Силвия Дей
Седем години копнеж (25)

Глава 23

Неоспорим факт е, че носенето на маска освобождава човек от всякакви задръжки.

Алистър отново и отново си го припомняше, докато стоеше до дорийската колона в балната зала на семейство Тредмор и се опитваше да се справи с тълпата от гости, които се надпреварваха да го поздравяват. Често се изкушаваше да постави ръка върху писмото в джоба си, но успяваше да се въздържи. Думите на Джесика, скрити в него, му даваха силата и търпението да разговаря с прекомерно любезните и добронамерени гости, които горяха от желание да направят хубаво впечатление на бъдещия херцог Мастерсън. Очевидно не съзнаваха колко добра памет има Алистър. Той много добре помнеше кои от тях изобщо не му обръщаха внимание, докато беше просто четвъртият син в семейството. Помнеше и кои му бяха плащали, за да ги чука, и колко омърсен се чувстваше след това. Помнеше тези, които му бяха причинили болка и бяха накърнили гордостта му.

Любими мой решителен Алистър,

Подаръкът ти и думите, които го съпровождаха, едновременно разбиха сърцето ми и го преизпълниха с радост. Следващия път, когато те видя, ще ти покажа колко дълбоко съм ти благодарна за тях.

Що се отнася до карнавала, нищо не може да ме задържи далеч от теб. Нито тогава, нито в бъдеще. Считай се за предупреден.

Безвъзвратно твоя:

Джесика

Вляво от него стоеше Мастерсън, суров и непреклонен. Вдясно от него майка му упражняваше чара си върху всички, които се приближаваха до тях. Така и не беше писала на Джесика. Не че той бе очаквал да го направи наистина.

— Дъщерята на Хеймор е прекрасна — измърмори Луиза и посочи с ветрилото си младата жена, която се отдалечаваше от тях.

— Не я помня.

— Запознахте се само преди минути и тя нарочно смъкна маската си, за да можеш да я видиш.

Алистър сви безразлично рамене:

— Щом казваш.

Оркестърът на балкона даде знак за началото на танците, като изсвири няколко акорда. Тълпата от гости се премести край стените на залата, за да отвори място за танците.

— Започват с кадрил — каза майка му сухо. — Трябваше да поканиш на танц поне една от младите дами, с които се запозна. Щеше да е любезно от твоя страна.

— Бях изключително любезен с всяка една от тях.

— Ти танцуваш прекрасно. Изпитвам наслада, като те гледам. Предполагам, че се отнася до всички присъстващи.

— Майко — започна Алистър и се обърна към нея, а в това време оркестърът засвири, — не искам всички вестници и клюкари да започнат да спекулират с това с коя дама съм предпочел да танцувам. Не си търся съпруга и отказвам да направя каквото и да е, което би създало подобно впечатление.

— Дори не си разгледал! — възрази тя шепнешком и надигналата се мощна вълна от музика заглуши гласа й. — Заслепен си от една красива по-възрастна светска жена. Оценявам нейната привлекателност, особено предвид обстоятелствата. Уменията й да се движи в светските среди може и да ти се струват изключително ценни в момента. Но, моля те, помисли си за усложненията, които решението ти ще предизвика в бъдеще. Тя е вдовица, Алистър. Има много по-голяма свобода от една дебютантка и би могла да ти бъде наистина полезна, без да е необходимо да се обвързваш с нея в брак.

Алистър рязко си пое въздух. После още веднъж. С все сили се опитваше да контролира гнева си, за да не избухне на публично място.

— Ще се опитам да забравя какво ми каза току-що. Ще е по-добре и за двама ни.

Хвърли поглед към Мастерсън и стисна зъби, когато забеляза, че херцогът, изглежда, изобщо не съзнава какъв разговор се води под носа му.

— Докъде ще стигне лицемерието ти, преди да опростиш греховете на майка ми? Не е ли платила вече прескъпо за тях?

Херцогът продължи да гледа право напред. Само потрепването на един мускул на лицето му показа, че изобщо е чул думите му.

Алистър погледна към майка си и свали маската си.

— Дявол да го вземе, аз вече платих достатъчно! През целия си живот съм искал само щастието ти, майко. Опитвах се по всички възможни начини да направя така, че да си щастлива, но по този въпрос оставам непоколебим.

Очите на Луиза заблестяха от сълзи. Гледката го нарани, но нищо не можеше да направи, за да спре страданието й.

