Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (14)

Глава 13

Още първия път, когато чух за „На Уон Фу с благодарности! Джули Нюмар“, разбрах, че искам да участвам. Щеше да е страхотно предизвикателство да се превъплътя убедително в жена, а ролята на травестит — наистина да разшири моето актьорско амплоа.

Но за кой ли път се натъкнах на познатата стара история. Продуцентът Стивън Спилбърг не държеше да се явя на прослушването. Обсъждаха се доста актьори, в това число Джони Деп, Том Круз и Роб Лоу, но за ролята на Вида Бохем все още нямаше избран. Не желаех да приема отрицателен отговор, затова се свързах с режисьорката, Бийбън Кидрон и й казах, че на следващия ден ще долетя в Ню Йорк за прослушването, стига да се съгласи да ме види. Тя прие.

Преди кастинга отидох в една мансарда в центъра на града, където се намираше тяхната гримьорна и гардеробна, за да се превърна в жена. Дадоха ми рокля, обувки с токчета и хубава късо подстригана червеникава перука; гримираха ме, за да добия колкото се може по-женски вид. Бях опитвал различни маниери и нюанси на гласа в желанието си да заприличам на истинска жена, а не на карикатура, и смятах, че съм постигнал доста добро звучене. Сега щях да разбера дали и другите ще се хванат на въдицата.

За първи път прочетох сценария предишната вечер и когато Бийбън ме помоли да изпълня монолог от две страници, аз й предложих да импровизирам.

— Не, не, не — рече тя. — Искаме точните думи. Трябва да изиграеш сцената, както е в сценария.

— Ще направя каквото е по силите ми — отговорих, съзнавайки, че тъй или иначе ще импровизирам и трябва да ги грабна — и нея, и продуцентите. — Може не всичко да е точно на мястото си, но ще е близко.

Монологът представляваше разказ за живота на Вида, затова използвах подробностите, които помнех за нея, но вмъкнах и свои спомени. Описах го от своята гледна точка: нещо като какъв би бил животът на Бъди Суейзи, ако бе израснал като травестит в простолюден Тексас. Включих историята за това как ме пребиха пет деца в прогимназията и как всички се заяждаха с мен в училище. Всичко си беше самата истина, освен частта за травестита.

— Нямаше нищо изключително в живота ми — промълвих към края с тих, мек глас, — докато не станах жена.

Не мисля, че някой в стаята очакваше мъжът от „Крайпътна къща“ и „Червена зора“ убедително да се превъплъти в жена. Но в края на моето прослушване разбрах, че съм успял. Беше много странно — усетих по енергията в стаята, по реакцията на хората, че съм успял. Те не ми говореха като на Патрик Суейзи. Говореха ми сякаш бях Вида Бохем.

След края на всички прослушвания Бийбън остави в списъка само тези, които харесваше най-много, после занесе записите на Спилбърг и останалите продуценти. Не им казала кои са актьорите; просто ги поканила да гледат заснетото и сами да вземат решение. Всички се съгласили, че аз съм Вида. Но когато Бийбън разкрила името на актьора от записа, никой не можел да повярва — просто били смаяни. Получих ролята и така отново се върнах в играта.

 

 

За да се превърне един мъжествен мъж в жена, е нужно доста време. Първо, трябва да си идеално избръснат, и не само по лицето. Всички места, по които мъжете са окосмени, а жените не — лице, шия, дори уши, — трябва да са гладки като бебешко дупе. После, тъй като порите на мъжете са по-широки, гримьорите нанасят нещо като гипс, за да загладят кожата ти.

Следва гримът. Слагат ти основен фондьотен, след това — пудра. Червило, очна линия, сенки, изкуствени мигли — художникът гримьор те превръща не в каква да е жена, а в красива, ослепителна жена. Моят гримьор в „Уон Фу“ определено си разбираше от работата. Това беше Рой Хелънд, макиажистът на Мерил Стрийп. Със своя ръст от около метър и деветдесет той на времето също бил висок, пищен травестит.

Обикновено гримирането ми отнемаше около три часа, след което с колегите Уесли Снайпс и Джон Легуизамо отивахме в гардеробната. Много бързо научих, че не бива да им позволявам да ме обличат в разни сладникави тесни костюми с панталони, защото тогава трябваше да се използва устройство, наречено „джендър-бендър“. Това е специално изобретение, измислено от някой садистичен негодник с чувство за хумор, в което мушкаш мъжките си атрибути, за да ги накараш „да изчезнат“. Всъщност джендър-бендърът избутва всичко назад в обратната посока между краката ти. Ами да, това е точно толкова неудобно, колкото ви звучи.

