Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (5)

Глава 4

Когато се завърнахме в Ню Йорк, балетът на Харкнес беше вече на последни издихания. Въпреки подкрепата на г-жа Харкнес и бляскавия нов театър в Центъра „Линкълн“, компанията се закриваше, а с това си отиваше и моята мечта да бъда балетист в трупата. Лиса вече ги бе напуснала, за да се обучава в балета „Джофри“, така че тя беше уредена. Аз обаче трябваше да си намеря ново място, където да продължа да преследвам своята мечта.

Успях да получа място в балет „Елиът Фелд“, една от най-уважаваните компании в Ню Йорк. Всички балетисти там имаха солови изпълнения, така че качеството на балета беше изключително високо. С радост се включих в компанията и веднага започнах да се опитвам да се придвижа нагоре. Исках да стана основен балетист, да получавам колкото е възможно по-добри роли. Нивото на артистизма на моя танц се повишаваше и аз желаех да стигна до върховете на балетния свят.

Но както пише Лиса в едно писмо до майка си, проблемите с моето коляно продължаваха да заплашват балетната ми кариера:

Вчера Бъди ходи на лекар, защото коляното отново започна да му създава проблеми. Лекарят, някой си д-р Хамилтън, наистина добър, лекува балетисти и е написал книги за техните травми. Един от мнозината, на които Бъди смята, че може да се има доверие.

Нищо ново за коляното, освен че артритът се е развил по-бързо от очакваното. Костите се изтъркат все повече и повече. Дадоха му много упражнения, а купихме и една наколенка, за да не се движи ставата прекалено много… Според лекаря, коляното то било като на 45-годишен мъж, а след пет години щяло да стане като на 100-годишен старец. Повод за сериозни размисли. Може би няма да танцува дълго, най-много още година.

Тази новина звучеше много болезнено за мен, защото точно тогава имах истински напредък в „Елиът Фелд“. Писмото на Лиса продължаваше:

Това е ужасно, тъй като точно сега той е на кръстопът и нещата му се нареждат чудесно. Елиът е луд по него, нещата, които му е казал, са по-хубави и от най-смелите очаквания. Кора (Кан, мениджърът на компанията) твърди, че на сцената Бъди не е просто добър, а е направо фантастичен. Тъкмо започват да го забелязват.

На нея не й убягва и нещо по-дълбоко. Винаги съм харесвал тази черта на Лиса — способността й да вижда отвъд очевидното. Тя притежава страхотна интуиция и прави открития, за които повечето хора нямат сетива. В онзи момент Лиса вече си даваше сметка за неща, които дори аз не съзирах:

Бъди може да бъде точно толкова фантастичен и ако върши нещо друго. Харизмата му — или каквото и да е това — го прави блестящ, страхотен. Мисля, че нещата ще се уредят добре, той изобщо не бива да спира да танцува, просто не трябва да се поставя в ситуация, която изисква прекалено много от него. А има толкова неща, които желае да прави, но никога няма време за тях: да пише и да композира песни е важна част от него.

В момента нищо не е ясно, но имам чувството, че той ще бъде в разцвет, когато получи свободата да се отдаде на всичко онова, което желае. Причините, заради които танцува, много го объркват. Балетът му носи радост, но понякога го изтощава и смазва. Както сам казва, сега ще се разбере дали балетът ще го бъде, или не. Аз лично в този момент мисля, че балетът е важна част от него, но не е целият му живот и поради тази причина той изпитва чувство на вина. Нещо го измъчва.

Лиса излезе права — за мен балетът е и винаги е бил източник на противоречиви чувства. Предизвикваше ги желанието ми да се харесам на майка си, да бъда не просто добър балетист, а съвършен балетист и да надскоча възможностите си. Всичко, което Лиса пише в това писмо, е истина и въпреки че тогава все още не си давах сметка, накрая, когато се наложи изцяло да спра да се занимавам с балет — момент, настъпил по-скоро от очакваното — то ме спаси.

Междувременно животът ни в Ню Йорк бе истински вихър. Репетициите, уроците, пеенето и страничната работа ни караха да сме в непрекъснато движение. Винаги съм живял така, опитвайки се да свърша колкото е възможно повече за един ден. Като си помисля сега, не знам кога сме намирали време за сън. Бяхме толкова заети с опитите да свържем двата края, да оцелеем, да успеем, че вечно бързахме.

