Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (12)

Глава 11

Един следобед в края на 1988 г. Лиса влезе при мен в трапезарията и остави на масата сценарий.

— Бъди — рече тя, — трябва да го прочетеш. Невероятен е.

Погледнах към заглавната страница и видях думата „Призрак“.

След като „Мръсни танци“ стана хит, бях започнал да получавам всякакви текстове, които скоро се натрупаха на нощното ми шкафче, по столове и масички из цялата къща. За да прочета някои от тях, дори ми предлагаха пари, но в денонощието нямаше достатъчно часове за всичко, което трябваше да се свърши, та след това да чета и ръкописи. И тъй, въпреки че вярвах на мнението на Лиса повече отколкото на когото и да било, оставих сценария да си стои там, където го сложи тя.

Месец по-късно той все още си беше на същото място. Лиса го видя и каза:

— Бъди, моля те, прочети това! Сюжетът е страхотен, а и ролята е за теб. Ще ти хареса!

Обещах й, че ще се заема и наистина смятах да го направя, но едва когато Лиса накара нашата помощничка Рози също да ме подкани със своя английски акцент „Патрик! Прочети сценария!“, най-после седнах и хвърлих едно око на първата страница.

От повече нямаше нужда — не спрях четенето, докато не го свърших целия. Когато обърнах последната страница, влязох в кухнята с насълзени очи и промълвих:

— Трябва да направя този филм.

Сюжетът напълно отговаряше на оценката на Лиса и тя имаше право — ролята на Сам Уийт ми пасваше идеално.

За съжаление, режисьорът, Джери Зукър, не мислеше така. Всъщност, неговата реакция, когато името ми се споменало за евентуален кастинг, била:

— Патрик Суейзи? Само през трупа ми!

Джери току-що беше гледал дългокосия, нахакан кикбоксьор Патрик в „Крайпътна къща“ и просто не можеше да ме види в ролята на чувствителния приятел, убит и завърнал се като призрак.

Разбира се, Джери имаше известна представа как се излиза от утвърдено амплоа. Той самият придоби популярност с поредица странни комедии, като се започне от „Самолет“, през „Строго секретно“, та до „Безмилостни хора“, а „Призрак“ щеше да е първият му опит в драмата. Явно за себе си смяташе, че е възможно да минава успешно от един жанр в друг. Трябваше да го убедя, че мога да го постигна също като него.

Деми Мур вече бе избрана за ролята на Моли Дженсън, побеждавайки няколко други кандидатствали актриси, като Никол Кидман, Моли Рингуолд и Мег Райън. Цял списък от водещи актьори се бяха явили за ролята на Сам, в това число Кевин Бейкън, Алек Болдуин, Том Круз, Харисън Форд и Том Ханкс, но за ролята все още нямаше избран. Зукър беше абсолютно сигурен, че не ставам за нея, но ми позволи да участвам в кастинга.

Сам Уийт е банкер и аз исках да изглеждам като героя, затова се облякох в строг костюм на „Кензо“ и вързах косата си на опашка — тя все още бе дълга след „Близък роднина“. Влязох в стаята, изправих се пред Джери Зукър и кастинг режисьора Джейн Дженкинс и казах:

— Правете всичко, което е необходимо, за да ме пробвате. Готов съм да мина през целия сценарий от началото до края, стига да го искате.

И те почти ме послушаха. Наистина изпробваха способностите ми, като ме помолиха да изиграя шест епизода. Джейн чете ролята на Моли, а аз вложих всичко от себе си. Толкова много исках да получа ролята, че направо усещах вкуса й. Джейн също — както споделих с Лиса по-късно, на няколко пъти в очите й имаше сълзи. Нещата били толкова истински и емоционални, че забравила, че е актриса. Кастингът премина напрегнато и когато приключи, Джери Зукър нямаше никакви колебания. Аз получих ролята на Сам.

