Силвия Дей
Седем години копнеж (7)

Глава 5

— Вдигайте платната!

Бет погледна нагоре и през процепите на тавана видя суматохата, неочаквано настъпила на палубата над тях.

— Господи, какво е това?

Джесика остави книгата настрани и се намръщи. Беше средата на следобеда и тя бе останала в каютата си, за да поразсъждава върху все по-нарастващото привличане, което изпитваше към Алистър Колфийлд. Изучаваше го бавно и предпазливо, но това нейно увлечение започваше да я плаши. Колфийлд нямаше нищо общо с живота, който тя бе възпитана и обучена да води. Можеше да ги свърже единствено мимолетно забавление. Привличането помежду им би могло да се окаже много опасно, като се има предвид, че най-ценното, което Джес притежаваше, бе безупречната си репутация.

Не че някога би могла да стане нечия любовница, дори и да притежаваше необходимото безразсъдство. Опитът й във флиртуването и прелъстяването беше съвсем ограничен, почти несъществуващ. Беше обещана на Тарли още преди да я представят в двора. Нямаше представа как да се справя с тайни сексуални връзки. Колко от срещите между любовници ставаха в изправено положение в горски беседки? Колко тайни любовници се разминаваха на обществени места, без да се погледнат или да се усмихнат един на друг, без да проявят каквото и да е чувство? Как бе възможно такива взаимоотношения да не бъдат долни и евтини? Не можеше да си представи, че няма да се почувства използвана, ако се замеси в подобна лекомислена афера.

Тропотът в коридора и бързо раздаваните команди засилиха тревогата на Джес и усещането, че нещо не е наред. Чу се шум от нещо тежко, което моряците търкаляха по палубата.

— Оръдия ли са това? — попита Бет и ококори очи.

Джес се изправи:

— Стой тук.

Отвори вратата и видя, че в целия кораб цари хаос. Коридорът бе задръстен от моряци, които се бутаха един друг. Някои се качваха горе на палубата, други слизаха надолу.

— Какво става? — извика силно, за да я чуят.

— Пирати, милейди.

— Боже мой! — прошепна Бет, която надничаше зад рамото на Джес.

— Капитанът ме увери, че досега нито един кораб под негово командване не е бил превзет от пирати.

— Тогава защо е тази паника? — попита камериерката й.

— Подготовката не е признак на поражение или страх. Не би ли предпочела пиратите да видят, че сме готови да окажем съпротива?

— Бих предпочела да не ни виждат изобщо.

Джесика посочи към касата с бутилки кларет:

— Пийни си. Връщам се след малко.

Излезе в коридора и се озова между щуращите се напред-назад моряци, остави се да я понесе вълната, която се движеше нагоре, и скоро се озова на палубата. Завъртя се и се огледа, за да види пиратския кораб, но наоколо нямаше нищо друго, освен безкраен океан. На щурвала обаче забеляза нещо, което я остави без дъх — Алистър управляваше кораба и той самият много приличаше на пират. Беше свалил връхната си дреха и стоеше разкрачен на квартердека, а на стегнатото му бедро бе препасана къса сабя. Вятърът развяваше тъмната му коса и издуваше широката ленена риза; излъчването му бе опасно и безразсъдно.

Гледката я прикова на място, сърцето й запрепуска.

Алистър я видя и по лицето му пробяга гняв. Поклати глава, но все едно й направи знак да се приближи. Джес си проби път през неспокойната тълпа и стигна задъхана до него. Когато се приближи достатъчно, той я хвана за китката и я дръпна към себе си.

— Тук е прекалено опасно. — Гласът му се извиси над останалия шум, без да му се налага да крещи. — Слезте долу и стойте далеч от страничните отвори.

Джес отново погледна към океана и извика:

— Не виждам пирати. Къде са?

Преди да отгатне намеренията му, той я бе придърпал пред себе си. Сега Джес бе притисната между щурвала и тялото му.

— Прекалено близо — отвърна Алистър.

Да, той наистина беше прекалено близо.

— Какво правите?

— След като възнамерявате да разговаряте с мен при такива опасни обстоятелства — заяви той, долепил устни до дясното й ухо, — ще се наложи да ви пазя.

— Не е необходимо. Ще отида…

Чу се силен гръм и тя подскочи. Секунда по-късно във водата зад тях падна гюле и вдигна пръски към небето.