Освен с балет, упражнения и странична работа през първите две години, извън балетния сезон участвахме в прослушвания за театрални роли в мюзикъли. Аз участвах в „Музикантът“ в „Пейпър Мил“ в Ню Джърси и изиграх Риф в „Уестсайдска история“ в театър „Нордстейдж Динър“ в Лонг Айланд. Но макар тези роли да ми бяха забавни и да ни донесоха малко пари, за сериозните балетисти те се смятаха за стъпка назад. За балетиста истинският танц е балетът — всичко друго просто бледнее. Дори да танцуваш в шоу на Бродуей.

Въпреки това бях щастлив, когато през 1975 г. получих едната от четирите основни танцови роли в „Забавният Чарли“. Главните герои в шоуто бяха Джоел Грей и Ан Ранкинг и то се игра 104 пъти. Тогава танцувах за първи път на Бродуей и за първи път се срещнах с милата, къдрокоса млада жена, която по-късно щеше да играе важна роля в живота ми — Дженифър Грей. Дженифър е дъщеря на Джоел Грей и в онова лято беше на петнайсет — кипящо от енергия, дружелюбно и мило момиче. Нито тя, нито аз можехме да знаем тогава, че дванайсет години по-късно ще сме главните действащи лица в един филм, който ще промени живота ни.

Насред вихрушката от различни дейности с Лиса все още имахме една първостепенна цел — да станем прима балетисти в балетна компания и да постигнем възможно най-високото ниво на артистичност в това изкуство. Надявах се трупата на Елиът Фелд да е мястото, където ще осъществя това.

Елиът Фелд е един от най-изявените американски хореографи през последните петдесет години. Поставил е повече от 140 балета, носител е на многобройни награди — в това число избирането му за член на „Гугенхайм“ и почетен доктор на „Джулиард“. Той можеше да бъде и високомерен негодник, който мъмри своите балетисти и се скъпи на похвали към тях. Елиът понякога използваше подигравките като мотивировка, но когато даваше израз на одобрението си за нещо, направено от теб, това бе най-прекрасното чувство на света.

Исках да напредна в компанията повече от всичко, но заради коляното си знаех, че това трябва да стане сега или никога. Накрая, в първите дни на 1976 г., дойде моят голям шанс.

Трупата планираше турне в Южна Америка през май, но по време на репетициите, се наложи главният балетист на Елиът Джордж Монталбано да се оттегли поради контузии. Липсата му трябваше да се компенсира във всички балетни спектакли с негово участие и за тази цел Елиът избра мен. Освен това Елиът имаше големи планове за представления в Ню Йорк след завръщането ни в Щатите. Залови се с хореографията на нов балет, в който щяха да участват балетисти от три трупи, в това число и аз; предстоеше ми да танцувам не с кого да е, а със самия Михаил Баришников — той щеше да пристигне специално, за да участва като голяма звезда — огромна възможност за всеки млад балетист, шансът, който бях чакал.

Елиът започна много интензивно да репетира с мен, а аз се натоварвах още повече — до степен, която не бях допускал за възможна. Коляното, както винаги, ми създаваше проблеми, но бях решен да ги преодолея. Два месеца преди да започне турнето, претърпях още една операция, за да се стабилизира коленната става. Сега не мога да повярвам колко я натоварвах, и то веднага след операцията, и на колко болка бях принуден да не обръщам внимание. Нямах друг избор, освен да продължа с пункциите, защото коляното ми се подуваше след осем до десет часа репетиции на ден.

Но с наближаването на турнето започнах да се замислям на какви изпитания се подлагам. С Лиса току-що се бяхме оженили и никак не ми се искаше да я оставя сама за два месеца. Дори щях да пропусна първата годишнина от сватбата ни, което разстройваше и двама ни. Боях се от пункции в Южна Америка, тревожех се, че там условията ще бъдат по-лоши в хигиенно отношение, отколкото в Ню Йорк. Веднъж вече коляното ми претърпя стафилококова инфекция и се страхувах да не се повтори.

Но как можех да се откажа от тази невероятна възможност? След целия труд и пот през последните три години щях да обиколя Южна Америка с една от най-уважаваните балетни трупи в света, а освен това — да танцувам с Баришников, когато се върнем в Ню Йорк. Как бих могъл да се оттегля сега? Не бях ли работил точно за това през целия си живот?

