Силвия Дей
Седем години копнеж (20)

Глава 18

Хестър спря на прага на спалнята си и впери поглед в спящия си съпруг. През последната седмица той доста често идваше при нея, за да търси облекчение на мъките си в леглото й. Тя се опитваше да го успокои, да му каже, че никой не помни боксовия мач отпреди седмица, че не е бил унижен, нито е загубил мъжкото си достойнство. Но нито думите, нито действията й успяваха да успокоят душевния му смут. Чувстваше се изтощена от усилията, обезверена и отвратена от слабостта му, но и от собствената си слабост към него. Въпреки всички тъмни и извратени събития помежду им все още му желаеше само най-доброто.

Най-големият провал в живота й бе, че не успя да спаси мъжа, когото някога бе обичала, от самия него. Дори не бе успяла да спаси любовта им, която бе посърнала и умираше. Колкото и да я болеше от това, вече не можеше да си позволи да пилее енергията и чувствата си за мъж, който не приема и не оценява усилията й. Сега трябваше да мисли за детето, за малкото същество, което щеше да се нуждае от цялото й време, внимание и обич. Така и не бе намерила сила да защити себе си, но вече я имаше заради бебето, което растеше в нея.

Изпъна рамене и приближи до леглото.

Регмънт притежаваше всичко, за да е прекрасен човек. Беше красив и невероятно чаровен. Имаше остър ум и отлично се справяше с всичко, с което се залови. Жените го боготворяха, мъжете го уважаваха. И все пак той не забелязваше нито едно от превъзходните си качества. За съжаление, единственото, което звучеше в главата му, бяха острите, унизителни думи на баща му. Те заглушаваха всички похвали, насочени към него. Мъжът й се смяташе за недостоен да бъде обичан и реагираше по единствения начин, който бе видял от баща си — чрез насилие.

Но Хестър повече не можеше да търси извинения за поведението му. Най-изявена бе необходимостта му да упражнява абсолютен контрол върху нея. От дрехите, които облича, до храната, която яде. Както и желанието му да я манипулира. Обвиняваше прекомерната употреба на алкохол, а понякога и нея самата за неконтролируемите си пристъпи на гняв. А щом не можеше да осъзнае собствената си вина, вероятността да се поправи бе нищожна. Хестър трябваше да предприеме нещо, за да защити детето си.

Когато тя приближи, съпругът й се размърда и плъзна мускулестата си ръка към нейната страна на леглото. Надигна глава от възглавницата, щом установи, че я няма. Откри я с поглед и я дари с ленива, сънена усмивка. Лека тръпка премина през тялото й. Разрошен и гол, мъжът й несъмнено беше много красив и мъжествен. Зад ангелското му лице обаче се криеха демоните, които властват над него.

Регмънт се обърна по гръб и се поизправи, за да се облегне на резбованата табла на леглото. Чаршафът се омота около бедрата му и изложи на показ поразително широките му гърди и стомах.

— Оттук мога да чуя, че си мислиш нещо — измърмори мъжът й. — Какво толкова те занимава?

— Трябва да ти кажа нещо.

Съпругът й плъзна крака встрани от леглото и се изправи, безсрамен и прекрасен в голотата си.

— Ще ти отдам цялото си внимание… само след секунда.

Целуна я по бузата, докато отиваше към гърнето зад паравана в ъгъла на стаята. Когато се появи отново, тя му съобщи направо:

— Бременна съм.

Регмънт спря толкова рязко, че се препъна. Отвори широко очи и пребледня.

— Хестър, мили боже…

Не беше сигурна каква реакция бе очаквала от него, но със сигурност не си беше представяла ужасното мълчание, което последва.

— Надявам се, че си доволен.

Мъжът й си пое шумно въздух.

— Разбира се, че съм доволен! Прости ми, че съм малко изненадан. Бях започнал да си мисля, че и ти като сестра си не можеш да имаш деца.

— Затова ли си ми толкова ядосан?

Колко ли още щеше да се ядоса, ако разбере какви мерки е предприемала през последните години, за да не забременее? Самата мисъл я караше да тръпне от ужас.

— Ядосан ли? — повтори той и се изчерви. — Не започвай скандал. Не и днес.

— Аз никога не започвам скандалите — каза равно Хестър. — Както отлично знаеш, ненавиждам караниците. В детството си съм преживяла достатъчно скандали. Стигат ми за цял живот.

В сините му очи проблесна опасно пламъче.

— Ако не познавах така добре мекия ти характер, щях да си помисля, че съзнателно ме провокираш.

