевременно загубила дар слово, вече не става въпрос за тенис.