Джой Филдинг
Дълбокият край (15)

Петнайсета глава

— Да, и тогава ти какво му отговори?

— Какво искаш да кажеш, какво да му отговоря? Нищо не му отговорих.

— Джоун, за бога — възкликна нетърпеливо Ив, — мъжът явно те сваля, казва ти, че ноктите на краката ти са същия цвят като очите ти… — Двете жени изведнъж избухнаха в смях. — Добре де, не е най-романтичното нещо, което е можел да ти каже, но е доста мило.

— Очите ми не са сини, кафяви са.

— Колко си придирчива. Не това е важното. Важното е, че той ти е казал какви хубави очи имаш. Кога за последен път някой ти е казвал нещо подобно? — Джоун се усмихна, спомни си, че и тя самата се бе питала същото неотдавна. — Важното е — продължи Ив, — че той явно те харесва.

— Мен — заяви Джоун, въпреки че това несъмнено беше въпрос.

— Защо не? — попита Ив.

Двете жени стояха до вградената готварска печка в кухнята на Ив и наглеждаха съботната вечеря, която Ив приготвяше.

— Поотпусни се малко, направи си няколко руси кичура и ставаш една много красива жена.

— Мисля, че всички онези рентгенови лъчи са ти увредили мозъка — отвърна закачливо Джоун на приятелката си, въпреки че й беше благодарна за комплимента.

— Ти не си на ред, ако не се възползваш от онова, което Стив Хенри ти предлага.

— И какво е то?

— Едно от най-хубавите двайсет и девет годишни тела, които някога съм виждала. Хайде, Джоун, ако не за друго, направи го заради мен.

Джоун високо се разсмя.

— Не мога — отвърна тя най-накрая.

— И защо не, по дяволите?

— Защото съм омъжена жена.

Последва дълга пауза, преди Ив отново да проговори.

— Мислиш, че Пол си седи по цяла вечер вкъщи и разправя на всички, че е женен мъж?

— Какво искаш да кажеш? — Още преди въпросът да е излязъл напълно от устата й, Джоун вече съжаляваше, че е попитала.

— Виж, не казвам, че има някаква сериозна връзка…

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не знам нищо със сигурност — отстъпи Ив.

— Какво си чула?

— Няколко души са го виждали нагоре-надолу.

— С кого? — Въпросът беше изтикан от гърлото й от внезапно ускореното биене на сърцето й.

— Някакво момиче. Джуди еди-коя си. Никой не я познава. — Тя повдигна рамене, лицето й изразяваше подходящо за случая презрение. — Блондинка, естествено.

— Млада?

— Двайсет и пет — трийсет.

Джоун се вкопчи в кухненския плот на Ив, търсейки опора.

— Слушай — продължи бързо Ив. — Не ти казах за тази блондинка Джуди еди-коя си, за да те разстройвам. Казах ти за нея, за да си размърдаш задника. Случаят ти чука на вратата, за бога. Колко шансове като този си мислиш, че ще имаш още? Стив Хенри е страхотно парче. Знаеш ли каква издръжливост имат двайсет и девет годишните мъже? Помисли си, Джоун. Това е всичко, за което те моля.

— Какво, по дяволите, става тук? — провикна се мъжки глас от трапезарията. — Мислех си, че ще вечеряме все пак.

— Вечерята идва — провикна се Ив, като шумно заразмества различни тенджери върху котлоните на печката, без в действителност да прави нищо. — Важното е, Джоун — продължи тя шепнешком, — че Пол не прекарва вечерите си сам в новия си апартамент, потънал в дълбок размисъл; той също така излиза… и не мисли. — Ив извади една голяма огнеупорна купа и няколко дълбоки чинии и започна да подрежда вечерята, която беше приготвила. — Брайън е в ужасно настроение — уведоми тя Джоун, когато наближиха свързващия с трапезарията портал, ръцете им бяха отрупани с разни вкуснотии. — Опитай се да не говориш за работата му, става ли?

Джоун кимна, чувстваше се скована от върха на разрошената си кестенява коса до яркосините нокти на краката си. Вече не беше гладна, въпреки апетитните миризми и се съмняваше, че изобщо ще може да каже нещо на Брайън с огромната буца, заседнала в гърлото й.

— Е, как са момичетата? — питаше Брайън, голямата му уста беше натъпкана догоре с храна.