— Като казвам истината ли? — Сърцето й биеше като обезумяло, но тя отказваше да са предаде на страха. — В момента просто разговаряме, Едуард.

— Не ми изглеждаш много щастлива, че си бременна.

— Ще бъда, след като се уверя, че бебето е в безопасност.

— Какъв е проблемът? — Регмънт се раздвижи, отиде до шезлонга, където бе хвърлил халата си предишната вечер. — Извика ли лекар?

— Сутрин ми се гади, което е съвсем обичайно. Лекарят каза, че засега всичко се развива нормално.

Помъчи се да потисне желанието си да вирне брадичка, знаеше, че това мълчаливо предизвикателство ще ядоса Регмънт още повече.

— Само че трябва да се грижа за себе си и да избягвам наранявания.

Мъжът й стисна челюст.

— Разбира се.

— И трябва да се храня повече.

— През цялото време ти го повтарям.

— Да, но е трудно човек да се храни, когато изпитва болка.

Регмънт стисна устни — предупредителен знак, който Хестър си наложи да пренебрегне.

— Като се има това предвид — продължи тя, — бих искала да се оттегля в провинцията по-рано. Ще дойдеш при мен, когато сезонът свърши.

— Ти си ми жена — отсече той и върза колана на халата си на възел. — Мястото ти е до мен.

— Разбирам. Но трябва да мислим за бебето.

— Не ми харесва нито тонът ти, нито намекът, че мога да съм опасен за собственото си дете.

— Не ти си опасността — принуди се да излъже Хестър, — а алкохолът, който пиеш.

— Няма да пия повече — заяви той и скръсти ръце. — Ако не си забелязала, не съм пил нищо от три седмици.

Беше се въздържал и по-дълго, но накрая все се намираше какво да го тласне обратно към пиенето.

— Според мен, когато става въпрос за детето ни, никакви предпазни мерки не са излишни.

— Ще останеш тук! — отсече Регмънт и се отправи към собствените си стаи. — И не искам да чувам повече глупости, че ще си тръгваш.

— Едуард, моля те…

Той затръшна вратата и сложи край на разговора.

 

 

— Изглеждаш направо ослепително! — похвали го Елспет, докато слизаше по стълбите към входното фоайе. — Коя е щастливата дебютантка, която ще посетиш днес?

Майкъл остави на мира и без това безупречния възел на вратовръзката си и срещна погледа на майка си в отражението на огледалото, пред което стоеше.

— Добър ден, майко.

Елспет вдигна въпросително вежди, когато той взе шапката си от поставката, без да каже нищо повече. Лъчите на следобедното слънце навлизаха през сводестия прозорец над двойната входна врата и се отразяваха в мраморния под. Осветена от непряката светлина и облечена в рокля на цветя, майка му изглеждаше много по-млада.

— Лейди Регмънт ми помогна да съставя списък с дебютантките. Тя е много прозорлива, има добри връзки и с нетърпение очаква да те види оженен — заяви тя и изви устни.

Майкъл се спря. Идеално скроената синя връхна дреха, която бе облякъл, изведнъж му се стори ужасно тясна.

— Радвам се да чуя, че двете се разбирате добре. Така и очаквах.

— Да, разбираме се по-добре, отколкото предполагах. Горкото момиче е останало без майка преди толкова много години, а сега, когато и Джесика я няма, съм готова да се грижа за Хестър като за своя дъщеря.

Искаше му се да може да се ожени за нея и те наистина да станат майка и дъщеря. Но съдбата си бе наумила друго.

— А сега, след като тя очаква дете — продължи Елспет весело, — бих могла да преживея и тази радост покрай нея. Като един вид подготовка за бъдещата ти съпруга, която и да е тя.

Майкъл издиша шумно през стиснати зъби, стисна поставката и се опита да дойде на себе си. Ако някой го беше ударил с ръжен през гърдите, нямаше да го заболи толкова.

Извърна се рязко към Елспет:

— Прибери си ноктите, мамо. Престани да ме нараняваш.

Тя се сви и пребледня.

— Майкъл…

— Защо го правиш? — попита я с горчивина. — И двамата знаем, че тя е недостижима за мен. Не е необходимо да ми го напомняш и да ме нараняваш още повече.

— Съжалявам — каза тя и клюмна, сякаш се състари пред очите му. — Аз…

— Какво?

— Страхувам се, че любовта ти към нея ще те възпре.

— Знам отговорностите си. И ще се погрижа да ги изпълня.