Когато реквизиторите за първи път ми обясниха как работи джендър-бендърът, аз извиках:

— Искате да направя какво?!

Но това беше част от договореното и аз се съгласих — нагласих нещата там долу както ми казаха. Докато носиш това устройство, всъщност цял ден седиш върху члена си. Ако носенето трае продължително време, усещането е страховито, защото онази ти работа става съвсем безчувствена. Направо започваш да се тревожиш, че ще окапе. Затова бързо се изхитрих да искам красиви малки рокли, които позволяваха на моята мъжественост да си стои на мястото.

Нямах представа колко категории травестити съществуват, докато не започнахме проучването за филма „Уон Фу“. А под проучване имам предвид посещаване на клубове с някои от най-невероятните и красиви, изваяни като статуетки травестити, които съм виждал. Те бяха нашите „гидове“ в техния свят и ни показаха много повече от това, за което знаехме, че съществува.

Наехме огромна лимузина и Джон, Уесли, Лиса, травеститите и аз посетихме всички горещи точки в Манхатън. Видяхме както великолепни травестити със страхотни тоалети от висшата мода, така и невероятно комични типове с огромни коси, избръснати вежди и блестящи клепки. Имаше напълно автентични травестити, на вид досущ като жени. И такива в мизерно облекло, които висяха из бедните клубове по брега и пристаните на река Хъдсън.

Нивото на талант в света на травеститите е феноменално. Тези хора могат да пеят, да танцуват, да прелъстяват. Някои от пеещите мъже имаха най-красивите женски гласове, които някога съм чувал.

Докато изследвахме техния свят, се забавлявахме невероятно — срещахме жени с приказни имена като Кандис Кейн и Миранда Райтс. А един травестит зарадва Лиса с комплимент — виждайки я на улицата, я огледа от горе до долу и подхвърли: „Красавица!“.

Времето, прекарано с тези мъже, ни отвори очите по невероятен начин. Те имаха не само страхотно чувство за хумор, но и удивителен кураж. Трябва да имаш cojones (топки), за да си точно такъв, какъвто си, особено когато си много различен от наложената от обществото представа за теб. Тези травестити не се бояха да са верни на себе си и да очакват останалият свят да ги последва. Беше вдъхновяващо.

Харесваше ми да работя с Джон и Уесли — те изглеждаха фантастично като жени. По време на снимките се забавлявахме страхотно, въпреки че от време на време прекалената енергия на Джон започваше леко да ме влудява. Той има само една скорост — пълен галоп — и понякога това ти идва в повече. Но така се стигна до един от най-смешните моменти по време на снимките.

Предишния ден бях прескочил набързо до Ел Ей и бях летял цяла нощ обратно, за да се появя рано сутринта на снимачната площадка. Когато пристигнах напълно изтощен, исках единствено да направим репетицията. Но Джон бе в типичната си енергична форма, с вицове и целия си репертоар от смешни импровизации. Обикновено го намирах за прекрасен. Но точно този ден ми се искаше да му запуша устата с чорап.

Той не спираше, прекъсваше репетицията, редувайки един щур комичен изблик с друг. Накрая, когато ми дойде до гуша, го прекъснах:

— О, боже! Няма ли, по дяволите, поне веднъж да млъкнеш?

Е, Джон е дребен темпераментен латиноамериканец, способен сигурно да срита задника и на три пъти по-едър от него. Той се изпъчи пред мен с вдигнати юмруци и викна:

— Хайде, давай! Искаш да се гъбаркаш с мен, така ли? Ще те спукам!

Двамата стояхме лице в лице и си крещяхме обиди, надули гърди като истински петли. Смешното е, че бяхме забравили за полуготовата си дегизировка на травестити. С коси, прибрани под чорапи, с грим, с изкуствени мигли и колани за жартиери сигурно сме изглеждали абсурдно — двама яки мъже, обути в чорапогащи и готови да се нападнат. Обичам Джон и съм щастлив, че той ме нападна с вдигнати юмруци и грим. Не са много мъжете, които биха го направили и въпреки че тогава това не изглеждаше смешно, сега безспорно е така.