Остана да се направи кастинг за още една роля — на Ода Мей Браун. Когато за първи път прочетох сценария, веднага си помислих за Упи Голдбърг в ролята на медиума на духове, но Джери не даваше и дума да става. Кариерата на Упи бе започнала да набира скорост през осемдесетте с монологичния й спектакъл на Бродуей „Шоу с призраци“ и продължила нагоре с редица главни роли, между които Сели от „Пурпурен цвят“. Освен невероятната си дарба на комик, тя притежаваше и много широка артистична палитра. Подхождаше идеално за образа, но Джери се боеше, че комедийното в нея ще засенчи връзката между Моли и Сам, която според него съставляваше ядрото на филма.

Междувременно Джери и Джейн разпратиха покани на доста актриси. Сред тях бяха Тина Търнър, Опра Уинфри, Пати Лабел и други, но с никоя не се получи. Непрекъснато повтарях на Джери, че Упи е идеална, а той не искаше и да чуе. Накрая настоях:

— Джери, поне ме пусни в една стая с нея — казах му. — Ще видим има ли химия.

По същото време Упи снимаше „Дългият път до дома“ в Алабама със Сиси Спейсик. Знаеше, че е отхвърлена за ролята на Ода Мей и че са били обсъждани десетина други актриси. Когато най-после се свързахме с нея по телефона, тя каза на Джери, че не може да напусне продукцията заради кастинг в Ел Ей. Ако държим на нея, да отидем в Алабама.

И тъй, с Джери отлетяхме на среща. С Упи се бяхме виждали веднъж набързо след нейното шоу на Бродуей, но не се познавахме. Щом започнахме да играем сцените със Сам и Ода Мей обаче, във въздуха се усети електричество. Упи взимаше репликите, жестикулираше с ръце, поклащаше бедра и създаваше свой уникален пълнокръвен образ.

Джери отново призна, че първата му реакция е била погрешна. Упи се оказа перфектна. Той й даде ролята и аз изгарях от нетърпение всички да се върнем в Ел Ей, за да започнем снимките. Но първо, както ставаше с всичките ми филми, предстоеше да се поработи над сценария.

В първия вариант на „Призрак“, който четохме с Лиса, героят Сам не можеше да комуникира с живите след смъртта си, затова просто се появяваше в епизодите без никакви реплики. Може би това звучи логично за един призрак, но и Лиса чувствахме, че епизодите ще станат много по-хубави, ако Сам продължи да бъде активен.

Това бе доста голяма промяна, но за щастие сценаристът Брус Джоуел Рубин не се числеше към стандартните сценаристи. Мигом установихме близост и той се оказа отворен за всякакви промени, предложени от нас. От всички автори, с които съм работил през годините, най-близък чувствах Брус — той наистина ми стана като брат. А както научих по-късно, тъкмо той бе предложил на Джери още в началото да обсъди моята кандидатура за ролята на Сам.

Знаех, че ако Сам остане само безмълвно видение в ъгъла, ще изпуснем множество драматични и хумористични възможности.

— Хуморът идва от този човек, който отказва да приеме, че е мъртъв — казах на Брус. — Той непрекъснато се опитва да участва в живота на живите. Затова нека да го включим в епизодите, да му дадем диалог.

За щастие, Брус се съгласи.

И трите главни действащи лица имаха нужда от преработка и ние работихме върху тях през първите седмици на снимките. При Упи обаче това, което беше върху листа, нямаше значение — завъртяха ли се камерите, от устата й излизаше само пръкналото се в главата й.

В това се състои гениалността й — тя просто се отнася натам, накъдето я отведе неудържимият й инстинктивен свят. Упи си вярваше до такава степен, че освобождаваше и мен. Знаех правилото — в комедията не бива да играеш, за да предизвикаш смях. Най-добрата комедия се ражда от реалността. И когато Упи импровизираше, аз отвръщах с естествената реакция на героя ми Сам спрямо нея — тези смешни моменти са сред най-хубавите във филма.

