Силвия Дей
Седем години копнеж (17)

Глава 15

Хестър отпиваше от чая и правеше отчаян опит да задържи нещо в стомаха си. Макар че вечер умираше от глад, следобед все още страдаше от пристъпи на гадене.

— Предлагам да разменим панделките, ваша светлост — обърна се тя към графиня Пенингтън. — Вижте как ще стои кафявата със синьото и зелената с прасковеното.

Елспет погледна през рамо към Хестър, която се бе настанила на дивана в будоара й.

— Наистина ли? — Графинята отново насочи вниманието си към плата и панделките върху леглото й. Даде знак на модистката да направи така, както й беше казано, и кимна. — Права сте.

Хестър се усмихна. В началото, когато Елспет започна да търси компанията й настойчиво, макар и приятелски, беше леко объркана. Но после осъзна, че графинята гледа на нея като на дъщеря. Досега Джесика бе изпълнявала тази роля, но Хестър установи, че й е приятно да усеща майчинска закрила. Разбираше, че Елспет се нуждае от нея само временно, докато отново се приспособи към обществото, след като години наред бе живяла в провинцията. Хестър й завиждаше за идиличния живот в невероятно красивото имение „Пенингтън“.

— Трябва непременно да си вземете от лимоновите кифлички — подкани я Елспет. — Убедена съм, че никога не сте опитвали подобно нещо. Направо се топят в устата.

— Благодаря, много бих искала да ги опитам, но някой друг път.

Графинята поклати глава, отиде при нея и се настани на срещуположния диван.

— Пробвали ли сте чай от джинджифил или бульон, или и двете? Ще успокоят стомаха ви. Внимавайте с мазните храни на вечеря. Солените крекери също помагат.

Настъпи кратко мълчание, след което Хестър попита тихо:

— Толкова ли е очевидно?

— Само за наблюдателна жена, с която прекарахте почти всеки ден миналата седмица.

— Моля ви да проявите дискретност.

Елспет светна, щом чу молбата й.

— Значи с Регмънт все още пазите новината само за себе си? Прекрасно!

Хестър се поколеба, никак не й се искаше да споделя нещо толкова съкровено.

— Регмънт все още не знае.

— О!… И защо така?

— Чувствам се твърде зле. Все се страхувам, че нещо не е наред. Регмънт не би могъл… Той не… — Хестър постави чашата и чинийката на ниската масичка помежду им. — По-добре да изчакам, докато се уверя, че всичко се развива както трябва.

— Мила моя — започна графинята, протегна се към щипците, взе кифличка от поставката и я сложи върху по-малка чиния, — пропилявате една от малкото възможности, които жената има в живота си да поиска от съпруга си нещо и да го получи.

— Регмънт и без това ми дава прекалено много. — Но не и това, което най-много желаеше: спокойствие. — Освен това бих искала още известно време да запазя състоянието си в тайна от Джесика.

— Но тя би била много щастлива за вас.

— Да — съгласи се Хестър и приглади полите си, — но може да страда заради самата себе си, а вече и без това има достатъчно причини да е тъжна.

— Повече ще я заболи, ако не й кажете.

— Писах й скоро след заминаването й, мисля, че така е най-добре. Няма да е необходимо да се преструва на смела, ако научи новината в мое отсъствие. Може да реагира така, както й идва отвътре, а когато се видим отново, сърцето й ще е изпълнено с най-чиста радост.

Елспет отхапа от кифличката и отпи от чая си.

— Вие двете сте много близки.

— Да, тя ми е едновременно и сестра, и майка, и най-близка приятелка.

— Джесика ми каза, че майка ви е починала, когато сте били малки.

— Бях на десет години, но в много отношения чувствах липсата на майка си още преди това. Тя беше съвсем отпаднала от меланхолията. Виждах я съвсем бегло. Приличаше ми на призрак — слаба и бледа, без какъвто и да е живец в нея.

— Съжалявам — каза Елспет и се усмихна мило и състрадателно. — Майчинството е истински дар. Жалко, че лейди Хадли не е гледала на него по този начин.

— От Джес щеше да излезе прекрасна майка, а от Тарли — чудесен баща.

— Същото важи за вас и Регмънт, сигурна съм в това.

Хестър отклони поглед от графинята и се усмихна едва-едва на помощничката на модистката, когато двете излязоха, понесли избраните от Елспет платове.

— Мила — започна графинята тихо и привлече отново вниманието на Хестър, — възможно ли е и вие да страдате от меланхолия?