— Искам да си щастлив — каза Елспет и пристъпи към него. — Толкова много го искам. Мислех си, че ако знаеш…

— Просто ще отхвърля неуместните си чувства и ще продължа напред, необременен от тях? — Майкъл се засмя невесело. — Де да беше толкова просто.

— Много бих искала да ти помогна — въздъхна майка му. — Само да знаех как.

— Казах ти как — отвърна той и си сложи шапката. — Грижи се за Хестър. Давай й цялата подкрепа, от която се нуждае.

— Опасявам се, че нищо не може да се направи за момичето, Майкъл. Поне ние с теб не можем да направим нищо.

Той я погледна:

— Регмънт — рече ядосано и във вените му сякаш потече отрова.

— Начинът, по който реагира тя на името му… Виждала съм този поглед и преди и той никога не вещае добро. Но какво бихме могли да направим?

— Можем да й предложим приятелството си — отвърна Майкъл и се отправи към вратата, която икономът побърза да отвори. — И да се молим.

 

 

Когато Хестър влезе в салона, дишането й се учести. Майкъл се изправи, щом я видя да се запътва към него, и тъмните му очи заблестяха от възхита. Топлината им я огря и разтопи замръзналите кътчета на сърцето й.

— Чака да измине почти цяла седмица, преди да изпълниш обещанието си да ме посетиш — порица го.

Имаше известна тъга в усмивката му.

— Майка ми препоръча да изчакам.

— О! — възкликна Хестър и се разположи на канапето срещу него. — Тя е мъдра жена.

— Харесва те.

— Чувството е взаимно. — Хестър приглади полите си и кой знае защо се почувства нервна. — Как си?

— Почти обезумял, защото на всяка цена трябва да те попитам нещо. Последния път, когато се видяхме, ти ми каза някои неща. Страхувам се, че може би съм усложнил… че съм ти причинил ненужно… — Той замълча и прокара ръка през лицето си. — Господи!

— Добре съм, Майкъл.

— Наистина ли? — Отпусна ръка в скута си и я изгледа изпитателно. — Трябваше да го оставя да ме победи. Но бях твърде арогантен, твърде ядосан, за да го направя. А трябваше да помисля за теб.

Сърцето на Хестър биеше силно и равномерно, като че ли отново се бе върнало към живот. От години не се бе чувствала така жива, както сега, в присъствието на Майкъл.

— Все пак си мислил за мен, нали така?

Той се напрегна и изчерви.

— Знам, че си обещал на сестра ми да се грижиш за мен — продължи Хестър, — но се съмнявам, че тя е очаквала да приемеш отговорността си толкова сериозно. При все това съм трогната от това, което правиш.

— Имаш ли нужда от закрилник? — попита Майкъл тихо и се наведе към нея.

— Там някъде има принцеса, която те чака, благородни рицарю.

— Боже мой! — Той се изправи на крака с елегантно стремително движение, опитваше се да се контролира въпреки безсилието си. — Много мразя увъртането.

Хестър кимна на прислужницата, която постави таблата с чая на ниската масичка пред нея. Когато тя си излезе, Хестър каза:

— Не отговори на въпроса ми как си.

Майкъл въздъхна тежко и седна обратно на мястото си.

— Както може да се очаква при тези обстоятелства. Преди не осъзнавах пред колко задачи е бил изправен Бенедикт. А той се справяше с тях успешно, и то без да вдига шум. Още не ми е ясно как. Сигурно е разполагал с повече часове в денонощието от мен.

— Имаше съпруга, която да го подкрепя в начинанията му.

— Мили боже, ако още някой ми заяви, че една съпруга ще облекчи бремето ми, не отговарям за реакцията си!

Хестър се засмя тихо. Тайно и с ужас се зарадва, че намирането на съпруга не е сред приоритетите на Майкъл.

— Значи не вярваш, че може да получиш помощ от съпругата си?

— В момента едва се справям. Нямам представа как бих могъл да се грижа за съпруга точно сега.

— Искам да си намериш съпруга, която ще се грижи за теб. Не би трябвало да е сложно. Много е лесно да ти се възхищава човек.

— Ще ми се да го казваш от собствен опит — изрече Майкъл тихо.

— Разбира се, че го казвам от собствен опит.

— Разбира се — усмихна се кисело той.

— Повече, отколкото осъзнавах — призна тя. — Каква съм глупачка само.

— Хестър… — По лицето му пробяга изненада, последвана от дълбоко отчаяние.

Как не бе успяла да забележи знаците, че Майкъл изпитва нежни чувства към нея? Беше заслепена от предизвикателния чар на Регмънт и чувственото му излъчване. В момента, в който се ожениха, вече отчаяно очакваше консумирането на връзката им, възбудена до краен предел от тайните докосвания, ненаситните целувки и страстно прошепнатите обещания за безкрайна наслада.

