Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (2)

Глава 1

Беше Хелоуин, 1970 г. Тази вълшебна съботна вечер в Хюстън излязох на игрището заедно с моите съотборници от гимназията „Уолтрип“, готов за голям мач срещу съперниците ни от другия край на града — „Лъвовете от Йейтс“. Наточили се бяхме за игра, защото се чуваше, че от трибуните щели да ни гледат скаути — търсачи на спортни таланти от колежа. Тогава нямах никаква представа, че тази вечер ще промени живота ми завинаги.

Учех последна година в „Уолтрип“ и това беше шансът ми да покажа на скаутите на какво съм способен. Лъвовете бяха добър отбор, добре сложени физически и доста агресивни, а трибуните — пълни с гласовити поддръжници, така че сцената изглеждаше готова. Със своите метър и осемдесет сантиметра и 90 килограма не бях типичният едър, борбен футболист^[1], но бях много бърз — вземах сто метра само за десет секунди. Надявах се да играя страхотно и заради седящите по трибуните скаути — семейството ми нямаше достатъчно пари, за да уча в колеж, и една футболна стипендия щеше да свърши работа.

В Тексас гимназиалният футбол не е просто игра, той е по-скоро религия. Има нещо магическо в мириса на прясно окосена трева, във виковете на треньорите, в тропащите с крака запалянковци и в двайсет и двамата на терена, хванати за ръце и налитащи едни срещу други в първична битка. Харесваше ми съперничеството и физическата страна на този спорт. Когато и да излезех на терена, трябваше да доказвам нещо. Исках да тичам по-бързо, да нападам по-рязко и да удрям по-силно от всички останали.

Но тази вечер удареният най-силно се оказах аз. При едно вкарване на топката в игра посред мача аз я улових и се затичах. Блокировачите бяха пред мен, затова се втурнах към едната странична линия, после се врязах сред най-яките, опитвайки да надбягам тичащите защитници. Но двама от техните здравеняци се хвърлиха към мен с каските напред. Единият към горната част на тялото ми, другият — към долната. И ме фраснаха точно в мига, когато левият ми крак докосваше земята.

Огъвайки се необичайно, коляното ми изпращя и аз паднах като подкосен. Повечето от връзките в него се бяха скъсали надве, напълно съсипвайки ставата. Но тогава още не знаех това, въпреки че изкрещях от болка, падайки на земята. Знаех само, че макар да чувствах коляното си като пръснато на парчета, искам да стана и да го раздвижа — да покажа, че не са ме контузили, въпреки че беше точно така.

Опитах се да се изправя, но се свлякох на земята — левият ми крак не можеше да понесе никаква тежест. Станах отново, решен да напусна терена, но се свлякох на тревата. Накрая треньорите дотичаха да видят какво става с мен. Единият от тях, прост и груб кучи син, ме погледна и просъска „Много балет, а, Суейзи?“ сякаш балетът, а не двете човешки ракети, изстреляли се върху ми, бяха причинили контузията. Това беше Тексас на мелетата и дори една футболна звезда ставаше обект на присмех, ако случайно се занимаваше и с балет. Изгледах го със замъглени от болка очи и не казах нищо. Най-после ме вдигнаха, сложиха ме на носилка и ме отнесоха в съблекалнята.

Докато лежах върху една маса, болката в коляното ми започна да намалява, изместена от шока. Това ми се стори достатъчно, за да поискам да продължа да играя.

— Нека да се върна там! — казах на треньора. — Искам да си довърша мача!

— Няма начин — отсече той. — Ти приключи.

Но аз не исках да приема отрицателен отговор.

— Добре съм, кълна се — настоях. — Нека просто да го раздвижа и да се върна на терена!

Колкото и да клатеше глава той, аз не млъквах — трябваше да се върна на игрището.

— Добре тогава! — най-после рече треньорът, ядосан от моето досадно дърдорене. — Върви. Ставай и отивай!