— О, не. Но през по-голямата част от деня се чувствам ужасно. И трябва да ви призная, че истински се безпокоя какво ще стане на утрешния двубой между Регмънт и Майкъл. Иска ми се да имаше начин да ги убедим да се откажат. Регмънт приема подобни неща твърде сериозно.

— Безпокоите се за Майкъл.

Хестър усети, че по бузите й избива червенина. Установи, че през последната седмица отделяше на Майкъл повече внимание, отколкото е редно. Търсила го бе по време на различни събития в града, като се надяваше поне да го зърне. Острото бодване и вълнението, които изпитваше, когато го види, едновременно я ободряваха и натъжаваха — неопровержимо доказателство, че любовта към съпруга й вече не можеше да я погълне изцяло.

— Той е добър човек.

— Така е — съгласи се Елспет, остави чашата си и въздъхна. — Трябва да съм честна с вас. Имах няколко причини да се сприятеля с вас. И въпреки че съм ви много благодарна, задето ми помогнахте да подновя гардероба си, повече се нуждая от помощта ви в друго начинание.

— За мен ще е чест да ви помогна с каквото мога.

— Искам вещото ви мнение относно дебютантките и коя от тях би била най-подходяща за Майкъл. Тъй като и вие като мен изпитвате към него най-топли чувства, знам, че бихте искали да го видите щастливо женен.

— Разбира се.

Хестър срещна изпитателния поглед на графинята. Благодарение на дългогодишното обучение на Джесика знаеше как да прикрива неприятната си изненада. Беше неразумно от нейна страна да иска той да си остане винаги в това положение.

— Благодаря ви — каза Елспет с красива усмивка. — Надявам се да го видя оженен още преди края на годината.

— Би било чудесно — съгласи се тихо Хестър. — Може да се справим дори и по-рано.

 

 

На вратата се почука.

Джес се усмихна, разбра кой е от самия начин на почукване. Вратата се отвори, без тя да покани госта вътре. Алистър се вмъкна в ограниченото пространство на каютата й, убеден, че тя ще се зарадва на присъствието му.

Красотата му я остави без дъх. Беше се променил от началото на пътешествието и по-специално през последната седмица, откакто бяха станали любовници. В прекрасните му сини очи имаше повече блясък — в тях трептеше весело топло пламъче. Чертите му бяха омекнали и той сякаш бе станал още по-красив, колкото и невъзможно да беше. А само как се движеше… От присъщата му чувствена походка се долавяше безгрижие и спокойствие. Като че ли Джес бе успокоила звяра в него — доста странна мисъл, която й доставяше огромно удоволствие.

Алистър се приближи до масата, където седеше тя, и долепи устни до слепоочието й. Джесика вдигна устни към него, измърмори нещо и го накара да я целуне истински.

— Добър вечер — прошепна тя.

Интимността помежду им й носеше невероятно удоволствие. Изпитваше подобно спокойствие, когато живееше с Тарли, макар и не съвсем същото. Начинът, по който реагираше на контакта с Алистър, бе много по-дълбок и по-богат на нюанси. Стана й мъчно, когато осъзна, че отношенията й с Бенедикт не са били такива, каквито вероятно са можели да бъдат. Освен това започна да подозира, че недостатъците на брака й са се дължали отчасти на Алистър. Без да го осъзнава, той винаги е бил там, скрит в сенките. Заемал е част от мислите й, до които не е позволявал на никой друг да се докосне.

— Сега вече вечерта е наистина добра. — Алистър се изправи и тя видя, че носи под мишница подвързана с кожа счетоводна книга.

— Какво е това?

— Работа — отвърна той и сложи счетоводната книга на масата.

Джес се усмихна и остави настрани перото, с което пишеше писмо на Хестър.

— Радвам се, че идваш при мен, дори когато имаш неотложна работа.

— Бих предпочел да те любя, вместо да работя, но предполагам, че скоро няма да си в състояние за това.

Джесика вдигна въпросително вежди. Цикълът й бе започнал тази сутрин.

— Откъде знаеш?

Алистър свали връхната си дреха и я постави на облегалката на стола срещу нея.

— Как бих могъл да не знам. Докосвам тялото ти по-често от своето собствено. Гърдите ти бяха подути и болезнени, а през последните два дни желанието ти за секс бе по-силно от всякога. Това са само част от признаците.

Джес се усмихна весело.

— Какъв наблюдателен човек.

— Не мога да не съм наблюдателен — заяви той и отвърна на усмивката й, — невъзможно е да откъсна поглед от теб.

— Ласкател! — подкачи го Джес. — И, да, за съжаление, наистина съм неразположена. Въпреки това бих могла да те обслужа по друг начин…

Алистър седна.

