Силвия Дей
Седем години копнеж (2)

Пролог

Имаше нещо неустоимо и много вълнуващо в това да наблюдаваш как се състезават млади атлетични мъже. Откритата им агресия и грубост разкриват низката им животинска природа. Напрегнатите им от физическото усилие тела излъчват сила, която събужда първичните инстинкти на всяка жена.

Лейди Джесика Шефилд не беше безразлична към гледката, макар като дама да я учеха, че трябва да бъде. Не можеше да откъсне поглед от мъжете, които енергично се бореха на поляната на отсрещната страна на тясното плитко езеро. Единият от тях щеше съвсем скоро да й стане девер, а другият беше негов приятел — пройдоха, чиято безбожно привлекателна външност му спестяваше много порицания, които иначе напълно заслужаваше.

— И аз бих искала да се премятам като тях — каза сестра й със завист. Двете седяха под сянката на огромен стар дъб и Хестър също наблюдаваше мъжете.

Подухна слаб ветрец и раздвижи тревата в парка на имението „Пенингтън“. Огромната къща се разполагаше под обраслия с дървета хълм, който я защитаваше от неблагоприятните влияния; фасадата от жълт камък и позлатените рамки на прозорците отразяваха слънчевите лъчи и създаваха у посетителя усещане за тишина и спокойствие.

Джес отново насочи вниманието си към ръкоделието и съжали, че трябва да порицае сестра си, задето е вперила поглед в мъжете, след като и тя самата бе сторила същото.

— Подобни игри са недопустими за жени, излезли от детската възраст. Най-добре е да не копнеем за неща, които не можем да имаме.

— Защо мъжете си остават момчета цял живот, а ние жените трябва да остареем, докато сме още млади?

— Светът е създаден за мъжете — отвърна Джесика тихо. Изпод широката периферия на шапката си скришом хвърли поглед към младите мъже, които се бяха вкопчили един в друг.

Чу се рязка заповед и те преустановиха борбата по средата на състезанието, а Джес замръзна на място. Всички едновременно се извърнаха в една и съща посока. Лейди Джесика забеляза как годеникът й приближава младежите и напрежението бавно я напусна, подобно на вълна, която се оттегля от брега. Дали някога щеше да се освободи от силния страх, който я обземаше при всяка проява на упрек и несъгласие, или бе така добре обучена да се страхува от мъжкия гняв, че никога нямаше да преодолее това чувство?

Висок и елегантно облечен, Бенедикт Реджиналд Синклер, виконт Тарли, граф Пенингтън, крачеше решително през поляната с излъчването на човек, отлично съзнаващ властта, която притежава. Неговата вродена аристократична арогантност едновременно вдъхваше увереност на Джес и я държеше в напрежение. Някои мъже съзнаваха своята значимост и това бе достатъчно за тях, други изпитваха нужда да я налагат на всички околни.

— А какъв е приносът на жените в света? — Хестър се нацупи сърдито и доби вид на по-малка от своите шестнайсет години. Сетне замахна решително с ръка и отстрани от бузата си меденозлатиста къдрица в съвсем същия нюанс като косата на Джесика. — Родени са да служат на мъжете ли?

— Да ги създават — поправи я Джесика и бързо махна на Тарли.

Щяха да се венчаят на следващия ден в семейния параклис на Синклер пред внимателно подбрани представители на висшето общество. Джесика очакваше с нетърпение събитието поради редица причини. Най-после щеше да се отърве от непредсказуемия и обикновено с нищо непредизвикан гняв на баща си, например. Маркиз Хадли с право й натякваше колко важно е да получиш уважението на обществото и как трябва да се държиш, за да го заслужиш. Но Джес не понасяше грубия начин, по който той се опитваше да коригира недостатъците й.

Хестър издаде звук, който подозрително много приличаше на сумтене.

— Това са думи на баща ни!

— И преобладаващото мнение на хората по света. Кой би могъл да го знае по-добре от теб и мен?

Упоритите опити на майка им да роди наследник на рода Хадли й бяха коствали живота. Самият маркиз бе принуден да се ожени повторно и да понесе появата на още една дъщеря, преди най-после да се роди безценният му мъжки наследник.

— Не смятам, че Тарли гледа на теб като на кобила за разплод — заяви Хестър. — Дори си мисля, че изпитва нежни чувства към теб.