Хората около тях започнаха да си шепнат и Алистър усети, че настръхва. Обзе го предчувствие за нещо неизбежно — едновременно бурно и прекрасно. Погледна лицето на майка си и видя, че е отворила широко очи от изненада и вперила поглед някъде зад рамото му. Бутна маската си в омекналите й пръсти и понечи да се обърне. Бавно. Наслаждаваше се на прекрасното напрежение, което усещаше в присъствието на Джесика.

Видът й му подейства като удар и дъхът му секна. Червено. Беше облечена в червено. Опакована в коприна като подарък. Раменете й бяха разголени, деколтето откриваше бялата й като мляко кожа и щедрата извивка на гърдите й. Великолепната й коса бе оформена в прическа — смесица от вдигнати нагоре къдрици и прекрасни дълги кичури. Изглеждаше леко разрошена, което подчертаваше още повече цялостното й излъчване на грях, съблазън и секс. Снежнобелите ръкавици, които стигаха над лакътя й, по никакъв начин не смекчаваха чувствения й външен вид.

Танцът продължаваше, което показваше, че музиката не е спряла, но Алистър изобщо не я чуваше, тъй като кръвта бучеше в ушите му. Погледите на почти всички присъстващи бяха приковани в Джесика, която безпрепятствено се движеше по ръба на танцовата площадка с бавна, чувствена походка. Еротична. Предизвикателна.

Алистър си пое дълбоко въздух — гореше отвътре. Гърдите го боляха от желание. Поглъщаше я с очи в напразен опит да задоволи глада си за нея, който бе станал непосилен след многото дни, прекарани без Джесика.

Пред очите си беше сложила семпла сатенена маска в червено и когато доближи до него, протегна ръка и я развърза. Остави я да виси на пръста си и да се поклаща на панделката си. Остави всички да я огледат добре, докато бе вперила поглед в него. Остави всички тях — благородниците, от чиято критика Алистър се страхуваше, че Джес не би могла да понесе — да видят дълбоко интимния начин, по който се отнася към него. Сивите й очи бяха озарени от напиращи чувства, които тя дори не се опитваше да прикрие. В този момент никой от присъстващите не би могъл да се усъмни какво означава той за нея.

Мили боже, тя наистина беше смела! Била е обезобразена и бита, докато е оглушала, само за да се подчини и да приеме правилата на хората, които сега се тълпяха около нея. И въпреки това сега пристъпваше към него без колебание или съмнение. Без страх.

В залата нямаше никой друг. Не и за него. Джес го гледаше по начин, който казваше, че го обича с цялото си същество. Безкрайно, недвусмислено и безусловно.

— Виждаш ли, майко? — попита Алистър тихо, вперил поглед в любимата си. — След всички тези лъжи няма по-чиста истина от тази, която в момента се разкрива пред теб.

Тръгна към Джесика, преди да се усети, неумолимо привлечен от нея. Спря, когато стигна достатъчно близо, за да усети аромата й. Деляха ги сантиметри и необходимостта да се протегне към нея и да я привлече към себе си го разяждаше отвътре.

— Джес.

Сви пръсти в юмрук и отново ги разпусна — изпитваше остра нужда да докосне меката й гладка кожа. Танцуващите се отдръпнаха и впериха любопитни погледи в тях, но той не им обърна внимание. Роклята й казваше всичко необходимо и Алистър не бе способен да изрази с думи колко е благодарен за това.

Джесика не беше същата жена, която се бе качила на кораба му преди време. Вече не гледаше на Алистър като на нещо „твърде екстравагантно“ за нея, нито пък се смяташе за неподходяща за него. Сега той я обичаше повече, отколкото тогава. И беше сигурен, че утре ще я обича повече, отколкото днес, а следващия ден — дори още повече.

— Милорд — прошепна Джес и плъзна поглед по лицето му, сякаш е мечтала да го види не по-малко, отколкото той самият бе копнял да я зърне, — начинът, по който ме гледате…

Алистър кимна рязко. Напълно съзнаваше, че чувствата са изписани на лицето му. За всички наоколо бе ясно, че е луд по нея.

— Ужасно ми липсваш — каза й дрезгаво. — Най-голямото мъчение, което някой би могъл да измисли, е да те държи далеч от мен.

Чуха се първите акорди на валса. Алистър се възползва от момента, прегърна през кръста Джесика и я поведе към дансинга.

 

 

Алистър беше най-разкошното същество в претъпканата зала.