— Прекрасна мисъл, но на мен ми е достатъчно и само да съм до теб.

Джес пое дълбоко въздух — неволна реакция на учестения ритъм на сърцето й. Алистър го изрече толкова небрежно, но тя бе дълбоко разтърсена от откритостта и уязвимостта му, от липсата на каквато и да е притвореност. Господ й бе свидетел, тя също беше ужасно уязвима.

— И аз се чувствам така — призна тихо.

— Знам. — Алистър се протегна през масата и я хвана за ръка. — Не мога да ти опиша колко много означава за мен, че независимо дали ще правим секс, изпитваш желание да прекарваш време с мен.

Джес не знаеше защо, но се изненада много да чуе, че красив мъж като него иска да бъде ценен не само заради външния си вид и желан не само заради креватните си умения.

— Алистър…

— Не ме съжалявай — прекъсна я рязко в отговор на смекчения й тон. — Мога да приема всичко друго от теб, но не и това.

— Обожавам те.

Бръчките около устата му изчезнаха.

— Това вече е друго нещо.

Джес поклати глава:

— Не искам да се срамуваш от себе си заради мен. Никога няма да те съдя жестоко заради постъпките ти от миналото. Но ако ти не можеш да приемеш сам себе си, когато сме заедно, по-добре да се разделим.

Алистър изруга под нос.

— Не можеш да ми казваш подобни неща!

— Защо, по дяволите, да не мога? — възрази рязко тя. — Ти може и да се заблуждаваш, че съм идеална, но аз съм просто жена. Дори не съм пълноценна, защото не мога да имам деца. Ужасно несправедливо е, че не мога да родя, а кървя, все едно е възможно.

— Значи наистина си неразположена? — попита я с привидно лековат тон.

— Ако се тревожиш, че не съм, не е така.

Алистър я погледна в очите и задържа погледа й.

— Сигурна ли си, че не можеш да заченеш? Може проблемът да е бил в Тарли?

— Не. Той има дете от своя любовница, родено преди сватбата ни.

— Може да не е негово?

— Ако беше видял момчето, нямаше да имаш съмнения. Истинско копие на баща си е също като братята ти.

Алистър кимна и насочи вниманието си към счетоводната книга.

Хладна тръпка премина през Джес. Краят на връзката им щеше да е неизбежен, ако той поискаше деца — нещо, което повечето мъже желаеха. А той заслужаваше това щастие.

— Наблюдавах те с момчето — започна Джес. Имаше предвид детето, което се бе опитала да спаси от насилника му преди седмица.

Алистър бе проявил интерес към младия моряк, беше му показал как се правят някои възли и му бе предал други полезни умения, а на нея й беше много приятно да ги гледа как се занимават заедно.

— Някой ден от теб ще излезе чудесен баща.

Той вдигна поглед към нея, след което се облегна назад в стола и скръсти ръце. Косата му беше пораснала и на нея много й харесваше начинът, по който обгражда лицето му. Джес вдигна ръка към гърлото си и го потърка, за да се освободи от чувството за задушаване.

— Джесика — въздъхна Алистър шумно, — никога не съм се замислял дали искам да имам деца. А сега вече изобщо няма да мисля по въпроса.

— Не говори така. Не можеш просто да се откажеш от такова щастие.

— Много добре знаеш, че при създаването на потомство се изискват двама партньори. Ти си първото звено в тази верига. Ако се окаже, че си и последното, така да бъде. Не мога и да си помисля да създам потомство с друга жена.

Погледът й се замъгли и тя премигна, за да си спести неудобството от появилите се сълзи. Изправи се нетърпеливо и се завтече бързо към касата с вино, която се намираше в ъгъла.

— Джес…

Чу как столът изскърца по пода зад гърба й, а после две здрави ръце стиснаха раменете й точно когато Джесика се навеждаше, за да хване бутилката за гърлото.

— Нима изпитваш желание да пиеш, когато чуваш какви са чувствата ми към теб? — попита Алистър, допрял устни до ухото й.

— Не. Искам да пия заради егоизма си. Защото се чувствам по-добре, когато чувам думите ти.

— Искам да бъдеш егоистка, що се отнася до мен.

Джес разтърси силно глава.

— Любовта е себеотрицание. Или поне би трябвало да бъде.

— Може би за някои хора е. Но на нас са ни били отнети толкова много неща. Двамата с теб трябва да черпим необходимото ни един от друг.

Джесика затвори очи и отпусна глава на рамото му. Алистър я обгърна и тя постави ръцете си върху неговите.

— Имаш много братя. Сигурно би искал да имаш собствено голямо семейство.