— Ще съм много щастлива, ако е така. Но той никога не би ми предложил брак, ако нямах подходящото потекло.

Джесика наблюдаваше как Тарли се кара на по-малкия си брат за грубата игра. Майкъл Синклер изглеждаше дълбоко разкаян за постъпката си, но не и Алистър Колфийлд. Стойката му, макар и не твърде предизвикателна, беше прекалено горда, за да подсказва каквото и да е съжаление. Тримата мъже представляваха забележителна гледка — братята Синклер с наситеношоколадовите си коси и високо, слабо телосложение и Колфийлд, за когото се говореше, че е любимец на самия Мефистофел с гарвановочерната си коса и дяволски привлекателни черти.

— Кажи ми, че ще бъдеш щастлива с него — настоя Хестър.

Очите й бяха със същия яркозелен цвят като поляната под краката им и в тях сега личеше загриженост. Наследила ги бе от майка им, както и светлите си медни коси. Джес от своя страна имаше сивите очи на баща си. Друго не й беше дал от себе си. И тя никак не съжаляваше за това.

— Възнамерявам да бъда щастлива.

Нямаше гаранция, че ще бъде, но защо да тревожи безпричинно Хестър? Баща им беше избрал Тарли и Джес трябваше да го приеме, каквито и да бяха последствията.

— Не искам нито една от нас да си отиде от този свят нещастна и с облекчение като майка ни — продължи Хестър. — Човек трябва да цени живота и да му се наслаждава.

Джес се завъртя на мраморната пейка с форма на полумесец, на която бе седнала, и внимателно остави ръкоделието си в кошницата. Молеше се Хестър винаги да си остане мила и изпълнена с оптимизъм.

— С Тарли изпитваме уважение един към друг. Компанията му винаги ми е била приятна, обичам да разговарям с него. Той е интелигентен и търпелив, внимателен и любезен. И е изключително привлекателен мъж. Което не е за пренебрегване.

Слънчевата усмивка на Хестър озари сенчестото място, на което седяха.

— Да, така е. Моля се само баща ни да направи толкова хубав избор и за мен.

— Спряла ли си се на по-конкретен господин?

— Не съвсем. Не. Все още издирвам идеалната комбинация от качества, които най-много ще ми подхождат — каза Хестър и погледна към тримата мъже, които разговаряха сериозно. — Бих искала съпругът ми да има положението на Тарли, веселия нрав на господин Синклер и външния вид на господин Колфийлд. Макар че, като си помисля, Алистър Колфийлд сигурно е най-красивият мъж в цяла Англия, а може би и извън нея, така че в това отношение ще трябва да се задоволя с някой далеч по-малко хубав.

— Твърде млад е за мен, за да го преценя — излъга Джес и впери поглед в обекта на разговора им.

— Глупости! Много е зрял за възрастта си, всички го казват.

— Той е презадоволен, защото няма кой да го напътства. Има разлика между двете.

Джесика страдаше от прекалено многото наложени й ограничения, а Колфийлд — от липсата на такива. Тъй като тримата му по-големи братя бяха заели съответните им места като наследник на имението, военен и свещеник, за Алистър не бе останала роля, която да изпълнява. А и майка му постоянно трепереше над него, с което още повече бе намалила шансовете му да се научи на отговорност. Носеше му се слава, че винаги е готов да поеме риск и не може да откаже облог или предизвикателство. Джес го познаваше едва от няколко години, но с времето той ставаше все по-неуправляем.

— Две години не са съществена разлика! — възрази Хестър.

— Може би е така, когато сравняваме трийсетгодишен човек с друг, който е на трийсет и две. Но когато единият е на шестнайсет, а другият на осемнайсет? Тогава две години имат значение.

Джес забеляза, че майката на Бенедикт приближава към нея с бърза крачка, което означаваше, че кратката й почивка от последните приготовления за сватбата е приключила. Изправи се.

— Във всеки случай по-добре насочи възхищението си към друг. Малко вероятно е господин Колфийлд да свърши нещо полезно в живота си. Жалкото му положение на ненужния четвърти син в семейството на практика го обрича никога да не придобие добро обществено положение. Срамота е, че е предпочел да захвърли привилегиите на добрия си произход и да преследва безразсъдни цели, но това си е негова грешка и в никакъв случай не трябва да става твоя.

