Джой Филдинг
Дълбокият край (5)

Пета глава

На следващата сутрин телефонът я събуди в седем без нещо.

— Ало? — прошепна Джоун замаяно, разтърка очи и се помъчи да различи колко показва часовника до леглото й. — Ало? Кой е?

Никой не се обади.

Джоун седна и отпусна телефона в скута си, преди да се протегне и да го остави обратно върху вилката.

— Проклети деца — измърмори тя, като погледна към старата памучна нощница, с която винаги спеше. — Нищо чудно, че съпругът ти те е напуснал. — Издърпа одеялата нагоре към брадичката си, като се опита да попречи на ранната утринна светлина, която се процеждаше през завесите в спалнята. Но щом зарови нос в мекия пух на голямата възглавница, тя подуши следи от Пол и отсъствието му се просмука нагоре по ноздрите й. Усети как ръката му небрежно се отпуска върху издигнатата извивка на хълбоците й, как коленете му се завират зад нейните и тя притиска задника си в дъгата, образувана от слабините му.

Очите й бавно се отвориха; Пол вече й бе влязъл в главата и щеше да си остане там през целия ден. Без значение какво правеше или къде ходеше, Пол щеше да бъде плътно до нея. Тя щеше да го носи със себе си, дори и да се мъчеше да го остави зад гърба си. Единственото й бягство бяха няколкото часа сън, когато вече беше прекалено уморена за по-нататъшни обвинения, прекалено съсипана за допълнителни разкаяния. Новият ден щеше да й предостави нов списък от точки, за които би могла да се самообвинява: ако само не беше направила това; ако само не беше направила онова. Ако само Пол се върнеше, тя ще бъде повече такава и по-малко онакава.

Беше си легнала в един през нощта, тъй като бе стояла да гледа някакъв филм, който нямаше никакво желание да гледа. Все още беше будна, когато чу външната врата да се отваря в три и нещо, долови как Робин се прокрадва покрай вратата й, как вратата на стаята й тихо се затваря зад нея.

Трябва да е било пет сутринта, когато Джоун най-накрая отстъпи пред съня. Цели два часа, мислеше си тя сега, като се опитваше да си наложи още няколко. Би било трудно да изглеждаш на двайсет само с два часа сън през нощта. Точно преди да се унесе тя заключи, че външният й вид до голяма степен е виновен за напускането на Пол. Жената, за която се бе оженил, беше на двайсет и една. Не бе предвидил, че тя толкова видимо ще остарее. Може би трябваше да поговори с Карън Палмър, да я попита кой й е направил очите…

Половин час по-късно, докато Джоун все още продължаваше да се мъчи да заспи, телефонът отново иззвъня.

— Ало? — прошепна тя, като се надяваше, че може да е Пол, който ще й каже, че и той не може да заспи, че иска да си дойде у дома. Никой не се обади. — Ало? Ало? Има ли някой? Защо го правите? — попита умолително тя и точно се готвеше да затвори, когато чу някакъв глас. — Казахте ли нещо? — промълви Джоун, като върна телефона до ухото си.

Настъпи кратка пауза. После:

— Г-жа Хънтър?

— Да? — Джоун бързо се опита да разпознае леко дрезгавия глас, но въпреки че в него имаше нещо, което й се струваше смътно познато, не бе в състояние да определи точно какво е то. Със сигурност не беше някой, който я познава добре, защото иначе щеше да се обърне към нея с малкото й име.

— Г-жа Хънтър — повтори гласът.

— Кой се обажда? — попита Джоун, изплашена от гласа, въпреки че не беше сигурна защо. Не се поддаваше на категоризиране, осъзна тя, нито млад, нито стар и странно безполов.

— Четохте ли „Ню Йорк Таймс“ тази сутрин, г-жо Хънтър?

— Кой се обажда?

— Прочетете сутрешния вестник, г-жо Хънтър. В него има нещо, което засяга и вас. Страница тринайсета от първата част.

Връзката прекъсна.