— Добре са — отвърна механично Джоун. — Е, всъщност, не, не са добре — поправи се, като вдигна поглед от недокосната си чиния с приготвено по китайски говеждо върху гарнитура от ориз, което Ив, без всякакво съмнение, бе готвила цял ден. — Искам да кажа, що се отнася до здравето, добре са, доколкото знам. Но Лулу ме побърква с годишните си изпити, убедена е, че ще се провали на всичко, а пък Робин ме побърква, защото е сигурна, че ще вземе всичко, без изобщо да си мръдне пръста. Излезе тази вечер, защото Господ забранява да си стои вкъщи събота вечер. А пък Лулу си е у дома и учи, като не спира да плаче, защото в понеделник има изпит по история и единствената дата, която помни, е началото на Англо-бурската война, а естествено, тази година не са учили нищо за Англо-бурската война.

Брайън се разсмя.

— Защо точно Англо-бурската война?

— О, това е комбинацията от цифри на алармената ни система.

— Разбрах, че сте имали нова фалшива тревога тази сутрин — отвърна Брайън, докато си сипваше още салата.

Джоун кимна.

— След като повторих на децата един милион пъти, преди да отварят вратата да проверяват, за да са сигурни, че алармата е изключена, познайте кой забрави и направи точно каквото не трябва? — Джоун се усмихна тъжно. — Е, поне имаше какво да разказвам на дядо.

— Как е той?

— Не е добре. — Джоун поднесе вилицата към устните си, после я снижи, без да сложи нито залче в устата си. — Започва да придобива леко сивкав оттенък по краищата.

— Държиш алармата включена, дори и когато си си у дома ли? — попита Брайън, професионалните му инстинкти ги върнаха отново към първоначалната тема на разговор.

Джоун кимна.

— Чувствам се по-спокойна откакто почнаха телефонните обаждания.

— Какви телефонни обаждания? — попита Брайън.

Внезапно силно издрънчаване — вилицата на Ив се удари в чинията й, сякаш бе паднала от ръката й — премести центъра на вниманието обратно към страната, от която седеше Ив. Тя тромаво се изправи на крака, като събори винената си чаша и разля онова, което бе останало от скъпото бургундско в салатата си.

— О, господи — простена Ив, — изглежда отново имам бодежи!

— Къде? — попита Джоун, озовала се незабавно до нея.

— На обичайните места — изохка тя, когато се опита да се засмее. — Сърцето, дробовете, стомаха, слабините…

— Какво да направим? — попита Джоун Брайън, който не помръдна от стола си.

— Има валиум в аптечката в банята ни… — започна той.

— Нямам нужда от валиум! — изкрещя Ив. — Имам нужда от лекар, който да разбере какво ми е. Мамка му, виж покривката само! — Джоун видя яркото кървавочервено петно, което се оформяше почти като поставка около чинията на Ив.

— Няма нищо, ще я изпера — предложи Джоун. — Може би трябва да се качиш горе да си полегнеш.

Ив погледна към съпруга си, който невъзмутимо си седеше от отсрещната страна на масата, без изобщо да се помръдне.

— Добре — съгласи се тя.

— Ще ти помогна.

— Не, мога и сама. — Ив се измъкна от придържащата я прегръдка на Джоун, превита надве напред. — Скоро ще сляза пак — обеща тя. — Довършете си вечерята.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб догоре?

— Искам да изпереш проклетата покривка, преди напълно да се е съсипала — отвърна тя, като се опита да се усмихне. — И искам да замахнеш силно към Стив Хенри, по дяволите!

Ив изчезна нагоре по стълбите с подходящия драматичен апломб.

— Какво беше всичко това? — попита Брайън, когато Джоун се зае да попива разляното вино със салфетката си.

Джоун понечи да раздигне чиниите.

— Канех се да ти задам същия въпрос — отвърна тя, без да го поглежда.

— Седни — отвърна й той спокойно, но с непогрешима заповедническа нотка. — Не съм довършил още вечерята си. А ти изобщо не си докоснала твоята. Хайде, майката на Ив ще бъде неимоверно щастлива да ни купи нова покривка. Ще може да направи нещо полезно и поне десетина минути няма да ми диша във врата. Яж!

Джоун неохотно се върна на мястото си и студено изгледа съпруга на Ив, чието лице бе изненадващо мило, въпреки резкостта в гласа му. Не направи усилие да прикрие неодобрението си.

— Смяташ ме за студенокръвен кучи син, нали? — попита той.