— Чух, че е получил кораб и плантация със захарна тръстика от баща си.

— Твърде вероятно е Мастерсън да го е направил с надеждата, че синът му ще отнесе опасните си наклонности на някой далечен бряг.

Хестър въздъхна.

— Понякога ми се ще да мога да пътувам много надалеч. Само аз ли имам такива мечти?

„Съвсем не“ — искаше да каже Джес. Понякога й хрумваше да избяга нанякъде, но позицията й в обществото бе ясно определена. Дори жените без аристократичен произход имаха по-голяма свобода от нея. Та тя беше дъщеря на маркиз Хадли и бъдеща виконтеса Тарли. Никога нямаше да й се отвори възможност за далечно пътешествие, освен ако някой от двамата мъже не пожелаеше да предприеме такова. Но щеше да е неправилно и нечестно от нейна страна да споделя подобни разсъждения с по-малката си сестра.

— Ако е божията воля — отвърна вместо това, — ще имаш съпруг, готов да ти угажда във всичко. Напълно го заслужаваш.

Джес развърза каишката на любимия си мопс Темперанс и направи знак на камериерката си да вземе кошницата с ръкоделието. Спря, докато минаваше покрай сестра си, и целуна Хестър по челото.

— На вечеря дръж под око лорд Регмънт. Хубав е и много приятен, а и наскоро се завърна от обиколка из Европа. Ти ще си един от първите диаманти, с които ще се срещне след завръщането си.

— Ще трябва да чака още две години, докато бъда официално представена — каза Хестър сърдито, раздразнението й беше повече от очевидно.

— Заслужаваш си чакането. Всеки мъж с изтънчен вкус би го забелязал на мига.

— Сякаш ще имам право на избор, дори той да прояви интерес към мен…

Джес й намигна и прошепна тихо:

— Регмънт е близък приятел на Тарли. Уверена съм, че ако се наложи, Бенедикт ще изкаже пред баща ни високото си мнение за него.

— Наистина ли? — Хестър потръпна от нетърпение, така присъщо за младостта. — Трябва да ми го представиш!

— Непременно. — Джес махна с ръка и се отдалечи. — Дотогава не гледай към нехранимайковците и пройдохите.

Хестър закри театрално очите си с ръка, но Джес бе убедена, че сестра й ще продължи да оглежда мъжете при първа възможност.

Тя самата определено би го направила.

 

 

— Тарли е много напрегнат — отбеляза Майкъл Синклер, докато се отупваше от прахта. Вперил бе поглед в гърба на брат си, който се отдалечаваше.

— Ти друго ли очакваше? — попита Алистър Колфийлд, вдигна сакото си от земята и изтръска няколко стръкчета трева, полепнали по него. — Утре ще си надене хомота.

— Ще се обвърже за диаманта на сезона. Не е чак толкова зле. Според майка ми дори Хубавата Елена не може да се мери по красота с нея.

— Но и мраморна статуя не би могла да е по-студена.

Майкъл го погледна.

— Моля?

Застанал на отсрещната страна на плиткия басейн, който ги разделяше, Алистър наблюдаваше как лейди Джесика Шефилд прекосява поляната и се отправя към къщата, следвана от кученцето си. Рокля от блед муселин с флорални мотиви и дълги ръкави покриваше стройната й фигура от врата до глезените и бе прилепнала по тялото й от лекия бриз. Лейди Джесика бе извърнала лице на другата страна и шапката й я предпазваше от слънцето, но Алистър много добре помнеше чертите й. Не можеше да не впери поглед в тази красива жена. Както и много други мъже.

Истинско чудо на природата, косата й бе по-дълга и плътна от тази на която и да е друга блондинка. Кичурите й бяха съвсем светли, почти сребърни, а тук-там се промъкваше по някой по-наситено златист, за да направи косата й още по-разкошна. Преди да я представят в обществото, лейди Джесика си позволяваше да я носи спусната, но сега прическата й беше точно толкова консервативна, колкото и държанието й. Въпреки че бе съвсем млада, поведението й беше хладно и сдържано като на много по-зряла жена.

— Тази светла коса и млечнобяла кожа — промърмори Алистър. — И тези сиви очи…

— Моля?