Смъкнах се от масата, но щом кракът ми докосна пода, сякаш някой заби кама дълбоко в коляното ми. То се сгъна, аз паднах на пода и загубих съзнание. Помня как след това чух сирени и видях мигащата светлина на линейката.

Коляното ми беше сериозно увредено и накрая стигнах до операция — първата от множеството, които съм претърпял през годините. Лекарите възстановиха максимално възможната част от увреденото, след което прекарах три месеца в гипс на целия крак; от това левият ми крак атрофира напълно, а коленната ми става се обездвижи безнадеждно.

За атлетичен и активен млад човек престоят в гипс е труден и болезнен, но е нищо в сравнение с убийствения процес на рехабилитация за раздвижване и освобождаване на увредената тъкан, която се формира в ставата. Коляното ми почти не можеше да се сгъва. Спомням си как лежах вкъщи и слушах майка ми да плаче неутешимо в съседната стая. Мисля, че я чувах да хълца, шепнейки: „Животът му е свършен. Животът му е свършен“. Това ме плашеше. Дали ще бъда в състояние да правя всичко, което съм вършил преди контузията? Или физическите ми възможности са компрометирани завинаги?

Дните ми на футболното игрище явно бяха приключили, но какво щеше да стане с мечтата ми да бъда състезател по гимнастика или да стана професионален танцьор? През всичките осемнайсет години никога не бях поставял под въпрос способността си да направя всичко, за което съм взел решение. Сега за първи път се сблъсквах с истинско изпитание. Заради онзи кратък миг на гимназиалното футболно игрище щях да се изправя пред още много изпитания.

 

 

Корените на моето семейство са в Тексас и връзката на родителите ми представлява класическа тексаска история на каубой, който се влюбва в градско момиче. Джеси Уейн Суейзи, познат на всички като Бъди, навремето бил шампион по родео, израснал в ранчо край Уичита Фолс. Непретенциозен и умен, той дълги години работел като месар, после се заел със самоподготовка и получил диплома като чертожник. Постъпил на работа в нефтена компания и продължил да учи, изкарал нови курсове и станал машинен инженер. Беше вложил всичките си пари в семейството и най-вече в балетната школа и училището на майка ми.

Майка ми, Патси Суейзи, се занимаваше с хореография и учителстваше; тя е един от основателите на Хюстънския балет. Имаше енергията на балерина, съчетана с желязна сила, и решителността на питбул. Мама бе невероятна, но и много взискателна учителка и ние, децата, работехме упорито, за да получим нейното одобрение; участвахме в поредица от конкурси, за които въобще не си давахме сметка, че никога не бихме спечелили.

Аз бях второто от пет деца и най-голямото момче. Заедно с по-голямата ми сестра, Вики, започнахме да учим балет при майка ми веднага, щом проходихме. Студиото й, балетно студио „Суейзи“, се превърна в нещо като наш втори дом, в място, където прекарвахме безкрайни часове в размотаване и уроци по балет. Майка ми така и не ни попита дали искаме да учим балет — това просто се очакваше от нас. И нещо повече — очакваше се да бъдем най-добрите. Всъщност майка ме е нарекла Патрик, защото решила, че „Патрик Суейзи“ ще стои добре върху афишите. Аз обаче, също като баща си, минавах с името Бъди или, когато той беше наблизо, с Малкия Бъди.

По-малките ни братя и сестри — Дони, Шон и Бамби — също чувстваха постоянен натиск да изпъкват в онова, с което се занимават. Наричахме го: „да растеш по Суейзиевски“ — почти маниакален стремеж да си най-добрият, да правиш най-много и да си начело във всичко, което опитваш. И двамата ни родители бяха постигнали доста: татко като боксьор е бил носител на Златните ръкавици, а мама — един от водещите капацитети на балетната сцена в Хюстън. Но тук приликата между тях свършваше.

Майка ми беше перфекционистка и очакваше същото от децата си, без значение какво правехме. Това бе нож с две остриета, тъй като нейният натиск ми внушаваше изгарящото желание да съм най-добрият във всичко, но и водеше до почти непрестанното дълбоко чувство за неудовлетвореност. Не можех да бъда всичко, което тя искаше, и с основание — никой не би могъл. Щях обаче да опитвам, докато не умра — черта, която никога не ме напусна.