— Ало? — повтори Джоун, въпреки че онзи, който се обаждаше, вече беше затворил. В продължение на няколко минути тя остана да седи неподвижно в леглото, чуваше как сърцето й бие лудо, как сетивата й се изострят, като на животно, което инстинктивно усеща присъствието на опасността. Чий глас беше чула и защо бе заинтригувана? Какво евентуално можеше да има на тринайсета страница в сутрешния вестник, което да засяга и нея? Нещо за Пол? — почуди се тя и стана от леглото.

Като провря ръце през ръкавите на халата си, Джоун на пръсти слезе по стълбите до външната врата. Момичетата още спяха. Дори не беше сигурна дали „Таймс“ щеше да е дошъл толкова рано.

Дошъл бе, откри тя, вдигна тежкия неделен вестник, отнесе го в кухнята и го тръшна върху кръглата чамова маса. Синоптикът обещаваше дъжд, прочете тя и погледна през плъзгащата се стъклена врата към все по-заоблачаващото се небе. Надяваше се, че дъждът ще спре до утре и че мъжете ще могат да продължат да работят по басейна, тъй като нямаше търпение да го приключат и чуждите хора, които се разхождаха напред-назад пред прозореца на спалнята й, да се махнат от живота й. Особено сега, когато Пол го нямаше.

Тя обърна бързо на тринайсета страница и хвърли бегъл поглед надолу по различните колони, без да види нищо, което да я засяга. Обикновено избягваше началните страници на вестниците, поместената там информация беше прекалено потискаща и не беше подходяща за начало на деня. Тя си мислеше, че новините, които бе важно да знае, в края на краищата щяха да стигнат до нея и имаше определена, дори и да не беше конкретна, представа за онова, което ставаше по света. Може би това не беше достатъчно за Пол, осъзна тя сега. В края на краищата той беше адвокат, беше един образован мъж и въпреки че тя също имаше университетско образование, вярно беше, че през последните години се бе предпазвала колкото можеше от неприятните новини. От смъртта на родителите си, преди три години, Джоун редовно четеше само развлекателната и семейната притурки на вестниците. Това правеше живота по-лесен, мислеше си тя, докато бавно и внимателно очите й отново изчитаха посочената страница.

Нямаше нищо за Пол или за неговата адвокатска фирма. Нищо за никой, когото познаваше. Имаше само продължения на статии от другите страници, нещо за профсъюзен конфликт в текстилната промишленост, съобщение за пожар в пансион, в който загинали четирима души и по-нататъшни подробности за жената, която била насечена на парчета в дома й в Седъл Рок. Джоун повдигна рамене, затвори вестника, после бързо го разгърна отново, за да провери съседната страница. Но и на съседната страница нямаше нищо особено. Какво се искаше от нея да види? Тя отмести първата част от вестника и се зае да преглежда страницата с развлечения. Реши, че през седмицата може да заведе момичетата в Манхатън, за да видят някоя от пиесите на Бродуей.

Последната пиеса, която беше гледала, бе осъвременена постановка на „Хайде, надуй клаксона“ в ресторант-театъра „Бърт Рейнълдс“ в Юпитер, Флорида, където двамата с Пол бяха отишли за малко на почивка миналата година. Може би Пол искаше жена, която проявява повече интерес към културните прояви, съпруга, която си е поставила за цел да има билети за всички най-нови театрални премиери.

Въпреки че, ако беше така, то трябваше просто да го каже.

Тя си спомни за вечерта, която бяха прекарали в театъра във Флорида. Тогава Пол изглеждаше достатъчно щастлив и отпочинал, както винаги изглеждаше, когато почернееше. Бяха се наслаждавали и на пиесата, и на чудесната вечеря, и като завършек на вечерта, Пол й бе купил тениска за спомен. Червена тениска с бял релефен надпис отпред, които гласеше: ПРЕКАРАХ НОЩТА С БЪРТ РЕЙНЪЛДС… Само когато тениската се обърнеше с гръб, надписът продължаваше… В ТЕАТЪР-РЕСТОРАНТА „БЪРТ РЕЙНЪЛДС“.

