Силвия Дей
Седем години копнеж (14)

Глава 12

Джесика се разхождаше по палубата, хванала Бет под ръка. Океанският бриз беше силен и изпъваше платната, така че корабът се носеше бързо към крайната цел на пътуването им. И все пак на Бет й се струваше, че не се движат достатъчно бързо.

— Океанът и този кораб вече почнаха да ми омръзват — оплака се тя. — А трябва да изтърпим още няколко седмици.

— Не е чак толкова зле — възрази Джесика.

Прислужницата я погледна със закачлива усмивка.

— Е, на кораба има много красив човек, който да отвлича вниманието ви…

— Никога не бих признала подобно нещо — направи се на невинна Джес.

Взаимоотношенията й с Алистър бяха помогнали на Джесика да осъзнае силата на увлечението, което повечето жени изпитват в младежките си години. Подобно нещо не й се бе случвало до този момент. Твърде често мислеше за Алистър — както в будно състояние, така и по време на сън.

— Припомни ми за твоя човек в Ямайка — помоли я Джес с надеждата, че така ще успее да се откъсне от собствените си мисли.

— Ааа… за моя Хари ли? Много сладък и буен е. Бих казала, че доста си го бива.

— Колко си палава — засмя се Джес.

— Понякога — съгласи се Бет без капка срам.

— Сладък и буен, така ли? Никой не ми е казвал, че трябва да ценя тези качества.

— Вие и сама знаете достатъчно, за да оплетете най-красивия господин, който някога съм виждала — отвърна Бет. — Но разбира се, колкото по-хубав е мъжът, толкова по-трудно е за жената до него.

— Така ли? Защо?

— Хората се отнасят по-различно към красивите мъже. От тях се очаква повече, отколкото от останалите, и същевременно по-малко. Някои неща им се прощават, докато за други от тях се изисква повече — продължи Бет и погледна към господарката си. — Не искам да проявя неуважение, милейди, но мисля, че трябва да сте наясно.

Джес кимна. Много добре го знаеше.

— А резултатът — продължи да й обяснява Бет — са мъже, които имат по-голяма свобода на действие и по-малко се интересуват от последствията. На тях много често им се прощава. А пък ние, жените, така или иначе не можем да спрем да им обръщаме внимание, което твърде често ни наранява. Аз лично, ако трябва да избирам между двама мъже — единия красив и чаровен, а другия сладък и буен — бих избрала сладкия. Знам, че с него ще съм много по-щастлива.

— Ти си мъдра жена, Бет.

Прислужницата сви рамене:

— Това е трудно научен урок. Макар че, честно казано, сигурно бих нарушила правилата си заради господин Колфийлд. Има красиви мъже, а има и такива, които направо те карат да настръхнеш цялата. Което е съвсем друго.

— Да, той наистина въздейства така, нали?

Затова беше дяволски трудно човек да му устои и да се замисли върху последствията, до които би довела връзката с него. Джесика все още не бе открила аргументите, които да оправдаят риска. Няколко часа удоволствие едва ли си заслужаваха.

— Не се мръщете, милейди. В безопасност сте.

Джес, която изобщо не се чувстваше „в безопасност“, погледна камериерката си с любопитство.

— В какъв смисъл?

— Твърде рано е. Вие все още тъгувате. Когато сърцето ни все още страда, намираме някого, който ни помага да забравим болката. Но един ден, когато вече нямаме нужда от забравата, го пускаме да си отиде. Когато този момент настъпи, ще се сбогувате с господин Колфийлд с благодарност и без съжаление. Така успяваме да преодолеем раздялата с мъжете си ние, жените.

— Наистина ли?

На Джес много й допадна мисълта, че няма опасност да се привърже по-дълбоко към Алистър Колфийлд. Едновременно я озадачаваше… и я караше да изпитва облекчение.

