Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (10)

Глава 9

Сценария за „Мръсни танци“ прочетох една вечер в нашата нова къща. Той веднага ме изпълни с чувства — но не и с предполагаемите. Не ми хареса. Видя ми се лековат — нищо повече от летен ваканционен филм. Лиса реагира по същия начин.

Същевременно и двамата доловихме в текста зародиша на голям сюжет. Идеите зад „Мръсни танци“ бяха фантастични. Имаше елементи на класов конфликт, връзки, сексуално пробуждане, семейни въпроси — по малко от всичко. И въпреки че сценарият беше слаб, с малко труд можеха да бъдат развити всички тези елементи, сюжетът да стане силен, а героите — неустоими.

Потенциалът е чудесно нещо, но щяха ли сценаристът и режисьорът да бъдат готови на промени? На следващата сутрин, докато с Лиса работехме по подновяването на кухнята, си говорехме как може да се подобри сценарият. И въпреки първоначалната ни въздържаност, започнахме полека да се запалваме по него. Бях определен да участвам в кастинга и да чета репликите на Джони Касъл, роля, която ми се струваше идеална за мен. Исках да я получа, но ми се щеше също така да разбера дали не бихме могли да направим от този сценарий един страхотен филм.

Това, което ме привлече в „Мръсни танци“ бе, че щеше да го режисира Емил Ардолино. Емил нямаше дълга холивудска биография, но идваше от света на балета и бе правил награждавани постановки, в това число заснетия за телевизията „Баришников в Белия дом“, както и документален филм за Жак Дамбоа, наречен „Той ме кара да искам да танцувам“, спечелил наградата на Академията. „Мръсни танци“ щеше да е първият му игрален филм, но той се славеше като голям майстор и наистина познаваше балета. Ако някой можеше да реализира този филм, това беше Емил.

Аз обаче продължавах да имам резерви към ролята на Джони Касъл поради една важна причина. Дори сценарият да не криеше никакви проблеми, не бях сигурен, че тъкмо този филм е правилната стъпка в моята кариера.

Отзвукът на „Скейттаун, САЩ“ ясно показа, че мога да избирам сред подобни роли и, изигравайки ги, да направя много пари. Но беше ясно, че изберях ли този път, едва ли някога щях да се откъсна от него. Вечно щяха да гледат на мен като на балетист, превърнал се в актьор, а не като на актьор. Затова през осемте години, изминали след „Скейттаун, САЩ“ целенасочено бях избягвал роли, включващи танци или каквото и да било с привкус на тийнейджърски идол. Бях отказал договор за четири филма с „Кълъмбия“, който щеше да ме изстреля на върха на славата. Бях потънал в уроци по актьорско майсторство. И непрекъснато се оглеждах за роли, които да разширят актьорското ми амплоа.

Сега с „Мръсни танци“ имах избор. Да не изменям на решението си и да откажа участие във филм с балет? Или този филм все пак беше различен — щеше да ми позволи да танцувам, а и да разширя актьорските си граници? Боях се да кажа „да“, страхувах се да не разваля онова, над което бях работил през последните осем години. Но в същото време с Лиса смятахме, че „Мръсни танци“ има потенциал да стане чудесен филм.

И тъй след много разговори помежду ни, взех решение. Щях да се включа и да дам на тази роля абсолютно всичко от себе си. След като влизах в тази територия — на сексуалния, чувствен танц — щях да го направя на 100 процента. Знаех, че Джони Касъл има потенциал да ме превърне в това, което Холивуд пожелае, и не е задължително то да отговаря на моите собствени амбиции. Но част от мен изгаряше да прави балетен филм, пък и, разбира се, ни предстоеше и да изплащаме ипотеката за къщата. Затова същия следобед казах на Лиса:

— Добре, отиваме.

И потеглихме към пътешествието на нашия живот.

 

 

Ролята на Джони Касъл не стана моя изведнъж. Първо трябваше да мина през два кастинга, в един, от които четох, а в другия танцувах с Дженифър Грей.