Моята цел с ролята на Вида бе да изградя абсолютно убедителен образ на жена. Работех упорито в тази насока, но изпитвах и удоволствие. Упражнението да се приближа толкова плътно до женското в себе си, да видя как хората ми реагират по съвсем друг начин, представляваше огромен интерес за мен като мъж. Накрая, мисля, направих доста убедителна жена. Не бих спал с нея, но познавам доста мъже, които биха й се пуснали, и то не само защото мандалото ще хлопне.

Веднъж, докато се обличах за ролята, Лиса случайно видя, че оглеждам дрехите й.

— Приятелко — рече ми тя, — стой по-далече от моя гардероб!

— Не се интересувам от дрехите ти — срязах я с присъщото за Вида кротко възмущение. — А само от аксесоарите.

Наистина нямах нищо против да нося женски дрехи, стига да не включват онзи джендър-бендър. Уесли направо го ненавиждаше. Когато приключихме „Уон Фу“, той му направи тържествено погребение, заедно с перуката и дрехите. Изгори ги и зарови пепелта в земята на Небраска, щастлив, че се е отървал. Аз обаче харесвах дрехите си и след снимките дори попитах Лиса дали не иска някоя. Тя само се засмя и рече:

— Бъди, нали се сещаш, че ние не носим един и същи номер?

Накрая тя си взе един шал Армани — единственият аксесоар, който става на всекиго.

„Уон Фу“ зае първото място в седмицата, когато излезе на екран, но в крайна сметка не пожъна успеха, на който се бяхме надявали. Преобладаваха положителните рецензии, а легендарният критик Джийн Сискел хареса моето изпълнение и дори предвиждаше, че ще бъда номиниран за „Оскар“. Не ме номинираха, но получих трета номинация за „Златен глобус“. Това беше голямо признание, защото наистина дадох всичко от себе си, за да се превърна във Вида и да стигна дотам, че, погледна ли се в огледалото, да си кажа „Ама че жена!“. Обичах Вида и когато изчезна, дори малко ми липсваше.

 

 

С Лиса се забавлявахме много на снимките на „Уон Фу“, а кариерата ми отново тръгна нагоре. В личен план обаче този период постави началото на трудно време, като се започне с две ужасни, трагични загуби в нашия живот. Първо, Вики, моята по-голяма сестра, се самоуби през декември 1994 г.

Вики бе четири години по-голяма от мен и като деца бяхме много близки, въпреки че се карахме като куче и котка. Тя беше невероятно талантлива — красива балерина и певица, великолепна актриса. Беше подложена на същия натиск, както всички деца от семейство Суейзи — да бъде най-добрата, да работи много, но в зряла възраст трябваше да носи и още един товар. Страдаше от депресия и крайната диагноза се оказа биполярна депресия.

Вики се бори с депресията си дълго и упорито. Беше омъжена и имаше деца, но имаше ли пристъп, изчезваше и се губеше задълго. Като много семейства с такива болни, ние страдахме с нея и никога не знаехме какво да очакваме. Понякога идваше при нас и изливаше гнева си или пък оставяше сърцераздирателни съобщения на телефонния секретар. Не знаехме какво да правим и въпреки че се опитвахме всячески да я подкрепяме — както емоционално, така и финансово — живеехме с чувството, че никога не правим достатъчно. Но тъжната истина беше, че нищо не би било достатъчно.

Лекарите й бяха предписвали най-различни лекарства, които Вики вземаше с омраза. Две години преди смъртта й намерихме лекар, който помагаше да се отвикне от психиатрични медикаменти. Ужасната ирония е, че макар наглед това да й помагаше, макар за пръв път от години да се почувства по-добре, тя накрая се самоуби.

Както ни обясни нейният лекар, възможно е смяната на лекарствата да й е позволило да се подобри дотолкова, че да осъзнае колко ужасен е животът й. Това ме караше да си мисля, че може би усилията ни да помогнем на практика са предизвикали смъртта й. Самият факт, че вече не е между живите, ме съсипваше достатъчно, но понеже посегна на себе си, единственото, което се питах, е не можех ли да я спася. Изпитвах толкова силна вина, че сам започнах да се депресирам. Не можех да се отърся от чувството, че съм отговорен.