— Ами… този, който се възстановява от загубата, не може да изпита болка, защото в процеса на излекуване сърцето образува черупка около себе си, също като мида. Докато стане достатъчно силно, за да е способно да обича отново. — Бет стисна ръката на Джес и продължи: — Аз на ваше място не бих се безпокоила много за господин Колфийлд, милейди. В него има нещо особено. От опит знам, че мъжете, които се държат по този начин, отдавна са си изградили предпазна черупка. Харесва им да са вътре в нея и нямат намерение да излязат.

До кърмата притича дете. Неочакваната гледка така стресна Джес, че тя забрави какво искаше да каже. Момчето изглеждаше на не повече от единайсет години, имаше перчем от руси къдрици и по детски закръглени бузи. Тичаше към кормчията, когато някой подложи обут в ботуш крак пред него. Малкият се препъна, падна по лице и изпищя от болка.

Ужасена от жестокостта, на която бе станала свидетел, Джес се ядоса. Гневът й се засили още повече, когато видя, че мъжът, който бе спънал момчето, го дръпна грубо и му удари шамар. След това продължи да му се кара, като използваше толкова груби думи, че тя самата се изчерви. Момчето трепереше, изправено пред необуздания гняв на възрастния, но изведнъж вирна смело брадичка.

В този момент Джесика съвсем ясно си спомни как се чувства човек на негово място. Върна се отново в миналото, когато страхът и надигащата се паника я обземаха напълно и тя с ужас очакваше да получи следващия удар. Защото винаги имаше следващ удар. Безумната ярост, която обземаше хора като баща й и този непознат на кораба, подхранваше сама себе си и ставаше все по-силна, докато физическото изтощение на насилниците ги спреше да нанесат още по-голяма болка.

Джесика не можеше да стои безучастна, пусна ръката на Бет и се запъти натам.

— Вие, сър!

Морякът беше така погълнат от това, което правеше, че не я чу. Джес извика още веднъж, този път по-високо, и така привлече вниманието на друг мъж от екипажа, който сбута първия по рамото, за да го накара да се обърне.

Джесика се спря пред двамата.

— Сър, не мога да приема такова отношение към дете. Има по-добри начини да наложите дисциплина.

Мъжът я изгледа със студените си тъмни очи.

— Това не ти влиза в работата.

— Внимавай как се държиш с нейна светлост! — скара му се Бет, а той изръмжа нещо срещу нея.

Джес отлично разпознаваше погледа. Кръвта на този мъж кипеше от омраза и той търсеше отдушник. Колко тъжно бе, че има толкова много мъже като баща й. Мъже, на които им липсват разумът и волята да се освободят от онова, което ги измъчва, без да нараняват околните. Знаеха единствено да изливат омразата си върху другите и бяха толкова морално пропаднали, че изпитваха удоволствие от това.

— Не знаете как се управлява екипажът на кораб, ваша светлост — каза мъжът и й се усмихна подигравателно. — А докато разберете, по-добре оставете на мен да ви изуча как се оцелява в морето.

Останалите мъже бавно взеха да се събират около тях и това още повече увеличи тревогата на Джесика.

— Науча — поправи го тя, като се бореше с толкова силно нервно напрежение, че чак раменете и врата я боляха. — Обучението е еднакво във всички занаяти. Вие обаче не се справяте добре с него.

Мъжът вкара ръце в джобовете си и започна да се люлее на пети и да се усмихва студено през гъстата си червена брада.

— Когато на моряк му се каже да отиде да донесе нещо, по-добре да не забравя какво точно е то.

— Но той е още д-дете! — възрази Джес. Гласът й изплющя и я удари като камшик. Несъзнателно се отдръпна едва.

Нещо в нея се пречупи, когато осъзна, че безценното й и толкова трудно постигнато самообладание е толкова крехко и чупливо. Успяла бе да се самоубеди, че ако на тези години се изправи срещу насилник, ще успее да спре действията му — нещо, което не можеше да стори като дете. Вярваше, че вече е по-силна и ще съумее да каже онези тежки думи, които таеше в себе си от малка. Но ето че в момента стоеше тук със свит стомах и изправен гръб и цялата се тресеше от напрежение.