— Ако ще обсъждаме семейството ми, наистина ще имаме нужда от това вино.

Отдалечи се от нея. Джес взе бутилка кларет и се изправи. Когато се извърна, видя, че той вади две чаши от малкия шкаф до вратата.

Тя остави виното на масата и седна. Алистър подреди чашите и отвори бутилката. Остави виното да подиша и се настани обратно на стола си, като я наблюдаваше изпитателно и замислено.

Джесика чакаше търпеливо.

— Питала ли си се някога защо останалите ми братя толкова много приличат на Мастерсън, а аз съм копие на майка си?

— Човек не се оплаква от подаръците на съдбата.

Алистър се усмихне едва забележимо на думите й.

— И така — каза Джес, — предполагам, че Мастерсън не ти е баща.

— И теб не те е грижа от този факт — отбеляза той тихо.

— Защо трябва да ме е грижа?

— Джес — засмя се Алистър небрежно, — знаеш ли, че се страхувах да ти го кажа? Ти си всеизвестна с привързаността си към благоприличието. Мислех, че ще започнеш да ме гледаш отвисоко.

— Невъзможно. Но братята ти гледаха ли те отвисоко? Все още ли си близък с Алберт?

— Не, това никога не е било проблем за тях. Но Мастерсън… все не мога да му угодя. — Твърдият тон издаде дълбочината на чувствата му. — Мен лично това не ме интересува вече, но майка ми се измъчва от липсата на близост между нас. Бих направил всичко, за да я успокоя, но нищо не мога да променя.

— Толкова по-зле за него.

Най-накрая бе разбрала защо Мастерсън не изпитва никакво желание да помогне на Алистър да намери мястото си в живота.

— Отказва се от прекрасен син — продължи тя.

Алистър я погледна слисано и поклати глава:

— Все още съм удивен от равнодушието ти. Трябва да те предупредя, че всеки път, когато споделя с теб своя мръсна тайна, решението ми да те задържа до себе си става все по-силно. Изглежда, нищо не може да те отблъсне от мен.

В гърдите й се разля топлина.

— Някой трябва да те пази, за да не правиш бели.

— Само ти можеш да се справиш със задачата.

— Надявам се да е така заради теб самия.

— Но, милейди, мога да се закълна, че това предупреждение ми прозвуча доста особено.

Изражението на Джес стана сурово.

— Високо ценя постоянството и лоялността, господин Колфийлд.

— Аз също — заяви той и забарабани с пръсти по масата. — Някога вярвах, че Мастерсън обича майка ми много силно и че тя изпитва същото към него. Той й е позволил да ме задържи и ме е признал за свое дете, въпреки че мисълта за изневярата й го е разяждала отвътре. Знаел е, че тя никога няма да му прости, ако я принуди да се откаже от мен. Но сега…

Запъна се, а Джес се опита да му подскаже:

— Сега?

Алистър въздъхна дълбоко и продължи:

— Вече осъзнавам значителната разлика в годините им. Разбирам как тя се отразява на физическите способности на Мастерсън да поддържа интимен живот с майка ми. Но, бог ми е свидетел, аз самият не бих могъл да си затворя очите, ако ти потърсиш начин да задоволиш сексуалните си нужди с друг, и да си кажа, че го правя „от любов“. Бих се погрижил за теб иначе — с уста, с ръце, с играчки, които доставят удоволствие… с каквото разполагам. Искам моето да си е мое и да не го споделям.

— Може би нито един от двамата не е знаел как да започне разговор по темата. Не бих ги съдила прекалено сурово на твое място.

— Обещай ми, че няма да се притесняваш да разговаряш с мен по какъвто и да е въпрос.

Можеше без колебание да му го обещае още сега. Само като я погледнеше, й ставаше толкова лесно да се разкрие пред него. Бенедикт се бе отнасял към нея по същия начин, но не бе задавал въпроси. Обичал я бе тихо и спокойно, без да предявява права към нея, без да очаква нищо в замяна. Алистър имаше много по-големи и по-всеобхватни изисквания. Но и беше готов да приеме от нея много повече.

Джес кимна в знак, че приема молбата му. Той посочи листа пред нея:

— Писмо ли пишеш?

— До сестра ми. Разказвам й как е минало пътешествието до момента.

— Спомена ли за мен?

— Споменах.

Алистър светна от удоволствие.

— Какво й написа?

— Още не съм свършила.

— Толкова много неща ли имаш да й разказваш?

— Да, но освен това трябва да внимавам как точно да й ги кажа. В крайна сметка аз я предупреждавах да се пази от теб някога.