Алистър забеляза веселия тон на приятеля си, което го подтикна да заговори с още по-голямо удоволствие:

— Цветът на косата й идеално подхожда на темперамента — добави бързо. — Тя е истинска ледена принцеса. Брат ти трябва да се моли бързо да му роди деца, иначе рискува онази му работа да замръзне.

— Внимавай какво говориш — предупреди го Майкъл и оправи тъмнокестенявата си коса, като прокара ръце през нея, — или може да се засегна. Съвсем скоро лейди Джесика ще ми бъде снаха.

Алистър кимна разсеяно и отново насочи вниманието си към изящното момиче, което имаше както идеално тяло, така и безупречно поведение в обществото. Гледаше я като омагьосан и очакваше да открие пукнатина в лъскавата й порцеланова външност. Питаше се как на тази крехка възраст понася напрежението — същото, към което той проявяваше нетърпимост и срещу което се бунтуваше.

— Извинявай.

Майкъл го погледна внимателно.

— Да не би да си се скарал с нея? Ако съдя по острия ти тон, сигурно има нещо.

— Може би. Жегна ме онази вечер — призна Алистър малко грубо. — Изобщо не отговори на поздрава ми, директно ме отряза. Държи се съвсем различно от сестра си, лейди Хестър, която е толкова очарователна.

— Да, Хестър е прекрасна. — Възхищението в тона на Майкъл бе също толкова явно, колкото това на приятеля му, когато говореше за лейди Джесика. Алистър повдигна вежди въпросително, а той се изчерви и продължи: — Лейди Джесика не те чу.

Алистър сви рамене:

— Стоях точно до нея.

— От лявата й страна ли беше? Тя не чува с това ухо.

Трябваше му малко време, за да възприеме информацията и да отговори. За него лейди Джесика бе почти като гръцка богиня. Алистър дори не допускаше, че тя може да има недостатъци, и изпита известно задоволство, щом научи за дефекта й, тъй като той я превръщаше в смъртна жена.

— Нямах представа.

— Почти никой не го забелязва. Само когато се съберат много хора и шумът е силен, този недостатък започва да й пречи.

— Сега разбирам защо Тарли я е избрал. Съпруга, която слуша клюкарите само с едно ухо, е истинска благодат.

Майкъл изсумтя и се запъти към къщата.

— Наистина е сдържана — съгласи се, — но бъдещата графиня Пенингтън трябва да бъде такава. Тарли ме уверява в дълбочината на характера й.

— Хмм…

— Явно се съмняваш, но въпреки красивото ти лице Тарли има далеч по-голям опит с жените от теб.

— Сигурен ли си? — попита с кисела усмивка Алистър.

— Да, сигурен съм. Той е с десет години по-възрастен все пак — заяви Майкъл и прегърна Алистър през рамо. — Признай, че като по-зрял мъж той може да прецени по-добре от теб скритите качества на собствената си годеница.

— Мразя да признавам каквото и да е.

— Много добре го знам. Обаче се налага да се признаеш за победен в схватката, която брат ми прекъсна преди малко. Няколко секунди ме деляха от победата.

Алистър го смушка в ребрата.

— Ако Тарли не те беше отървал, в момента щеше да молиш за милост.

— Ха! Да определим победителя, като се надбягваме до…

Преди Майкъл да е успял да завърши изречението, Алистър вече тичаше.

 

 

Още няколко часа и щеше да е омъжена.

Нощният мрак избледняваше в минутите преди зазоряване и лейди Джесика се обви по-плътно с шала си. Поведе Темперанс още по-навътре в гората, която заобикаляше господарската къща на имението „Пенингтън“. Чакълът, с който бе покрита пътеката, хрущеше под бързите крачета на мопса и познатият ритъм действаше успокояващо на Джес.

— Защо трябва да си толкова придирчива? — упрекна тя кучето. Виждаше дъха си в мразовития въздух и мечтаеше да се мушне в топлото си легло.

— Хайде, избери си местенце.

Темперанс я погледна и Джес можеше да се закълне, че изражението й наподобява недоволство.

— Добре — съгласи се с неохота, тъй като никога не можеше да й откаже. — Ще идем малко по-навътре.