Баща ми, нежният каубой, беше по-спокоен. Той представляваше скалата, върху която се крепеше нашето семейство, едно трайно и стабилно присъствие в живота ни. В известна степен ние бяхме възпитавани повече от баща си, отколкото от майка си; баща ми, едновременно силен и чувствителен, ми правеше огромно впечатление. Така осъзнах, че да имаш нежна страна не те прави по-малко мъж. Всъщност, това те прави по-добър мъж.

Нямахме много пари, особено когато татко работеше в месарницата, но майка ни се носеше достолепно. Спомням си колко се срамувах, когато една сутрин отивах на черква, а подметката на обувката ми се беше разпрала и шляпането се чуваше по целия път до пейката. Помня също как съседите ни в Северен Хюстън страняха от нас, защото бяхме „онези, балерините“ — етикет, към който никой не се стремеше през 60-те. По онова време дори големите градове на Тексас бяха груби, прости, консервативни места — факт, в който се уверих доста добре като млад балетист.

В първия клас на гимназията всички знаеха, че съм балетист, защото участвах в театрални представления и ходех с дълга коса, за разлика от другите момчета в училище. Заяждаха се с мен, наричаха ме „педи“; ядох бой безброй пъти — след всеки тупаник се заричах да им го върна по един или друг начин. Но чак след едно тежко сбиване, когато бях около дванайсетгодишен, баща ми най-после се намеси и ми показа как да се справям.

Бяха ме нападнали едновременно пет момчета и макар да използвах в боя всичко, което знаех, такава ситуация е лоша за всекиго — дадоха да разбера, че не ме харесват. Когато се прибрах вкъщи с изподрано и разкървавено лице, баща ми реши, че е време да се науча на ръкопашен бой. С брат ми Дони току-що бяхме започнали да се занимаваме с бойни изкуства, тъй като в търговския комплекс при студиото на мама имаше школа „Черен колан“. Но баща ми имаше друго предвид. Като бивш сериозен боксьор той искаше да се науча да се бия като него. Така освен балет през следващите няколко месеца учих и бойни изкуства, и как да се боксирам.

Щом реши, че съм готов, баща ми ме закара до училището. Влязохме в кабинета на треньора по футбол и татко каза:

— Искам да извадите онези момчета от класните им стаи, за да уредим нещата.

Когато поясни, че смята да ме изправи отново срещу онези побойници, треньорът Калахан направо зяпна. Само преди няколко месеца те ме бяха размазали, а сега баща ми искаше да ги покани пак да ме смелят.

— Но този път няма да са петима срещу един — рече баща ми. — А един на един, както е честно и почтено.

Трябваше известно убеждаване, но времената тогава бяха други и треньорът Калахан все пак прие, че от възпитателна гледна точка не е зле да викне момчетата, да ни пусне в бараката за вдигане на тежести до футболното игрище и да ни остави да се млатим. С баща ми се отправихме натам. Треньорът и петте момчета вече ни чакаха. Баща ми носеше два чифта боксови ръкавици, но когато първото момче и аз се приготвихме за тупаника, той ги остави настрана и рече:

— Хайде, давайте! Нямате нужда от ръкавици.

— Чакайте — обади се треньорът. — Не може така, г-н Суейзи!

Баща ми беше нежна душа и рядко повишаваше глас, но гневът не му бе чужд и той го показа.

— Хайде, давай! — каза ми той, а после се обърна отново към треньора. — Бъди заслужава шанс да направи на тези момчета същото, което те му сториха — изсъска той с пламнали от гняв очи. — Нали се имат за много печени? Сега да ги видим.

