Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Time of My Life, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Верих, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Патрик Суейзи; Лиса Нийми
Заглавие: Моят танц с живота
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: мемоари
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 25.03.2011
Редактор: Огняна Иванова
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-954-321-828-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15221
История
- — Добавяне
Глава 5
След като с Лиса кацнахме в Ел Ей, първото, което направихме, беше да позвъним в офиса на Боб Лемонд и да му кажем, че сме пристигнали. Вдигна работещата в агенцията англичанка Айви Травис. Тя попита кой се обажда и аз й отговорих:
— Патрик Суейзи — като очаквах името ми да й е познато.
— Извинете — отвърна тя. — Кой казахте, че сте?
— Патрик Суейзи — повторих. — Боб неотдавна ме прие за свой клиент. С жена ми Лиса току-що долетяхме от Ню Йорк.
— Ясно — отвърна тя. После замълча. — Г-н Лемонд не е в града и ще се прибере идната седмица.
Това не беше добра новина — надявахме се, че Боб ще ни помогне да си намерим къде да отседнем и да се установим, а сега той въобще липсваше. В онова предджиесемско време никак не беше лесно да се свържеш с някого. Нямахме идея къде да отидем — нито аз, нито Лиса бяхме стъпвали в Лос Анджелис.
— Е — попитах, — дали не можете да ни насочите къде да отседнем? Ние всъщност не познаваме града.
— Мисля, че повечето наши клиенти, при посещенията си тук, отсядат в хотел „Бевърли Хилс“ — каза Айви. — Ще съобщя на г-н Лемонд, че сте звънили. — След това тя затвори. Добре дошли в Ел Ей!
Отидохме до гишето да наемем кола, сложихме клетките с котките и куфарите в автомобила и потеглихме към „Бевърли Хилс“. Но когато минахме покрай този хотел по булевард „Сънсет“, дори не си направихме труда да спрем — хотелът бе великолепен, явно много над нашите възможности. Имахме всичко на всичко две хиляди долара и те трябваше да ни стигнат, докато си намерим работа. Отседнехме ли там, парите ни щяха да се изпарят за седмица.
С Лиса се спогледахме и макар да не го казахме, и двамата си помислихме едно и също. Дали не сгрешихме? Бяхме преотстъпили хубавия си апартамент в Ню Йорк, бяхме оставили чудесния си живот там, мислейки, че Боб ще се погрижи за нас. Но него го нямаше, а в офиса му дори не знаеха кой съм. Погрешно ли бях схванал думите му?
Трябваше да си изясним това по-късно, а сега се налагаше да намерим къде да отседнем.
— Е, къде да вървим? — попитах Лиса.
— Защо не в „Холивуд“? — рече тя. — Нали затова сме тук?
Набързо огледах малката карта, която ни дадоха в бюрото за коли под наем. Направихме обратен завой и потеглихме пак по булевард „Сънсет“ към Холивуд.
Повечето хора си представят Холивуд като някакво бляскаво място. И е така, но има бедни и занемарени места, като във всеки мизерен градски квартал. Спряхме пред първия хотел, който видяхме, и влязох да проверя цените, докато Лиса чакаше в колата с котките. Върнах се и поклатих глава.
— Какво има? — попита Лиса.
— Не дават стаи за ден.
Тя недоумяваше.
— Какво значи това? — попита.
— Лиса, дават стаите на час — казах.
Тя повдигна вежди, разбирайки какво имам предвид. Седнах обратно в колата и потеглихме.
За съжаление, в следващите два хотела попаднахме на същото положение. Явно единствените хора, наемащи хотелски стаи в Холивуд, ги използваха, така да се каже, за делови цели. Вече започвахме да се отчайваме. Мръкваше и по улиците на Холивуд се мяркаха само проститутки и пласьори на дрога. Котките ни мяукаха на задната седалка, а ние бяхме уморени от полета през целия континент и от това, че нямаше къде да отидем. Чувствахме се като затворени хамстери, въртящи колело, без никаква представа как да се измъкнем от него.
Продължихме напред по „Сънсет“, докато на южната страна на булеварда не видяхме мотел „Сахара“ и не спряхме. Влязох и попитах мъжа зад бюрото дали има свободни стаи, като му обясних колко сме притеснени.
— Трябва ни покрив за няколко нощи — казах. — Моля ви, каквото ви се намира.
— Ами — започна мъжът, — всъщност има една дама, която идва понякога в града по работа, а когато не е тук, стаята й е свободна. Но трябва да се обадя да попитам дали не е алергична към котки.