Джесика остана без дъх, когато го видя. Поразена бе от мъжествената му красота, подчертана от облеклото му. Беше облечен строго официално и изцяло в черно, така че идеалната стойка и чертите на лицето му изпъкваха още повече. Привличаше погледите на всички с блестящото си присъствие и ги задържаше с гарвановочерната коса и искрящите си сини очи. Не се нуждаеше от бижута, за да подчертае красотата си. Острият поглед и загадъчната му усмивка бяха достатъчни, за да се впечатлят жените от Алистър. Дори мъжете се приближаваха несъзнателно към него, привлечени от самочувствието и властта, които той излъчваше.

Джесика затаи дъх при мисълта, че този невероятен и толкова съблазнителен мъж й принадлежи. А начинът, по който я гледаше — с болезнена нежност и страстен копнеж…

Мили боже! Трябва да е била луда да си помисли дори само за миг, че е възможно да се раздели с него.

— На танц ли ме каниш? — измърка като котка Джес, докато Алистър я водеше към центъра на дансинга.

— Ти си единствената дама, с която бих танцувал, така че трябва да ми окажеш тази чест.

Обгърна с ръка кръста й, а с другата пое ръката й. Пристъпи близо до нея. Прекалено близо. Скандално близо. Което страшно й хареса. Все още не бяха танцували заедно, но тя си го бе представяла много пъти. В движенията му имаше грациозна елегантност. Като се добави към това и вродената му чувственост, човек оставаше поразен дори само да наблюдава как Алистър се движи. А Джес отлично знаеше какво е усещането да се движи, притисната до него. Щеше да е най-сладкото мъчение да се притиска плътно до силното му енергично тяло и в същото време да се налага да спазва дистанция, водена от чувство за благоприличие, а и поради наличието на твърде много дрехи между тях.

— Обичам те — прошепна и изви глава назад, за да го погледне. — Няма да ти позволя да си отидеш. Прекалено голяма егоистка съм и не мога да живея без теб.

— Ще разкъсам тази рокля със зъби и ще я сваля от тялото ти.

— А аз се надявах, че ще ти хареса.

Очите му блестяха палаво.

— Ако я харесвах повече, вече щеше да е вдигната и увита около кръста ти.

Джес го стисна още по-здраво. Ухаеше превъзходно. От него се носеше аромат на мъжественост, сандалово дърво и едва доловим дъх на цитрус. В момента мразеше и ръкавиците си, които я разделяха от него, и хората, които се тълпяха около тях. До края на живота си можеше да живее само с Алистър, без никой друг наоколо. Да работят заедно в задушевно мълчание; да го слуша как изтръгва от цигулката си вълшебни звуци; да споделя с него мислите и чувствата си и нищо да не може да ги раздели…

Музиката засвири още по-силно. Алистър изви устни в мързелива усмивка, след което я завъртя бързо и енергично. Джес се засмя задъхано, поразена от факта, че пасва така идеално в прегръдките му, сякаш ръцете му са създадени, за да я прегръща с тях. Годеникът й танцуваше така, както се любеше — проникновено, властно и агресивно, но упражняваше пълен контрол. Докосваше бедрата й със своите при всяка стъпка, притискаше я все по-плътно до себе си, докато накрая помежду им почти не остана разстояние.

Алистър се носеше заедно с музиката, поемаше я, сякаш е създадена специално за него. С поглед ясно заявяваше, че Джесика му принадлежи. Беше напрегнат и съсредоточен, но се взираше в нея нежно и топло.

До този миг Джес не бе съзнавала колко дълбоко е копняла за този изпълнен с любов поглед.

— Всеки може да види какво изпитваш към мен.

— Изобщо не ме интересува, важно е ти да го виждаш.

— Виждам го.

Носеха се сред останалите танцьори в малко по-бързо темпо, яркочервените поли на роклята й се къдреха около обутите му в панталони крака. Джесика се възбуди, изчерви се. До болка желаеше да усети устните му върху кожата си, да го чуе как шепне страстните еротични заплахи и обещания, които я караха да се сгорещява и овлажнява и да е напълно готова за него.

— Как е сестра ти? — попита Алистър и дрезгавостта в гласа му подсказа, че също я желае.

— С всеки изминал ден е малко по-добре. Имаше нужда от почивка на легло.

— И аз имам нужда от същото. С теб.

— Но ние не си почиваме, когато сме в леглото, милорд.

— След месец Хестър ще бъде ли достатъчно добре, за да може да се справя без теб?

Джесика се усмихна.

— До момента, в който църквата за трети път обяви, че ще сключим брак, вече ще е достатъчно силна и само от време на време ще има нужда от мен.