— Ще ти намерим някоя, която да те обича до полуда — каза му с дрезгав глас. — Някоя, чиято единствена грижа ще е да те прави щастлив и да ти доставя удоволствие.

— След време ще се отдръпне от мен.

— Няма. — Хестър се зае с приготвянето на чая, разбърка листенцата във врялата вода. — Съвсем скоро и ти ще отвърнеш на чувствата й — продължи. — Няма как да е иначе. И двамата ще живеете в любов и съгласие до края на дните си, точно както заслужаваш.

— Ами ти?

Хестър остави чая да се запари и сложи ръце на корема си.

— На мен ми предстои друга радост.

Усмивката му беше истинска, макар и тъжна.

— Много се радвам за теб.

— Благодаря ти. Хайде да стесним списъка, който помогнах на майка ти да състави.

Хестър се изправи, а той я последва. Отиде до малкото писалище до прозореца, отвори го и извади оттам лист хартия. Настани се на дървения стол и отвори мастилницата.

— Можеш да ми изброиш качествата, които би искал да притежава бъдещата ти съпруга, и аз ще ги запиша.

— По-скоро бих предпочел да ми извадят зъб.

Тя го погледна възможно най-заплашително.

— По дяволите, Хестър, не ме гледай така, моля те. Мислех, че ме харесваш.

— Цвят на косата?

— Не рус.

— Цвят на очите.

— Не зелени.

— Майкъл…

Тарли скръсти ръце и вдигна вежди.

— Трябва да дадем на горкото момиче шанс да се пребори. Иначе не би било честно.

Хестър се засмя тихо. До нея, от другата страна на прозореца, се чуваше плющене на камшици по конски гърбове; цвиленето на животните огласяше следобеда. През повечето дни тя сядаше до прозореца и наблюдаваше как светът навън се движи по свои собствени правила. Мисълта, че някъде там, отвъд дома й, в който бе хваната като в капан, има хора, които живеят щастливо, й вдъхваше спокойствие. Но сега, в момента, бе доволна да съсредоточи вниманието си върху собствения си живот и върху бликащия от енергия млад мъж, който за кратко бе попаднал в него.

— Висока или ниска?

— Нямам предпочитания.

— Слаба или по-закръглена?

— С пропорционално телосложение.

— Специални способности? — попита Хестър и го погледна.

Майкъл я приближаваше със сдържана грациозност и такова самочувствие, че тя не можеше да откъсне очи от него. Спря се до нея и постави ръка върху писалището.

— Какви например?

— Да може да пее. Да свири на пиано.

— Всъщност такива неща изобщо не ме интересуват. Ще се доверя на преценката ти.

Хестър го погледна и прецени елегантното му облекло.

— Синьото ви стои много добре, милорд. Мога съвсем откровено да заявя, че не познавам друг джентълмен, на когото този нюанс подхожда повече.

Очите му заблестяха.

— Благодаря ви, милейди.

Топлотата и удоволствието, изписани на лицето му, приковаха погледа й. Хестър замря в този дълъг миг, изпълнен с безброй невъзможни възможности. Помъчи се да намери сили в себе си да преодолее напрежението и в крайна сметка успя някак си да каже гърлено:

— Аз съм ужасна домакиня. Чаят ви изстива.

Но не помръдна. Майкъл бе толкова близо до нея, че долавяше аромата на върбинка в парфюма му. Смесваше се превъзходно с неговата собствена миризма и създаваше свежо, изкусително ухание.

— Не ме интересува — промълви той. — Въпреки това ще се насладя на компанията ви.

— Изтанцувах първия си валс с вас — припомни му тя.

— Страхувам се, че краката ми още не са се възстановили от него.

Хестър отвори уста и се престори на ужасно обидена:

— Следвах идеално стъпките ви, докато ме водехте!

Той се ухили.

— Не си ли спомняте? — настоя тя.

Искала бе Майкъл да е първият й партньор пред обществото, защото му имаше доверие и се чувстваше сигурна с него. Знаела бе, че дори да я подразни, ще го направи добронамерено и ще превърне мъчителното първо преживяване в нещо забавно. Води я умело и през цялото време ангажираше вниманието й, за да не се притеснява, и накрая Хестър напусна дансинга победоносно. От години не се бе чувствала толкова добре.

— Не бих могъл да забравя нито един миг, в който си била в прегръдките ми — каза й тихо.