Бях готов да остана, докато телефонира, но той рече:
— Върнете се след около час, тогава ще имам отговор за вас.
Седнахме с неохота обратно в колата и се повъртяхме още малко наоколо. Когато се върнахме, мъжът каза, че стаята е наша. С Лиса бяхме открили своя първи „дом“ в Ел Ей.
По онова време „Сахара“ беше от мотелите, в които не ти се иска да ходиш бос по мокета. Там никога не настъпваше тишина, дори през нощта, чуваше се прахосмукачката в съседната стая, шум от проститутките, вършещи си работата в стаите, от време на време — някой вик откъм алеята отвън. Почти всяка нощ се чуваха разправии и сирени на профучаващи коли. Но макар мотелът да бе доста мизерен, мъжът на рецепцията бе винаги любезен и усмихнат. След около седмица, когато вече бяхме намерили жилище под наем и си тръгвахме, той каза:
— Елате пак да се видим, като покорите Холивуд! Винаги сте добре дошли.
Успяхме да намерим наистина хубав евтин апартамент в „Холивуд Хилс“, в долния етаж на къща, собственост на две жени. Сградата напомняше за бохемски разкош и понеже беше построена на хълм, имахме великолепна гледка към Холивуд. Жените горе бяха редки птици и едната като че ли вечно държеше в ръка чаша с уиски. С Лиса много харесахме апартамента — но сега трябваше да си намерим работа, за да плащаме месечния наем от петстотин долара.
Нашите две хиляди бързо се топяха. След престоя в „Сахара“, като платихме първия и последния наем за новото си жилище и харчехме за храна, вече бяхме почти разорени. Всяка вечер отивах с колата до едно място на „Мълхоланд Драйв“ с красива панорама на Лос Анджелис. Седях там, гледах светлините на Холивуд и си казвах „Ще те завладея“. Това бе като ритуал, начин да се настроя за предстоящата битка. За да успея в Холивуд, трябваше истински да вярвам, че мога да го направя.
Трийсет години по-късно се чувствам по същия начин за борбата с рака. За да го надвия, трябва да вярвам, че мога да го направя. Затова всеки божи ден си казвам „Ще те победя!“. И всеки ден го вярвам.
Когато Боб най-после се върна в града, той ни се извини за объркването и ни увери, че ни взима за клиенти. Познаваше абсолютно всички в Холивуд и веднага започна да ми урежда интервюта. Ходех на четири или на шест дневно — интервю след интервю, — после се прибирах и се молех телефонът да звънне. Това, че бях играл главна роля на Бродуей, определено помагаше и отваряше врати, но не ми гарантираше, че ще получа работа. Точно когато нашите две хиляди долара се стопиха почти докрай, ми предложиха роля във филм, наречен „Скейттаун, САЩ“.
В края на седемдесетте, особено в Южна Калифорния, диското на летни кънки беше на върха. Кънкьори се виждаха навсякъде, като половината от тях мъкнеха огромни усилватели, от които звучаха последните песни на Ърт, Уинд енд Файър и Джаксън Файв. По венецианския плаж човек биваше връхлитан от кънкьори с ярки чорапи и по къси шорти, носещи се по дъсчената пътека. Когато прочетох сценария за „Скейттаун, САЩ“ разбрах, че дори да не съдържа кой знае какво изкуство, поне е част от културен феномен.
Във филма участваха някои от най-ярките звезди на седемдесетте: Скот Бейо (Чачи от „Щастливи дни“), Морийн Маккормик (Марша от „Брейди Бънч“), Рон Палило (Хоршак от „Добре дошъл, Котър“), Мелиса Сю Андерсън (Мери Ингалс от „Малка къща в прерията“) и дори големите комедийни артисти Флип Уилсън и Рут Бъзи. Получих ролята на Асът Джонсън, нахаканото лошо момче — кънкьорът в тесни кожени панталони, който се бие с героя Стан, изигран от Грег Брадфорд.
Като тийнейджър бях участвал в състезания с летни кънки, но оттогава не бях правил кой знае какво. Много ми се искаше за филма да покажа невероятни неща върху кънките, затова помолих баща ми да ми изпрати моите първокачествени кънки за фигурно пързаляне и намерех ли голо равно място, започвах да упражнявам движенията. С часове усъвършенствах фигурите, като се започне от камилите и се стигне до двоен салхов. Когато започнаха снимките, бях напълно готов — исках да взривя Холивуд с моята първа роля.
