Силвия Дей
Седем години копнеж (22)

Глава 20

Алистър помогна на Джесика да слезе от каретата и изпита задоволство, когато забеляза издатината под бялата й ръкавица, която издаваше, че носи годежния пръстен. Зад гърба му ги очакваше градската къща на граф Регмънт. Тухлената сграда изглеждаше съвсем безобидна, но за него тя несъмнено криеше риск.

Нямаше представа как би реагирала Джесика, ако сестра й възрази срещу брака им. Нямаше идея и какво би сторил самият той, но знаеше, че раздялата с нея би го убила.

— Единственото, което би искала Хестър за мен, е да съм щастлива — каза Джесика и му се усмихна окуражително изпод периферията на сламеното си боне. — Може да се изненада, като разбере колко палаво съм се държала, но няма да се възпротиви на годежа ни.

Алистър изсумтя. Очевидно бе загубил напълно способността да прикрива емоциите си, когато ставаше въпрос за Джесика. Подаде й ръка и я придружи нагоре по стълбите. Когато вратата се отвори, даде визитката си на иконома и малко след това се озоваха във веселия жълт салон.

Джесика се настани, но той остана прав. Беше твърде неспокоен и не можеше да си намери място, а освен това нямаше намерение да се задържа дълго след появата на лейди Регмънт. Корабът им бе акостирал едва преди часове и го очакваха много задължения. Хората, които работеха за него в Лондон, не бяха предупредени за завръщането му, така че домът му още не бе подготвен за пристигането му. Освен това трябваше да прати бележка на майка си и да я помоли да го приеме, за да й съобщи за Джесика. Налагаше се да пише и на Бейбъри.

Нетърпението го пришпорваше. Нужно бе да се свършат толкова много неща, преди той и Джесика официално да обявят годежа си.

— Джес!

Алистър погледна към вратата, през която влетя Хестър, и остана без думи. Бяха минали много години, откакто я видя за последен път, а и тогава тя винаги беше в компанията на Джесика, която отвличаше вниманието му. И въпреки това бе убеден, че лейди Регмънт никога не е била толкова крехка. Пресметна седмиците. Сигурно вече беше в петия месец и въпреки това изобщо не й личеше, че е бременна. Беше прекалено слаба и бледа, а ружът върху бузите й изглеждаше неестествено ярък.

Тръпка премина през тялото му. Да не би да е загубила бебето?

Сестрите се прегърнаха. Приличаха си много, затова различията помежду им изпъкнаха още по-ясно. Джесика бе преизпълнена с живот — със светещи очи, закръглени устни, почервенели от целувките му, и блестяща от здраве розова кожа. Хестър приличаше на нейна бледа сянка.

— Боже мой! — възкликна задъхано бъдещата майка. — Изглеждаш прекрасно! Никога не съм те виждала толкова щастлива и в такава добра форма.

Джесика се усмихна.

— Господин Колфийлд е виновен за това.

Хестър спря зелените си очи върху Алистър, но погледът й остана топъл. Приближи се към него с протегнати ръце. Щом хвана ръцете й и ги вдигна към устните си, той забеляза изпъкналите сини вени под прозрачната й като пергамент кожа. Капилярите, които се забелязваха около очите и слепоочията й, също го разтревожиха.

— Дължа ви огромна благодарност — заяви тя. — Беше изключително великодушно от ваша страна да се погрижите за сестра ми, като се има предвид колко сте зает.

— За мен беше удоволствие — промърмори Алистър и успя някак си да се усмихне.

Защо, по дяволите, Регмънт допускаше жена му да вехне така пред очите му? Особено сега, когато носеше дете? Ако Джесика беше толкова слаба и изглеждаше така зле, той щеше да я държи в леглото и неуморно да я храни с лъжица. Нямаше да се отдели от нея, докато не се убеди, че тя ще се оправи.

— Как си? — попита Джесика и срещна погледа на Алистър над рамото на сестра си. Изглеждаше обезпокоена, както се и чувстваше.

— Отлично — отвърна Хестър, завъртя се внимателно и отиде до канапето. — Сигурно сте потеглили обратно почти веднага след пристигането си в Ямайка.

— Какво друго очакваше след новината в писмото ти?