Никога не я беше обличала, осъзна Джоун. Трябваше да я носи. Нали затова й я бе купил Пол; той сигурно си е мислел, че ще я носи.

Беше на третата си чаша кафе, когато Лулу сънено се дотътри в кухнята, облечена в кукленската си пижама и обута и огромни пантофи.

— Вали — съобщи тя, сякаш по някакъв начин майка й беше виновна.

— Може би няма да е за дълго — отвърна обнадеждено Джоун. — Какво искаш за закуска?

— Пържени филии? — попита Лулу и се тръшна върху един от кухненските столове, докато майка й й наливаше голяма чаша портокалов сок.

Джоун счупи няколко яйца в една купа, бързо добави мляко, ванилия и щипка канела.

— Добре ли спа? — попита тя. Лулу само повдигна рамене, докато разсеяно разгръщаше сутрешния вестник. — Мислех си, че можем да идем на театър през седмицата — предложи Джоун. — Има ли нещо, което искаш да видиш? — Лулу равнодушно поклати глава. — Какво ще кажеш за онази нова постановка на Нийл Саймън?

— Би било чудесно — съгласи се Лулу, в полупритворените й очи се прокрадна усмивка. Тя се загледа към задния двор. — Кога ще приключат там, навън?

— Скоро, надявам се. — Джоун метна две напоени с яйце филии в тигана.

— Татко ще дойде ли на театър с нас?

Ръката на Джоун започна да трепери.

— Мисля, че не — отвърна тя, като се мъчеше да не позволи и на гласа си да се разтрепери.

— Може ли да го попитаме?

Джоун се поколеба.

— Мислех си, че е нещо, което бихме могли да направим само ние трите. Нали разбираш, една вечер по женски.

— Искам да попитам татко — настоя Лулу. — Може ли?

— Разбира се — съгласи се Джоун, като се надяваше, че с това разговорът ще приключи. — Щом като искаш.

— Защо татко си тръгна? — попита изведнъж детето.

Джоун подхвърли още една филия хляб към тигана, но не улучи и тя се приземи върху плота, разпръсквайки лепкавото си покритие по предницата на домашната й роба. Джоун отново вдигна заблуденото парче и видя как то се разполовява от острите зъбци на вилицата.

— Не знам — отвърна тя, като се опита да запази гласа си спокоен. После ловко придвижи раздробената филия към тигана и я пльосна върху другите две. — Не ти ли каза?

— Каза, че имал нужда да остане сам за известно време.

— Това горе-долу каза и на мен.

— За да премислел нещата. Какви неща? Защо не може да си мисли у дома? — добави Лулу обвинително.

— Не знам, съкровище — отвърна й честно Джоун, като тръсна пържените филии върху една чиния и я сложи на масата пред дъщеря си. — Това са въпроси, които трябва да зададеш на баща си.

Наблюдаваше как Лулу загребва по една огромна топка масло за всяка пържена филия, преди да залее обилно чинията си с кленов сироп.

— Хубави ли са? — попита тя, когато с почти маниакална настървеност Лулу започна да тъпче залъци в устата си, като същевременно внимаваше да избягва погледа на Джоун.

— Заради мен ли е? — попита детето най-накрая, без да може повече да сдържа сълзите в гласа си или да ги скрива от майка си. — Защото не се справям много добре в училище?

На Джоун й трябваше минута време, за да свърже тази мисъл с напускането на Пол.

— О, не, съкровище — побърза да я увери. — Напускането на баща ти няма нищо общо с теб. — А само и единствено с мен, за малко да добави. — Освен това — продължи вместо това тя, като отметна косата на Лулу от лицето й, — ти се справяш добре в училище. Няма нищо лошо в бележките ти.

— Те не са толкова добри, колкото на Робин.

— Кой ти каза това?

— Робин.

— Цифри.

— Робин се държи много странно напоследък — отклони темата Лулу. — Забелязала ли си?