Когато чета за прослушване, предпочитам да импровизирам, вместо да изчитам репликите буквално. И тъй, на това първо четене аз говорих как съм раснал без много пари в Хюстън и как балетът за мен се е превърнал във вълшебна форма на бягство. Истината е, че напълно се идентифицирах с Джони. Той бе борбен, упорит в работата си, с душа, развълнувана от красотата на танца. Човек, който съчетава груба външност с нежна душа — какъвто беше баща ми и какъвто се опитвах да бъда и аз. При това първо прослушване аз не играх Джони. Аз бях Джони.

За второто — с Дженифър Грей танцувахме за сценаристката Елинор Бърстейн, хореографа Кени Ортега и Емил Ардолино. Елинор беше невероятно близо до материала — базираше го отчасти на личния си опит от началото на 60-те, когато като тийнейджърка, на име „Бейби“, танцувала в „Катскилс“. И тя наистина вложи във филма цялата си любов. При второто прослушване Елинор не се сдържа и се втурна да покаже на двама ни с Дженифър какво иска. Най-напред пусна музика и отчасти с думи, отчасти с танц ни преведе през нещата, които трябваше да търсим. Не бях сигурен точно какво желае, но вдигнах Дженифър и реших да я завъртя. С нея никога не бяхме танцували заедно и тя вероятно още ме смяташе за онзи леко луд горски воин от „Червена зора“. След като я преведох през няколко стъпки, влязохме в единен ритъм.

Отначало бавно я завъртях, придърпвайки я към себе си, за да се отпусне от кръста нагоре. Исках да се почувства уверена в танца си, дори леко да се изгуби в него, да не мисли за всяка стъпка. Гледахме се в очите и въпреки че в началото тя смутено се усмихваше, скоро се почувства по-добре. Започна да прави по-сложни движения и докато танцувахме, реших, че тя е достатъчно гъвкава и балансирана, за да опитам повдигане.

Лиса присъстваше в стаята, така че показахме на Дженифър как ще стане повдигането. С Лиса го бяхме правили безброй пъти и изглеждаше сякаш без усилие. Знаех, че ако искам да вдигна успешно Дженифър, тя трябва да ми има доверие и след като няколко пъти видя как го правя с Лиса, изглежда, се почувства готова.

За балерината не е лесно да изпълни първото си повдигане. Трябва да има пълно доверие на партньора си и да се остави на набраната от него инерция. Иначе могат да се контузят. Дженифър стана, зае мястото на Лиса и докато говорехме с Елинор и Кени, аз я вдигнах и леко я задържах над главата си. Показах й, че я контролирам напълно — тя можеше да се наклони напред или назад, но нямаше да падне, освен ако не направеше някакво неочаквано движение.

Вярно, че Дженифър на два пъти наруши равновесието, но това е естествено за човек, който не е правил повдигания.

— Спокойно — казах й. — Независимо от позицията, мога да те приземя безопасно.

Когато отново я повдигнах, тя застина в красива поза и аз бавно я свалих на пода, като се гледахме в очите. Моментът беше хубав и много секси. В стаята цареше тишина — всички ни гледаха.

Когато докосна пода, Дженифър се усмихна и разбрах, че сме успели. Направихме още няколко чувствени балетни изпълнения и щом кастингът приключи, Елинор беше взела решение. Както ни каза по-късно, в този момент тя почувствала, че ако не ме вземат за ролята на Джони, филм няма да има.

Ролята бе идеална за мен, но също толкова идеална за Лиса беше ролята на Пени. Тя се яви на прослушване и смая всички. Накрая обаче се спряха на Синтия Роудс. Синтия също бе добър избор; все пак това, което наклони везните в нейна полза, бе фактът, че е играла главна роля в „Да останеш жив“ с Джон Траволта. Синтия беше набрала сила, а това не е без значение за Холивуд.

Има и нещо, което не знаехме, но научихме по-късно: Елинор очаквала да настоявам да изберат Лиса като условие за моето участие. Но аз не мислех, че притежавам такава сила като актьор и въобще не ми хрумна да ги моля. Както се шегува сега Лиса, тъй като и двете със Синтия са слаби и руси, някои хора и бездруго смятали, че във филма играе Лиса.

