Силвия Дей
Седем години копнеж (23)

Глава 21

Алистър крачеше пред камината в салона на градската къща на Мастерсън. Движеше се безшумно по ориенталския килим с идеално лъснатите си ботуши. Беше скръстил ръце на гърба, стискаше ги с такава сила, че пръстите му бяха изтръпнали, а кокалчетата — побелели.

— Едра шарка.

— Да. — Гласът на майка му бе тих и изпълнен с мъка.

Луиза, херцогиня Мастерсън, седеше на резбования дървен стол с болезнено изправен гръб. Косата й бе тъмна като тази на Алистър, блестящите къдрици изобщо не сивееха, но красивото й лице издаваше както възрастта й, така и мъката й, че е надживяла трима от четиримата си синове. Портретът й над камината бе с размери, надвишаващи ръста на Алистър, и заемаше централно място в стаята. Младият й образ се усмихваше на всички присъстващи в скъпо обзаведеното помещение, в ясните й сини очи нямаше и следа от подозрение какви трагедии я очакват в бъдеще.

Алистър не знаеше какво да каже. Тримата му братя бяха мъртви и мъка затискаше сърцето му като тежък камък. Не по-малко му тежеше титлата, към която никога не се бе стремил, но сега носеше.

— Не искам всичко това — каза й с дрезгав глас. — Кажи ми как да остана настрана.

— Не можеш.

Алистър погледна майка си. Мастерсън си беше вкъщи, но тя сама трябваше да се справи с тази невъзможна ситуация, защото любимият й съпруг не можеше да застане лице в лице с копелето, което щеше да носи благородническата му титла.

— Той може да се откаже от мен и да позволи на друг роднина да наследи титлата.

— Алистър…

Майка му вдигна кърпичка до устата си и се разрида, мъчителният стон разкъса вътрешностите й като нокти на граблива птица.

— Дори не може да ме погледне в очите. Сигурен съм, че и той търси изход от ситуацията.

— Да, стига да имаше алтернатива, която би могъл да приеме. Но той няма да признае, че е рогоносец, нито да ме посрами. А следващият, който би могъл да наследи титлата, е далечен братовчед със съмнителна репутация.

— Не искам всичко това — повтори Алистър със свит стомах.

Искаше живот, изпълнен с пътешествия и приключения заедно с Джесика. Искаше да й доставя радост и да създава предизвикателства пред нея; да й даде свобода, която ще заличи спомена за насилието в детството й; да й даде възможност да изживее живота си без ограничения.

— Ще бъдеш един от най-богатите мъже в Англия…

— За бога, не бих взел и шилинг от безценното съкровище на Мастерсън! — прекъсна я. Вбесяваше се само при споменаването на такава възможност. — Нямаш представа какво съм правил, за да си осигуря финансова независимост. Вярно е, че той ми оказа известна помощ, когато най-много се нуждаех от нея, но проклет да съм, ако сега взема нещо от него!

Луиза стана, все още мачкаше кърпичката в ръце. Сълзите й свободно се търкаляха по хлътналите й бузи.

— Какво очакваш да направя? Не мога да съжалявам, че съм те родила. Не искам да се връщам назад и да се откажа от теб. Рискувах всичко, за да те имам в живота си, а Мастерсън пое този риск заради мен. Заедно с мен. Двамата взехме решението и няма да го нарушим.

— И въпреки това сега стоиш пред мен сама.

— Аз направих своя избор. Сега понасям последствията.

Алистър се отдръпна от камината и приближи до майка си. Таванът се издигаше на девет метра над главите им, най-близката стена бе на шест метра от тях. Всички имоти на Мастерсън можеха да се похвалят с огромни помещения, в които от векове се събираха безценни мебели и произведения на изкуството. Но сега му се струваше, че стените се приближават и притискат гърдите му като в менгеме.