— Момчето е преди всичко моряк. — Мъжът се протегна, хвана хлапето за косата и го дръпна силно. То се препъна и извика тихо. — Трябва да си изкарва прехраната и да не се пречка на другите.

Джесика преглътна и се опита да потисне страха си.

— Доколкото видях, вие препречихте пътя му.

— Лейди Тарли. — Джес се обърна, когато чу гласа на Алистър.

Моряците, които се мотаеха наоколо, му сториха път да мине и на кораба настъпи тишина. Цялостното му поведение предизвикваше внимание и уважение. Джес отпусна юмруците си, но после пак ги сви, завладяна от отчаяние. Не трябваше да се нуждае от присъствието на друг човек, за да е спокойна, но явно беше така, което я накара да се почувства слаба и безпомощна.

— Да, господин Колфийлд?

Алистър впери внимателен поглед в лицето й.

— Имате ли нужда от помощта ми?

За момент Джес се поколеба какво да отговори, но след това каза:

— Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се — отвърна той и погледна насъбралите се хора. — Връщайте се на работа.

Моряците бързо започнаха да се разотиват.

Алистър посочи мъжа, който бе ядосал Джес.

— Ти.

Мъжът свали протритата си шапка.

— Да, господин Колфийлд?

Промяната, която настъпи в Алистър, бе поразителна. Сините му очи станаха толкова студени, че Джес потрепери. Спомняше си този хладен, безразличен поглед от младостта им, ледената безпощадност, която привличаше както жените, така и безразсъдните комарджии.

— Внимавай как се отнасяш към младия моряк — предупреди го остро Алистър. — На своя кораб не допускам грубо отношение към деца.

Силно възхищение и удовлетвореност обзеха Джес. Явно докато е приближавал, Алистър бе видял достатъчно, за да разбере какъв е проблемът. А мнението му по въпроса означаваше много за нея.

Джесика протегна ръка към момчето и предложи:

— Може би трябва да дойде с нас?

Детето ококори широко очи, в тях имаше повече ужас, отколкото по време на побоя. Поклати глава силно и пристъпи към останалите мъже.

За момент Джесика се обърка. Очакваше от него благодарност и облекчение. След това проумя какво става. Един от най-трудните уроци, които бе научила в детството си, беше, че отлагането на неизбежното в крайна сметка води до още по-голямо наказание.

Очите й пареха от напиращите сълзи. Изпитваше жалост както към детето пред нея, така и към малкото момиче, което самата тя бе някога. Само бе направила живота на момчето още по-тежък.

Без да чака Алистър, Джесика се обърна и тръгна към стълбата, която водеше към каютите. Усети ръката му на гърба си и очите й се замъглиха. Остави го да я води — беше му благодарна, че я отвежда от палубата. Двамата останаха сами зад затворената врата на каютата му.

Въпреки разсеяността си и замъглените от сълзи очи тя веднага я позна по миризмата. Неподражаемият мъжки аромат на Алистър изпълни въздуха и Джес усети, че й става горещо.

По размер и мебелировка помещението много приличаше на собствената й каюта, но на негова територия Джесика се чувстваше по-различно. Сетивата й се изостриха в предчувствие за плътско изживяване.

Въздъхна дълбоко, стиснала ръце — бореше се сама със себе си. Не се бе освободила от баща си, както предполагаше. И сега вече знаеше, че никога няма да успее да го стори.

— Джесика? — Алистър я заобиколи и застана пред нея. Тя усети дъха му. — По дяволите! Не плачи.

Опита се да се дръпне настрани, но той я хвана и я притисна до силното си мускулесто тяло. Джес допря буза до мекия плат на дрехата му. Сърцето му биеше силно и равномерно.

— Кажи ми какво има — подкани я Алистър.

— Този мъж ми е изключително противен. Държи се долно и изобщо не съжалява за постъпките си. Много добре знам какъв е. Истинско животно. Най-добре да се отървеш от него.

След думите й настъпи дълго мълчание, дишането на Алистър бе прекалено равномерно, за да е нормално. Вече го познаваше достатъчно добре и знаеше, че в момента преценява какво се крие зад тревогата й и каква е причината за нея.