— Вероятно не бих се изразила точно така — призна Джоун, — но да, това като цяло е вярно описание. — Изненада се на собствената си прямота. При друг случай би намерила начин да заглади думите си, така че да не рискува да накърни чувствата му. Но точно в този момент дълбоко се съмняваше, че Брайън Стенли изобщо има някакви чувства.

— Не знаеш цялата истина, Джоун — отвърна й просто той, дълбоко поставените му очи не издаваха нищо. Очите на полицай, улови се, че си мисли тя.

— Знам, че най-добрата ми приятелка изпитва ужасни болки и че съпругът й изглежда така, сякаш пет пари не дава.

Брайън Стенли нетърпеливо забарабани с пръсти по масата.

— Повтарям — отвърна той, гласът му беше спокоен, — не знаеш цялата истина.

— Може да не знам цялата истина — започна Джоун, като използва думите му, — но познавам Ив. Тя не е жена, която истеризира при няколко слаби пробождания. Винаги се е владяла. Дори и след като загуби бебето, тя се стегна и продължи да живее живота си.

— Не смяташ ли, че точно това е малко странно?

Въпросът му завари Джоун неподготвена.

— Какво искаш да кажеш?

— Една жена опитва в продължение на седем години да има дете и на четирийсетгодишна възраст най-накрая забременява, разбира, че бебето е момиче, избира му незабавно име, Жаклин — въпреки шумните протести на майка й, бих добавил — после обаче загубва бебето и се връща отново към предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Не проронва дори сълза. За бога, Джоун, аз плаках!

— Ив никога не е показвала чувствата си пред другите.

— Аз не съм другите — аз съм съпругът й! — Брайън осъзна, че е повишил тон и дълбоко си пое въздух, като погледна към стълбите. — Има и други неща.

— Какви, например?

— Поотделно не означават кой знае какво — призна той, — но ако ги събереш заедно… прилича малко на разкриване на престъпление.

— Не е престъпление да си болен.

— Не казвам, че е.

— Тогава защо не й помогнеш?

— Опитвам се. Но тя не приема помощта, която аз й предлагам.

— А именно?

— Искам да отиде на психиатър.

— Защо? Защото един от лекарите предположи, че симптомите й са психосоматични ли?

— Не само един от лекарите. Джоун, моля те, изслушай ме. Ти може да си единственият човек, който е способен да я убеди да получи помощта, от която има нужда. Ти си единственият човек, в чиито съвети се вслушва. — Брайън спря, сякаш очакваше Джоун да каже нещо, но тя мълчеше, чакаше го да продължи. — Както казах — започна отново той, — това е комбинация от неща.

— Какви, например?

— Например, винаги, когато ходим на кино, тя държи да седне до пътеката.

— Какво! — Джоун не можеше да повярва. За какво говореше този човек? — Какво значение има това? Много хора обичат да сядат до пътеката.

— Но отказват ли да отидат на кино, ако не могат? — Брайън замълча. — Отказват ли се от филм, за който са стояли един час на опашка, защото не могат да получат местата, които желаят? Тя никога не използва асансьор — продължи на един дъх Брайън, сякаш се страхуваше, да не би Джоун отново да го прекъсне. — Готова е да се качи и да слезе двайсет етажа, но не и да се качи на асансьор. — Джоун се готвеше да се възпротиви. — И не ми казвай, че много хора изпитват страх от асансьори. Знам го. И аз самият не съм луд по тях. Но това не означава, че няма да приема покана за вечеря, защото хората живеят в небостъргач или няма да отида някъде, където асансьорът не може да бъде избягнат.

— Сигурна съм, че Ив не би позволила на подобни неща да я спрат.

— Ти не живееш с нея, Джоун. Аз живея. Знам точно какво „тези неща“ я възпират да направи. Вече почти не излизаме. С годините става все по-лошо. Кога за последен път си спомняш двамата с Ив да сме ходили на почивка?

— Не можеш да виниш Ив за това. Ти си този, който непрекъснато работи.

— Тя ли ти го каза? — Той се изправи и прокара огромната си ръка през къдравата си кестенява коса, осейваща се напоследък все по-нагъсто и по-нагъсто със сребро. — Виж, вярно е, работя усилено и работя много. Защо не? Ако трябва да бъда откровен, напоследък няма за какво толкова да се прибирам у дома. — Той замълча, като погледна надолу към масата.

Джоун се изненада колко уязвим изглеждаше този много едър, много корав мъж точно сега. Следващите думи явно костваха много усилия, за да бъдат формулирани, бяха прекалено болезнени, за да бъдат изречени на глас.