— Твърде късно е. — Колфийлд стоеше неподвижно зад гърба й, тялото му беше твърдо като камък, но камък, затоплен от слънцето. — Не мога да рискувам да ви пусна.

Джес усещаше шумното му дишане в ухото си и с всеки негов дъх по гърба й плъзваха тръпки. Изглеждаше невъзможно да се възбуди пред очите на толкова много непознати, но не можеше да отрече, че зърната на гърдите й са настръхнали и болезнени от хладния повей, който преминаваше през муселинения корсаж на роклята й.

Алистър сви ръка в лакътя си и притисна Джесика още по-плътно до себе си. Гърдите й изскочиха и Джес усети зад гърба си неоспоримото доказателство, че тялото му реагира на допира с нейното.

Единственото, което я разделяше от Алистър Колфийлд, прословутия нехранимайко, известен с неуважението си към моралните норми на обществото, бяха няколко слоя плат. А на Джес й се искаше между тях да няма абсолютно нищо. Липсваше й усещането за силно мъжко тяло върху нейното, в нейното…

Беше изминала само година и един лекомислен млад мъж я беше превърнал в развратница.

„Боже мой… една година. Датата.“ Замръзна на място, изведнъж проумяла значимостта на деня и месеца. На следващия ден щеше да се навърши точно година, откакто Тарли бе починал. А ето какво правеше тя в този момент — притискаше задните си части към мъж, който не можеше да има почтени намерения към нея, и си мислеше, че от седем години не се е чувствала така… изпълнена с живот. Струваше й се, че желанието, което изпитва, е истинско предателство. Тя беше вдовицата на прекрасен мъж, който й бе осигурил сигурност и спокойствие, за каквито не би могла и да мечтае. Мъж, който я бе обичал истински. Защо тогава се чувстваше толкова свързана с този женкар зад гърба си? И защо изпитваше към него привличане, каквото никога не бе чувствала към милия си съпруг.

Алистър усети промяната в дишането й и попита:

— Какво има, Джесика?

Моряк, застанал вдясно, точно до нея, изкрещя нещо и я откъсна от мислите й. Грубият му глас проеча в здравото й ухо и я накара да осъзнае цялата суматоха наоколо. Всеки вик и писък, всеки удар и тропот отекваха в тялото й.

Чу се нов трясък и следващото гюле падна съвсем близо до тях.

Паниката нарастваше. Джесика се опита да се освободи от ръцете на Алистър, който я притискаше към себе си.

— Пусни ме! — извика. Колфийлд веднага отпусна ръце и тя се затича.

— Джесика!

Дишаше учестено, докато тичаше сред трудещите се моряци и издадените напред шпилове. Не бе изпитвала такъв пристъп на паника от времето, преди да се омъжи за Тарли. Започнаха да я засипват спомени: баща й крещи… майка й плаче… шум от разбито стъкло… свистене на пръчка… изстрел на пушка… собственото й отчаяно хлипане… Сцените от миналото й се сляха със суматохата край нея и се превърнаха в огромна преграда от звуци и усещания, които Джесика не можеше да възприеме. Шумът връхлиташе единственото й здраво ухо и тя започваше да губи равновесие и почва под краката си. Стремежът да бърза я правеше безразсъдна. Джесика се блъскаше в моряците наоколо и отчаяно искаше да се озове на сигурно място в каютата си възможно най-скоро.

 

 

Алистър спа неспокойно и се събуди преди изгрев. Отиде на палубата и се зае за работа заедно с моряците. Имаше нужда от отдушник за насъбралата се в него енергия, която не му даваше мира.

Предната вечер Джесика бе отказала да вечеря в капитанската каюта. Слънцето вече бе изгряло, а тя все още не се бе появила.

Какво го прихвана, та я стисна така силно? Малкият напредък, който бе постигнал, откакто отплаваха, бе провален от вчерашното му необмислено държание.

Съзнаваше, че вината за това е изцяло негова. Вятърът духаше в лицето му, наоколо цареше суматоха — това бе накарало кръвта му да закипи още преди Джесика да се появи на палубата. А след като я видя там, го обзе неудържимо желание да я обгърне с ръце и никога да не я пусне.