— Да ми пожелаеш всичко най-хубаво и да се наслаждаваш на живота там.

Джесика започна да сваля ръкавиците си.

— Направих и двете, а сега съм при теб.

— Чувствам се страхотно — заяви Хестър. — Слава богу, че отвратителното сутрешно гадене отмина. През по-голямата част от времето се чувствам изтощена, но лекарят каза, че е нормално. Седнете до нас, господин Колфийлд. Не съм ви виждала цяла вечност.

— Благодаря ви, но не мога да остана. Бях извън страната доста дълго и сега трябва да свърша много неща.

— Разбира се, че е така — съгласи се тя и усмивката й изчезна. — Как не ме е срам, че се опитвам да ви задържа! Благодарна съм ви, че доведохте сестра ми. Скоро ли ще се видите с лорд Тарли?

— Без съмнение.

— Чудесно. Моля ви, изпратете му най-добрите ми пожелания. Всичко хубаво и на вас.

Джесика остави ръкавиците до себе си, на канапето с флорални мотиви.

— Бих искала да остана при теб известно време. Липсваше ми.

— Тревожиш се за мен, а не трябва — възропта Хестър.

— Напротив, желанието ми е напълно егоистично — увери я спокойно Джесика. — Кой друг би ми помогнал да планирам сватбата си, ако не ти?

Хестър премигна.

— Моля? Сватба ли каза?

— Точно така.

На устните на Джесика трепна усмивка и тя се обърна към Алистър. Той не можеше да откъсне поглед от нея, не и когато го гледаше по този начин. На лицето й бе изписана любовта й към него — открито и без задръжки. Буца заседна в гърлото му.

— Ще се омъжваш за Алистър Колфийлд? — извика Хестър.

Той усети по тона й колко е шокирана и трепна вътрешно. Но тя се изправи бързо и го прегърна.

— Казах ти — прошепна Джесика от другия край на стаята. Очите й бяха светнали и пълни със сълзи.

Алистър се отпусна, чувство на облекчение замени напрежението му. Отвърна на прегръдката на Хестър и усети, че тя е само кожа и кости.

 

 

След като напусна дома на Регмънт, Алистър се отправи директно към клуб „Ремингтън“. Имаше нужда от едно питие, може би и от повече.

Беше му ужасно трудно да се раздели с Джесика. Тук, в Лондон, всичко беше против тях, отвсякъде щяха да се опитват да ги разделят. Когато бяха заедно, имаше чувството, че могат да се справят с всичко. Но щом се разделяха, несигурността го караше да се страхува, че ще се случи най-лошото.

Прекрачи прага на двойната входна врата, премина през залата за хазарт и влезе в големия салон отзад. Плъзна поглед по лицата на посетителите, преди да забележи свободна маса в далечния ъгъл. За съжаление, брат му Алберт не беше сред присъстващите. Колкото по-скоро уведомеше семейството за годежа си, толкова по-скоро можеше да предприеме необходимите стъпки, за да изолира останалата част от света от личния си живот. Щом Джесика станеше негова съпруга, обществото, заедно с досадните си мнения и морал, можеше да върви по дяволите. Някои институции все още се считаха за свещени. Бракът беше сред тях и на никого не му влизаше в работата какво прави един съпруг със съпругата си.

Докато прекосяваше помещението, усети, че много хора са вперили поглед в него. Кимна сдържано на тези, които познаваше по работа, и пренебрегна останалите. Отиде до бара, поръча си уиски и помоли да му донесат перо, мастило и хартия. Първо провериха документите му, които доказваха, че е член на клуба, и това му напомни колко отдавна се е откъснал от светския живот в Лондон. Отиде на тихото местенце, което бе забелязал по-рано, и се настани в дълбоко кожено кресло.

— По дяволите! — изруга тихо и вдигна чашата до устните си.

Усещаше множество втренчени погледи, но не можеше да разбере с какво е предизвикал този интерес. Дори огледа облеклото си, за да провери дали нещо не е наред с него.