Не отричам, че се боях. Баща ми явно смяташе, че съм достатъчно як и толкова ме бива, че да мога да се справя и с петимата. Докато се канех да се нахвърля върху първия, почувствах адреналинът ми да се покачва — не защото се боях от болката; не исках да разочаровам баща си. Но сетивата ми се изостриха, сърцето ми започна да бие по-бързо и осъзнах нещо: можеш да победиш страха, като го накараш да работи за теб. Така и направих. В онзи ден натръшках и петимата, един след друг. И докато поредният напускаше бараката окървавен и изподран, забелязвах по лицето на баща ми да проблясва гордост.

Това не реши проблемите ми в училище — всъщност, щом се разчу, че аз съм новият „побойник“, всички поискаха да мерят сили с мен. И тъй като тогава свирех на цигулка, „побойникът“ стана още по-примамлива мишена с пачките си за балет в задния джоб и калъфа с цигулка в ръка. Наложи ми се още доста пъти да се бия с момчета от училището, но никога не забравих урока на баща си да превръщам страха в предимство — урок, който ми служи добре през целия ми живот.

Баща ми ме научи да се бия, но ми преподаде и две железни правила — кога и как да се бия.

— Бъди — казваше ми винаги той, — ако някога те видя пръв да започнеш търкал, ще ти сритам задника. Мерна ли те да не довършиш боя, ще те постигне същото.

Ако съм научил нещо от баща си, то е, че невинаги можеш да побеждаваш, но никога не бива да се предаваш. И след онзи ден в бараката за вдигане на тежести нито веднъж не наруших това правило.

 

 

Когато бях около десетгодишен, се качих на покрива на двуетажна къща, която строяха на нашата улица.

— Ей! — провикнах се към майсторите долу. — Колко ще ми дадете, ако скоча оттук?

Мъжете вдигнаха очи и видяха на ръба на покрива кацнало жилаво момче с ръце на хълбоците. Единият поклати глава:

— Искаш да ти дадем пари, за да скочиш от покрива и да си строшиш проклетия врат, така ли? — викна ми той.

— Колко? — настоях аз. — Хайде де!

— Ще ти дам двайсет и пет цента — отвърна мъжът, а останалите се изкискаха злорадо.

— Дай петдесет цента и ще го направя! — отвърнах.

Онзи кимна и махна с ръка:

— Е, давай тогава!

Това беше очакваният миг. Всички впериха очи в мен, кръвта ми закипя и аз скочих от покрива — право върху купчината пясък, с който бъркаха цимента. Щом паднах, се изтърколих няколко пъти от инерцията и се изправих на крака. Мъжът неохотно извади няколко монети от джоба си и ми ги подаде.

Сигурно съм им се видял смахнат, но аз през цялото си детство тичах, скачах и летях във въздуха. Знаех как да падам и как да се търкалям и затова се подвизавах наоколо, без да се боя от нищо. След гимнастиката и уроците по балет познавах тялото си отвън и отвътре и знаех точно на какво е способно.

Щом по-малкият ми брат Дони порасна толкова, че да тича с мен, двамата започнахме да бродим из близките до дома гори без всякакъв страх. Винаги съм харесвал герои като доктор Савидж и Тарзан — не свръхгерои с изключителни качества, а обикновени хора, които с усилие на волята постигат необикновени неща. Аз играех Тарзан, а Дони — Чита или Бой, в зависимост от моето настроение. Люлеехме се по плетеницата от лози, висящи от дърветата зад нашата къща, облечени в нарочно пригодени Тарзански костюми: стари плувни костюми с колан на кръста и парче плат, изрязано като препаска. Не едно от момичетата в квартала зяпваше, когато атрибутите ни — „скъпоценностите“ на семейство Суейзи, прелитаха над главата й.

Док Савидж беше мой любим герой не само заради физическата си смелост и неукротимост, но и заради ренесансовата си човечност. Той можеше да е всичко — изследовател, учен, изобретател, експерт по бойни изкуства и майстор на дегизировката. Исках да съм като него, да ме бива в абсолютно всичко. Когато не прелитах от клон на клон, не скачах от сгради и не тичах из гората, седях в нашата къщичка на дървото с химическия комплект и се опитвах да изобретя съвършената ракета.