Искаше да я последва, когато избяга, но не можеше да остави щурвала. Беше много разочарован, когато не я видя на вечеря. Джесика умело оживяваше разговора на масата с остроумието си. Прямотата й беше прекрасна и Алистър с удоволствие я наблюдаваше с каква лекота пленява останалите мъже на масата.

Точно обмисляше дали да отиде да я потърси, когато прислужницата й се появи на палубата. Тъмната й коса беше покрита с боне, на раменете си бе метнала плътен вълнен шал. Махна с ръка на Милър, който я зяпна като лудо влюбен младеж, след което приближи до планшира и се загледа във водата.

Алистър прекоси разстоянието между тях и я поздрави.

В отговор тя направи бърз реверанс.

— Сър.

— Надявам се, че господарката ви е добре. Миналата вечер ужасно липсваше на всички. Ако има нещо, от което се нуждае, моля, не се колебайте да се обърнете към мен.

Прислужницата се усмихна окуражително.

— Уви, нищо не може да се направи. Днес се навършва точно година, откакто негова светлост, съпругът й, почина.

— Значи годишнината от смъртта на Тарли е причината да не се чувства добре? — попита Алистър и се намръщи.

Вчера следобеда Джесика бе напуснала палубата така бързо… без съмнение той самият също бе отговорен за страданието й.

— Сър, мисля, че тя има нужда да остане известно време сама. Освободи ме и каза, че смята да си легне рано. Утре ще е по-ведра.

Алистър кимна отсечено и се извърна. Беше стиснал зъби така силно, че изпитваше болка.

По дяволите, ревнуваше от мъртвец! От толкова години му завиждаше. От момента, в който проследи Джесика в гората на имението „Пенингтън“ и я видя как прелъсти безкрайно благовъзпитания виконт Тарли, как го накара да задоволи страстта й, която той самият бе разпалил у нея. Алистър бе събудил плътското желание в нея, но Тарли имаше правото да го задоволи. Мисълта, че историята навярно се е повторила предния ден…

Дали не я бе накарал отново да закопнее за Тарли, когато я притисна към себе си, а пищното й тяло се отпусна на неговото?

Изръмжа тихо, отиде до стълбата и се спусна надолу. Стигна до вратата на каютата й, огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого, и направо влезе вътре.

Закова се на място. Мозъкът му отказа. Гледката го порази до такава степен, че му трябваше известно време, за да се сети да затвори вратата. Но след малко се усети и бързо поправи грешката си. Хвърли бегъл поглед към коридора и се успокои, че никой друг не е станал свидетел на гледката, която го разкъсваше на парчета отвътре.

— Господин Колфийлд — измърка като котка обектът на неговите желания, — никой ли не ви е учил да чукате, преди да влезете?

Един дълъг, слаб и съвсем гол женски крак се подаваше от ръба на медната преносима вана. Джесика беше зачервена от горещата вода и от голямото количество изпит кларет… ако съдеше по заваления й говор, пълната липса на благоприличие и бутилката на стола до нея. Косата й бе вдигната небрежно нагоре и й придаваше вид, сякаш току-що е станала от леглото. Изглеждаше точно така, както си я представяше в най-страстните си сънища. Беше повече от доволен да види пищната й фигура разголена. Кожата й имаше цвят на праскови и сметана, гърдите й бяха по-едри, отколкото си представяше, а краката й — по-дълги, отколкото смееше да мечтае.

Решението му да натовари на кораба по-голямо количество вода за къпане се бе оказало направо гениално.

Докато той се опитваше да си възвърне способността да говори, Джесика повдигна вежди и попита:

— Искате ли чаша вино?

Алистър приближи самоуверено до стола с болезнено възбуден член. Взе бутилката и отпи направо от нея. Беше останало съвсем малко. Колкото и да бе добро виното, не успя да притъпи желанието му, което стана още по-силно — от тази позиция можеше да види всеки сантиметър от тялото й.

Отметна глава назад, а тя го изгледа с премрежен поглед.

— Държите се забележително спокойно, докато наблюдавате как се къпе една дама.

— А вие се държите забележително спокойно, докато ви наблюдават.

— Често ли ви се случва подобно нещо? — попита Джесика.

Обсъждането на бивши любовници никога не бе разумно. Алистър определено не възнамеряваше да го прави сега.