След като получих ролята на Джони, с Лиса започнахме да мислим как може да се подобри сценарият. Елинор, Емил и останалите правеха същото, така че усилието определено беше групово; както винаги, изпитвах благодарност към прозорливостта на Лиса. Дали се налагаше преработка на сценария, или изглаждане на моето изпълнение, с нея винаги сме работили заедно над всеки филм с мое участие — тя има невероятно ухо за диалог, страхотно чувство за сюжет и знае как да се намеси решително в изпълнението. Най-същественото е, че е абсолютно искрена дори когато се отнася за нещо, което не искам да чуя. Винаги съм знаел, че мога напълно да й се доверя — с времето и утвърждаването ми в Холивуд това придобиваше все по-голямо значение.

Доста актьори се заобикалят с клакьори. Обичат да им се казва, че всичко направено от тях е супер, защото това подсилва увереността им. Аз предпочитам точно обратното. Държа да знам къде са слабостите, за да подобря нещата. Винаги, при работа над сценарий или епизод от филм, всеки от нас е ставал опонент на другия, разменяли сме си позициите и сме разсъждавали, надниквайки през всички възможни призми, но не и със самодоволство. Какви са намеренията на сценариста? Какво вижда режисьорът? Може ли сюжетът да има по-висок залог? Така ли ще реагира моят герой? Говорят ли тези герои като живи човешки същества от плът и кръв? След като веднъж минеш през всички варианти на един сценарий, когато се върнеш към думите върху листа, веднага разбираш кое става и кое — не.

Така работим с Лиса — откриваме намерението и емоционалното развитие на епизода, а думите следват от само себе си. Както е казал великият режисьор Елия Казан: „Нашият герой често се разкрива по това как прикриваме емоциите си, а не как ги показваме“. Например сърцето на публиката се трогва, като гледа как някой прави всичко възможно, за да не се разплаче, а не като преиграва и се къса от рев.

Черновата на сценария, който бяхме прочели, само намекваше за дълбоки социологически и емоционални течения, но знаехме, че ако тласнем героите малко по-напред и ги изследваме дълбочинно, ще получим нещо наистина добро. Затова всички се включиха, опитвайки се денонощно да отстраняват нещата, които не работеха, и да засилват другите, които ставаха. Сценарият на Елинор притежаваше здрава костна система, но сега добавяхме към нея плът и щяхме да продължим да го правим през цялото време на снимачния период. Така в края на краищата щяхме да имаме прекрасен сценарий.

Някои от предложенията ни с Лиса влязоха във филма, други — не. Благодарение на нас вкараха сцената с боя между Джони и Роби, келнера мерзавец — с него придадохме на Джони малко твърдост, която липсваше на героя. Написахме го така, че Джони да се спре, точно преди да е нокаутирал другия — иначе би следвало уволнението му — нещо, което несъмнено му се бе случвало и по-рано. Преди заснемането на финалната сцена, когато пред всички в курорта Джони грабва микрофона, с Лиса будувахме цяла нощ, за да пренапишем големия му монолог. Понякога работехме над нов диалог непосредствено до самото заснемане, а после продължавахме да го изглаждаме между отделните дубли. Никога не спряхме да се опитваме да подобряваме нещата.

През цялото време имах чувството, че накрая Джони трябва да отиде при Пени, тъй като те много си приличаха и бяха по-реалистичната двойка, отколкото Джони и Бейби. Тази промяна не се прие и вероятно, за добро. Но когато някой от екипа предложи в началото да поукротя танца с Пени, категорично не се съгласих. Безпокоеше ги, че танцовите сцени с Джони и Пени са твърде секси, че ще засенчат по-късните балетни епизоди с Джони и Бейби. Съдейки по направеното с Дженифър на кастинга, знаех, че това не е вярно. Нямаше съмнение, че ще успеем да създадем желания плам и това се случи.