Завиха по пътеката, а Темперанс спря и започна да души наоколо. Очевидно удовлетворен от мястото, мопсът се завъртя с гръб към Джесика и клекна до едно дърво.

Джес се усмихна на желанието на кучето да се усамоти и се обърна на другата страна. Огледа се, решена на дневна светлина да установи накъде води пътеката. За разлика от много други имения, чиито градини бяха превзети от обелиски, имитации на гръцки статуи и храмове и тук-там пагоди, собственикът на „Пенингтън“ очевидно ценеше красотата на естествения пейзаж. На места човек изпитваше чувството, че е на километри от цивилизацията и другите човешки същества. Джес не бе очаквала това усещане да й хареса толкова много, но се оказа, че е така. Особено след като часове наред бе общувала с хора, които се интересуваха единствено от титлата на бъдещия й съпруг.

— Много ще ми е приятно да те доведа тук на разходка — каза през рамо на кучето си, — когато слънцето изгрее и съм облечена по-подходящо.

Темперанс си свърши работата и се появи пред нея. Забърза обратно към къщата и взе нетърпеливо да опъва каишката си, след като й трябваше толкова време да намери подходящо място за тоалетна. Джес я следваше по петите, но нещо прошумоля встрани и кучето застана нащрек. Наостри черните си уши, вирна опашка и се напрегна в очакване.

Сърцето на Джес заби по-бързо. Ако наблизо имаше глиган или лисица, положението можеше да стане много опасно. Щеше страшно да се разстрои, ако нещо неприятно се случеше с Темперанс — единственото същество на този свят, което не съдеше Джес по общоприетите стандарти и винаги се втурваше да я посрещне.

През пътеката притича катерица. Джес се отпусна с облекчение и се засмя задъхано. Но вместо да се успокои, кучето се втурна напред и каишката се изтръгна от отпуснатата ръка на стопанката му.

— По дяволите! Темперанс!

Пред очите й се мярнаха крачетата и козината на двете животни и те изчезнаха от погледа й. Шумът от преследването — шумолене на листа и ниско кучешко ръмжене — постепенно утихна.

Джес вдигна ръце, отклони се от пътеката и тръгна по отъпканата шума. Гледаше толкова съсредоточено в краката си, че забеляза голямата беседка в последния момент и едва не се блъсна в нея. Зави надясно…

Гърлен женски смях наруши тишината. Джес се стресна, за малко да се спъне и спря.

— Побързай, Лушъс — подкани жената задъхано. — Трент ще забележи отсъствието ми.

Вилхелмина, лейди Трент. Джес стоеше като истукана и едва дишаше.

Чу се тихо, протяжно скърцане на дърво.

— Търпение, мила — мързеливо и провлечено заяви познат мъжки глас. — Позволи ми да ти дам това, за което си ми платила.

Беседката отново изскърца, този път по-силно. По-бързо и по-мощно. Лейди Трент простена едва чуто.

Алистър Лушъс Колфийлд. In flagrante delicto с графиня Трент. Боже мой! Жената беше почти двайсет години по-възрастна от него. Вярно, че беше красива, но можеше да му бъде майка.

Стресна я фактът, че жената използва второто му име. Но може би тъкмо това говореше много… Като се оставеше настрана очевидното, може би връзката помежду им бе по-дълбока. Възможно ли беше нехранимайкото Алистър да изпитва нежни чувства към красивата графиня, и то толкова силни, че й даваше право да го назовава с името, което никой друг не използваше?

— Заслужаваш всеки шилинг, който ти плащам — мъркаше като котка графинята.

Мили боже! Изглежда, не ставаше въпрос за чувства, а за… сделка. Уговорка. Мъж, който извършва услуга.

Джес пристъпи предпазливо напред. Надяваше се да успее да се измъкне, без никой да я усети. Но раздвижване в беседката я накара отново да замръзне на място. Присви очи и се взря, въпреки слабата светлина. За нейно нещастие, самата тя бе озарена от залязващата луна, а вътрешността на беседката тънеше в дълбоката сянка на покрива и надвисналите дървета.

Видя ръка, стиснала здраво един от стълбовете, които крепяха покрива, и друга малко над нея. Мъжки ръце, които търсеха опора. От височината, на която се намираха ръцете му, заключи, че той стои прав.