През шейсетте космическата надпревара с руснаците бе в разгара си и моделирането на ракети представляваше най-новото и страхотно момчешко хоби. Направих и изстрелях няколко модела ракети, но после реших да отида още по-напред, приготвяйки собствено гориво. Докопах малко цинк на прах и сяра и започнах да ги смесвам като някакъв побъркан учен. За съжаление внимавах толкова, колкото може да внимава едно тринайсетгодишно момче, което съвсем не е достатъчно. Бутнах бунзеловата горелка право върху сместа от цинк и сяра и в мига, когато очите ми станаха големи колкото чинии, разбрах, че трябва да се махна от къщичката на дървото.

Само броени секунди ме деляха от запалването на сместа — точно, отколкото се нуждаех, за да излетя от вратата, да се свия и да се изтърколя далече от опасността. Експлозията беше оглушителна. Къщичката полетя нагоре в пламъци, а аз гледах талазите дим и си мислех: „Е, просто ще трябва да построя друга ракета“. Нямах представа на каква опасност се бях изложил — можех да се нараня, дори да загина. Като повечето тийнейджъри и аз се чувствах непобедим — чувство, което щеше да продължи далеч след младежките ми години.

От една страна, бях дивакът в гората, а от друга, продължавах да уча балет, гимнастика и цигулка и да участвам в мюзикъли. Прекарвах много часове в студиото на майка ми, учех, потях се и се стремях да стана най-добрият балетист, появявал се някога в Хюстън. Обичах мощта и грациозността на балета и самите физически усилия, които той изискваше.

Майка ми видя, че имам талант, и макар да ме оставяше да си играя в гората и да се мятам неудържимо наоколо, наистина наложи някои правила, за да ме опази жив. Сред най-омразните ми беше това, че не ми позволяваше да имам мотор. Двама от нейните чичовци полицаи бяха загинали в катастрофи с мотоциклети. Затова се плашеше до смърт, че може да наруша правилото и да се убия, или като много тийнейджъри в Тексас да се отклоня от правия път, да посегна към дрогата, към алкохола или пък да ме изчукат.

— Ако някога те видя върху мотор — казваше ми тя, — ще го насека с брадвата.

Майка ми бе силна и по ирландски бързо й кипваше — усещал съм неведнъж замаха на ръката й. Затова знаех, че е способна да го направи.

Но исках мотор повече от всичко на света и реших, че щом тя не иска да ми купят, ще си го направя сам. Първо взех рамка от един стар велосипед, заварих в долната й част един четириъгълник и към него прикачих широки гуми. След това откраднах мотора от косачката на баща ми и го монтирах върху рамката. Щом свързах мотора със зъбното колело, вече имах домашно изработена моторетка. Тя не се движеше много бързо и това беше добре, тъй като единствените спирачки бяха моите две обувки и натиска върху предното колело.

Карах моторетката, докато майка ми и баща ми ги нямаше вкъщи — кръстосвах целия квартал. Щом успеех да сваля мотора от косачката и да го върна на място, преди да се приберат, всичко беше наред. Но, разбира се, един следобед майка ми се прибра по-рано и ме хвана. Точно както се бе заканила, тя подхвана моторетката с брадвата, като изпочупи не само велосипедната рамка, но и мотора от косачката на татко. Така загазих здравата и пред двамата си родители, макар да подозирах, че баща ми тайно се възхищава на проявената от мен изобретателност. Но това се оказа последната ми моторетка за доста време напред.

* * *

В началните и горните класове на гимназията продължих да се занимавам с нещата, които обичах: спорт, музика, балет, гимнастика, бойни изкуства, ветроходство, кънки и скокове във вода. Освен това бях горд бойскаут и се издигнах до ранга „Орел“ — получавах отличия за всичко, с което се захванех. В игрите на Тарзан с Дони се упражнявахме да хвърляме ножове, откъдето се появи трайната ми страст към хладното оръжие. В решимостта си да стана като Док Савидж исках да опитам и да овладея всяко възможно умение.