— Добре. Аз също се нуждая от теб.

Джес не зададе нито един въпрос за майка му или за Мастерсън. Беше видяла изражението на лицето на херцогинята, както и че Алистър й каза нещо. Каквото и да беше то, Джесика беше усетила колко силно е убеждението му. Сред приятелите си бе известен с безразсъдната си решителност и дръзко предизвикателство. Когато гледаше по този начин, всички знаеха, че никой не може да го разубеди. Както и да реагираше майка му, Алистър бе твърдо убеден в правотата си и никой не можеше да промени решението му.

— Не мога да остана дълго — каза Джес. — Нямам представа с какво толкова е зает Регмънт, но се прибира много късно, след като всички сме си легнали, а излиза още преди закуска. Ако не го познавах добре, щях да реша, че ме избягва. Но при всички случаи някой трябва да бъде до Хестър през нощта, а и Ахерон има нужда от мен.

Алистър сведе глава и почти докосна устните й със своите.

— Засега и това е достатъчно. Но трябва да те видя, да те прегърна. Ако не възразяваш, ще започна да те ухажвам публично.

— Направи го, моля те.

Чувстваше се замаяна, опиянена от близостта и чувствата му така, както никое вино не би могло да я опияни. Не беше пила алкохол от дни и въпреки че отначало ефектът от въздържанието беше отвратителен, сега беше по-добре. По-силна.

— Иначе с репутацията ми е свършено. Ще ме нарекат безсрамна уличница. Трябва да ме направите почтена жена, милорд.

— След като положих толкова усилия да те въведа в грях?

— За теб винаги ще съм грешна.

Алистър спря заедно с музиката, но сърцето на Джес още препускаше лудо. Сетне той отстъпи крачка назад и допря покритата й с ръкавица ръка до устните си.

— Ела, искам да те представя на майка ми и Мастерсън, преди да си тръгнеш.

Джесика кимна и го последва.

 

 

Алистър взе от лакея шапката, връхната дреха и бастуна си и тръгна към вратата, за да изчака каретата си. Джесика си бе отишла преди половин час и още тогава цялата светлина изчезна от залата заедно с нея. Вече нямаше смисъл да се мотае наоколо.

— Лушъс.

Забави крачка. Изправи гръб и напрегна всеки мускул. Обърна се.

— Лейди Трент.

Жената приближи към него, като поклащаше леко бедра, и бързо облиза долната си устна с език.

— Вилхелмина — поправи го. — Твърде отблизо се познаваме, за да прибягваме до подобни формалности.

Отлично помнеше похотливия й поглед. Тя бе все така хубава, а извивките на тялото й — все така щедри. Каква загуба, че бе омъжена за мъж, много по-възрастен от нея.

Засрами се. Вече не разполагаше с преградните стени, които го предпазваха някога. Джесика ги бе разрушила една по една и бе разголила истинската му същност, накарала го бе да цени сам себе си. Решенията, които бе вземал… нещата, които бе правил с жени като лейди Трент… сега му призляваше само при мисълта за тях.

— Никога не сме били близки — отсече Алистър. — Желая ви приятна вечер, лейди Трент.

Побърза да напусне дома на семейство Тредмор. Излезе през вратата и изпита облекчение, когато видя, че каретата го чака. Качи се със скок в осветеното купе и се настани на кожената седалка. Камшикът изплющя и потеглиха по алеята пред къщата. Каретата намали, когато стигна до портата от ковано желязо, защото улицата пред тях беше задръстена. Алистър знаеше, че по целия път до дома му ще е така — улиците бяха изпълнени с каретите на благородниците, които се придвижваха от едно събиране на друго.

Въздъхна дълбоко и се отпусна. Мислено се върна към момента, в който представи Джесика на майка си и Мастерсън. И тримата бяха така опитни и умели в изкуството на светското общуване, че той изобщо не успя да разбере какво в действителност мислеха един за друг. Държаха се изискано и любезно, размениха си банални фрази и безсмислени забележки и се разделиха точно в момента, когато можеше да настъпи неловко мълчание. Всичко бе преминало твърде гладко.

Спряха до тухлена колона, върху която имаше скулптура на лъв. Тъмна сянка се отдели от нея и отвори вратата на каретата. Алистър посрещна светкавично натрапника с върха на рапирата, скрита в бастуна му.

Качулката на наметалото се отметна и под нея Алистър видя ироничната усмивка на Джесика.

— Надявах се, че ще ме прободеш с нещо по-приятно.