Самоубийството на Вики наистина разтърси живота ми и не само заради вината, която ме измъчваше. Питах се каква ли част от сестра ми се таи в мен самия. Да си Суейзи е дар и проклятие, защото всички ние наистина притежаваме дивия ирландски темперамент. Този темперамент отключва силни неща, свързани с творчеството, но може да бъде и враг. За да оцелееш, трябва да го поддържаш в равновесие, а Вики не успя да постигне това. Мисля, че след нейната смърт всички ние, децата Суейзи, се почувствахме уязвими.

И все пак въпреки склонността си към самоунищожение лично аз винаги съм имал по-силен подтик към самосъхранение. Независимо от отчаянието в дадени периоди, дори в най-тежките си моменти не съм мислил за самоубийство. До известна степен причината е, че имам силна оптимистична нагласа — дълбоко в себе си винаги вярвам, че някак си нещата ще се оправят. Смъртта на Вики обаче сериозно разтърси този мой оптимизъм. За първи път в живота ми започнаха да се прокрадват мрачни, цинични чувства.

Никога не си бях позволявал да се усещам като жертва. Но понякога бе трудно да не чувстваш, независимо какво правиш, че животът ще те смачка. Колкото и да се опитвах, колкото и да исках да бъда добър човек, все се случваха лоши неща. Никога не съм го признавал пред някого и не спрях да вървя напред, но за първи път започнах да чувствам, че не мога да направя прелом. И тогава, сякаш за да потвърдят тезата ми, нещата продължиха да се влошават.

Скоро след смъртта на Вики умря Коуди — нашият любим 70-килограмов родезийски риджбек. Той бе за мен повече от куче — беше ми като син, като воин-пазач, като моята съвест. Беше красиво, необикновено животно, съпътствало ме още от малко пале. Неговата смърт, последвала веднага след смъртта на Вики, просто ме съсипа.

Коуди бе с нас през всички възходи и падения в живота ни през изминалите тринайсет години. Той стоеше редом с мен, когато пробивах като млад актьор на снимачната площадка на „Червена зора“, беше нашият пазач, когато славата започна да променя живота ни. С него имах много по-дълбока връзка, отколкото с когото и да било друг, освен с Лиса. Когато му поставиха диагнозата рак, с Лиса се почувствахме съкрушени, но му осигурихме всичко възможно за лечението; молехме се да не ни напусне.

И той удържа цяла година. Коуди си наложи да живее заради нас, защото знаеше колко неистово искахме да е жив. От него научих толкова много за борбата за живот. Когато започнахме да го лекуваме, за известно време стана пак какъвто беше преди. Накрая болестта го надви и щом отново се влоши, решихме да го оставим да си иде. С Лиса го държахме в скута си до последния му дъх и макар да знаех, че духът му е свободен, изпитах невероятно дълбока тъга, че вече няма да е с нас.

Когато обичаните от теб умират, най-доброто, което можеш да направиш, е да почиташ духа им, докато си жив. Заричаш се да се поучиш от урока, който са се опитвали да ти дадат, и го изпълняваш до края. С присъствието си в твоя живот те са те променили по някакъв начин към по-добро и чрез своя обет ти облекчаваш болката от тяхното отсъствие. Нещо повече — това е начинът да запазиш духа им жив за света — вътре в себе си. Опитах се да постъпя така с баща си, със сестра си, с Коуди — с всеки, когото съм обичал и който си е отишъл от този свят.

След всичко, случило се през последните две години, с Лиса започнахме да правим сериозна преоценка на начина си на живот. Твърде дълго бяхме тичали във вихъра, поемайки едновременно много задачи и пренебрегвайки нуждите на своя дух. Заедно решихме да опростим нещата, да се върнем към основното.

Във върховата си точка бизнесът ни с коне — участия в състезания и развъдна дейност — включваше петдесет коня, повечето от които се отглеждаха в Тексас. Това далеч надхвърляше възможностите ни за личен ангажимент, затова продадохме някои и намалихме участията в състезания. Също така се отървахме от част от нещата, струпани в ранчо „Бизаро“. Решихме да се фокусираме над онова, което ни прави щастливи, а не над онова, което в крайна сметка диктува живота ни, вместо да го обогатява. Но най-важното, което направихме, беше най-после да осъществим лелеяната цял живот мечта — да имаме истинско ранчо.