Състезавах се в бягане, плуване, каране на летни кънки, тренирах скокове във вода и всичко това ми се отдаваше с лекота, благодарение на тренировките по гимнастика. Но мястото, където можех да спечеля истинското уважение на спортистите, беше футболният отбор на „Уолтрип“; с моята бързина и гъвкавост там можех да съм много добър във всички фази на играта — като нападател, защитник и в специално формираните отбори; дори бях обявен за полузащитника на града. Не ми харесваше атмосферата във футболните съблекални, но обичах да показвам пред хората на какво съм способен на терена.

Въпреки казаното дотук приоритет номер едно в нашето семейство винаги бе сцената. Балетът, хореографията и обучението бяха смисълът на живота на майка ми — аз бях нейното златно момче, синът, който ще осъществи мечтите й. Като дете, в началните и последните класове на гимназията, участвах в неизменните летни мюзикъли — „Звукът на музиката“, „Джипси“, „Музикалният човек“ — непрекъснато подобрявах уменията си да пея, да танцувам и да играя на сцената. Полагах големи усилия да бъда съвършеното златно момче. А майка ми винаги ме отрезвяваше и ме подтикваше да давам още и още от себе си, да бъда още по-добър.

Всички тези усилия ми се отплатиха по-късно, когато като тийнейджър получих предложения за стипендия в балет „Джофри“ и в Американския балетен театър в Ню Йорк. Но аз ги отказах, като вместо това реших да уча при майка си и да танцувам в основаната от нея Хюстънска компания за джазов балет. Така щях да бъда на разположение за тренировките по летните спортове. В този момент не бях сигурен, че искам да стана професионален балетист. Всъщност, не ми се струваше никак лесно да реша какво точно искам да правя, защото имах голям избор. Гимнастика? Балет? Спорт? Как бих могъл да реша кое да бъде?

Но после дойде онази съдбоносна вечер на Хелоуин и травмата, заплашила с катастрофа всички тези мечти. Легнал, с гипсиран от горе до долу крак след операция на коляното, единственото, за което можех да мисля, беше: „Ще мога ли да се върна след тази травма? Ще бъда ли способен да правя всичко като преди?“.

Не мина много и имах отговора: „Да, ще мога и ще го правя, защото така трябва!“. За провал не можеше да става и дума и отказах подобна мисъл да се върти в главата ми. Нямаше значение колко усилия се налагаше да положа, нито колко болка щях да изтърпя. С помощта на волята си щях да успея. Тогава за първи път, но далеч не за последен, със силата на волята си щях да преодолея една невъзможна ситуация.

Щом ми свалиха гипса, започнах отново да тренирам крака си — вдигах тежести, разтягах го, тичах, балансирах и по всякакъв начин се опитвах да го върна във форма. Вече учех в последния срок на гимназията и следващата ми стъпка зависеше от бойната ми форма. Бях получил стипендия по гимнастика за колежа „Джуниър“ в Сан Хасинто, на около час път от Хюстън, и реших да не се отказвам от нея.

През цялата пролет и лятото правих рехабилитация на коляното и през септември вече тренирах всекидневно с отбора по гимнастика на Сан Хасинто. Коляното още ме болеше, бързо се подуваше след усилено натоварване, но скоро започнах да правя всичко като преди травмата. Целта ми бе да се състезавам на Олимпийските игри и моят треньор Пат Йегър ми каза, че мога да опитам. Той бе тренирал американския женски отбор по гимнастика и беше член на Олимпийския комитет по гимнастика за мъже, така че познаваше добре световните постижения в този спорт.

Тогава нямаше как да го знам, но най-хубавото от това, че коляното ми възвърна формата си, не беше участието в Олимпиадата, нито пък нещо, свързано с гимнастиката. Оказа се, че най-хубавото е възвръщането на балетната ми форма — можех да продължа да репетирам и да участвам в представленията на студиото на майка ми, сляло се вече с Хюстънския музикален театър. И тъй, аз се озовах там точно в момента, когато на репетиции започна да идва едно особено петнайсетгодишно момиче с дълга руса коса.