Оръжието му падна на пода и той я придърпа вътре. Вратата зад тях се затвори, с което лакеят отвън си спечели увеличение на заплатата.

— Какво, по дяволите, правиш, Джес?

Джесика се обърна към него и го бутна обратно на седалката.

— На теб танцът може и да ти е бил достатъчен, но на мен не. Изобщо не ми стигна.

Подпря се на гърдите му, протегна ръка и дръпна завесите, така че да покрият прозорците на каретата. Наведе се над него и с трескаво нетърпение вдигна полите на кървавочервената си рокля. Алистър зърна за миг дантеления ръб на дългите й гащи, в следващия момент тя се покатери върху него и го яхна.

— Джес — прошепна той. Усещаше стягане в гърдите, кожата му гореше, не можеше да си поеме достатъчно въздух. Чувствата, които изпитваше към нея, бяха твърде бурни, не можеше да ги сдържи в себе си. Тя го изумяваше. Изненадваше го. Прелъстяваше го учудващо лесно.

— Трябва да ти кажа… трябва да знаеш… че с-съжалявам. — Несигурността в гласа й го разстрои. — Съжалявам, че се страхувах. Съжалявам, ако съм предизвикала у теб и най-слабата болка или съмнение. Обичам те. Заслужаваш по-добро отношение.

— Ти си най-прекрасната — отвърна й дрезгаво. — Няма по-прекрасна от теб на този свят.

Джес започна да разкопчава несръчно копчетата на панталона му с облечените си в ръкавици пръсти. Алистър се засмя тихо, очарован от нетърпението й. Опита се да задържи ръцете й, като ги взе в своите, и каза:

— Не бързай толкова.

— Умирам за теб. Само как танцуваш… — На приглушената светлина в каретата очите й блестяха трескаво. — Мислех, че ще ми стане по-леко, когато се разделя с теб, но с всеки изминал момент той става все по-силен.

— Кой?

— Копнежът ми по теб.

Алистър усети, че се възбужда.

— Тогава трябва да те отведа с мен вкъщи.

— Не мога. Не мога да оставя Хестър толкова време сама, нито мога да чакам толкова дълго.

Мисълта, че Джесика е планирала да го похити в каретата, отне и последните остатъци от здравия му разум. За момент Алистър се изкуши да я повали под себе си и да я изчука здраво, както тя си мечтаеше, но обстоятелствата далеч не бяха идеални за целта.

Кочияшите си подвикваха един на друг зад пердетата. Пешеходците се смееха и разговаряха на улицата. Хората в каретите до тях бяха толкова близо, че можеха да ги докоснат с пръст, ако протегнат ръка.

— Тихо — успокои я Алистър, докато галеше гърба й. — Ще те накарам да свършиш, но обещай да си много тиха.

Джес поклати енергично глава.

— Трябва да те усетя вътре в мен…

— Боже мой! — въздъхна Алистър и обхвана кръста й с ръка. — Пълзим като охлюви, Джес. Движим се прекалено бавно и всяко поклащане на каретата ще се забележи. Навсякъде около нас има хора.

Джес се изви към него и обви раменете му с грациозните си ръце.

— Можеш да измислиш нещо. Бъди изобретателен! — прошепна, допря устни до ухото му и плъзна горещия си език по него. — Влажна съм, възбудена съм и копнея за теб до болка, любов моя. Ти ме доведе до това състояние, не можеш да ме оставиш така.

Алистър потръпна. Джесика не би могла да му покаже по-ясно доверието си в него. И все пак нетърпението и лудостта й говореха, че става въпрос за нещо много повече от физическо удоволствие. Може би поведението й бе следствие от срещата с майка му и Мастерсън, които отказваха да приемат самия него, а какво остава за жената, която обича. Знаеше, че отношенията в семейството му са много по-различни от онези, които Джес бе срещнала в рода на Тарли. Готовността на Майкъл да бди над нея бе достатъчно доказателство за това.

Алистър бе вбесен от безпокойството й и от евентуалната причина за него. Тя беше диамант и блестеше ярко в обществото. Идеална бе във всяко отношение, освен в едно-единствено, което не можеше да контролира. След всички страдания, които бе понесла, за да се превърне в безупречна съпруга за всеки благородник, не заслужаваше да я унижават така.

Обхвана лицето й с ръце и я накара да го погледне право в очите.

— Джес.

Замря, когато чу сериозния му тон. Алистър наведе глава, притисна леко устни в нейните и прошепна:

— Обичам те.