Реших да продължа смело напред, пренебрегвайки болката и тревогите си. Но един следобед безумен инцидент промени всичко.

Беше светъл, слънчев ден, минавах с мотоциклета си през западен Манхатън към центъра за репетиция. Когато наближих надлеза на магистралата на Уест Сайд, лентите се стесниха и една кола изведнъж ме засече отпред. Натиснах спирачка, но автомобилът беше много близо и аз трябваше да отбия наляво, опитвайки се да се промъкна между него и мантинелата. Маневрата бе опасна, но изглежда бях успял да избегна сблъсъка, когато изведнъж видях в своята лента пред мен момче на велосипед. То караше не където трябва и нямаше накъде да отбием и двамата, поносех се право към него.

За миг си помислих, че няма да избегнем удара, затова инстинктивно натиснах задната спирачка и така мотоциклетът излетя изпод мен и се хлъзна на една страна по пътя. По този начин щеше да се блъсне в колелото, а не в самото момче. Стигнеше ли се до челен удар, момчето със сигурност щеше да бъде убито.

Маневрата свърши чудесна работа: мотоциклетът помете колелото на момчето и то падна, но не се контузи сериозно, а само се охлузи. Аз също бях добре — поне физически. Имах няколко синини и драскотини, но можех да репетирам още същия ден. Емоционално обаче, този инцидент наистина ме разтърси.

През целия ден не ме напусна мисълта, че в онзи кратък миг, ако катастрофата беше станала малко по-различно, с моята кариера на балетист щеше да е свършено. Когато си професионален танцьор, всичко зависи от физическата ти форма. Бях се скъсал от работа, надмогвайки болката и знаците, че тялото ми протестира. Но всичко това щеше да е без значение, ако се бях контузил в катастрофата. За първи път си дадох сметка, че целият ми професионален живот виси на косъм и съм се залъгвал, мислейки за балетна кариера с моето проблематично коляно.

На следващия ден все още не можех да се отърся от тези чувства и изведнъж разбрах, че е свършено. По време на почивката на репетицията говорих с Кора Коен. Разплаках се, изричайки:

— Кора, мисля, че повече не мога.

Но тя не искаше и да чуе. Опита се да ме придума да не напускам, аз обаче бях решил. Просто не можех да продължа — дори заради шанса да танцувам в Ню Йорк с Баришников. Същата седмица казах на Елиът, че няма да замина на турнето в Южна Америка, и така кариерата ми на професионален балетист приключи.

Трудно ми е да опиша колко тежко бе това решение за мен. Бях работил толкова много, бях стигнал доста далече и точно преди да пожъна плодовете на своите усилия, трябваше да се оттегля. Дори сега, като си мисля за това, се вълнувам. При целия ми невероятен актьорски опит нищо не може да се сравни с радостта и въодушевлението от балета. Напускането на неговия свят остави у мен празнота, която дълги години се опитвах да запълня.

В същото време имах чувството, че съм предал всички — Елиът Фелд, останалите балетисти, майка ми, Лиса, себе си. Бях искал да съм най-добрият, а накрая излезе, че съм се отказал от мечтата си. Лиса се опитваше да ме утеши, изтъквайки, че съм отишъл невероятно напред предвид травмата и болката, с които непрекъснато се бях борил. Но всичко това ми звучеше кухо, като нелепо оправдание. Какво щях да правя сега?

Когато на времето учех в колежа в Сан Джасинто, трябваше да преглътна факта, че мечтата ми да се състезавам на Олимпиадата се проваля. Това бе огромно разочарование, но изобщо не можеше да се мери с поражението, изживяно сега. За щастие от онази първа загуба научих невероятен урок: когато една мечта умре, трябва да потърсиш нова. Можех да изпадна в тежка депресия, напускайки Елиът Фелд, и това за малко не се случи. Но урокът по самосъхранение от онова първо разочарование ме спаси при второто.

Докато се опитвах да се примиря с решението си да напусна света на балета, ме крепяха две неща. Едното — мисълта, че Лиса е до мен, каквото и да става. Второто — нарастващият ми интерес към различни духовни философии, в това число будизма, които бях започнал да изучавам, след като се преместих в Ню Йорк.