Хестър не искаше да се откъсне от тези илюзорни чувства. Изправи се толкова бързо, че обърна стола си, хвана Майкъл за реверите и притисна устни в неговите. Целувката беше бърза и непорочна, с нея искаше да му изкаже благодарността си за това, че й припомни какво смело и изпълнено с живот момиче е била някога.

Отдръпна се назад и се изчерви.

— Съжалявам.

Майкъл стоеше като истукан, с блеснали тъмни очи и жаден поглед.

— А аз не.

Тя приглади косата си с треперещи пръсти и отиде до подноса с чай. Съсредоточи се върху дишането си, бавно и равномерно, за да успокои препускащото си сърце. Чу как Майкъл вдигна стола зад гърба й точно когато забеляза, че Регмънт се появи на вратата.

Дъхът й секна.

 

 

— Милорд — прошепна Хестър.

Майкъл замръзна на място, доловил страха в гласа й, сякаш е изпищяла от ужас. Завъртя се бързо и се озова лице в лице с човек, който кипеше от ярост и злоба. Огледа преценяващо противника си и забеляза, че графът е стиснал юмруци и зъби. Никога не бе познавал Регмънт особено добре, но беше сигурен, че се е променил в последните години. Спомняше си наперения млад мъж, чиято единствена положителна страна бяха топлотата и обичта, с които гледаше съпругата си. Сега от тази нежност не бе останала и следа. Имаше само студена пресметливост и остро подозрение.

— Регмънт. — Майкъл сам се учуди на безгрижния си тон. В действителност му се искаше да се спусне към него и да заблъска с юмруци мъжа, причинил толкова нещастия на Хестър.

— Тарли, какво правиш тук?

Сви небрежно рамене в отговор, не беше сигурен какво точно е видял Регмънт и знаеше, че трябва да действа внимателно, за да не причини на Хестър още незаслужени страдания.

— Майка ми ме изпрати. Трябваше или да дойда тук и да помогна за избора на бъдещата ми съпруга, или да се окажа обвързан с жена, която не бих могъл да понасям.

Регмънт погледна жена си.

— Така ли? Казаха ми, че лейди Пенингтън те посещава доста често.

Хестър изглеждаше пребледняла, с трескаво светнали очи. Преглътна и каза:

— Тя щеше да се обърне към Джесика, ако сестра ми беше тук. Но тъй като я няма, помагам на графинята да се запознае с дебютантките този сезон.

— Много мило от твоя страна, скъпа.

— За бога, не ги окуражавай, моля те! — възкликна Майкъл и седна на предишното си място.

Графът отиде при тях и се настани до Хестър, която си пое дълбоко въздух и се зае да сервира чая. Регмънт пръв получи чашата и чинийката си и отпи.

Остави чашата си на масата и заяви:

— Чаят е изстинал.

Хестър трепна.

— Заради мен е, съжалявам — обади се Майкъл. — Тази сутрин изгорих върха на езика си, докато пиех кафе, и все още ме боли. Лейди Регмънт бе така добра да се съобрази с мен.

Регмънт се извъртя на мястото си, така че коленете му да сочат към Хестър.

— И с какво се занимавахте, докато чакахте чаят да изстине?

Хестър изправи рамене и погледна съпруга си с усмивка, хладна като напитката, от която се бе оплакал.

— Правихме списък с качествата, които трябва да притежава бъдещата съпруга на Тарли.

Графът веднага насочи поглед към писалището. Изправи се стремглаво и с малки бързи стъпки прекоси стаята. Вдигна листа и с леден поглед обходи кратките записки. След това погледна към Майкъл съвсем спокойно.

— Значи само брюнетки и червенокоси?

Майкъл небрежно махна с ръка. Регмънт се засмя, напрежението изчезна и лошото му настроение се изпари.

— Червенокосите са много буйни, нали знаеш, Тарли. Попитай Грейсън или Мерик.

— Обичам жени с дух.

„Каквато беше съпругата ти, преди да започнеш да я тормозиш…“

— Лейди Регмънт ще те насочи в правилната посока.

Майкъл се извърна с гръб към графа, сигурен, че не може да скрие омразата, отвращението и болезнената безпомощност, изписани на лицето му. Ако Бенедикт беше жив, Майкъл щеше да отвлече Хестър и да я избави от мъките й. Можеха да избягат на Антилските острови, в континентална Европа или в Африка. Навсякъде по света, където тя пожелаеше да иде. Но сега бе вързан в Англия като с вериги.

И двамата бяха хванати в капана на живот, който не искаха да водят.

И нямаше изход за нито един от тях.