Още по времето, прекарано в Ню Мексико за снимките на „Червена зора“, с Лиса се влюбихме в първичната красота и свежия въздух на планината там. В края на 90-те купихме близо петнайсет акра великолепна земя близо до мястото, където снимахме „Червена зора“. Беше все едно да си купиш парче от рая, затова не пропуснахме този шанс.

За мен това означаваше да изпълня обет, даден още докато баща ми беше жив. За съжаление него го нямаше и не можеше да участва, но аз се гордеех, че се връщам към каубойския си корен, както бе се надявал някога той.

В хилядите акри борови гори, храсталаци, кристални реки и полегати ливади с Лиса можехме да бродим колкото ни душа иска. И го правехме при всяка възможност — яздехме коне през храсталаците, живеехме на палатка седмици наред, опознавахме всеки квадратен метър от това красиво ранчо. Отново подложих на изпитание във възможно най-голяма близост с природата способността си да оцелявам, разчитайки само на земята.

Вече и двамата бяхме правоспособни пилоти и можехме да летим до Ню Мексико и обратно. И го правехме при всеки удобен случай. Защото животът сред природата в любимото ни ранчо винаги ни помагаше да укрепим духа си в трудни времена.

 

 

През май 1998 г. снимах епизод от филма „Писма от убиец“, когато ме сполетя нещастието.

Беше късно следобед и се опитвахме да заснемем няколко финални кадри от една голяма сцена с преследване. Моят герой, Рейс Дарнел, язди кон без седло през гората, преследван от ФБР. Сцената изискваше да галопирам под разположен диагонално дъб, в близост до една от камерите. До дървото, точно на пътя на коня ми, имало малка група хора, които наблюдавали действието. На неколкостотин ярда от тях, без никаква представа за присъствието им, очаквах знак по уоки-токито, за да тръгна.

Когато режисьорът извика „Камера!“ пришпорих коня. Носехме се към дървото, но вместо надясно, за да се монтира с предишния кадър, конят пое наляво. Беше видял препречилите пътя ни и не искаше да налети върху им. Кадърът щеше да се съсипе — трябваше да отклоня коня надясно.

Всичко се случи за секунда. Рязко дръпнах юздата и конят реагира светкавично — толкова бързо смени посоката, че излетях от гърба му. Да не се блъсна с глава в дъба ме спаси единствено инстинктът — за част от секундата сграбчих гривата с две ръце, скочих и посрещнах дървото с краката напред.

Звукът беше като от строшена на две дъсчица. При удара се счупиха и двата ми крака, разкъсаха се сухожилията на рамото ми и аз се строполих на земята. В момента не знаех колко тежка е контузията, но разбирах, че нещо не е наред, тъй като чувствах странен натиск в дясното бедро.

Моят постоянен дубльор Клиф Маклафлин за миг се озова до мен. Чул ме да казвам: „Нека само да се поразтъпча. Ще се оправя!“ — същото като на онзи футболен мач в гимназията преди близо трийсет години. След този инцидент обаче нямаше как да тръгна. Опитах да седна и почувствах, че губя съзнание — нещо твърде опасно в тези гори на мили от най-близката болница. Легнах отново и пробвах да раздвижа краката си — едва тогава най-после осъзнах, че дясната ми бедрена кост е счупена надве.

Лекарят на продукцията поиска да шинира двата ми крака с прът от дървото и да ме закара с пикап до болницата на Калифорнийския университет „Дейвис“ на разстояние около петдесет мили.

— За бога, не! — викнах. — Не пипай краката ми!

Имах джипиес устройство и радио за връзка с въздушния трафик, което щеше да помогне медицинският хеликоптер да ни открие тук, сред дивата природа. Съобщихме за спешен случай, дадохме координатите и направлявахме пилота на хеликоптера към мястото, където бяхме, но въпреки всичко мина повече от час, докато пристигнат.

През това време лежах под дървото в неистови мъки. Налагах си да не мисля за болката, но тя ставаше все по-силна, докато накрая напълно ми причерня. Счупената бедрена кост лежеше върху артерията. За мой късмет артерията не беше разкъсана — в противен случай щях да си отида за минути от загуба на кръв.

Опитвах се да не мърдам, а болката ставаше все по-остра. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато кацна хеликоптерът, но това далеч не бе краят на изпитанието.