— По-странно от обикновено ли? — попита Джоун и Лулу се усмихна. — Както и да е, аз не бих се тревожила за оценките ти. Робин е друг тип ученичка. Тя никога не е имала проблеми със запаметяването на факти. Прилича малко на Ив, която все още не знае коя й е лявата ръка и коя дясната, но може да запомни всичко, което поставиш пред нея. Това не означава, че Робин е по-умна от теб.

— Не съм те молила за лекция — нацупи се Лулу и излезе от кухнята.

Телефонът иззвъня, докато Джоун изплакваше сиропа от чинията на Лулу. Разтревожено тя погледна колко е часът. Беше точно единайсет.

— Ало? — обади се Джоун и хвърли поглед към „Ню Йорк Таймс“-а върху кухненската маса.

— Никога няма да се сетиш кой ще става филмова звезда! — прозвуча развълнувано от другия край на линията.

— Уорън? — възкликна Джоун, като едва успя да разпознае гласа на брат си. — За какво говориш? Какво става?

— Искат да направят малкото ти братче звезда. И не кой да е, а Стивън Спилбърг. Чакай — Глория ще ти разкаже всичко.

— Глория, какво му става на брат ми? — разсмя се Джоун, когато се обади снаха й.

— Вярно е — съобщи Глория, плътният й глас звучеше малко по-дрезгаво от обикновено. — Можеш ли да си представиш? Бъхтя се в този бизнес от години и докъде стигам? А брат ти акушира някакво бебе на звезда и го представят на Стивън Спилбърг, който пък търсел гинеколог, да играе ролята на лекар в новия му филм. Той вижда сините очи на Уорън и решава да му даде малка роля. Започват снимки през август. Толкова завиждам, че съм в състояние да извърша убийство.

В далечината Джоун чу пискливи крясъци.

— Какво е това?

— Момичетата се карат, както обикновено — отвърна й Глория. — Непрекъснато е така. Кейт мрази Лори. Наистина я мрази.

— Сигурна съм, че не я мрази.

— Напротив, мрази я. Но няма значение. Разбирам я. И аз я мразя. Как вървят нещата по Източния бряг и кога на всички вас ще ви дойде акъла в главата и ще дойдете при нас в страната на приказките?

— Тук всичко е наред — излъга Джоун, като разбра, че реалността няма място в света на приказките. Освен това защо да тревожи брат си и снаха си? Какво можеха да направят те от три хиляди мили разстояние?

— Ще те оставя да си поговориш с брат си — казваше Глория.

Джоун и Уорън прекараха следващите пет минути в приятен разговор, независимо че в основни линии беше рутинен. Уорън осведоми подробно сестра си за по-важните събития през изтеклата седмица, Джоун пък нарочно ги пропусна.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита брат й, когато разговорът наближи своя край.

— Какво може да не е наред? — попита Джоун, преди да затвори.

Робин стоеше на прага.

— Чичо ти Уорън ти праща много поздрави — каза й Джоун, когато Робин се тръсна върху стола, на който преди малко бе седяла сестра й и шумно се прозина. — Изненадана съм, че си станала толкова рано. Беше навън до много късно снощи. — Видя как раменете на дъщеря й се стягат, точно както и раменете на Пол винаги го правеха, когато се озовеше пред нещо, което не желаеше да обсъжда. — Минаваше три, нали? — Тя постави чаша портокалов сок на масата. Робин мигновено го изпи.

— Не съм видяла колко е било часа.

— Е, аз обаче видях и не искам повече да се прибираш толкова късно — заяви Джоун, без излишна рязкост. — Ясно ли е?

Робин кимна.

— Хубав ли беше купонът? — продължи спокойно Джоун.

— Не особено.

— Тогава защо стоя до толкова късно? — Джоун забеляза, че въпросът й заобиколи деликатното равновесие между заинтересованост и вмешателство.

— Не сме стояли.

— Кои сте вие?

— Скот и аз.

— Кой е този Скот?

— Просто едно момче. — Робин погледна срамежливо към майка си. — Наистина е готин. Ще ти хареса.