— Егоистка.

Джес се изправи и заобиколи масата. Той я проследи с поглед — наблюдаваше я с открито, пламенно възхищение. Тя постави ръка на рамото му, отметна тъмен кичур от челото му и го докосна с устни.

— Много ми е приятно да заявявам открито, че си мой — прошепна, докато мислеше за Мастерсън и неговата глупава горделивост.

Алистър я хвана за китката:

— Питам се дали ще мислиш така, когато отидем в Лондон — прошепна, — когато си заобиколена от хора, които сурово ще осъждат избора ти.

— За толкова отстъпчива ли ме мислиш? Толкова податлива на въздействие?

— Не знам. — Вдигна поглед и се взря в очите й. — Мисля, че и ти самата не знаеш.

Беше прав до известна степен. Джесика винаги бе постъпвала така, както бе правилно, както се очакваше от нея.

— Баща ми не би се съгласил с теб. Би казал, че човек трябва да положи огромни усилия, за да ме накара да се съобразя с установените норми.

Алистър я дръпна към себе си и внимателно я настани в скута си. Притисна я силно в прегръдката си.

— Побеснявам, като си помисля за него и отношението му към теб.

— Не си заслужава. Освен това съм му благодарна в известен смисъл. Онова, което в началото ми беше трудно, впоследствие се превърна във втора природа за мен и направи живота ми много по-лесен. — Джес прокара пръсти през косата му. — А и виж какво направи ти с неговото възпитание само за две седмици.

— Искам да разкрия истинската ти същност.

— Справяш се много добре.

С всеки изминал час Джесика се чувстваше малко по-свободна. Усещането беше като да се освободи от корсета си в края на дълъг ден. Беше започнала да се съмнява, че ще успее отново да приеме предишните ограничения, ако й се наложи.

— Това плаши ли те? — попита го. — Охлажда ли интереса ти? След като толкова лесно паднах в ръцете ти, липсата на истинско предизвикателство отегчава ли те?

— Джес, ти ме предизвикваш непрестанно. А също толкова често ме и плашиш — каза Алистър и постави ръка на гърдите й. — Не знам как да завися от друг за каквото и да било, а в същото време разбирам, че съм зависим от теб.

Джес обви с ръце широките му рамене и положи брадичка на върха на главата му. Може би трябваше да се досети, че мъж като Алистър, който никога не прави нищо наполовина, ще се отдаде изцяло на чувствата си. Но не беше очаквала да е готов да се обвърже с една-единствена жена, след като има такъв богат избор.

— Трябва да ти призная, че съм истински ужасена. Всичко се промени така бързо.

— И какво те ужасява? Била ли си толкава щастлива преди?

— Не бях нещастна.

— А сега?

— Сама не мога да се позная. Коя е тази жена, която седи в скута на женкар и му предлага сексуалните си услуги с такава лекота, сякаш поднася чаша чай?

— Тя е моя и много ми харесва!

— Естествено, че би ти харесала, палавнико! — засмя се Джес и допря буза до косата му. — Майка ти с много обич ли те даряваше, Алистър? Затова ли така умело се грижиш за мен?

— Винаги ме е обичала. Въпреки цялата мъка, която зачеването и раждането ми са й причинили. Бих направил всичко, за да съм сигурен, че е щастлива.

— А тя не би ли искала да има внуци?

Алистър се отдръпна назад и я изгледа.

— Отговорността се пада на Бейбъри, той е наследникът и ще се погрижи за това.

— А каква е твоята отговорност? — позаинтересува се Джес, докато галеше нежно бузата му с пръст.

— Да бъда нехранимайкото в семейството, да прелъстявам изтънчени млади вдовици и да ги карам да съгрешат.

Целуна го. Допря устни до неговите и каза:

— А пък аз полагам всички усилия да продължиш да се движиш по правия път, който сам си избрал през последните години.

Алистър плъзна силните си ръце по гърба й.

— Каква двойка ще бъдем с теб само! Палавата вдовица и поправилият се женкар.

Джес се опита да потисне неприятното чувство, което се появи в стомаха й. Каза си, че има много време, преди да им се наложи да се справят с жестоката действителност на връзката си. Толкова много неща се бяха случили за съвсем кратко време. Трябваше да изминат дълъг път, преди и двамата да са сигурни, че им е писано да продължат заедно. Дотогава тя щеше да го остави да води. Ако съдбата реши щастието им да е краткотрайно, значи така трябва да бъде. Вече бе прекалено късно да се отдръпне.

Притисна устни до върха на носа му:

— А сега да изпием по чаша кларет!