— Ще си поговоря с капитан Смит. Мъжът ще бъде освободен на пристанището. — Алистър погали извивката на гърба й.

Джесика се изправи и се отдръпна. Този мъж предизвикваше у нея желание да се обляга на него не само във физическия смисъл. А и по много по-опасен начин…

— Джес…

Почувства се още по-объркана, щом чу свойското му обръщение.

— Може би ще ти се отрази добре да поговорим за причините, поради които си толкова разстроена.

— С теб ли? — попита с насмешка и в желанието си да се отбранява насочи неприязънта си към него. — Смяташ, че трябва да се разголя пред непознат?

Алистър прие сърдития й тон толкова добронамерено, че тя се засрами.

— Може би съм най-добрият ти избор — отвърна той спокойно. — Аз съм безпристрастен слушател, за чието тъмно минало знаеш много. И дори да бях склонен да разпространявам тази информация безразборно, което знаеш, че няма да направя, в момента се намирам далеч от всеки, който би могъл да я използва срещу теб.

— Това е последното, което бих искала да обсъждам — заяви Джесика и се запъти към вратата.

Алистър застана пред нея и скръсти ръце. Начинът, по който се опита да я задържи, развали още повече и без това лошото й настроение.

— Възнамеряваш да ме задържиш ли?

Красивата извивка на устните му бе неговото мълчаливо предизвикателство. Но за разлика от подигравателното отношение на моряка, поведението на Алистър й вдъхна сили.

— В момента си много уязвима — каза й. — Ще останеш при мен, докато се почувстваш по-добре.

Сети се за казаното от Бет преди малко. Значението, което Алистър влагаше, може и да беше съвсем различно, но думите му бяха почти същите. Благодарение на по-големия опит на прислужницата си Джес вече знаеше защо толкова я привлича изкушението Алистър Колфийлд. Но все още не можеше да разбере какво ще спечели той в замяна.

— Защо се безпокоиш за мен?

— Ти си ми любовница, Джес.

— Все още не.

— Сексът вече е само въпрос на формалност — каза й с тих и задушевен глас. — Това, което се случва между нас, винаги е било неизбежно. А аз не съм човек, който се задоволява с малко. Трябва да имам всичко. И доброто, и лошото.

— Очакваш просто да излея всичко пред теб? — Думите й прозвучаха накъсано заради внезапно обзелия я копнеж. — Няма ли да ме направи това същата като онзи груб моряк? Да принудя друг човек да понесе бремето на личните ми тревоги?

Алистър направи крачка към нея.

— За разлика от момчето, аз мога да поема това бреме. Нещо повече, искам да го поема. Искам всяка частица от теб.

— Защо?

— Защото желанието ми към теб не знае граници, а ти също не трябва да се ограничаваш. По никакъв начин.

На Джес й идеше да започне да крачи напред-назад, но благодарение на дългото си обучение се въздържа. Дамите не крачат нервно напред-назад. Не излъчват нищо, освен ведрост и спокойствие. Те съществуват, за да облекчават бремето на мъжете, а не да допринасят за него.

И въпреки това Алистър Колфийлд — най-мъжественият от всичките й познати — беше единственият човек, с когото се чувстваше способна да сподели и най-мрачните сенки в душата си. Бе сигурна, макар да не знаеше на какво се дължи тази сигурност, че той няма да си помисли нищо лошо за нея, за разлика от другите, нито пък ще промени държанието си. Алистър познаваше тъмните страни на живота. Беше живял с тях, беше ги приел и този житейски опит, изглежда, го бе направил по-силен. Джесика все още се изумяваше, щом си помислеше колко амбициозен е бил, колко безскрупулно съсредоточен е бил върху целите си, колко готов е бил да загуби благоволението на обществото, за да преуспее и да стане самостоятелен.

Бил е прекалено млад, когато вродената му чувственост и красота са го превърнали в обект на похотливите интереси на хора с нисък морал. Знаел е, че сам трябва да се погрижи за бъдещето си, така че се е опитал да извлече възможно повече преимущества от неблагоприятните обстоятелства. Но какво ли му е струвало това?