За съжаление, за малко не взривих задника си при своето първо сензационно изпълнение. С помощта на малка рампа трябваше да скоча над един фиат, паркиран на края на кея на Санта Моника. Засилих се, ускорявах все повече и повече и когато стигнах рампата, излетях във въздуха много по-високо, отколкото очаквах. На лентата се вижда как крещя „Атака!“, докато излитам, но после изражението ми се променя от решително към пълна изненада. Камерата спира, преди да покаже как падам право на гърба си върху цимента. Останах без въздух, но кадърът се получи само с един дубъл.
Епизодите на пързалката с Ейприл Алън, където щях да демонстрирам наред с кънките и балетната си подготовка, минаха по-гладко. Ейприл беше световна шампионка по бягане с летни кънки, с нея се бях пързалял преди години в Хюстън. Още тогава се сприятелихме, затова направо не можах да повярвам, когато се разбра, че ще участваме заедно в моя първи филм.
Ейприл бе невероятна кънкьорка и двамата възпламенихме екипа по време на една сцена със силния си, чувствен и сексапилен танц. Имах и соло изпълнение на кънки, което доведе до рецензия, дала силен тласък на кариерата ми: Кевин Томас от „Лос Анджелис Таймс“ написа: „Откакто Джон Траволта завладя дансинга на дискотеката с «Треска в събота вечер», не, откакто Валентино изигра своето танго в «Четиримата ездачи от Апокалипсиса», не сме виждали толкова самоуверена мъжка сексуалност като тази на гъвкавия новак в киното с име Патрик Суейзи, когато е на пързалката… Суейзи ни оставя без дъх и сигурно ще пробие в киното“.
Разбира се, всичко това ме ласкаеше, но, от друга страна, въобще не държах на подобно отношение. Исках да съм сериозен актьор, а не балетист, превърнал се в актьор или секссимвол. Скоро след излизането на „Скейттаун, САЩ“ по екраните, от „Кълъмбия“ ми предложиха договор за участие във филми за тийнейджъри, но с Лиса обсъдихме предложението и го отказах. И двамата знаехме, че приема ли, въпреки фантастичните пари и гарантираната работа, никой няма да гледа на мен като на сериозен актьор.
Тъй като бях новодошъл в Холивуд, определено не беше лесно да се откаже дългосрочен договор. Но Боб Лемонд ми даде съвет, който улесни нещата:
— Единственото ти оръжие в този бизнес — каза ми той, — е да казваш „не“. Кариерите, съсипани от отговор „да“, са много повече от всички останали.
Взех присърце съвета на Боб, отказах на „Кълъмбия“ и насочих вниманието си към търсене на по-добри роли.
Но за мое най-голямо съжаление, единствената истински желана роля през тази година беше тази, която не можех да имам: Бъд Дейвис от „Градски каубой“ — филмът се снимаше в Хюстън по времето, когато аз участвах в „Скейттаун“.
Бъд Дейвис бе тексаски каубой, който обича да танцува — роля, изцяло за мене. Но Джон Траволта нашумя много след успеха на „Треска в събота вечер“ и „Брилянтин“, и само да поискаше, ролята щеше да е негова. Умирах от яд, като си мислех какво бих могъл да направя с този герой и как това би изстреляло кариерата ми към върховете. Измъчваше ме и фактът, че хореограф на „Градски каубой“ бе майка ми, която нае Лиса да работи с нея. И така Лиса се трудеше в Хюстън над филма, за който мечтаех, а аз стоях сам в Ел Ей и довършвах „Скейттаун“.
Щом приключихме, веднага отлетях в Хюстън, за да съм с Лиса. Една вечер се стигна дотам да останем с Джон и да го учим на някои стъпки, което ми дойде в повече. Танцуването на кънтри е в кръвта ми и колкото и да харесвах Джон, не ми беше приятно да му разкривам как да изиграе ролята, за която бях роден. Но всъщност най-много се дразнех, че той беше много добър. Джон беше напълно органичен — приличаше на сюнгер, който просто попива всичко. Той бе щедър и добродушен човек и ние с Лиса веднага го харесахме. По време на този филм станахме добри приятели, каквито сме и до днес.
След като отказах предложението на „Кълъмбия“, продължих да ходя на кастинги за други, по-добри участия. Получих първата си телевизионна роля в снимания за телевизията филм „Завърналото се хлапе“, с Джон Ритър и Сюзан Дей в главните роли. Излъчиха го през пролетта на 1980 г. и въпреки гордостта от работата си аз продължавах да искам повече — по-големи и по-добри роли. Това мое желание се осъществи, когато получих роля във „Военнополева болница“.