— Ив не ме обича — промълви бавно той, сякаш за пръв път признаваше пред себе си този факт. — Ако трябва да бъда напълно искрен, не смятам, че изобщо някога ме е обичала. Мисля, че се омъжи за мен, защото знаеше, че това ще вбеси майка й, ако наистина държиш да разбереш мнението ми — добави той, вече развълнувано. — Но не за това става дума. Въпросът е, че не може да се говори за каквито и да било взаимоотношения помежду ни. Що се отнася до Ив, тя направи голяма грешка преди седем години и сега иска да има колкото е възможно по-малко вземане-даване с мен и моя свят.

— Брайън, това не може да е истина. Тя щеше да има дете заради теб, за бога!

— Заради майка си, искаш да кажеш! — Той вдигна ръце нагоре. — Добре, добре, може би преувеличавам малко, може би греша, може би тя ме обича…

— Сигурна съм, че те обича. Ив непрекъснато говори за теб. Много се гордее с теб, знам го.

— Откъде знаеш? Какво ти казва?

Джоун се помъчи да си спомни нещо хубаво, което Ив някога й е казала за Брайън. Тя се загледа в изненадващо добродушното му лице. („Повярвай ми, лицето му не е най-забележителното в него“ — чу я да казва.)

— Ами, естествено, никога не е навлизала в подробности — запъна се Джоун с известно неудобство, — но знам, че намира… работата ти за много интересна — заяви тя, не беше в състояние да надвие над себе си, за да обсъжда сексуалния им живот.

— Работата ми ли? — изсмя се високо той. — Ив обича кръв и вътрешности! По-голямата част от работата ми е адски досадна. Не би могло по-малко да я е грижа за работата ми. Какво ти е разправяла за сексуалния ни живот?

— Единствено, че е доста повече от задоволителен — отвърна тихо Джоун, после побърза да добави: — Всъщност, страхотен.

— Сексуалният ни живот е несъществуващ — отвърна рязко той.

— Ами, предполагам, че след аборта… — Джоун се запъна, още веднъж забележката му я завари неподготвена.

— Няма нищо общо с аборта. От години сексуалният ни живот куца! — Той се извъртя и уморено се отпусна обратно на стола си. Последва продължително мълчание. — Виж, не знам как или защо навлязох в тези подробности. Както вече казах, те нямат нищо общо. — Той горчиво се изсмя. — Животът ми няма нищо общо с това.

Джоун усети как очите й се изпълват със сълзи. За пръв път, откакто бе започнал да говори, разбираше точно какво иска да каже. („Разбирам, че това е твоят живот и всичко останало — беше заявила снаха й, — но опитай се да не приемаш нещата прекалено сериозно.“)

— Та бях тръгнал да ти разправям, че двамата с Ив не сме ходили на почивка заедно от години. И то не защото аз съм прекалено зает. А защото тя не иска да лети със самолет.

— Много хора не обичат да летят със самолет — продължаваше упорито Джоун.

— Не обичат, но го правят. Имам само две седмици отпуска, Джоун. Нямам време да пътувам с кораб до Европа. Но добре, да забравим за пътуването със самолет, дадох ти го като пример, но факт е, че дори и ако предложа да отидем с кола някъде, до Бостън, за бога, или до Торонто, където и да е, отговорът е не. И искаш ли да знаеш защо? — Джоун беше почти убедена, че не иска, но също толкова сигурна, че той ще й каже. — Защото не можела да остави майка си!

— Какво? Брайън, та това е смешно. Ив трудно издържа в една стая с майка си повече от две минути.

— Знам. Също така знам, че поради някаква причина, тя се чувства отговорна за нея и няма да я остави. Взаимоотношенията им са много сложни. Замесена е и доста голяма доза вина. По дяволите, аз съм ченге, а не психиатър. Но ти казвам, че има доста неща, които стават в главата на Ив и за които ти не знаеш и че майка й е в основата на всичко.

— Добре — отвърна Джоун, като се помъчи да пресее обърканите пластове мисли. — Може би Ив има някакви проблеми. Признавам, че не съм съзнавала дълбочината на някои от фобиите й, но все още не смятам, че това означава, че болките, които изпитва…

— Говорих с всички лекари, с някои дори повече от веднъж. Всички казват едно и също нещо — че физически на Ив й няма нищо, че изследванията не показват никакви отклонения от нормалното. Джоун, никой не изпитва болки по цялото си тяло едновременно. Ив я боли навсякъде. Заведи я при един лекар, има болки в гърдите. Заведи я при друг, те са в слабините. Стомахът й не е наред, оплаква се тя, теглото й намалява, температурата й се повишава. Става въпрос за половин килограм и половин градус! Изхвърлих проклетия термометър; тя си купи нов. Казвам й да престане да си мери проклетата температура, а тя ме гледа накриво. Състоянието й е болезнено маниакално.