— Джесика, защо ме гледаш така, за какво си мислиш?

Беше вперила поглед в него, прехласната от тъмната му красота и опасността, която излъчваше. Нямаше необходимия опит, за да определи какво точно е онова особено нещо, за което Бет бе споменала, но беше жена и притежаваше всички първични инстинкти на нежния пол. Алистър излъчваше неподправена чувственост, която бе направо опияняваща. Когато не беше с него, ужасно много й се искаше да са заедно. През последната седмица задълбочаването на това желание я плашеше, тъй като много добре съзнаваше, че между тях не може да се получи дълготрайна връзка.

Нейният свят беше друг, съвсем различен от неговия. За кратко пътищата им се бяха преплели, но скоро щяха пак да се разделят. Джесика не можеше да остане на Антилските острови завинаги, а той нямаше дълго да изтърпи лондонското общество, дори сега да твърдеше обратното. Не само желанието му към нея не знаеше граници. Алистър беше смел и дързък, силен и изпълнен с живот. Висшето общество, чийто морал тя самата въплъщаваше благодарение на обучението си, щеше много скоро да го задуши и отегчи.

Не, тя нямаше опита на Бет, но Алистър — да. Той също бе споменал, че връзката им няма да продължи дълго. Щеше да започне и да приключи еднакво бързо. Между тях щяха да останат само най-нежни чувства и благодарност. Джес трябваше да се довери на здравия им разум.

— Възхищавам ти се — отвърна.

Алистър не помръдна, но Джесика усети как той замря.

— След всичко, което знаеш за мен?

— Да.

Настъпи тежко мълчание.

— Ти си единственият човек, който знае за миналите ми прегрешения и въпреки това ми казва подобно нещо.

— Не се поколеба да бъдеш честен с мен. Трябва да си имал известна вяра, че съм широко скроен човек.

— Имах своите съмнения — призна той напрегнато. — Но да, наистина вярвах, че е по-вероятно да пренебрегнеш греховете ми, отколкото да ме упрекнеш за тях.

Нещо топло и нежно запълни празнотата, която Джесика усещаше в гърдите си доскоро.

— Аз самата не вярвах, че съм способна на това.

Не намираше думи да обясни какво усеща. Победоносното чувство в нея нямаше нищо общо с поражението, което бе изпитала, когато си тръгна от палубата. Струваше й се невъзможно две толкова различни емоции да следват така бързо една след друга.

Разумът й не бе накърнен. Решението й не зависеше от друг, освен нея.

Наистина, тялото й бе понесло щети, а страхът понякога светкавично обземаше съзнанието й. Но разумът й си оставаше незасегнат. Тя можеше да прецени Алистър, като излезе от строгите критерии, към които й бе втълпявано да се придържа. Въпреки огромните си усилия баща й се бе провалил, защото Джесика не разсъждаваше като него. В нея имаше кътчета, които не бе успял да достигне. Усещането за свобода, което това откритие й даде, бе изключително дълбоко и разтърсващо. И тъкмо Алистър го бе направил възможно. Ако не беше той, Джес навярно никога нямаше да се изправи пред този избор, който й донесе просветление. Никога досега пред нея не бе стояла възможността да приеме нещо, което за другите би било неприемливо. Такива решения бяха невъзможни за хора като Джесика.

Алистър стоеше неподвижен като статуя и не помръдваше, докато нейният свят се преобърна наопаки.

Разбра какво се крие отвъд красивата му външност — той все още не бе приел собствения си избор. Не и по начина, по който с готовност бе приел нея.

Много внимателно развърза панделките на бонето си, свали го от главата си и го постави на стола. Отправи се към вратата, мина покрай Алистър, който се извърна да я погледне, но не я спря. Знаеше, че той ще я последва, ако реши да си тръгне, и си помисли каква щастливка е.

Пусна овалното резе и чу зад гърба си как Алистър си поема шумно въздух.