Това се съчетаваше и с актьорска техника, която използвах от години. Обичам да се вглеждам в отношенията между останалите герои, преди да се вгледам истински в моите с тях. Така, подхождайки към своя образ, се държа на дистанция от собственото си его и научавам доста за хората, като наблюдавам отношенията им с другите. Изиграването на Сам в отговор на комедийните отклонения на Упи беше най-честният и директен начин да извадя на показ истинския му характер.

С Деми направихме същото и в грънчарската сцена — водехме се един от друг и наистина изграждахме епизода в движение. Беше много секси да играем с ръце, целите в глина, затова просто оставихме въображението си да се развихри и едва докоснали длани, между нас запрехвърчаха искри. Най-хубавите любовни сцени не се нуждаят от „шибанизъм“, както го наричам аз — всъщност това много често сваля напрежението. Впрочем, зрителят не иска да гледа как героите правят секс. Иска в онзи интимен, личен момент да види как те напрегнато се гледат в очите, как горят от желание. Смятам, че точно това е най-секси.

Заснемането на любовни сцени е наистина трудно. Те са толкова интимно нещо, а ти си на терена с оператори, режисьор, осветители — понякога десетина и повече души, които се въртят наоколо. Опитваш да направиш момента секси вероятно в най-несекси възможното обкръжение. Винаги съм чувствал допълнителен натиск, тъй като според всичките списания аз трябваше да съм самият г-н Секс. Няма други епизоди, в които да съм се чувствал така несигурен, както в любовните. По ирония на съдбата сцената с мен и Деми при грънчарското колело стана една от най-добрите в цялата ми кариера.

Всъщност любовните сцени не могат да се играят по хореография или сценарий. Просто актьорите и режисьорът трябва да поговорят, да обсъдят какво искат да почувства зрителят, след което да последва смело гмуркане в епизода. Имах късмет, че Деми се оказа наистина добра в тези моменти. Беше много топла — много по-топла, отколкото в другите епизоди, които заснехме заедно. Тя показа привлекателна уязвимост и това се видя на екрана. Когато месеци по-късно с Лиса гледахме филма, изпитах задоволство и истинско спокойствие от получения резултат. С Деми бяхме успели да уловим онзи момент между двамата герои, след който всичко случващо се е по-емоционално и мъчително.

Като стана дума за емоции и мъка, имаше един, направо съсипал ме при заснемането му, епизод. Нямах представа, че ще е толкова трудно, но просто не смогнах да го изиграя докрай пред работещите камери. Разтърсилият ме епизод е същият, в който Сам поглежда надолу към собственото си окървавено тяло в ръцете на Моли и разбира, че е мъртъв. Много хора смятат този епизод за осъществен чрез комбинирани снимки — че аз съм и лежащото на земята тяло, и човекът, който го гледа. Но всъщност Деми държеше невероятно реалистично мое чучело в цял ръст. В епизода Сам тича след мъжа, който току-що го е убил, после бавно се връща при Моли и приближавайки я, разбира, че тя е прегърнала човек. Докато работеха камерите, аз се приближих до прегърналата тялото Деми, но когато се вгледах в него, буквално целият бях пронизан от ужасна ледена тръпка.

Изведнъж си спомних момента, когато осем години по-рано, блокирал напълно, съзерцавах тялото на баща си в ковчега. Не приличам много на него, но чучелото в ръцете на Деми се беше превърнало в баща ми.

Цял се разтресох, сърцето ми заби ускорено. Имах чувството, че получавам пристъп на паника. Не можех да повярвам колко силно усещам присъствието му в този момент. Джери Зукър не спря камерите, но не използва тези кадри — бяха прекалено истински, твърде силни и публиката трудно би могла да превключи обратно към по-лекото звучене на филма. Когато Джери най-после викна „стоп“, аз се дръпнах от Деми, олюлявайки се, и се опитах да се съвзема. Заснехме епизода отново и втория път изиграх сцената. Но никога не забравих болезненото чувство на ужас, изпитано тогава.

Тогава не за пръв път изкрейзих във връзка с тази сцена. Първия път това стана, когато правехме чучелото. Джери искаше то да прилича досущ на мене, което означаваше да ми се направи гипсова отливка. А изживяването, ей богу, не е от приятните, повярвайте ми!