Пристигналите медици се опитаха да сложат крака ми в шина; костта обаче беше разместена. Докато стягаха шината, чувствах, че нещо не е наред, но се боях да се движа прекалено много, тъй като костта се намираше върху артерията. Няколко мига изпитвах убийствена болка, но най-после се надигнах и преместих тежестта си. Въпреки ужаса от тази маневра, успях да наместя костта.

Лиса не видя този инцидент, но дойде скоро след станалото. Разбира се, беше изплашена, най-вече не можеше да разбере защо изобщо съм яздил. Като мой дубльор Клиф беше готов да ме замести, но аз отказах — исках сам да изиграя епизода. Не можех да си представя нищо по-приятно от това да се нося през гората, яхнал кон без седло — обичах да го правя, а сега плюс всичко друго щяха и да ми платят.

Но Лиса имаше и друга причина да не иска да яздя — предишния ден бях паднал от същия кон при репетирането на епизода. Бях скъсал сухожилие в рамото си и дори ходих на преглед в болницата. Рамото ме болеше и през следващия ден не биваше изобщо да помислям за езда.

— Остави Клиф да си изкара парите! — каза ми Лиса.

Но аз бях упорит. И като доказателство за ината си, лежах с два счупени крака.

Смешното — въпреки че, повярвайте ми, нямаше много смешни неща около този инцидент — стана, когато лекарят на продукцията се обади в болницата и рече:

— Патрик Суейзи претърпя инцидент с кон и идва при вас.

А от болницата му отвърнали:

— Да, вече го прегледахме. Беше тук вчера.

Наложи му се да обяснява, че съм паднал повторно от кон и този път травмата е по-сериозна.

Когато допотопният хеликоптер ме закара в болницата, болката беше непоносима. Лекарите мигом ме поеха, дадоха ми болкоуспокояващи, направиха ми скенер и всичко необходимо. За мой късмет, в болницата на университета „Дейвис“ работеше най-добрият световен специалист по един нов метод за лечение на счупени бедрени кости. Обикновено при такова счупване се прави оперативно отваряне на крака и лечението продължава с месеци. Новият метод обаче изисква само малък срез и дълга бургия, което означава, че не е нужно да се лекуват срязаните при оперативната намеса мускули. Три часа след операцията лекарите ме накараха да стана и да ходя. Три месеца по-късно бях отново на работа, което би било невъзможно няколко години по-рано.

Но макар физическите ми рани да зарастваха бързо, с другите не беше така. Този инцидент бе първият, който за малко не ме уби наистина. Ако не бях паднал презглава от коня, щях да се блъсна в дървото с главата напред. Щях или да умра на мига, или със счупен врат да остана парализиран, както неотдавна се беше случило с Кристофър Рийв. Какви ли откачени номера не съм изпълнявал на коне, но този случай ме накара да осъзная, че и най-добрият, яздейки без седло, не е нещо повече от жива торпила.

Сякаш невидимата броня, предпазвала ме цял живот, накрая се беше повредила. Винаги съм се държал като непобедим, защото винаги съм се чувствал така. Шокиран, сега си дадох сметка, че не съм. Винаги бях подчинявал страха да работи за мен. Сега той вземаше превес. В „Точка на пречупване“ произнасям една реплика, която звучи наистина правдоподобно: „Страхът предизвиква колебание, а колебанието е причина да се осъществят най-лошите ти страхове“. Преди никога не бях изпитвал колебание, за разлика от сега.

Сънувах кошмари — как излитам от коня и се блъскам в онова дърво. Събуждах се цял в пот, с разтуптяно сърце, скован от ужас. Нещата толкова се влошиха, че в един момент дори отидох на специалист по посттравматичен стрес. Трябваше да намеря начин да преодолея ужаса, който ме парализираше, но не знаех как.

С времето успях да си върна смелостта, открадната ми от инцидента. Започнах да правя върху коня всичко, както преди онзи случай, и това ми харесваше. Кошмарите спряха. Но дори и сега, при спомена за летенето към дървото, сърцето ми се разтуптява. След всички филмови каскади, които съм изпълнявал, тогава за първи път наистина се отърках в смъртта.

По-малко от две години по-късно имах друга, още по-опасна среща с нея. И до ден-днешен обаче не знам как оцелях.