Никога не се бе чувствал свързан с тези имоти, не бе изпитвал семейна гордост или усещане, че принадлежи на рода. Носенето на фамилната титла щеше твърде много да наподобява носене на маска. Някога бе приел да играе роля, за да оцелее, но сега се чувстваше щастлив в собствената си кожа. Беше щастлив да е мъжът, когото Джесика обича безусловно.

— Изборът е бил твой — изрече тихо, чувстваше се като натрапник, какъвто често му бяха казвали, че е, — но сега аз трябва да платя цената за него.

 

 

Джесика остана да гостува в къщата на Регмънт, но не можа да мигне цяла нощ. Мислите прелитаха бързо през съзнанието й, сърцето й се късаше при всяко обръщане. Сега Алистър беше маркиз Бейбъри, в бъдеще щеше да стане херцог Мастерсън. Титла, съпроводена с огромна власт и престиж, която обаче предполагаше и огромни отговорности.

Не можеше да се ожени за жена, която няма да му роди деца.

Докато бяха на „Ахерон“ и на острова, спяха до обед. Но на втората сутрин, откакто се бяха върнали в Лондон, Алистър дойде да я посети безбожно рано, точно в осем часа. Джес беше облечена и вече го чакаше, знаеше, че ще дойде при нея при първа възможност, доколкото бързо приличието го позволява. Наясно бе, че трябва да е силна и за двама им.

Слезе по стълбите с цялото величие, на което бе способна, но имаше чувството, че се е отправила към бесилката. Когато зави по стълбите и се насочи към фоайето, видя, че Алистър я чака, подпрял ръка на централната колона и сложил крак върху първото стъпало. Не бе свалил шапката си и носеше черно от главата до петите. Чертите му бяха като изсечени, а Джес също имаше чувството, че е издялана от камък.

Алистър разтвори обятията си и тя веднага се спусна в прегръдката му, затича се по стълбите и се хвърли към него. Той я хвана без усилие и я притисна силно към себе си.

— Толкова съжалявам за загубата ти — прошепна Джес и неспокойно започна да мачка задната част на врата му с пръсти.

— А аз съжалявам за наследството си.

Гласът му й прозвуча бездушен и студен, но прегръдката му бе топла. Притисна слепоочието си до нейното и остана така, сякаш никога нямаше да я пусне.

Измина известно време, преди да й позволи да го отведе в салона. И двамата останаха прави, обърнати един към друг. Алистър изглеждаше уморен и по-възрастен от годините си.

Прокара ръка през косата й и изпъшка от безсилие.

— Имам чувството, че сме попаднали в капан.

Джесика кимна и се запъти към най-близкия стол с препъване. Сърцето й препускаше, виеше й се свят. Алистър говореше в множествено число, точно както бе очаквала. Отпусна се в покритото с жълта дамаска кресло и си пое дълбоко въздух.

— Ще си много зает.

— Така е, по дяволите! Вече се започна. В момента, в който разбра, че съм се върнал, Мастерсън се зае да запълни програмата ми. В следващите три дни нямам и петнайсет свободни минути, в които да остана сам със себе си. Един бог знае дали ще ме оставят да отида дори до тоалетната.

Сърцето я болеше за него. Алистър може и никак да не харесваше пътя, по който трябва да поеме, но бе повече от компетентен да го стори. Отлично разбираше от бизнес и излъчваше такъв авторитет, че всички наоколо се отнасяха с уважение към него.

— За кратко време ще организираш делата си така добре, че всички ще те гледат със страхопочитание.

— Изобщо не ме интересува какво мисли той за мен.

— Нямах предвид Мастерсън. Но навярно те интересува какво мисли майка ти за теб, а тя не е безразлична към неговото мнение. Обича те и се е борила толкова много за теб…

— Не е достатъчно.

— А кое е достатъчно?

Алистър я погледна войнствено. Джес отвърна на погледа му и продължи да го гледа право в очите.