Още като момче винаги се интересувах от цялата палитра на вярвания по света. Ходех на католически служби и в един момент дори мислех да ставам свещеник, но накрая се разочаровах от католицизма. Посещаваните от мен католически училища бяха населени от зли монахини и биещи с пръчка през пръстите проповедници, за които четем в книгите; те не направиха кой знае колко, за да напредна във вярата и дори веднъж, когато пеех в хора, загазих, защото тайно пийнах няколко глътки вино в преддверието.

Винаги обаче съм бил любопитен относно духовността, затова започнах да опитвам други варианти. В гимназията изгълтах съчиненията на Халил Джибран, „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери и „Дзен и изкуството на стрелбата с лък“ на Юджийн Херигъл. Тези книги ми говореха по начин, неприсъщ на църковните проповеди и аз ги изпивах като жаден човек. И понеже толкова дълго бях изучавал бойни изкуства, знаех какво е ци — стремежът да се свържеш с истинската си същност.

След като напуснах Тексас, продължих това духовно пътешествие, като изучавах различни системи на вярвания и опитвах нови философии. През 70-те Ню Йорк бе инкубатор на духовни стремежи — всеки търсеше нещо, което да внесе смисъл в живота му. С Лиса в продължение на две седмици участвахме в семинарите „Ерхард“ — нещо много популярно и противоречиво. Основана от Вернер Ерхард, тази система има за цел да те смачка, а после да те изгради наново по-добър, отколкото си бил, като те научи да поемаш отговорност за живота и действията си. Обучението беше мъчително дотам, че както по-късно се шегувахме с Лиса, не ти позволяваха дори да отидеш до тоалетната, ако имаш нужда.

От него наистина научихме много, както и от различните други философии, с които се запознавахме. Особено ми импонираше будизмът. Бях започнал да медитирам, да повтарям мантри и открих, че това не само ми помага да се концентрирам, но и приглушава вътрешните ми гласове, които вечно се опитваха да ме разколебаят. Поразителното при будизма беше, че той не изключва другите религии. Можеш да си католик, евреин или Харе Кришна, и пак да си будист. И за разлика от някои вероизповедания, които налагат да търсиш Бог извън себе си, будизмът е насочен към това да откриеш Бог в себе си — всичко, което ти е нужно, е в теб. Тази философия ми харесваше много, тъй като не обичам да завися от когото и да било за каквото и да било.

Духовното ни пътешествие обаче нямаше за цел да открие отговорите, а да разбере въпросите. Щом веднъж решиш, че си намерил отговорите, спираш да се развиваш. А ако продължиш да изследваш, да търсиш и да разширяваш съзнанието си, ще откриеш, че учението никога не спира. Това ми помогна неимоверно много в трудните дни от живота ми, от справянето с травмата през професионалните разочарования до дните на най-тежкото изпитание — борбата да продължа да живея като болен от рак.

 

 

След като балетната ми кариера приключи, настъпи време да измисля следващата си мечта. Сцената бе в кръвта ми и исках да продължа да участвам в представления, затова започнах да уча при Уорън Робъртсън, един от най-добрите педагози по актьорско майсторство в Ню Йорк. Лиса все още танцуваше, но разширяваше своите хоризонти и беше започнала да участва в телевизионни реклами и в прослушвания за театъра. Тя също започна да учи при Уорън, очаквайки да се появят добри възможности за кариерата й.

Уорън бе невероятен учител, идеален за младите хора, защото знаеше как да превъзмогне твоето „изпълнение“. Всеки от нас си има начин да се представя пред света — позата, с която се афишираме пред другите, е различна от истинската ни същност, която се опитваме да предпазим. Според Уорън вярата в собственото изпълнение зависи от това доколко си освободен да черпиш от дълбокия кладенец с характери вътре в самия себе си. За мен това дойде като истинско разкрепостяване, защото макар да играех още от малък, участвах почти винаги в мюзикъли, където актьорството е да „представиш“ образ. Уорън ни показа коренно различен начин на актьорска игра, един по-сдържан подход към образите.