Отделът за спецефекти ме прати в гримьорната, където ме помолиха да си сваля ризата и да седна на една табуретка. Чучелото трябваше да бъде направено в точната поза и изражение, нужни за снимките, което в този случай означаваше да приличам на умрял на улицата. Спряхме се на най-подходящото изражение на лицето и позата на ръцете, след това двама души се захванаха за работа.

Оформяйки торса на чучелото, започнаха да ме покриват от кръста нагоре с потопени в гипс парчета. После направиха подпираща система за ръцете, тъй като трябваше да ги държа неподвижно, докато нанасят гипса и той съхне. Продължаваха да ме покриват с гипсовите ивици, напредвайки нагоре към врата, брадата, после към устата. Тогава изведнъж ми светна. Чакайте малко! Те ще ме погребат в тази гадост! В последния момент ми пъхнаха в носа две сламки, за да мога да дишам, но вече усещах как част от мокрия гипс се просмуква в устата ми и се плъзга надолу по гърлото.

Имах чувството, че след миг ще се задуша. Никога през живота си не съм страдал от клаустрофобия, но, затворен в тази гипсова отливка, си дадох сметка, че наистина изперквам. Не можех да виждам, да мириша, нито да чувам, едва-едва дишах и ужасната на вкус течност се просмукваше в хранопровода ми.

В гърдите ми се надигаше паника и започнах шумно да прочиствам гърлото си, надявайки се хората да разберат какво се случва. Най-после единият от тях попита:

— Добре ли си, Патрик?

Изръмжах и той сигурно разбра какво става, защото проби гипса и вкара в устата ми шпатула, за да влезе малко въздух. Поуспокоих се, колкото да изчакам, докато засъхне гипсът, но след като го свалиха, се заклех никога да не повтарям подобно нещо. Оттогава получавам леки пристъпи на клаустрофобия при гмуркане под вода и в затворено пространство. Мигновено се връщам към ужаса, че съм попаднал в капан.

 

 

„Призрак“ е филмът ми с най-много високи технологии. Не беше лесно тогава, през 1989 г., когато технологията с компютърно създадени образи едва навлизаше, да се заснеме достоверна сцена с призрак. Ние обаче използвахме нова техника, с чиято помощ тези епизоди заприличаха на действителни, въпреки че днес някои от ефектите изглеждат вече остарели.

Първо актьорите репетираха сцената, определяйки местоположението и придвижването на всеки от героите. Целият епизод с влизането на Уили, лошото момче от Бронкс, с взлом в дома на Моли, отработихме кадър по кадър: Сам го вижда, дава си сметка кой е и се опитва да му попречи да нахълта в къщата — все още не разбира, че не може да влиза в съприкосновение с живи хора, затова замахва, но юмрукът му минава през Уили. А когато Уили се опитва да се качи в спалнята на Моли, Сам се хвърля отгоре му в отчаян опит да го спре. Но Уили така и не усеща неговото присъствие.

На първата репетиция на сцената екипът сложи по пода малки номерца, показващи къде трябва да се намираме в отделните моменти на действието. На мен ми бяха определени места за всеки отделен етап и аз не само трябваше да се озова на точното място, но да съм там и в определеното време, защото Джери щеше да заснеме целия епизод с всеки актьор поотделно, а после да наложи изображенията и да се получи илюзията, че сме в стаята по едно и също време.

Осъществяването на това щеше да е невъзможно без компютризираните камери, с които разполагахме, осигуряващи перфектен тайминг. Когато заснехме сцената първия път, камерата записа своето положение, ъглите и дължината на кадрите. Така можеше точно да възпроизведе отново кадрите, но този път с друг герой, участващ в епизода. Използването на тази камера означаваше, че каквото и да правят актьорите, ще изглежда, сякаш са заедно, тъй като ъглите на заснемане са идентични. И тъй, единственото, което трябваше да правим, бе да попадаме точно върху оставената маркировка — в противен случай щеше да се създаде впечатлението, че Сам млати въздуха, а не уцелва челюстта на Уили.