— Господи, колко ми липсваш — изръмжа той. — Ужасно ми е неприятно, че трябва да играем тази игричка. Да чакам подходящия час, в който мога да те видя; да лежа нощем в леглото, без да си до мен… Липсва ми да споделям всичко с теб и с благодарност да слушам съветите ти.

Джесика усети сълзите в очите си. Изглеждаше толкова обезкуражен и самотен. Държеше шапката си в ръце, като непрекъснато я опипваше припряно и я въртеше с пръсти.

— Ще можеш да ме виждаш винаги, когато пожелаеш.

— Знам какво очакваше — каза той рязко, — но не мога да чакам толкова дълго. Може да минат месеци, докато се измъкна от блатото, в което се превърна животът ми, а не мога да се съсредоточа върху задълженията си, докато всеки миг страдам за теб. Дойдох да ти предложа да избягаш с мен и да се оженим.

Джес скръсти ръце в скута си. Болката в гърдите й бе толкова силна, че почти я сковаваше.

— Не би било разумно.

Алистър замръзна на място, гледаше я трескаво, с присвити очи.

— Не ми причинявай това.

— Знаех, че така ще стане. Затова дойде при мен толкова разтревожен рано сутринта — каза тя и въздъхна дълбоко. — Имаш нужда да го направя, за да можеш да продължиш напред.

— Какво да направиш, Джес? — попита я с опасна мекота в гласа. — Кажи.

— Да ти дам достатъчно време и пространство да свикнеш с мисълта какъв трябва да си оттук нататък.

— Знам какво искам.

— Знаеш какво искаше — поправи го тя, — но сега трябва да се съобразяваш с толкова много неща. Къде е правилното място на всяко нещо в живота ти? Да не би някои от тези неща да се припокриват? А други вече да са станали ненужни? Няма да разбереш, докато не се потопиш изцяло в новата роля, която си поел.

— Недей! — сряза я, гласът му трепереше от гняв. — Да не си посмяла да стоиш тук и благочестиво да ми говориш за края на връзката ни с този безизразен глас. Звучиш, сякаш ме питаш дали искам още чай, а не изтръгваш сърцето от гърдите ми!

— Алистър… — Джес потрепери, прехапа устни и усети вкус на кръв.

— Страхуваш се! — обвини я Алистър.

— А ти не се ли страхуваш? Нима можем да вземем съдбовно решение, което ще промени живота и на двама ни, в по-лошо състояние от сегашното ни?

— Ти също не би могла да живееш без мен, Джес.

Не би могла да живее без него, много добре го знаеше. Надяваше се, че няма да й се наложи. Но и двамата трябваше да са сигурни в това.

— Сега Хестър има нужда от мен. Не мога да я изоставя.

— Но можеш да изоставиш мен.

— Ти си много по-силен от нея.

— И въпреки това имам нужда от теб! — извика Алистър, като наблегна на всяка дума. — Тя има Регмънт и Майкъл, и теб. А аз имам само теб. Ти се единственият човек, който е загрижен за мен; единственият, който не мисли за друго, освен за моето щастие. Ако ме изоставиш, Джес, няма да имам абсолютно нищо.

— Никога няма да те изоставя — прошепна. — Но това не означава, че трябва да съм с теб.

Джес знаеше, че по изражението й Алистър ще разчете какви чувства изпитва тя към него, че живее и диша единствено заради него. Но любовта трябваше да е самопожертвователна, каквото и да твърдеше той. Женитбата им можеше да развали безвъзвратно отношенията с майка му — единственият човек, освен Джес, който го обичаше истински. Ако той бе готов да поеме риска, тя също щеше да рискува, но в момента той не признаваше, че е готов за подобно нещо. Вместо това се хвърляше напред, без да се замисли, и предизвикваше бъдещето, което не искаше да приеме.