— Но нея я боли!

— Не се съмнявам в това. Повярвай ми, нито за миг не съм се съмнявал. Какво да ти кажа! — Той безпомощно се огледа из стаята. — Говорих с психиатърката в службата. Попитах я какво мисли.

— И?

— Тя каза, че й звучало като напълно типичен случай на послеродова депресия, вследствие на аборта; същото, което и останалите лекари заключиха. Каза ми, че не трябва да позволявам да бъда манипулиран, че не трябва да угаждам на болестта на Ив, защото само ще я засиля, че трябва решително да настоявам Ив да поговори с някого на професионална основа, но естествено, Ив не иска и да чуе. Твърди, че знаела достатъчно за психиатрите, за да е напълно убедена, че не иска да има нищо общо с тях. Казва, че не било необходимо да се защитава пред мен или да се извинява, защото нея я боляло, а не мен. Побеснява, дори ако само предложа да иде при някого. Джоун, толкова ли е страшно? Та това продължава вече почти два месеца. Тя ходи при половината специалисти в Ню Йорк; записала си е час при останалата половина. Ще ходи при всякакви лекари, защо да не отиде и на психиатър? Искам да кажа, дори и да греша и наистина се окаже нещо физиологично, нещо, което изследванията не са открили, какво ще й навреди толкова да поговори с някого за това, за да се научи да се справя с него? Ако изпитваш ужасни болки, няма ли да направиш всичко възможно, за да се отървеш от тях, дори и това да означава разговори с някой хахо? — Джоун го погледна в очите, но не отвърна нищо. — Съжалявам. Нямах намерение да ти стоварвам всичко това на главата.

— Ив е най-добрата ми приятелка. Искам да й помогна, ако мога.

— Тогава убеди я да отиде на психиатър — помоли я Брайън. — Съжалявам, ето пак започвам. Професионални навици, предполагам. Извинявай, явно точно сега и ти си имаш достатъчно проблеми. Какво беше онова за някакви телефонни обаждания, които получаваш?

Внезапната смяна на темата обърка напълно Джоун.

— Какво?

— Преди Ив да получи кризата си, ти спомена нещо за това, че се чувстваш в по-голяма безопасност с включена алармена система, откакто започнали телефонните обаждания.

— Да — потвърди Джоун, нивото на адреналина й се покачваше, умът й бясно превърташе лентата. — Получавам заплашителни обаждания. Ив не ти ли е споменавала за това? — попита тя и видя как той поклати глава. — Е, може да ти е казала, че са неприлични обаждания.

— Никога не ми е споменавала нищо за никакви обаждания, точка.

— Сигурен ли си? — На Джоун изведнъж й прималя. — Обеща ми, че ще ти каже. Каза ми, че ти е казала.

— Единственото нещо, за което двамата с Ив сме говорили през последните няколко месеца, са всевъзможните й болести и болежки. Какви са тези заплашителни обаждания?

Джоун му разказа за поредицата телефонни обаждания, среднощните заплахи, вестника, оставен върху стъклото на колата й, фактът, че бе сменила телефонния си номер и въпреки това обажданията продължаваха.

— Ив съвсем нищо ли не ти е споменала? — попита тя отново, въпреки че вече знаеше отговора.

Брайън поклати глава.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи той, като се запъти към барчето.

— Не, благодаря ти. — Тя го гледаше как си налива една пълна чаша бренди. — Пол смята, че драматизирам — продължи тя. — Ив също — добави. — Може би затова нищо не ти е казала.

Брайън високо се изсмя и бързо удари една глътка.

— Намерил кой да говори за драматизиране. — Той отпи още една голяма глътка. — Но вероятно е права, че няма за какво да се тревожиш. Откачени типове като Удушвача от предградието изкарват всички останали кукувци от черупките им. През ръцете ни са минали хиляди откачалки, които вече направиха самопризнания за убийствата. — Той изгълта останалото от чашата си. — И не мога да ти кажа точния брой на жените, които се обадиха да съобщят за обаждания като тези, които ти получаваш, въпреки че…

— Въпреки че какво?