— Лушъс… За бога, не спирай точно сега!

Лейди Трент бе притисната между Колфийлд и дървения стълб. Което означаваше, че той е обърнат с лице към Джес.

Слабо проблясване в тъмнината издаде нечие премигване.

Забелязал я беше. Всъщност бе вперил поглед в нея.

Джес си пожела земята под нея да се разтвори и да я погълне. Какво можеше да каже? Как би трябвало да се държи човек, попаднал в такава ситуация?

— Лушъс! По дяволите!

Старият дървен стълб изстена под натиска.

— Прекрасно е да усещам големия ти член вътре в мен, но още по-хубаво ми е, когато се движи.

Джес вдигна ръка към гърлото си. Въпреки студа по челото й изби пот. Определено не изпитваше ужаса, който би трябвало да почувства при гледката на мъж, който се съвкупява. Защото мъжът беше Колфийлд, а той я очароваше. Запленена бе от него — завиждаше на свободата му и в същото време се ужасяваше от лекотата, с която той отхвърляше общественото мнение — и това беше отвратително.

Трябваше да си тръгне, преди да е издала присъствието си и на лейди Трент. Отстъпи внимателно…

— Чакай! — Гласът на Колфийлд бе по-дрезгав, отколкото преди.

Джес замръзна на място.

— Не мога! — възрази задъхано лейди Трент.

Но Колфийлд не говореше на графинята.

Беше протегнал ръка към Джесика. Молбата му я порази като гръм и тя не можа да помръдне.

Последва дълъг момент, в който Джес бе вторачила поглед върху блестящите му очи. Той започна да диша шумно и тежко. Сетне отново се хвана за стълба и се раздвижи.

Отначало тласъците му бяха бавни, после станаха по-мощни и по-бързи. Ритмичното скърцане на дървото сякаш удряше Джес от всички страни. Не виждаше нищо, освен двете ръце и блестящия поглед, който я подпалваше и заливаше с топлина, но звуците, които чуваше, изпълваха съзнанието й с образи. Колфийлд не откъсваше поглед от нея, но продължаваше да блъска с такава сила, че тя започна да се пита как е възможно графинята да изпитва удоволствие от подобни яростни движения. Лейди Трент не беше на себе си, от устата й се сипеха груби думи на възхвала, последвани от силни писъци.

Джес стоеше като прикована, пред нея се разкриваше страна от сексуалното общуване, за която не знаеше почти нищо. Знаеше как стават нещата, мащехата й описа подробно. „Не се дърпай и не плачи, когато той проникне в теб. Опитай се да се отпуснеш, това ще намали неприятното усещане. Не издавай абсолютно никакъв звук. Никога не се оплаквай гласно.“ И все пак Джесика бе забелязала многозначителните погледи на други жени и бе чувала думите им, пошушнати зад ветрилата. Думи, които подсказваха, че има още нещо. Сега вече имаше доказателство, че е така. Всеки звук на удоволствие, който лейди Трент издаваше, отекваше у Джес и докосваше сетивата й като отскачащ по вода камък. Тялото й откликваше инстинктивно — кожата й стана чувствителна, дишането й се ускори.

Затрепери под погледа на Колфийлд. Много й се искаше да избяга, но не можеше да помръдне от мястото си. Знаеше, че е невъзможно, но й се струваше, че той гледа право през нея, през фасадата, която баща й беше изградил.

Невидимите вериги, които не й позволяваха да мръдне, паднаха едва когато Колфийлд свърши. Накъсаният стон, който се изтръгна от него във върховния момент, й подейства като шпора в хълбока. Джес се затича, притиснала плътно шала към себе си и скръстила ръце върху болезнено натежалите си гърди. Когато Темперанс изтича да я посрещне иззад един храст, се разхлипа от облекчение. Вдигна мопса на ръце и се спусна по пътеката, която водеше към къщата.

 

 

— Лейди Джесика!

Чу името си, когато беше в относителна сигурност в задната градина на къщата, и за малко да се спъне. Сърцето й препускаше от страх, че са я заловили. Джес се завъртя бързо и около нея се вдигна облак от светлосини сатенени поли. Озърна се да види кой я вика, вцепенена от мисълта, че може да е Алистър Колфийлд, дошъл да я умолява за дискретност. Или още по-лошо — баща й.