— Джес — започна Алистър с поглед, твърд като елмаз, — от момента, в който те видях, разбрах, че си моя. Изобщо не се съмнявах, въпреки че бях съвсем млад. Никога не се ожених, никога не си помислих дори, че мога да се обвържа с някоя от дъщерите на търговците или земевладелците, които срещах по пътя си, макар че много от тях имаха огромни зестри и щяха да ми осигурят полезни връзки. Отхвърлих всички тях, защото бях сигурен, че един ден ще ми принадлежиш. Не можех да допусна, че няма да се случи. Бях готов да те чакам четирийсет години. Дори два пъти по толкова. Затова не ми казвай сега, че трябва да продължа живота си и че няма никаква възможност да сме заедно. Бих предпочел да умра.

— Не ме разбирай погрешно. — Гласът й прозвуча по-силно и по-убедително. — Никъде не отивам. Няма да си търся съпруг. Ще бъда тук, при Хестър.

— И ще ме чакаш?

— Не, не мога да ти го обещая. Би било спънка за теб. — Дръпна годежния пръстен от пръста си и сякаш разряза собственото си сърце с тъпо острие.

— Стига! — Алистър хвърли шапката си и се спусна към нея. Спря я, преди златната халка да се изплъзне от пръста й. Бутна пръстена обратно на мястото му, допрял чело до нейното. Дишаше бързо и задъхано. — Обясни ми така, че да те разбера.

— Преди всичко трябва да знаеш, че те разбирам напълно — заяви Джес и стисна ръката му, за да му предаде цялата сила и любов, с които разполагаше. — Помислих си как бих се почувствала аз, ако съм принудена да се откажа от теб, за да пожаля човек, когото обичам, и колко несправедливо би било, ако Хадли извлече облага от саможертвата ми.

— Аз не се отказвам от теб, Джес. Няма да го направя. Не мога.

— Тихо… Досетих се за това, което не ми каза за майка си и Мастерсън. Предполагам каква е била ситуацията. Илюзията, че я е приел и разбрал, е била разбита от множество внимателно нанесени удари и хапливи забележки. Никога не е позволил на майка ти да забрави за прегрешението си и колко много го е заболяло от него, нали? В знак на покаяние тя му е позволила да й нанесе безброй малки рани. Ти си наблюдавал как това става пред очите ти и си страдал от собственото си чувство за вина и разкаяние.

— Сама ли си се досетила за това? — Алистър обхвана напрегнатото й лице с невероятна нежност.

— Отнасяш се с нея така, сякаш искаш да я защитиш, дори когато е в твоя собствена вреда. Човек не се опитва да защити някого, освен ако не го грози заплаха.

Алистър прокара пръст по скулата й.

— Майка ми може да бъде твърда и да отстоява волята си, освен ако не става въпрос за мен.

Джес се наведе към него и се облегна на ръката му.

— Проблемът не е в теб, любов моя. Вината не е твоя. Замисли се добре… Има начини да се предотврати една бременност. Ако майка ти просто е задоволявала физическите си потребности, е щяла да бъде подготвена, нали? Любовникът й също.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би е изживяла голяма любов или пък страст, която я е зашеметила и подтикнала да забрави здравия разум. Вероятно затова изпитва такъв срам.

— Тя обича Мастерсън. Един бог знае защо.

— И аз те обичам безкрайно. Толкова, колкото не съм обичала никого досега. И въпреки това имаше време, когато си бях загубила ума по Тарли. Имах чувството, че ще полудея, ако не ме докосне.

Алистър сложи пръст на устните й.

— Не казвай повече — каза й рязко, но погледът му бе изпълнен с нежност.

— Ти самият знаеш, че човек може да почувства силно сексуално удоволствие, без да изпитва любов. Ако не греша, това може да обясни причината за разкаянието на майка ти.

Хвана ръката, с която Алистър я галеше, и я стисна леко в знак на безмълвна подкрепа.

— Освен това е възможно — продължи Джесика — майка ти тайно да се е надявала да зачене отново. Ако дълго и безуспешно се е опитвала да възбуди Мастерсън преди изневерите си, може да се е почувствала непълноценна като жена. Може да е допускала, че тя самата е виновна за проблемите им в леглото. Причините за напрежението, което си наблюдавал между тях, може да са много. И нито една от тях да не е свързана с теб.