— Пазиш ли още вестника, който е бил оставен на стъклото на колата ти? — Джоун поклати глава. Беше го изхвърлила отдавна. Брайън повдигна рамене. — И така, и така сигурно нищо нямаше да можем да извлечем от него. — Ръката му се протегна към бутилката с бренди, но после се отдръпна. — Сигурен съм, че няма за какво да се тревожиш — побърза да я увери той още веднъж, въпреки загрижения поглед в очите му. — Вероятно е някой тъп ненормалник и за съжаление, както вече са ти казали от полицията, ние сме с вързани ръце. Най-доброто, което мога да те посъветвам, е онова, което и Ив вече ти е казала: бъди изключително предпазлива, промени си отново номера и междувременно продължавай да му затваряш телефона.

— Не съм сигурна дори дали е мъж — чу се Джоун да отвръща, почти машинално, осъзна тя, като се почуди защо ли си правеше труда.

Брайън я погледна с едва доловим, но въпреки това безпогрешен интерес.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нещо в гласа му. Нито мъжки, нито женски. Въпреки че — добави тя, като се опита да се засмее, не беше съвсем сигурна накъде биеше той, — Удушвача от предградието едва ли би могъл да бъде жена.

— Знаеш ли нещо, което ние не знаем? — попита той и Джоун се почуди дали наистина говори сериозно.

— Не те разбирам — запъна се тя. — Четох, че жертвите на Удушвача са били изнасилени.

— Чела си, че върху тях е било извършено сексуално насилие. Има разлика.

— Не разбирам — повтори отново Джоун.

— Страхувам се, че не мога да го кажа по-ясно.

— Твърдиш, че убиецът може да бъде и жена?

— Това е една твърде далечна вероятност, гарантирам ти; би трябвало да бъде изключително силна. Но много жени в днешно време тренират боди билдинг. Кой знае? Всичко е възможно. Освен това, който ти се обажда, не е непременно убиецът. Вероятно е просто някой изперкал хахо, който здравата го е загазил и твърде вероятно би могъл да се окаже и жена.

— Ив казва, че жените не се обаждали да говорят мръсотии на други жени.

— Ив казва много неща — отвърна многозначително Брайън, като се приближи зад нея и сложи ръце на раменете й — нещо, предназначено явно да бъде успокоителен жест. — Виж, опитай се да не се тревожиш. Ще говоря с лейтенанта ми за това, ще видя дали не може някой да обикаля около къщата ти на определени интервали. И естествено, ще те държа под око.

— Благодаря ти — отвърна признателно Джоун. Чувстваше, че вероятно вече трябва да си ходи, но й харесваше сигурността, която й даваха мъжките ръце. Тя потупа косматите му пръсти. — Наистина съм ти благодарна.

— Просто бъди предпазлива — отвърна й той, няколко минути по-късно, докато я изпращаше до външната врата.

— Кажи на Ив, че вечерята беше чудесна и че утре ще й се обадя.

— Ще й кажа — отвърна Брайън и я проследи как прекосява моравата и тичешком се изкачва по стъпалата.

Тя му махна за довиждане и зарови из чантата си за ключовете.

— Къде са? — измърмори на висок глас, когато не успя да ги открие. — По дяволите, сигурно съм ги забравила у Ив. — Обърна се натам, където беше стоял Брайън, но той си беше влязъл обратно в къщата и бе затворил вратата. Подвоуми се дали да изтича обратно. — По дяволите, утре ще си ги взема — реши, натисна звънеца и зачака. Очите й внимателно оглеждаха нагоре-надолу тъмната улица. — Щял да ме държи под око — промърмори тя, като отново погледна обратно към къщата на Ив и видя как нещо бързо се отдръпна от прозореца на малката спалня отпред. — Хайде, Лулу, къде се бавиш?

Отново натисна звънеца и чу камбанките.

Изведнъж един мощен глас прогърмя в тъмнината.

— Кой е? — избоботи гласът и Джоун усети как мускулите на врата й болезнено се свиват, когато ужасено се отдръпна.

— Господи, боже мой! — извика тя, осъзнавайки, че гласът е на Лулу и че идва от малката кутия до звънеца, част от новата интерком система, която беше инсталирала.

— Мама е — отвърна тя, сърцето й биеше лудо.

— Къде са ти ключовете? — попита детето, когато отвори вратата и отстъпи назад, с решително забит в земята поглед.

На Джоун й беше достатъчно само да я погледне, за да разбере, че нещо не е наред.