След като не откри никаква видима причина за любопитството на околните, Алистър обходи с предизвикателен поглед присъстващите в салона. Приканваше ги да дойдат при него, вместо да го наблюдават скришом. За негова най-голяма изненада обаче, някои от господата му се усмихнаха и му махнаха с ръка, сякаш са стари приятели. Лошото му настроение бързо отмина, заменено от все по-нарастващо объркване. Алистър се изправи с облекчение, когато забеляза в салона да влиза позната висока фигура.

Майкъл го забеляза. Ококори очи учудено, премина през помещението с бърза крачка и го стисна здраво в прегръдка.

— Да не би всички да са полудели? — попита възмутено Алистър и дръпна едната си ръка встрани, за да не разлее уискито по гърба на приятеля си.

— Как си? — попита Майкъл, огледа го внимателно и хвърли многозначителен поглед на мъжа зад бара.

— Жив, както виждаш.

— Е, и това е нещо, нали?

— Разбира се.

Седнаха, а малко по-късно барманът донесе чаша и я сложи пред Майкъл.

— Очаквах да се появиш най-рано след няколко месеца — каза той.

— Щеше да е чудесно, но след като лейди Тарли научи, че сестра й очаква дете, пожела веднага да се прибере вкъщи.

Майкъл си пое рязко въздух, но не каза нищо.

Алистър отпи от чашата си, много добре знаеше как се чувства мъж, който копнее за чужда жена.

— Лейди Регмънт ти изпраща поздрави. Изглежда, много държеше да те намеря и да ти предам думите й.

— Най-вероятно си е мислила, че двамата с теб имаме много общо в момента.

— Защото и двамата обичаме жени от семейство Шефилд? Какво се очаква от нас, да си обменяме записки ли?

Майкъл замръзна.

— Какво каза?

— Хайде, стига. От години знам какви чувства изпитваш към сестрата на Джесика. И твоето лице като това на Джес издава всичко.

— „Джес“ ли каза? Какво, по дяволите, става? — попита Майкъл и постави решително чашата си върху дървения плот на масата. — Кажи ми, моля те, че мозъкът ти не е омекнал чак толкова и не играеш игрички с вдовицата на брат ми!

— Никога не бих го направил.

Майкъл въздъхна с облекчение.

— Обаче — продължи Алистър — игричките, които играя с годеницата си, са си само моя работа.

— Боже мой, Алистър…

Майкъл впери поглед в него и остана така дълго време, след което обърна чашата си на една глътка. Направи знак да му донесат още едно питие.

— Какво си въобразяваш, че правиш? Джесика не е от жените, към които човек би могъл да подходи несериозно. Дори след брак положението и средствата ти не биха били достатъчни, за да я направят щастлива. Трябва да си внимателен и дискретен…

— Или просто достатъчно упорит.

— Не се шегувай!

— Изобщо не е шега, Тарли.

Алистър започна да върти чашата си в ръка и отново огледа хората наоколо. Много добре съзнаваше, че повечето от тях ще разсъждават като Майкъл — че Джесика би се чувствала много по-добре с друг мъж.

— Обичам я още от времето, когато с теб бяхме момчета. Тогава си мислех, че е безупречна, че е единственото идеално нещо на този свят, което може да спаси грешната ми душа.

— Спести ми поезията си. Не ми се прави на Байрон.

Алистър се усмихна — настроението му се подобри, като си помисли за Джесика. Щеше да се ожени за най-блестящия диамант; за жена, която бе толкова съвършена, че сърцето го заболяваше, като се сети за нея. Всеки мъж в салона знаеше колко е безценна тя, а ето че Джес принадлежеше на него.

— После научих, че именно недостатъците ни правят идеални един за друг. Искам до края на живота си да живея в блаженство със съпругата си и да не поглеждам никоя друга.

— И какво казва Мастерсън по въпроса?

— Изобщо не ме интересува.

— Какво мисли майка ти тогава? — предизвика го Майкъл. — Може би според нея това е възможност вие с негова светлост най-после да намерите общ език. Джесика не може да има деца, Алистър. Това е сигурно.

— Знам. И е без значение.

— Не можеш да си толкова отмъстителен. Знам, че двамата с баща ти никога не сте се разбирали, но тук става въпрос за нещо много по-важно.

Барманът постави пълна чаша пред Майкъл, но Алистър я грабна пръв и изпи съдържанието й.

— Главата ти се е размътила от много работа — заяви и избърса устата си.