— Джесика! За бога, търсих те навсякъде.

Отдъхна си, когато видя, че откъм къщата се задава Бенедикт, но скоро облекчението й премина в тревога. С бърза и решителна крачка мъжът прекоси оградената с тисове пътека. По гърба на Джес полазиха тръпки. Сърдит ли й беше?

— Случило ли се е нещо? — попита предпазливо, когато той приближи към нея. Нещо трябваше да го е притеснило, щом е излязъл да я търси в този час.

— Нямаше те дълго време. Преди половин час камериерката ти ми каза, че си отишла да разходиш Темперанс и си излязла, малко преди да те потърся.

Джес сведе поглед, за да не реши Бенедикт, че го предизвиква.

— Съжалявам, че съм те разтревожила.

— Не е необходимо да се извиняваш — отвърна годеникът й рязко. — Просто ми се щеше да си поговоря с теб. Днес ще се венчаем и исках да те успокоя, ако си нервна преди събитието.

Джес премигна и вдигна поглед, изненадана от проявеното разбиране.

— Милорд…

— Бенедикт — поправи я той и взе ръката й в своята. — Цялата си лед! Къде беше?

Загрижеността му бе очевидна. В първия момент не беше сигурна как да отговори. В случай като този баща й би реагирал по съвсем различен начин.

Загуби самообладание и в объркването си започна да дърдори бързо. Докато му разказваше как Темперанс бе подгонила катерицата, взе да изучава годеника си много по-внимателно, отколкото го бе правила досега. Бенедикт се бе превърнал в най-важния човек в живота й — нещо, което Джес бе приела, без да се налага да му мисли много. Беше се примирила с неизбежния факт, че ще споделя живота си с него. Но сега бе неспокойна. Беше зачервена и възбудена от начина, по който Колфийлд я бе използвал, за да си достави още по-голямо удоволствие.

— Щях да изляза с теб, ако ме беше помолила — заяви Бенедикт, когато тя свърши с разказа си, и стисна ръката й. — Моля те да го правиш в бъдеще.

Окуражена от милото му държание и от ефекта на виното, с което бе попрекалила на вечеря, Джес безразсъдно настоя да продължи разговора.

— Двете с Темперанс открихме още нещо в гората.

— Така ли?

Разказа му за двойката в беседката. Гласът й бе нисък и несигурен, а думите й се изливаха хаотично, защото й липсваха както увереност, така и подходящ речник. Не каза нищо за парите, които графинята плаща на Колфийлд, нито разкри самоличността на участниците.

Бенедикт не помръдна през цялото време, докато я слушаше. Когато Джес най-после свърши, той се прокашля и каза:

— По дяволите, потресен съм, че си била изложена на такова неприятно преживяване в навечерието на сватбата ни.

— Стори ми се, че за тях преживяването не е никак неприятно.

— Джесика! — изчерви се Бенедикт.

— Каза, че си готов да успокоиш нервите ми — продължи бързо Джес, преди да е загубила смелост. — Бих искала да разговарям открито с теб, но ме е страх да не прекрача границата на търпението ти.

— Ще ти съобщя, когато я наближиш.

— По какъв начин?

— Моля? — намръщи се Бенедикт.

Джес преглътна.

— По какъв начин ще ми дадеш да разбера? С дума? Като загубя благоволението ти? Или по някакъв по-категоричен начин?

Годеникът й замръзна.

— Никога не бих посегнал на теб или на която и да е друга жена и със сигурност не бих ти се разсърдил за това, че си откровена с мен. Предполагам, че ще бъда много по-мек към теб, отколкото към познатите си. Ти си огромна награда за мен, Джесика. С нетърпение очаквах деня, в който ще станеш моя.

— Защо?

— Ти си много красива жена — отвърна с дрезгав глас Бенедикт.

Заля я огромна вълна на учудване, последвана от неочаквана надежда.

— Милорд, ще се разочаровате ли от мен, ако ви кажа, че се моля физическият аспект на нашата връзка да се окаже… приятен? И за двама ни.

Бог й беше свидетел, че тя никога нямаше да се държи като лейди Трент. Подобно поведение не й беше присъщо.

Годеникът й започна да подръпва елегантния възел на вратовръзката си и неудобството му от повдигнатата тема си пролича.