„Военнополева болница“ беше невероятно популярен сериал, но не това ме запали да работя за него. Гилдията го ценеше изключително много, а играеха и талантливи актьори като Алън Алда, Лорета Суит, Хари Морган и Майк Фарел. Участието в него означаваше доверие от страна на продуцентите, а също и че няма да се обезличиш сред останалите участници. Редник Гари Стърджис беше първата ми голяма роля в Холивуд и колкото и да е странно, в сюжета имаше обрат, свързан с рака.
В повечето от епизодите играех с Алън Алда, изпълняващ ролята на д-р Хоки Пиърс. Моят герой, редник Стърджис, по време на бой бива ранен в ръката. Изпращат го в полевата болница по същото време, когато неговата любима е по-тежко ранена и се нуждае от преливане на кръв. Стърджис настоява да даде кръв, защото знае, че двамата са от една и съща кръвна група. Но Хоки изследва кръвта на Стърджис и открива, че има левкемия. Когато му съобщава това, Стърджис е съсипан — изобщо не е знаел за болестта си.
Да изиграя Стърджис за мен бе страхотно изживяване. Всички от екипа бяха невероятни професионалисти и партньорството с Алън Алда надхвърляше моите мечти. Само го следвах, а емоцията просто се изливаше. С помощта на овладяната в актьорската школа техника успявах да черпя гняв и горчивина от дълбоките извори в мен заради несправедливата диагноза; когато гледахме завършения епизод, се почувствах много горд от работата си.
Но през тези първи две години в Ел Ей на подобни актьорски задачи се попадаше твърде рядко. Продължавах да търся добри роли, но заради това не работех толкова, колкото ми се искаше. Междувременно с Лиса участвахме в пиесата „Тухлите и розата“ в театър „Атик“ на булевард „Санта Моника“. И двамата получихме ласкави рецензии; местният „Уийкли“ писа, че „Денис Виска и Лиса Нийми се открояват на фона на чудесен състав от поддържащи артисти, които влизат и излизат в 45 роли… А Патрик Суейзи, талантлив новодошъл актьор, обогатява главната роля повече, отколкото можем да си представим. Браво!“.
Участието в пиеси обаче не плаща сметките и затова с Лиса се захванахме отново с дърводелството като допълнителна работа. Направихме декора за „Танцувам толкова бързо, колкото мога“, с Джил Клейбърг, Даян Уийст и Джералдин Пейдж в главните роли. Работихме и за Джаклин Смит — моя добра позната от Хюстън. През седемдесетте Джаки учеше в студиото на майка ми, а сега бе холивудска звезда благодарение на главната си роля в „Ангелите на Чарли“. Въпреки това тя никога не се държеше като звезда — винаги сърдечна и дружелюбна с Лиса и мен, тя ни подкрепяше по всякакъв начин, като дори се появи на премиерата на „Скейттаун“.
Междувременно родителите ми също напуснаха Хюстън. След работата по „Градски каубой“ майка ми реши, че иска да прави хореографията на още холивудски филми и двамата с баща ми скъсаха тексаските си корени и се преместиха в Сими Вали, на север от Лос Анджелис. Бях доволен, че родителите ми са наблизо, но натоварените графици ни пречеха да се виждаме много често.
Близостта на нашите обаче не помогна, когато през втората ни година в Ел Ей с Лиса изведнъж се озовахме в неочаквана ситуация: напълно разорени, без достатъчно пари дори за храна.
С Лиса изпълнявахме доста редовно дърводелски поръчки, но заплащането бе минимално в сравнение с вложените часове. Останалата част от времето си отделяхме за прослушвания, уроци по актьорско майсторство и други недоходоносни дейности. Някак си бяхме изтървали края на приходите и разходите, защото един ден около Коледа Лиса провери сметката ни и откри, че са ни останали три долара. Очаквахме малко пари за току-що завършена поръчка, но те бяха вече определени за плащане на наема и сметките.
Изведнъж осъзнахме, че нямаме пари, за да се върнем в Тексас и да гостуваме на семейството на Лиса за Коледа, че нямаме пари за подаръци, дори за храна.
— По дяволите, как стана това? — попита Лиса. Тя набързо прегледа банковите ни извлечения и чековата книжка — нещо, което трябваше да направим месеци по-рано. Месечните ни разходи възлизаха на около хиляда и двеста долара — огромна сума в сравнение с Ню Йорк.
След като живяхме около година в „Холивуд Хилс“, се преместихме в нов апартамент в западен Холивуд, на авеню „Ла Джола“. Божията милост, която ни спаси, беше портокаловото дърво в задния двор — то ни хранеше през трудните седмици, когато се опитвахме да свържем двата края. Успяхме да изровим достатъчно монети за бурканче фъстъчено масло и самун хляб и с това, наред с портокалите, преживявахме.