Разбира се, улучването на набелязаните точки беше лесно като замисъл, но трудно за осъществяване. В кадрите, където Сам гони Уили нагоре-надолу по стълбите, аз се мятах навсякъде — падах, търкалях се, политах надолу. Доста трудно е да се хвърляш по стълби и да го правиш да изглежда красиво, но опитайте се да полетите надолу и да улучите малкото парченце скоч в основата му. Непосилно трудна задача!

Другото предизвикателство беше да се съчетае това с актьорската игра. Фокусиран върху улучването на парченцата скоч в точния момент, лесно можех да забравя, че трябва да изиграя и емоциите на Сам. А срещу мен нямаше партньор — реагирах единствено според собствената си представа какво ще направи Уили. Тичах из терена, крещях на човек, който липсва, замахвах към човек, който липсва, хвърлях се надолу по стълбата, за да хвана човек, който липсва. Повече от странно изживяване!

Да направиш това между стените на затворен терен е едно, а пред тълпа зяпачи — съвсем друго. Използвахме техниката с компютризираната камера за сцената, където Сам преследва Уили до сградата с апартамента му и после вижда там своя бивш приятел Карл. Заснехме тези епизоди в „Бедфорд-Стайвесънт“, беден квартал на Ню Йорк, който през 1989 г. беше дори още победен. В него не се правят много филми и затова наоколо имаше цяла тълпа зяпачи.

Това бе важен, емоционален поврат. За първи път Сам разбира, че неговият близък приятел Карл е подготвил убийството му. Проследява го по улицата и обладан от истински бяс, замахва да го удари заради предателството му. Моментът е доста напрегнат.

Аз се „напомпах“ до дупка за тази сцена, мобилизирах всичките си чувства, за да предам гнева и обидата на Сам. Когато Джери викна „Камера“, се втурнах навън, крещейки и мятайки се. Но, разбира се, тъй като снимахме с компютризираната камера, бях съвсем сам. Карл го нямаше. Тълпата, събрала се да гледа, не можеше да разбере защо викам и се мятам като откачен. И започна луд кикот.

Признавам, че сигурно наистина е било смешно. Но тогава определено не го намирах за забавно. Спрях се и бесен се обърнах към зяпачите:

— Млъкнете, мамка му! — изкрещях с повишен от емоцията на епизода адреналин. — Искате ли да дойдете тук и сами да го направите? Да не мислите, че е лесно!

Хората млъкнаха стреснати. И когато отново се заехме с епизода, игла да паднеше, щеше да се чуе. Никой не шукна, докато не завършихме целия дубъл. Когато Джери викна „Стоп!“, тълпата избухна в ръкопляскания.

 

 

След като завършихме „Призрак“, за следващата си роля направих завой от 180 градуса. Минах от благопристойния банкер, милия господин Сам Уийт, към обиращия банки дзен сърфист Бодхи в „Точка на пречупване“.

Бодхи беше вятърничав герой, лошият, когото харесвате, защото вярвате в същото, в което вярва и той — докато не отиде твърде далеч във вярата си — толкова, че да наруши закона, убивайки. Харесах Бодхи, защото се отъждествих с неговия стремеж към съвършенство и много висок адреналин. Всъщност, когато години по-рано ми предложиха „Точка на пречупване“, ме поканиха да играя Джони Юта, превърналият се в сърфист агент от ФБР. Но истинската роля за мен бе Бодхи — сложен герой, който преценява хората на мига и знае точно как да ги изиграе. Изгарях от нетърпение да се заловя с тази роля.

Освен това се радвах, че ми плащат, за да вися на плажа. „Точка на пречупване“ е филм за сърфа, така че да отивам на работа означаваше призори да скоча в моя „Рейндж роувър“, потегляйки към брега, и да бъда върху дъската за сърф, когато слънцето изгрее. С Киану Рийвс вземахме уроци по сърф, но за истински големите вълни имахме дубльори от световна класа. Когато излезеш в океана, бързо осъзнаваш, че сериозният сърф изисква невероятни умения и смелост.