Джес отиде до леглото и седна внимателно на ръба му.

Потръпна в трескаво очакване от похотливото изражение, което се появи на красивото му лице. Но то бързо изчезна и Алистър доби суров вид.

— Във връзка с нашия облог — започна той и скръсти ръце на гърба си, — трябва да ти напомня колко нередно е присъствието ти в заключената ми каюта.

На устните й се появи широка усмивка. До този момент не бяха имали възможност да играят обърнатите си роли, както се бяха договорили.

— Приличам ли ти на човек, който се интересува какво е редно и какво не?

— Замисли ли се какви могат да бъдат последствията?

Да усети ръцете му по тялото си. Устата му. Грубите му, но умели действия, които й доставяха толкова удоволствие. Имаше нужда от тази близост. Изпитваше огромна обич към него и благодарност за промените, които бе предизвикал в живота й.

— О, да, обмислих всички последствия.

В очите му пламна огън, когато чу задъхания й отговор.

— Би трябвало да ги изброя, за да съм сигурен, че ги разбираш.

— Недей — спря го Джес. — Моля те, без игрички и облози. Не сега.

— Кажи ми защо отстъпи така изведнъж.

— А защо не?

— Защо точно сега? Отправих ти покана да дойдеш в каютата ми и ти дни наред не й обърна внимание. Само преди секунди се опита да си тръгнеш. Какво предизвика такава бърза промяна? Искаш да забравиш ли? Допускаш, че сексът с мен действа също толкова добре, колкото виното? Трябва да те предупредя, че аз не съм от такава добра реколта като него.

— Нямам желание да забравям каквото и да било. Всъщност бих искала да запомня всяка секунда от този ден.

Алистър остана безизразен, но въздухът около него сякаш се раздвижи.

— Чувствам те много близък — заяви Джесика. — Но не достатъчно. Ако се съблечем, значително ще променим нещата.

— Не искам да си прекалено напрегната или пък наранена.

— Не съм. Вече не.

Вниманието към нея говореше толкова много за намеренията му. Ако искаше само секс, нямаше да се тревожи толкова защо тя му се предлага.

— Не е ли достатъчно, че те искам? Трябва ли да има и друго?

— Не съм готов да спра, както сторих предния път. Посред бял ден е. Ще минат часове и някой ще започне да те търси. Ако не друг, то поне камериерката ти и прислужникът ми ще разберат какво е станало. Може и да не са само те, ако се увлечем и някой ни чуе.

Джесика го изгледа внимателно.

— Опитваш се да ме разубедиш. Може би ти си този, който е променил решението си?

Знаеше, че не е вярно, разбираше го от неприличния му поглед, но не можеше да разбере защо той разсъждава по този начин.

— Искам те от толкова дълго — каза дрезгаво Алистър. — Вече дори не си спомням какво е да живея без този копнеж. Но ти трябва да осъзнаваш какво правиш. Искам добре да си помислиш коя си, къде си и кой съм аз. Помисли си какво ще стане, след като веднъж прекрачим границата. Помисли се как ще излезеш от тази каюта — разрошена и добре изчукана. Помисли си как ще седнеш срещу мен на масата за вечеря, заобиколена от други мъже, които в момента, в който те погледнат, ще разберат, че съм те чукал здраво в продължение на часове.

Грубостта му я разтърси физически и Джесика с изненада установи, че се възбужда още повече — нещо, което никога не бе очаквала. Лицето й пламна. Пред нея не стоеше нежен любовник. А мъж, прочут с острия си ум, чийто език можеше да омайва и посича еднакво умело. Мъж, който би направил всичко, за да постигне онова, което иска.

А сега искаше нея. Разклатеното й самочувствие доби сила от този факт.

Алистър прекоси стаята и застана пред Джесика.

— Трябва да знаеш какво правиш тук — повтори с твърд, груб глас. — Мога да чакам, докато си готова.

— Не искам да чакам повече. — Изправи се бързо и посочи най-близкия стол. — Седнете, господин Колфийлд. Време е да бъдете мой.