Докато учехме при него обаче, все още бяхме с единия крак в света на балета — изпълнявахме технически задачи. В Ню Йорк живеехме с малко средства и с Лиса приемахме всякаква работа преподавахме джаз, акробатика и гимнастика на отдалечени места като Алънтаун, Пенсилвания, Фордс, Ню Джърси и Маунт Върнън, Ню Йорк. Пътувахме с нашия мотоциклет, независимо дали валеше сняг, дъжд, дали имаше лапавица или каквото и да било. Дните се нижеха протяжни и уморителни, но уроците ни носеха допълнителни пари и така продължавахме да танцуваме.

Друг начин да печелим беше дърводелството и изработването на мебели. Като дете ми доставяше удоволствие да конструирам разни неща — самоделният ми мотор е само един пример и още докато играех в „Харкнес“ реших, че няма да е зле да се занимавам и с малко дърводелство. Не бях голям специалист, но това не ме спря. Колко трудно можеше да бъде в края на краищата?

Бях казал тук-там, че мога да върша дърводелска работа и много скоро Бил Ритман, художникът по декорите на „Харкнес“, ми предложи такава. Мога ли да превърна трите етажа на тухлена къща в Ъпър Уест Сайд в апартамент? Едва не зяпнах от изненада. Поръчката надхвърляше с много очакваната, при това беше за сценографа на „Харкнес“, който назнайваше това-онова по въпроса какво значи нещо да бъде изпипано качествено. Всеки разумен човек би си признал, че му липсва опит и може да не се справи.

— Готово! — казах аз на Бил. — Готов съм, щом кажеш!

Пристигах в къщата с раница, пълна с инструменти, но най-важният от тях, без да знае за това Бил, бе моето ръководство по дърводелство на „Рийдърс Дайджест“. Трябва да призная, че прекарах доста време в тоалетната при първата си поръчка — прелиствах тази книга и опитвах бързичко да науча как се правят всички неща, за които Бил ме беше повикал. За щастие, ръководството се оказа добро, а аз — способен ученик. Изпълних поръчката без засечки и така се оказах на път да печеля пари като дърводелец и мебелист.

Когато получих поръчка за един увеселителен център, Лиса също се включи в дърводелската работа. Започнах работата по него в нашата спалня и в един момент й казах:

— Лиса, моля те, би ли подържала тази дъска?

От този момент нататък станахме партньори. Заедно направихме увеселителния център и в последвалите месеци изпълнихме много проекти, като работехме в нашата спалня (накрая всичките ни дрехи се набиха със стърготини) и складирахме готовата продукция в дневната. Апартаментът ни направо заприлича на магазин за мебели.

Когато завършехме някой проект, го доставяхме по начина, по който се придвижвахме навсякъде — върху нашия мотор. Сваляхме продукцията пет етажа по стълбите, аз сядах отзад на мотора и балансирах с направеното върху главата си, а Лиса караше. Помня как пренесохме статив за един художник, близо два метра висок и метър и двайсет широк, върху моята каска, като се молехме да не падне насред трафика. За щастие имахме голям мотоциклет — „Хонда К“ с четири цилиндъра, всъщност кола върху рамка — така че поне не пъплехме върху някакво моторче.

С Лиса изпълнихме доста на брой дърводелски задачи, благодарение на препоръките от приятели и балетните трупи. Но въпреки това не изкарвахме много пари, затова всяка седмица пресмятахме колко ще получим и колко можем да похарчим. Ако успявахме да отделим поне двайсет долара за храна, седмицата беше добра. И винаги се грижехме да оставим настрана малко пари, в случай че се наложи да пътуваме. Успяхме да купим мотоциклета само защото се добрахме до „Мастъркард“ и после веднага увеличихме лимита на нашия кредит. Този дълг изплащахме следващите пет години.

Специализирахме се в пестенето на пари, като пазарувахме месо от пазара в центъра и си готвехме ядене, което засища. Лиса стана експерт по това една пуйка да ни храни с дни — правеше пуешка яхния, пуйка тетрацини, сандвичи с пуешко, пуешка супа. Когато ни писнеше пуешкото, тя приготвяше хамбургери или пица — каквото успееше с малкото пари, които имахме.