— Винаги съм се надявал да е така. И наистина ще бъде, ако ми се довериш.

— Бенедикт.

Вдъхна аромата му — подправки, тютюн и изискан портвайн. Въпреки че водеше разговор, какъвто със сигурност не бе очаквал да проведе със съпругата си, отговорите му бяха прями. Също като погледа, който Джес бе вперила в него. С всеки изминал момент го харесваше все повече.

— Приемаш разговора ни толкова добре. Не съм сигурна докъде бих могла да стигна.

— Моля те, говори свободно — подкани я той. — Искам да застанеш пред олтара без съмнения и безпокойства.

Джес заговори бързо:

— Бих искала да се оттегля с теб в лятната къща на езерото. Още сега.

Годеникът й въздъхна тежко, чертите на лицето му бяха сурови. Стисна ръката й толкова силно, че я заболя.

— Защо?

— Ето че те ядосах! — Извърна поглед и се отдръпна. — Прости ми. И моля те, не подлагай на съмнение невинността ми. Вече е късно и не съм на себе си.

Бенедикт дръпна ръката й, притисна я до гърдите си и привлече Джес към себе си.

— Погледни ме.

Джес се подчини и от погледа му главата й се замая. Годеникът й вече не я гледаше с неудобство и загриженост.

— Едва часове ни делят от брачното ложе — напомни й Бенедикт и гласът му бе по-дрезгав от всякога. — Предполагам, че видяното в гората е предизвикало у теб реакция, която не можеш напълно да разбереш. Нямаш представа колко много означава за мен, че тази реакция те е очаровала, а не те е отвратила, както би станало с други жени. Но ти ще бъдеш моя съпруга и заслужаваш уважението, което се полага на положението ти.

— Няма ли да ме уважаваш в лятната къща?

За миг изглеждаше стъписан. Сетне отметна глава и се разсмя. Джес бе поразена — смехът го преобрази, направи го по-достъпен и ако това изобщо беше възможно, още по-красив.

Бенедикт я притисна към себе си и допря устни до слепоочието й.

— Ти си истинско съкровище.

— От това, което разбирам — прошепна Джес и се облегна на топлото му тяло, — дългът се изпълнява в брачното ложе, а удоволствието е извън него, с любовника. Ще те разочаровам ли, ако ти призная, че бих предпочела да ме желаеш по-скоро като любовница, отколкото като съпруга, що се отнася до леглото?

— Не можеш да ме разочароваш. Ти си най-идеалната жена, която някога съм виждал или познавал.

Джес далеч не бе идеална и ударите с пръчка по задната част на бедрата, които много добре помнеше, бяха доказателство за това. Нуждата я беше накарала да се научи да прикрива недостатъците си.

Как беше усетил Колфийлд готовността й да се подчини на молбата му да го гледа? Как бе доловил черта на характера й, за която дори тя не подозираше?

Както и да го беше направил, Джес изпита безкрайно облекчение, че Бенедикт не възприема внезапното й сексуално самоосъзнаване като опасно или неуместно. Годеникът й я разбираше и това й вдъхна необичайна смелост.

— Има ли вероятност да проявиш такъв интерес към мен?

— Вероятността е повече от голяма.

Бенедикт долепи устни до нейните и погълна думите на облекчение и благодарност, които тя възнамеряваше да му изкаже. Целувката му бе опознавателна — нежна, предпазлива, но и настойчива. Джес стисна реверите на сакото му и се надигна на пръсти в опит да поеме дъха, който той й отнемаше.

Езикът му се плъзна по устните й и ги отвори. Проникна бързо в устата й и тя усети, че коленете й се огъват. Годеникът й я прегърна още по-силно и й показа колко много я желае, като притисна възбудения си член до бедрото й и започна да мачка кожата й. Когато се отдели от нея и допря слепоочие до нейното, дишането му беше ускорено и тежко.

— Бог да ми е на помощ — каза Бенедикт дрезгаво. — Въпреки невинността си успя да ме съблазниш с ненадминато умение.

Вдигна я на ръце и бързо я отнесе в лятната къща.

Усетила заредената с напрежение атмосфера, Темперанс ги съпроводи мълчаливо. След това застана на терасата и с необичайно смирение наблюдава изгрева на слънцето.