— А на вас?

— За първи път ми е.

— Поласкан съм.

Алистър застана до един от столовете край масата и се зачуди какво да прави. Тази територия му бе напълно непозната. Предния ден я бе притиснал твърде много и твърде рано. Днес не можеше да си позволи да допусне подобна грешка. И все пак пред него бе една гола, замаяна от алкохола и изгубила всякакви задръжки жена, за която бе копнял от години. Дори светец трудно можеше да се въздържи, а бог му е свидетел, той изобщо не беше такъв.

Седна и забеляза касата с кларет до крака на леглото. Количеството вино говореше, че понякога тази жена иска да потъне в забрава. Тревожеше го мисълта, че е била толкова привързана към Тарли. Как можеше да се състезава с призрак? Особено с мъртвец, който приживе е задоволявал прищевките й така добре.

— Подготвяте се за общата вечеря ли? — попита я с възможно най-небрежен тон.

— Няма да присъствам на вечерята. — Джесика отпусна глава на ръба на ваната и затвори очи. — А вие не би трябвало да присъствате тук, в каютата ми, господин Колфийлд.

— Алистър — поправи я. — Тогава ми кажете да си тръгна. Макар че би трябвало да има някой до вас, който да ви помага. Тъй като сте освободили камериерката си за вечерта, ще се радвам да я заместя.

— Разбрали сте, че съм сама, и веднага сте дотичали тук. Постъпили сте безразсъдно, прибързано и…

— Искам да ви се извиня за неудобството, което изпитахте вчера.

Джесика въздъхна. Алистър зачака да му обясни държанието си, но вместо това тя каза:

— Репутацията ми е много важна за мен.

Не го каза направо, но той разбра намека й, че за него не е така.

— Доброто ви име е изключително важно и за мен.

Тя отвори едно сиво око.

— Защо?

— Защото е важно за вас.

Преценяващият й поглед можеше силно да го смути, ако той не бе твърдо решен да бъде напълно откровен с нея. Джесика кимна и отново затвори око.

— Приятно ми е да усещам погледа ви върху себе си — каза с неочаквана прямота. — И това доста ме притеснява.

Той скри усмивката си зад ръба на бутилката. Явно, когато пиеше, Джесика ставаше откровена.

— Приятно ми е да ви гледам. Винаги е било така. Съмнявам се, че мога да го променя. Не само вие изпитвате привличане към мен.

— Това привличане няма място нито в моя живот, нито във вашия.

Алистър изпъна крака и каза:

— Но сега не живеем обичайния си живот. И ще бъде така поне в следващите няколко месеца.

— Ние с вас сме съвсем различни. Навярно смятате, че парализата, която ме бе обхванала онази нощ в гората на „Пенингтън“, издава по-интересни черти на характера ми, но мога да ви уверя, че няма нищо подобно. Тогава се почувствах объркана и унижена, нищо повече.

— И все пак ето ви сега тук. Предприела сама далечно пътешествие. И то по свой избор, а не по необходимост. Това ми се струва много интересно. Тарли ви е завещал източник на солиден доход. Защо е решил така непоколебимо, че не само трябва да се погрижи за вас, но и да ви направи изключително богата? С тази своя постъпка ви е дал възможност да поемете в посока, която сама изберете. И в същото време ви е тласнал да се занимавате със сериозен бизнес. С едната ръка ви закриля, а с другата ви побутва да навлезете в изцяло нов свят. Което също ми се струва много любопитно.

Джесика допи остатъка от виното в чашата си и я остави на стола, на който допреди малко стоеше бутилката. Седна във ваната, обгърна колене с ръце и погледна към вратата.

— Не мога да бъда ваша любовница.

— Никога не бих поискал това от вас.

Алистър облегна ръка на масата и съсредоточи погледа си върху мократа къдрица, залепнала за гърба на Джесика. Членът му беше твърд като камък и пулсираше, а заради тясната кройка на панталоните му това личеше ясно.

— Не искам уговорки. Не искам да бъда обслужван от вас. Това, което желая с цялото си сърце, е вашата готовност, вашите нужди, вашите желания.

Тя извърна големите си сиви очи към него.

— Искам аз да ви служа, Джесика. Искам да завършим онова, което започнахме преди седем години.