— Сега трябва да вземаш отговорни решения, защото те ще повлияят на поколения наред…

— Дявол да го вземе, дай да изясним нещо… Ти възразяваш срещу женитбата ми с Джесика не защото смяташ, че съм неподходящ за нея или защото характерите ни са несъвместими, а понеже вярваш, че съм длъжен да оставя поколение?

— Отговорността е досадно нещо, нали? — отвърна Майкъл с изненадваща горчивина в гласа.

— Явно стресът те е побъркал след смъртта на брат ти. Проклет да съм, ако се откажа от единственото нещо на този свят, без което не мога да живея, само за да направя жалък опит да бъда приет, като създам потомство.

— Няма значение дали ще се опиташ да преодолееш разрива с баща си, сега за теб най-важното е да изпълниш дълга си към титлата.

Алистър реши, че най-разумно ще е да стане и да си тръгне. В противен случай всеки момент можеше да удуши най-добрия си приятел. Въпреки че Майкъл нямаше представа за подробностите около произхода му, в момента приказваше пълни глупости.

— Отговорността за продължаването на родословното ни дърво никога не е била моя, нито пък някога ще бъде.

Майкъл наклони глава и присви очи. Изведнъж на лицето му се изписа нещо, много подобно на ужас.

— Боже мой!… Ама ти май не знаеш?

 

 

— Алистър Колфийлд — повтори Хестър и поклати глава. — Никога нямаше да се досетя. Двамата винаги сте се държали толкова хладно и резервирано един към друг. Все си мислех, че не го харесваш особено.

Джесика сви рамене небрежно и леко смутено.

— Той се е променил, но по-важното е, че притежава такава дълбочина на характера, която човек не би могъл да забележи, ако самият той не му я разкрие. И трябва да призная, че винаги съм го смятала за много привлекателен физически.

— Че коя жена не го намира за привлекателен? — каза Хестър и се наведе към сестра си, сякаш възнамеряваше да й сподели съкровена тайна. — В него има очарователна порочност. Нещо грешно и упадъчно. Пък и виж само какъв огромен и силен мъж е станал! По-красив е от всякога, а още като млад беше изключително привлекателен. Трудно е да откъснеш поглед от него.

— Знам. Ужасно съм заслепена. Честно казано, трябва да се омъжа за него, или ще изпадна в неудобното положение да го зяпам глупаво като влюбена крава.

Сестра й се поизправи и наля още чай.

— Погледът, с който те гледа, е доста неприличен. Преспа ли с него вече?

— Хестър!

— Направила си го! — Отметна глава и се разсмя, с което напомни на Джес за енергичното момиче, което сестра й беше преди много години. — И? Трябва да знам дали е толкова добър в леглото, колкото подсказва външността му.

Само като се сети за Алистър, Джес цялата настръхна.

— Как стигна до заключението, че съм била с него? Възможно е да се е държал като истински джентълмен.

— Алистър Колфийлд? Докато сте били на кораб заедно безкрайно дълго време? — Хестър се засмя така сладко, че гласът й прозвуча като камбанка. — Може би друг мъж би могъл да го стори. Но не и негодник като него. И какво ще кажеш?

— Ами, той е точно толкова възхитителен, колкото изглежда.

— Знаех си! — Хестър се усмихна, докато отпиваше от чашата си. — Толкова се радвам за теб, Джес.

Джесика също искаше да се радва за сестра си, но обстоятелствата не го предполагаха. Хестър изглеждаше прекалено слаба и крехка, а бе по средата на бременността си.

— Как са нещата между теб и Регмънт?

— Той е също толкова съвършен в леглото — отвърна Хестър с едва доловима горчивина в гласа. — Всъщност е дори прекалено умел. Нито един мъж не би трябвало да познава женското тяло така добре.

— Изневерява ли ти?

По-младата жена остави чашата и се загледа замислено.

— Нямам представа. Дори да е така, желанието му към мен не е намаляло ни най-малко.

Последва дълго мълчание, по време на което Джес се опитваше да разбере каква болка таи сестра й.

— Хестър — започна най-накрая, — моля те, кажи ми какво не е наред. Отслабнала си прекалено много. Ами бебето, на него му е необходима достатъчно храна, за да порасне пълничко и здраво.