За да си наистина добър, трябва да започнеш още като гъвкаво малко дете без никакъв страх, защото сърфистът се опитва да обязди вълна, която го издига все по-нагоре и по-нагоре — понякога на височината на три-четириетажна сграда. После, точно в мига, когато трябва да действаш на свръхниво, те обзема ужас, прехвърляш върха и мозъкът ти се движи на свръхобороти. Като дете бях карал сърф в Галвестън, така че познавах основните неща, но сега беше различно. Набутването в тези големи вълни изглеждаше опасно, затова се фокусирах само върху влизането навътре с дъската, качването върху нея и маневрирането върху вълната. Исках да съм достатъчно добър, за да може, когато прехвърлят от кадъра с мен на този със сърфиста дубльор, да не приличам на пълен смотаняк.

За „Точка на пречупване“ с Киану ни се наложи да скачаме и с парашут. Не го бях правил никога, въпреки че брат ми Дони се е занимавал сериозно с този спорт. Знаех, че е само въпрос на време да го последвам и в „Точка на пречупване“ най-после ми се отдаде идеалната възможност за това.

Смешното е, че когато скочих за първи път, не изпитах никакъв страх. Стоях до отворената врата на самолета и гледах надолу, съзнавайки, че между мен и земята няма нищо друго, освен въздух. Би трябвало да съм ужасен. Но натоварването на сетивата е такова, че всъщност не можех да осмисля случващото се, затова просто скочих. Едва при втория скок внезапно почувствах страх, защото мозъкът ми успя да навакса пропуснатото и да осмисли случващото се. На видеозаписа от този втори скок аз се усмихвам, но се вижда, че инструкторът с усилие откачва ръцете ми от перилото, за да ме изтласка навън от вратата.

Застрахователите на филма не искаха аз и Киану да скачаме с парашут, но явно не се притесняваха, че навлизаме в океана и там ни блъскат гигантски вълни. Не можех да повярвам на такова късогледство, защото вероятността да бъдем наранени или убити от тези вълни бе много по-голяма. Изключено е да изброя колко пъти се озовавах в плен на ударната зона и се нагълтвах с вода, без да мога да се изправя и да си поема въздух. Но застрахователите твърдяха, че скоковете с парашут са твърде опасни, затова всъщност снимахме въздушните кадри в продължение на два дни след като филмът беше официално завършен.

Това не включваше голямата, кулминационна сцена, тъй като нещата в нея не се случиха в реална обстановка. Би било невъзможно. Първо, двамата трябваше да разговаряме по време на свободното падане във въздуха, което е изключено. Освен това според замисъла Джони Юта скача от самолета без парашут, улавя се за Бодхи, двамата успешно отварят втория парашут и се приземяват. Нещо също неосъществимо в живота, тъй като Джони Юта би бил отнесен далече от Бодхи след отварянето на първия парашут. По тази причина заснехме сцената с помощта на огромни вентилатори и приспособление, което ни държеше във въздуха, така че да изглежда сякаш падаме.

С толкова въздушни скокове, сърфиране, преследване и боеве „Точка на пречупване“ е сред най-забавните филми, над който съм работил. Но се оказа и един от най-болезнените, тъй като пукнах лявата си китка и две ребра. Изкълчих също така рамото и лакътя си. И все пак най-тежката контузия не дойде, когато снимахме, а докато скучаех до смърт край караваните.

Цял ден висях на един паркинг в очакване да ме извикат за снимки. Отидох при камиона с декора и попитах:

— Момчета, да ви се намира скейтборд?

— Да — рече едно от тях и измъкна един. — Заповядай — каза. — Само не се пребивай!