Направихме доста преработки на голямата финална сцена, но една реплика, която мразех, остана. Не можех да се насиля да кажа пред камерата „Никой не бива да притиска Бейби в ъгъла“, просто ми звучеше прекалено старомодно. По-късно обаче, като видях завършения филм, трябваше да призная, че се бе получило. И, разбира се, това се превърна в една от най-цитираните реплики от филма. Дори аз самият, когато ме питат как съм, напоследък цитирам версия на тази реплика: „Никой не бива да притиска панкреаса на Патрик в ъгъла“.

По време на снимките вмъквахме малки промени, за да придадем плътност на героите и техните взаимоотношения. Имаше моменти, когато Дженифър се кискаше неудържимо — не по сценария: просто я беше гъдел и тези моменти влязоха във филма. В сцената, когато танцуваме и аз бавно плъзгам ръката си по мишницата й, тя направо ме влуди — буквално не можеше да заснеме епизода заради неспирното си кикотене; наложи се да направим близо двайсет и пет дубъла. Друг вмъкнат от мен момент беше слагането на ръката на Дженифър върху гърдите ми и репликата, че когато танцуваш, трябва да слушаш сърцето си. Подобни детайли придадоха дълбочина на героите; Дженифър също направи доста предложения.

Колкото повече променяхме и добавяхме, толкова по-силни ставаха образите. Но не само преработките изискваха от нас да вложим сериозно допълнително време. Отделихме часове и за усъвършенстването на балетните движения, направили филма толкова популярен. Доста вечери Лиса работи до късно с мен, репетирайки и доизглаждайки балетните ми сцени с Дженифър и Синтия.

Следвайки Кени Ортега, този харизматичен водач, всички участници се въртяха, скачаха и танцуваха, докато не останеха без сили. По-късно Синтия каза, че по време на снимките отслабнала с пет килограма, въпреки че всеки ден се наливала с млечни шейкове. Но Кени притежаваше заразителна енергия — съвсем като Джийн Кели, с когото бяха учили заедно. Той почти през цялото време танцуваше с широка усмивка на лицето и така се забавляваше, че човек не можеше да не се поддаде на изкушението да се позабавлява с него.

Кени бе истински професионален балетист, талантлив танцьор, който прекрачваше жанровите бариери. Харесваше ми, че работи в толкова различни видове танц — джаз, суинг, салса. Джазът конкретно имаше значително място в ранното ми танцово обучение, тъй като майка ми до голяма степен бе създала сама джаз сцената в Хюстън. Затова беше в душата ми — обичах да чувствам как тялото ми се отпуска и мога да използвам така раменете и ханша си, че чувствеността да потече заедно с музиката.

Всички работехме неимоверно много, но и здравата се забавлявахме, особено по време на сцените, където късно вечер лагерният персонал танцува мръсни танци. Заснемането на тези епизоди наистина представляваше купон — само рокендрол и всички потъват в пот на дансинга. Актьорите и танцьорите във филма бяха толкова навити и талантливи — направо откачаха.

Между отделните терени за снимки с Кени, Дженифър и Синтия аз карах ван и качвах всеки, пожелал да дойде с нас. Прекарвахме в колата часове, пеейки песни и разговаряйки за епизодите. Бяхме истинска тайфа — банда млади, енергични артисти, захвърлени в изостанало градче като Лейк Лур, Северна Каролина, в красив колониален хотел, със задачата само да творят. Това бяха едни от най-изтощителните снимки, които помня, но и от най-забавните.

* * *

При толкова танци, скачане и тичане нищо чудно, че коляното ми отново започна да се подува. Слагах лед след заснемането на танцовите сцени, но с напредването на филма трябваше отново да започна да правя пункции — точно както ставаше често, докато танцувах в Ню Йорк. Но не танците причиниха най-големите ми болки в коляното. Това се получи по време на епизода, в който балансирам върху дънера заедно с Дженифър.

Трябваше да се движим много внимателно, за да не паднем върху камъните. Във филма това изглежда забавно, но заснемането на сцената бе опасно и физически ни костваше доста. Когато пазиш равновесие по този начин, ставите ти се претоварват от непрекъснатите дребни нагаждания. И понеже голяма част от хрущяла на коляното ми бе износена, костите се търкаха болезнено една в друга. След като няколко часа снимахме тази сцена с дънера, трябваше да отида направо в болницата за пункция на коляното. Това определено беше по-болезнено и трудно от всичко, което правех на дансинга.