— Сега, когато ти си тук, ще се храня повече.

— А когато ме няма? — попита Джес и се изправи.

Закрачи нервно из стаята от безпокойство — лош навик, който баща й се бе опитал да изтръгне от нея с бой, докато беше малка.

— Променила си се — отбеляза Хестър.

— Ти също — отвърна Джес и посочи лимоновите кифлички, които стояха недокоснати върху подноса. — Знам, че обожаваш тези кифлички. Те са ти любими. Винаги се тъпчеш с тях и им слагаш толкова много сметана, че пада по пръстите ти, когато си отхапеш. А сега не си ги докоснала. Не ги и поглеждаш даже.

— Не съм гладна.

— Сигурна съм, че детето е гладно.

Хестър потръпна и Джес се почувства ужасно, но нещо трябваше да се направи. Върна се при сестра си, падна на колене и хвана ръцете й. Отчаянието й стана още по-голямо, когато забеляза, че са слаби като на скелет.

— Кажи ми, болна ли си? Преглеждал ли те е лекар? Или има друго? Регмънт ли? Страхуваш се да ми кажеш, защото аз първа ти заговорих за него, така ли? Кажи ми, Хестър. Моля те!

Сестра й, която до този момент задържаше дъха си, изведнъж въздъхна шумно.

— Бракът ми вече не е щастлив.

— О, Хестър! — Сърцето на Джесика се късаше. — Какво се случи? Скарахте ли се? Възможно ли е все пак да спасите брака си?

— Преди се надявах, че е възможно. Ако бях силна като теб, можеше и сега да стане. Слабостта ми го вбесява.

— Ти не си слаба.

— Напротив, слаба съм. Когато баща ни насочеше гнева си към мен и ти застанеше помежду ни, аз ти позволявах да го направиш. Бях благодарна, че бият теб с пръчката, а не мен. — Хестър сякаш всеки миг щеше да заплаче. — По дяволите, наистина бях благодарна.

— Та ти беше д-дете! — Джес заекна, докато се опитваше да потисне сълзите си. — Беше много мъдро от твоя страна да ме оставиш да се намеся. Би било пълна глупост да постъпиш иначе.

— Може би, но щеше да е проява на смелост.

Очите на Хестър бяха като огромни зелени езера насред бледото й лице. Ружът, който си бе сложила, за да си придаде здрав вид, изглеждаше нелепо върху бледата й кожа. С него приличаше на карикатура на напудрена баронеса с перука от отдавна отминали времена.

— Сега имам нужда от смелост и не знам откъде да я намеря.

— Ще ти помогна — обеща Джес и леко стисна ръката й. — Ще я намерим заедно. А що се отнася до мъжа ти, сигурна съм, че се тревожи ужасно за теб. След като види, че възстановяваш силите си, отношенията ви ще се оправят. Съвсем естествено е жената да е унила и меланхолична по време на бременността, но на Регмънт навярно му е трудно да го разбере, нали е мъж. Ние с теб ще трябва да го обучим.

Хестър се усмихна и сложи ръка на бузата на сестра си.

— Толкова съжалявам, че не можеш да имаш деца, Джес. Щеше да си прекрасна майка. Много по-добра от мен.

— Глупости! Ти ще станеш грижовна майка, а аз — горда леля.

— Годеникът ти те обича много.

— Мисля, че наистина е така — съгласи се Джес и опря буза в коляното на Хестър. — Изглежда, не може да го изрече на глас, но го усещам от начина, по който ме докосва. Чувам го в гласа му, когато ми говори.

— Разбира се, че те обожава, а желанието, което изпитва, е несъмнено. — Хестър погали Джесика с хладни пръсти. — Всички жени в Англия ще ти завиждат. Алистър Колфийлд е богат, невероятно красив и луд по теб. Като добавим и титлата му на маркиз, нито една жена не би се поколебала да те убие, за да заеме мястото ти!

Джес вдигна глава и се засмя.

— Мечтите ти отиват твърде далече. Той никога няма да наследи титлата.

Хестър премигна. Отвори широко очи и в тях се появи нещо, подобно на ужас.

— Боже мой… Ама ти май не знаеш?!