От време на време получавахме хубава поръчка, която се плащаше добре, особено в сравнение с пенитата, печелени от балета. С Лиса се наемахме да пеем и танцуваме в индустриални предприятия — шоута за компании като „Форд“ и „Миликън Карпетс“, които ни транспортираха със самолети до други градове, настаняваха ни в хотели и ни плащаха суми, които ни се виждаха съкровища. Понякога предприятията дори ни даваха образци от своята продукция. „Миликън“ например ни подариха скъпи килими и макар апартаментът ни да бе оскъдно обзаведен, малко мрачен и често покрит със стърготини, поне имахме красиви килими.

По това време се свързах с един агент за таланти на име Боб Лемонд. Боб беше от Хюстън и майка ми му бе помогнала да влезе в бизнеса. Познавах Боб открай време и винаги го бях смятал за хитрец — дребен мъж от Тексас, който уж щеше да става балетист, но се изявяваше доста по-успешно в говоренето, отколкото в танца. До 1977 г. обаче той успя да стане прочут агент — и наред с други, представляваше Джон Траволта, Джеф Конауей, Тони Данза, Бари Бостуик и Марилу Хенър.

Офисът на Боб се намираше в Лос Анджелис, затова не му се обадих през първите две години, докато се намирах в Ню Йорк. Но след като се издигнах в света на балета и получих признание за участието си в мюзикъли, реших, че е време. Насрочих си среща чрез неговата секретарка и когато се видяхме в Ню Йорк, той имаше към мен само един въпрос:

— Бъди, защо не ми се обади по-рано? — попита. — Къде беше досега?

— Виж, Боб — отговорих, — исках да изчакам, докато почувствам, че го заслужавам. Знаеш, че винаги съм бил син на Патси Суейзи, а ти си наясно какво значи това. Исках първо да си изградя име.

— Ето я и първата ти грешка — рече Боб. — Трябва да използваш всекиго от този бизнес, за да достигнеш там, където искаш.

— Аз го погледнах, но той още не бе свършил. — Повече не прави подобни неща в кариерата си — каза ми той.

Боб не ме прие за клиент веднага, но обеща, че ще ми помогне. Веднага разбрах, че съм в добри ръце. Той познаваше абсолютно всички в бранша и чаровното му, доста приповдигнато държание караше хората да свалят гарда. Както се шегуваше години по-късно един мой познат режисьор: „Ние с Боб просто си говорим, а той е типичен южняк, толкова е дружелюбен — прекарваме си супер. Едва като си тръгне разбирам, че току-що ме е преметнал“.

През седемдесетте имаше едно конкретно представление, което Боб използва за нещо като развъдник единствено за свои клиенти — „Брилянтин“ на сцената на Бродуей. „Брилянтин“ се игра за първи път през 1972 г. в театър „Броудхърст“ и до момента, когато аз се закачих за Боб, вече бе на път да стане най-дълго играната постановка в историята на Бродуей. Надявах се да бъда най-новото протеже на Боб, спечелило роля в това представление, и, разбира се, много скоро Боб ми уреди прослушване.

Както се вижда от едно писмо на Лиса до родителите й, и двамата бяхме много развълнувани:

Бъди се подготвя (не знам дали да го кажа) за роля в бродуейския „Брилянтин“. Не може да се опише с думи, но скачаме и крещим от радост! Той ходи на прослушването и го помолиха да започне да работи над репликите с асистент-режисьора. Доколкото знаем, още двама души кандидатстват за тази работа…

Физически Бъди е най-добрият избор, гласът и видът му са най-близо до изискванията на ролята. Щом се разходил по сцената, те казали „Дани Зуко!“. Сега трябва да се уверят, че е и актьор. Струва ми се, това се отнася и за всички нас. Не съм го виждала да играе. Проявявал се е като актьор, но е било доста отдавна.

Ролята е много голяма, всъщност тя е главната. Той е идеален за нея, знам, че ще се справи, защото вкъщи вечно се перчи, точно както го прави Дани Зуко на сцената. Просто трябва да го повтори и пред тях. Толкова е вълнуващо! Опитвам се да бъда обективна и да не мисля как ще му се отрази ангажирането с тази роля. Имам чувството, че аз съм на прослушване. Стискайте палци, ще ви се обадим.

В същото писмо Лиса описва постановката, в която участва в момента — римейк на „Хелзапопин“, най-дълго играният мюзикъл на Бродуей през трийсетте и началото на четирийсетте. В новата постановка главните роли бяха поверени на Джери Луис и Лин Редгрейв, а Лиса участваше като балерина, но нюйоркската критика се нахвърли яростно срещу Луис, който по онова време бе политически непопулярен, и представлението за съжаление така и не стигна до Бродуей.