Алистър впери поглед в нея и разбра защо проявява съчувствие към майка му. Тя самата беше страдала достатъчно и знаеше какво е да се чувстваш отчаян и не на място.

— Ти не си проблемът — повтори Джес. — Но се чувстваш отговорен за случилото се и цял живот си се стремил да стоиш далеч от погледите им, за да не бъдеш в тежест на майка си. А сега ще станеш най-изявеният представител на семейство, от което не се чувстваш част, и от теб ще зависи да продължиш рода. За което аз съм ти напълно непотребна.

— Недей! — каза Алистър и притисна устни до челото й. — Никога не говори за себе си по този начин.

— Фактът, че не мога да имам деца, ми тежеше и преди. Но ние с Тарли имахме Майкъл и децата, на които той щеше да стане баща. При теб няма кой да поеме това бреме и тъкмо затова си тук сега.

— Не искам да влизам в ролята на мъченик, Джес. Вече жертвах всичко, което мога. Никога няма да се откажа от теб. Нито по тази причина, нито по която и да е друга.

— А аз не искам да те изгубя, когато се отдадеш на угризенията си и чувството за вина. По-добре да стане сега, докато още се обичаме, отколкото след години, когато нещастието на майка ти и чувството ти за отговорност ще се вклинят между нас и ще ни разделят.

— Какво искаш да сторя? — Погледът му притъмня и очите му заприличаха на тъмни сапфири. — Ако не мога да се оженя за теб, няма да се оженя за никоя. Така никой няма да получи каквото желае.

— Оправи делата си и се успокой. Изпълни ролята, която си поел. Свикни с нея. Ориентирай се в обстановката. Ако след всичко това все още ме искаш и майка ти е готова да ни даде благословията си от сърце, знаеш къде да ме намериш.

Алистър я целуна нежно по устните. Когато се отдръпна от нея, погледът му бе помръкнал, лицето му приличаше на маска, която изобразяваше невероятна мъжка красота и горчива мъка.

— Аз ще се погрижа за това, а ти за сестра си. Направи го бързо. Съвсем скоро ще дойда при теб, затова бъди готова, Джес. И нека пръстенът ми остане на ръката ти. Тогава няма да можеш да ме възпреш. Ако е необходимо, ще те окова във вериги и ще те завлека до Шотландия.

Тръгна си бързо. И както винаги отнесе сърцето й със себе си.

 

 

Три часа по-късно, след като бе изпила три чаши вино, Джес все още седеше в салона. Хестър дойде при нея.

— Казаха ми, че Бейбъри се е отбил тази сутрин — каза тихо.

Джесика трепна, когато чу титлата на Алистър. Кимна и отпи от виното.

Сестра й спря до масата, погледна към Джесика и се намръщи.

— Кларет за закуска?

Джес сви рамене. Беше започнала да употребява алкохол още като младо момиче, когато готвачката сипваше по малко бренди в чая й, тъй като болките в тялото не й позволяваха да спи. Много скоро й стана ясно, че алкохолът притъпява и емоционалните рани. В началото на брака си не изпитваше нужда да пие. Но след като туберкулозата впи свирепите си нокти в белите дробове на Бенедикт, отново се обърна за утеха към бутилката и все още не се бе отказала от този навик.

Хестър седна до нея на канапето.

— Никога не съм те виждала изпаднала в такава меланхолия. Едва ли пиеш алкохол толкова рано сутрин заради нещо хубаво.

— Не се тревожи за мен.

— Да не би той да се отказа от теб, Джес? — попита загрижено.

Разбира се, Хестър бе посочила най-вероятното и разумно развитие на събитията. В крайна сметка бе възпитана от същите родители, които бяха отгледали и Джес. Жените на благородниците имаха една-единствена значима роля в живота: да родят наследници, и то колкото се може повече.