Всъщност аз непрекъснато се борех с Кени и Емил за по-сериозни танцови движения. Исках да покажа на публиката, че макар Джони да е от простолюдието, той наистина умее да танцува — по време на снимките умирах от желание героят ми да покаже някои истински движения.

Мръсните танци бяха добре, но трябваше да подчиня егото си заради ролята, тъй като бях с по-добра подготовка на танцьор от Джони. В крайна сметка най-трудното, което му позволихме, е скокът от сцената във финалния епизод на филма. Часове наред репетирахме множество различни начини за изпълнение на този скок, хвърлях се от сцената отново и отново, опитвайки да се приземя с по-леко натоварване върху лявото коляно. Но истинското танцуване следваше скока — правя двоен пирует и два пъти завъртам коляното.

Вътрешните сцени се снимаха при непоносима горещина, особено в началото, когато температурата навън стигаше трийсет и два градуса. Вътре, с камерите и прожекторите, тя се вдигаше приблизително до четирийсет и няколко танцьори и актьори напуснаха заради голямото натоварване. Наложи се Паула Труман, изиграла джебчийката — г-жа Шумахер, дори да бъде закарана в болница, след като припадна на терена. Но при толкова къс снимачен график всички стояха вътре и напук на горещината правеха множество дубли, за да се постигне съвършенство.

Дженифър Грей работеше много като всички други. И въпреки че в „Червена зора“ имахме търкания, по време на „Мръсни танци“ започнахме да се разбираме много добре. Не се разминахме и без няколко трудни моменти, вследствие на натрупана умора или дълъг снимачен ден.

Когато работя, аз съм изключително концентриран и обичам на терена да бъда делови. Дженифър се скъсваше от работа и вършеше невероятни неща, като се има предвид, че никога не е била професионална танцьорка. Но бе и много емоционална, понякога избухваше в сълзи, ако някой я критикува. Друг път изпадаше в глупави настроения, принуждаваше ни да повтаряме сцените, защото се разсмиваше. Бях на зъби и нокти по време на целите снимки — не спях с нощи, за да поправям сценария, да репетирам танците, да заснемам различни епизоди и почти винаги се намирах на границата на изтощението. Затова нямах кой знае какво търпение да правя множество дубли.

Сцената с повдигането на Дженифър в езерото е идеален пример, че снимките бяха едновременно забавни и изтощителни. Езерото бе ужасяващо, леденостудено, а ние повтаряхме този епизод отново и отново. Екипът трябваше да построи платформа под водата — иначе щеше да е прекалено дълбоко, — но щом се подхлъзнех от тази платформа, се озовавах във водата и с неимоверни усилия и одиране на краката бързах да се върна върху нея. Дженифър беше много лека, но когато вдигаш някого над водата, дубъл след дубъл, дори най-кльощавото момиче може да ти се стори двеста килограма. След завършването на този епизод ръцете ми бяха като от гума, тялото — вледенено, целите ми крака — изподрани.

Въпреки всичко чувството, че вдигам Дженифър насред този красив пейзаж, беше страхотно; знаех, че сцената ще стане невероятна. И въпреки лекото раздразнение, което изпитвах, трябва да кажа, че като цяло Дженифър свърши наистина феноменална работа.

В живота си познавам малко хора, които имат нейния природен талант. Тя заучаваше всичко невероятно бързо и беше готова да експериментира. С напредването на времето нещата ставаха по-лесно и за двама ни, защото Дженифър никога не подложи на съмнение своите умения, нито пък готовността си да опитва нови идеи. Притежаваше смелост — емоционална и физическа — и филмът нямаше да е дори наполовина толкова добър с която и да било друга актриса на нейно място. Мисля, че изпълнението на Дженифър бе наистина подценено. В много отношения тя направи филма.