— Бих искала да се запозная с него. Защо следващия път, когато излизате заедно, не го доведеш дотук?

— Разбира се — съгласи се бързо Робин.

— Никога не си споменавала за Скот преди — настоя Джоун. — От твоя клас ли е?

— Не — отвърна Робин, съзнавайки, че майка й очаква по-подробно доуточняване. — Той не ходи на училище.

— Не ходи на училище ли? А какво прави?

— Свири на китара в една рокгрупа. — Робин се размърда неловко на стола си.

— Свири на китара в рокгрупа — повтори Джоун, като долови в гласа си нотки от майката на Ив. — На колко години е?

Робин повдигна рамене.

— Деветнайсет, може би двайсет.

— Прекалено голям е за теб — категорично заяви Джоун.

— Не е прекалено голям за мен — възрази й Робин. — Момчетата на моята възраст са деца.

— Ти също.

Робин я изгледа кръвнишки.

— Съжалявам — извини се Джоун. — Не си дете. Но въпреки това на двайсет е прекалено голям за теб. С какво друго се занимава, освен с… рок? — попита тя.

Дъщеря й отново само присви рамене.

— Необходимо е време, за да се направи кариера — обясни Робин.

— Да разбирам ли, че не учи в колеж?

— В колежите не дават дипломи за рокгрупи.

— Не, но дават дипломи за музика — напомни й Джоун.

— Скот казва, че няма нужда от диплома.

— Всеки има нужда от образование.

— Май… ко!

Джоун прехапа долната си устна.

— Къде се запозна със Скот?

— На купон у някой си.

— Кога?

— Не знам. Преди месец, може би.

— Много си потайна.

— Не го правя нарочно. Виж, казах ти, че следващия път, когато излизам с него, ще го доведа. Какво повече искаш?

Джоун се втренчи в дървесните шарки на кухненската маса, сякаш те можеха да я снабдят с подходящия отговор.

— Искаш ли да закусиш? — попита тя вместо това.

Робин поклати глава.

— Обещах да помогна на Лулу да си научи за контролното по история.

Джоун кимна безмълвно и Робин излезе.

Телефонът иззвъня, точно когато между сестрите горе избухна шумна свада.

— Момичета, моля ви — извика им Джоун, докато посягаше към слушалката. Ако изобщо я чуха, в което се съмняваше, те не й обърнаха никакво внимание.

— Ало? — обади се тя, като затвори вратата на кухнята, за да заглуши шума от разправията.

— Г-жа Хънтър…

Джоун моментално позна странния глас.

— Да? — попита тя, отново уплашена, въпреки че не беше сигурна защо.

— Прочетохте ли страница тринайсета от сутрешния вестник?

— Да, прочетох я — отвърна тя, като се почувства глупаво. Защо изобщо разговаряше с някой, когото не познаваше? — Но мисля, че сте направили грешка или сте попаднали на погрешна г-жа Хънтър…

— Вие сте следващата — просто отвърна гласът и връзката прекъсна.

— Ало? Ало? — повтори Джоун. — Наистина смятам, че сте сбъркали номера. — Тя затвори телефона, очите й бавно се върнаха към кухненската маса. Сутрешният вестник лежеше върху нея, горе-долу в същото положение, в което го бе оставила преди малко. Бавно, като невидим магнит, странният глас я притегли обратно през стаята, докато пръстите й не докоснаха изпомачканите краища на вестника. Нервно, но с нарастваща решимост, тя запрелиства страниците, докато отново не намери страница тринайсета. С увеличаващо се безпокойство, очите й проследиха колоните, прегледаха бегло евентуалната стачка на текстилните работници, прочетоха по-внимателно съобщението за пожара в пансиона и най-накрая стигнаха до останалото по случая за домакинята, която била насечена на парчета в дома й близо до Седъл Рок. Без всякакво предупреждение, Джоун усети до себе си нечие невидимо присъствие, той се наведе по-близо и й прошепна в ухото.

— Вие сте следващата.