Джес се протегна и стисна слабата ръка на сестра си.

— Не. И няма да го направи. Обича ме прекалено много.

— Тогава защо изглеждаш както в деня, когато Темперанс умря? Иска да отложите сватбата ли?

— Точно обратното, надяваше се да избягам с него.

— И ти му отказа? — попита Хестър с блеснал поглед. — Боже мой… Само не ми казвай, моля те, че си останала заради мен! Не бих могла да го понеса. И без това вече направи достатъчно жертви заради по-малката си сестра.

— Направих го заради Алистър, защото така е най-добре за него. Има нужда от време, макар че отказва да го признае. Мъжът, за когото възнамерявах да се омъжа, вече не съществува. Мъжът, в когото той ще трябва да се превърне, има различни нужди и цели, в постигането на които аз мога само да го затрудня. Първият се е залепил за мен упорито и отказва да ме пусне. Затова го помолих известно време да поживее живота на втория. Ако после още ме иска и ако може да ме обича от цялото си сърце, без да съжалява и да се самообвинява, тогава двамата ще можем да сме щастливи заедно и аз с радост ще се омъжа за него. Но той все още не може да е сигурен в това. Все още вярва, че е възможно да бъде Алистър Колфийлд.

— Но нали ще се върне при теб?

Болка прониза сърцето на Джес.

— Със сигурност. Желае ме от много дълго време. Още преди брака ми с Бенедикт.

— Наистина ли? — възкликна Хестър и попи влагата от дългите си мигли. — Струва ми се невероятно романтично.

— Той е целият ми свят. Не мога да ти опиша какво направи за мен… как ме промени. Познава ме не по-зле от теб. Знае всичките ми тайни, страхове и надежди. Нямам какво да крия от него, а и няма защо да го правя. Приема всичките ми грешки и недостатъци и смята, че те само ни обвързват още по-силно.

— А грешките, които той е допуснал?

Джес долови скрития подтекст във въпроса на сестра си.

— Както знаем, той е допуснал много грешки. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да ги разкрие пред мен.

— Разкрил ти ги е? Но защо?

— Искаше да знам всичко, което би могло да ме накара да се откажа от него, от самото начало, преди връзката ни да се е задълбочила и възможността за раздяла да е станала твърде болезнена.

И всичките му добри намерения бяха отишли на вятъра.

Хестър изглеждаше тъжна и замислена.

— Никога не бих предположила, че Алистър Колфийлд може да е толкова…

— Зрял? — подсказа й Джес и се усмихна вяло. — Животът му е бил много по-труден, отколкото сме предполагали. Зрелостта му е съпроводена от цинизъм и изкривен светоглед. Много е зрял за годините си.

— Какво ще правиш сега?

— Ще дам всичко от себе си, за да те видя отново здрава и бодра. И ще се върна към светския живот — заяви нервно и се изправи. — Имам нужда от нови рокли.

— Значи траурът ти приключи.

Дали? Може би щеше да продължи да е в траур, но вече не за бившия си съпруг.

— Да. Време е.

— Така е — съгласи се Хестър.

Джес погледна към виното на масата и стисна ръка в юмрук, защото усети нужда да се протегне към него. Трябваше да предприеме нещо, за да се справи с тази зависимост. Нямаше право да настоява Алистър да се пребори с демоните си, ако тя не можеше да победи своите.

— Ще трябва да закусим добре, за да имаме сили за цялото пазаруване, което съм си наумила да направим днес.

Хестър се изправи на крака като грациозно привидение.

— Много бих искала да те видя в рокля с цвят на боровинка.

— В червено. И златно.

— Невероятно! — възкликна Хестър. — Баща ни сигурно ще получи припадък.

Едва не се засмя, като си го представи, но сестра й въздъхна тежко и се отпусна върху нея. Хестър загуби съзнание и Джес едва успя да я хване, преди да е паднала на пода.