Въпреки че родителите ми се намираха в Сими Вали, бях прекалено горд, за да ги моля за пари или храна — дори не исках да знаят, че сме загазили толкова. Лиса сподели с майка си какво се случва, но по това време нейното семейство също имаше затруднения и не можеха да ни пратят никаква помощ. Няколкото пъти, когато приятели ни канеха на вечеря, не показвахме колко сме гладни — просто се опитвахме да се правим, че всичко е нормално. Но бяхме напълно отчаяни и отново започнахме да се чудим дали не направихме голяма грешка, като напуснахме Ню Йорк. Там никога не бяхме изпадали в подобно положение.
Има обаче разлика между това да фалираш и фалираш, без да знаеш откъде ще дойде следващият ти чек. След като в Холивуд в продължение на две години се скъсахме от работа, на хоризонта не се задаваше нищо ново. Започнахме да се оглеждаме какво можем да продадем, за да изкараме пари за ядене, което направо убиваше и последната ни капчица оптимизъм. Съществува един вид отчаяние, което те обзема, когато почувстваш, че не си успял да постигнеш най-голямата си цел. Точно така се чувствахме с Лиса. Спомнях си нощите на „Мълхоланд Драйв“, когато се заричах, че ще превзема Холивуд, и в гърлото ми се надигаше горчивина.
Бяхме вършили дърводелски услуги за един по-възрастен човек — г-н Грийн — и затова в отчаян опит да изкараме набързо малко пари му се обадихме и се оставихме на милостта му.
— Имате ли нещо, което трябва да се свърши? — попитах. — Каквото и да е?
А г-н Грийн, доловил отчаянието в гласа ми, ни предложи дълъг списък поръчки. Най-голямата беше да направим кучешка колиба за двете му немски овчарки, задача, с която двамата с Лиса се заехме веднага, щом затворих телефона.
Но точно както в местните филми, истинският живот в Холивуд може да се промени за секунда. На върха на отчаянието, когато, за да преодолеем временно затруднението, за броени долари се трудехме над кучешката колиба, ми се обадиха за нова телевизионна продукция — на кастинга се бях явил няколко седмици по-рано. Сериалът се наричаше „Ренегатите“ и ми предлагаха водеща роля!
Ето така излетях от дъното на отчаянието до върховете на еуфорията! Да получиш роля в телевизионен сериал бе огромен скок за всеки утвърждаващ се млад актьор — това обещаваше стабилна работа и наистина добро заплащане в предвидимото бъдеще. Не можех да повярвам на късмета си. И нямах търпение да зарадвам Лиса.
Но първо се отбих на едно място, което исках да посетя през последните две години — автокъща „Делориан“ — колите с криле на чайки, проектирани от Джон Делориан, от които той успя да произведе само девет хиляди бройки, преди поточната линия да спре през 1982 г. В началото на 80-те този дизайнер се превърна в емблема на стилни и луксозни автомобили и аз мечтаех за такъв още щом се появи прототипът в средата на 70-те. С новата си работа и ако успеех да ги придумам да намалят цената, колата най-после щеше да е по джоба ми. Затова отидох право при търговеца, а после позвъних на Лиса.
— Здрасти, Лиса — казах. — Имам новини за теб.
— Какви? — попита тя, вероятно очаквайки всичко друго, но не и това, което изтърсих.
— Купувам делориан.
— Какво, какво?! — гласът й беше изпълнен с изненада и вълнение. Знаеше, че щях да добавя още нещо, иначе бях напълно откачил.
— Получих роля в „Ренегатите“! — казах и нададох възторжен вик. Моментът бе толкова страхотен — като онези, които изграждат холивудската мечта. Но дори ги надвишаваше по невероятност, защото дойде точно когато бяхме на ръба на отчаянието. Лиса беше във възторг, въпреки че имаше едно възражение.
— Да му се не види! — рече тя. — Сега ще трябва да направя съвсем сама кучешката колиба!
След като купих колата, отидохме до Сими Вали да я покажем на моите родители. Никога няма да забравя реакцията на баща ми, когато излезе да ни види как паркираме новата лъскава делориан с лайстни от неръждаема стомана и плосък, квадратен покрив.
— Какво правиш, защо обикаляш с тази кухненска мивка? — попита той, усмихвайки се широко. Личеше си колко се гордее с мен и това си струваше повече от която и да било роля или кола. Този миг е един от най-хубавите в живота ми.