Като гледаше името си напечатано на програмата, Лиса започна да се чуди дали „Хаапанийми“ не е прекалено трудно за произнасяне като сценично име. Тя писа на родителите си:

Харесвам името си, то си е мое, но се чудя колко сериозно хората ще възприемат „Хаапанийми“ и какво ще се случи, ако някога трябва да го сложат върху афиш. Не ми харесва идеята да бъда наричана с друго име, искам да ме познават като Хаапанийми, вместо като Суейзи, но кое е най-доброто? Реших да съкратя последното си име на Хапи или на Нийми. Лиса Нийми, звучи италиански, нали?

Така за пръв път „Лиса Нийми“ се появи върху хартия и много скоро това име щеше да се среща в списъците с участници, състави и екипи, тъй като Лиса прие, а с него прие и бъдещата си кариера.

 

 

В края на 1977 г. получих ролята на Дани Зуко, а на 3 януари 1978 г. я играх за първи път. Киноверсията с Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон още не бе излязла, но хилядите театрали знаеха историята на Дани и Сенди от близо шестгодишното присъствие на шоуто на Бродуей.

Всъщност, по време на моя Дани Зуко „Брилянтин“ надмина „Цигулар на покрива“ като най-дълго задържалото се представление на Бродуей. Критиците рецензираха постановката, когато стигнахме до този крайъгълен камък, и моето участие получи отлични отзиви. Играех по осем представления седмично — зализвах си косата със смес от лак за коса и балсама „Грум-ън-Клийн“, след което пеех, танцувах и играех до припадък. Макар графикът да беше изтощителен, много ми харесваше, че съм на Бродуей — възторжените тълпи, адреналинът от живото изпълнение на сцената. И за първи път хора от публиката започнаха да се събират пред вратата за сцената, чакайки да им дам автографи.

Имаше и още една причина да съм щастлив от участието си на Бродуей: чекът със заплащането определено надхвърляше това, което печелех дотогава. С Лиса спестявахме дребни монети толкова дълго, че беше приятно най-после да разполагаме с малко повече пари. Щом разбрахме, че получавам ролята, се преместихме в хубав апартамент с две спални и таванска стая на 115-та улица, срещу Колумбийския университет. Все още нямахме сносни мебели, но си купихме истинско легло — първото, което притежавахме заедно. Край на спането върху матрак на пода!

С Лиса обичахме новото си жилище, обичахме и Ню Йорк. Но „Брилянтин“ започна да ми отваря нови врати и скоро Боб Лемонд пося семето на една нова идея. Каза ни, че трябва да отидем в Лос Анджелис, където беше базиран самият той, за да пробваме в киното и телевизията. В началото не проявихме интерес. Както казах в едно интервю по онова време: „Може да ми хареса да играя в телевизия и филми, но не искам да напускам Ню Йорк — тук можеш да се учиш и да твориш“. Щом наближи краят на моя осеммесечен ангажимент в „Брилянтин“ обаче, започнахме да мислим по-сериозно за преместване в Холивуд.

Театралната кариера на Лиса точно започваше да напредва, затова стъпката щеше да е особено трудна за нея. Но и тя знаеше, че трябва да използваме инерцията, която бях получил от „Брилянтин“. В Лос Анджелис имаше много повече работа за актьори, отколкото в Ню Йорк, така че ако искахме да си отворим възможност за такъв живот, сега беше моментът. Заедно обсъдихме, преценихме всичко и взехме решението, че това е най-добрата стъпка.

В продължение на няколко месеца спестихме близо две хиляди долара за преместването. Позвънихме на Боб, за да знае, че след седмица-две летим за Лос Анджелис.

— Супер! — рече той. — Звъннете ми, като пристигнете!

Резервирахме билетите, приготвихме двете си котки и двата куфара и се сбогувахме с Ню Йорк. Понеже не бяхме сигурни, че нещата в Калифорния ще потръгнат, дадохме под наем апартамента си, в случай че трябва да се върнем.

И тъй, отивахме да прегърнем съдбата на актьори в Холивуд. За съжаление, първите няколко дни там щяха да приличат повече на комедия от грешки.