С преминаването на лятото в есен приключихме снимките. Те продължиха само четирийсет и четири дни, но заради няколко забавяния ги завършихме по-късно, отколкото планирахме през годината. В Лейк Лур листата бяха започнали да пожълтяват, затова за няколкото последни епизода екипът се зае да ги боядисва със спрей от оранжеви и червени в лятното зелено. Всички — Емил, Кени, Елинор и целият актьорски и танцьорски състав — бяхме горди с направеното. Чувствах, че съм вложил себе си в този филм — при толкова много танци, игра и работа по сценария. Да не говорим за добавената към саундтрака песен, която написах със Стейси Уайдлиц — „Тя е като вятъра“.

Винаги съм писал музика и съм пял на сцена още от участието си в мюзикълите в Хюстън. Като дете учех цигулка и китара и оттогава нищо не ме релаксира повече от дрънкането на китара и съчиняването на нови мелодии. Докато с Лиса живеехме в Ню Йорк, свирех в няколко бара в Гринич Вилидж, опитвах своите композиции и изпълнявах кавъри. Музиката винаги е заемала огромна част от моя живот, затова бе съвсем естествено да се опитвам да я интегрирам и във филмите с мое участие.

Със Стейси не написахме „Тя е като вятъра“ за „Мръсни танци“ — всъщност започнах да я правя за „Грандвю, САЩ“, а по-късно Стейси ми помогна да я довърша. Бях разочарован, че песента не влезе в онзи филм, но не се отказах от нея. В Лейк Лур изсвирих демото на Емил, който хареса песента достатъчно, за да я предаде на музикалния супервайзър Джими Йенър. Джими я хареса и накрая я избра за един по-дълъг епизод от филма.

В средата на 80-те филмовата музика все още не бе голям бизнес, затова въобще не мислех за продаване на записи. Просто бях щастлив, че песента най-после ще бъде чута. Филмовата музика не ставаше голям пазарен хит и музикалните компании не вземаха безумни пари за използването на стари песни. Всъщност целият саундтрак на „Мръсни танци“ струваше само двеста хиляди долара. Но този скромен малък саундтрак промени завинаги музикалния бизнес — също както нашият скромен малък филм за 5.2 милиона долара щеше да промени завинаги живота на всички ни. Просто все още не го знаехме.

След като Емил и неговият екип завършиха монтажа на „Мръсни танци“, продуцентите организираха закрита прожекция, за да видим филма, преди да е излязъл на екран. Носеха се слухове, че първият монтаж не бил приет много добре — всъщност, разправяше се, че един от продуцентите казал: „Изгорете негатива и вземете застраховката“. Емил обаче се върнал в монтажната, решен да направи филма толкова страхотен, колкото всички си го представяхме.

И тъй, с Лиса влязохме на тази закрита прожекция, убедени, че всички участвали са свършили добре работата си, без никаква представа какво трябва да очакваме. След хилядите малки решения, съпътстващи работата над един филм — по сценария, по заснемането, по осветлението, по монтажа — е почти невъзможно да знаеш какъв ще бъде крайният продукт.

Заехме местата си и светлините угаснаха. Близо два часа по-късно, докато вървяха надписите, с Лиса се спогледахме усмихнати. Сюжетът се беше получил по-хубав от очакванията ни през всичките тези минали месеци в нашата кухня. Смятам, че той бе чудесна основа за поучителни разговори между майки и малките им момичета — във всеки случай, по-добра отколкото „как става при птичките и пчеличките“. Най-щастлив обаче ме правеше фактът, че това не беше плитък филм за двама души, които се целуват, а за момента, когато тези две много различни души се свързват наистина. С Дженифър бяхме постигнали заедно това на екрана.

Въпреки всичко, все още си мислехме, че филмът ще има скромен успех и нищо повече. Лиса смяташе, че той е от онези привлекателни за хората историйки, в които добрият се влюбва в неподходящото момиче. Нямахме представа, че след излизането му на екран предстои да бъдем погълнати от приливната вълна на славата и вниманието — неща, каквито изобщо не си бяхме представяли.

Междувременно с Лиса поехме към възможно най-отдалеченото от Холивуд място — в географски, духовен и всякакъв смисъл. Отлетяхме за Африка, за да снимаме първия си съвместен игрален филм — „Стоманена зора“.