Засмях се, благодарих и скочих върху дъската. Тя се изплъзна изпод краката ми и аз се строполих право върху лакътя си, от което костта на ръката се наби в рамото ми и разкъса сухожилията и ставната капсула. Направо ми причерня от болка, но знаех, че ако някой разбере за контузията, ще последват проблеми със застрахователите. И просто се престорих, че всичко е наред.

Независимо дали танцувам, спортувам, играя или правя нещо друго, никога не позволявам болката да ме надвие. Болката те съпътства винаги, когато заснемаш екшъни. А ако имаш сериозна контузия на коляното, тя е част от живота ти. Но аз се научих да я локализирам, да я затварям в периферията на съзнанието си.

Болката не е нищо друго, освен усещане и можеш да избереш дали да му се поддадеш, или да го контролираш. По този начин успях да поддържам толкова дълго своята кариера и дори да се боря с рака. Болката, подобно на страха, може да бъде дори твой приятел, ако й дадеш тази възможност. Тя засилва концентрацията и ти позволява да се чувстваш жив.

С Лиса обаче през този период трябваше да се справим с друг вид болка, която няма нищо общо с физическите страдания — с душевната мъка.

 

 

Бяхме заедно вече петнайсет години и въпреки лъкатушенията във времето, връзката ни си оставаше силна. И двамата обичахме децата и определено искахме да имаме собствено семейство. Кариерата ми напредваше много добре и тъй като бяхме в трийсетте, бе настъпило идеалното време да се заемем с това.

За наша радост, Лиса забременя. Нямах търпение да стана татко, да имам дете от жената, която обичах толкова силно. Идеята да увеличим семейството си ме правеше по-щастлив от всичко друго. Исках да съм най-добрият възможен баща — такъв, какъвто бе за мен моят собствен баща.

Приблизително на третия месец от бременността Лиса отиде на последния си ултразвук. Влезе в стаята за преглед и когато сестрата ме покани вътре, изследването вече беше започнало. Моментално разбрах, че има сериозен проблем.

Лиса плачеше. Лекарят още държеше в ръка наконечника на апарата върху корема й, но тя знаеше, че бебето няма пулс. Беше излишно да ми казва каквото и да било — от един поглед разбрах, че се е случило възможно най-лошото.

— О, Господи! — промълвих, опитвайки се да овладея емоциите си.

Гледах ту ултразвуковия апарат, ту лицето на Лиса, едва запазвайки спокойствие.

Почувствах се съсипан. Цял ден се бях вълнувал — изпитвах такова щастие, че ще видя сърчицето на бебето си. А то се оказа мъртво. Не можех да го понеса — когато стигнахме паркинга, прегърнати, двамата с Лиса плачехме горчиво. Тъгувах, както не бях го правил от години, поне откакто умря баща ми. Дори и днес двамата не можем да говорим за този ден, без да ни разкъсва мъка.

Искахме да опитаме отново, но загубата бе толкова тежка, че не можехме да го направим веднага. В онзи момент все още си мислехме, че разполагаме с много години. И все пак намерихме сили да започнем. Надявахме се Лиса пак да забременее. Но не стана.

Когато наближи да влезе в менопаузата, нашият лекар й съобщи, че съществува вариант за инвитро оплождане с донорска яйцеклетка. Аз обаче отказах предложението на Лиса. Не бях готов за подобно нещо.

— Исках то да е наше — казах й, чувствайки, как очите ми отново се насълзяват. И наистина, мечтаех за дете, създадено от мен и от невероятната жена, която обичах.

Винаги можехме да си осиновим дете, дори разговаряхме сериозно по този въпрос. Докато снимах филм в Русия, Лиса посети едно руско сиропиталище, за да проучи как става осиновяването там. Но кой знае защо не го направихме — нито тогава, нито по-късно. Не съм сигурен, че Лиса или аз можем да обясним защо; вероятно е свързано с шока и мъката от онзи ужасен ден в лекарския кабинет. Ако има обаче нещо в живота ми, за което съжалявам, това е, че нямахме деца. Жал ми е за мен самия, но може би още повече за Лиса, която щеше да е чудесна майка.