Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Time of My Life, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Верих, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Патрик Суейзи; Лиса Нийми
Заглавие: Моят танц с живота
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: мемоари
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 25.03.2011
Редактор: Огняна Иванова
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-954-321-828-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15221
История
- — Добавяне
На баща ми — Джеси Суейзи — Големият Бъди, който ме научи, че истинският мъж е нежен и силен едновременно.
На Патрик, който прилича на баща си повече, отколкото предполага.
Пролог
В края на декември 2007 г. животът изглеждаше много хубав. Току-що бях завършил снимките на пилотно предаване за новия телевизионен сериал „Звярът“. С жена ми, Лиса, се наслаждавахме на нещо като втори меден месец след дълъг и труден период на болезнено отчуждение. Вълнувах се за новата си работа, новооткриващите се възможности и обещанията на бъдещето.
С Лиса смятахме да прекараме новогодишната нощ в нашето ранчо в Ню Мексико, както предишните няколко години. Но първо се отбихме в Аспен да погостуваме на наши приятели. Там за първи път долових, че нещо с мен не е наред.
От седмица-две имах стомашни смущения, най-вече киселини, рефлукс и усещане за подуване. През целия си живот съм бил с чувствителен стомах, затова не се замислих особено. Напоследък обаче не можех да се отърва от постоянния дискомфорт. Не изпитвах глад, а нахранех ли се, ми ставаше лошо, но тъй като откакто се помня съм доста здрав, реших, че ще ми мине от самосебе си.
В Аспен всички вдигнахме чаши за наздравица с шампанско. Отпих глътка и докато питието минаваше през хранопровода към стомаха ми, едва не се задавих — пареше, сякаш пиех киселина или луга — от острата, изгаряща болка в очите ми избиха сълзи. Никога не бях изпитвал подобно нещо, но не споделих с Лиса, защото не исках да развалям празника. Бях свикнал да игнорирам болката, затова тази вечер просто се отказах от шампанското и спрях да мисля по въпроса.
Три седмици по-късно, през януари 2008 г., научих, че паренето в стомаха ми не е някакво пренебрежимо дразнене. То беше резултат на запушване на жлъчните пътища, причинено от рак на панкреаса — може би най-смъртоносният и нелечим рак, който съществува.
Когато лекарят ми от болница „Сидърс-Синай“ в Лос Анджелис произнесе думите „рак на панкреаса“, ума ми прониза една-единствена мисъл: мъртъв съм. Това беше първото, което ми хрумваше, ако чуех, че някой има рак на панкреаса, и обикновено излизаше истина. Лекарят ми каза, че шансът да живея повече от два-три месеца не е голям, а аз нямах основание да не му вярвам.
Прочетат ли ти смъртната присъда, през главата ти минават много въпроси, от рода на „Защо аз?“ и „С какво заслужих това?“. След като шокът поизбледнее, трудно е да не те обземе тъга, да не се почувстваш белязан по несправедлив начин. Този първоначален шок бързо се превърна в дъжд от укори и обвинения към самия мен. Сам ли си го причиних? Могло ли е да постъпя по друг начин? Моя ли бе вината?
Първите седмици след диагностицирането, сред водовъртежа от уточнения на лечението и медикаментите, с помощта на Лиса аз се борех да осмисля случващото се. Опитвах се да противодействам на всичките негативни емоции, които ми се струпваха — гняв, мъка, отчаяние — и започнах да си казвам: „Живял съм повече, от които и да било десет души взети накуп. Животът ми беше страхотен. Така че — спокойно!“.
Опитвах се по някакъв начин да приема случващото се, но тогава стана нещо странно. Просто не можех да го приема. Не бях в състояние да допусна тази болест да ме отнесе, преди да съм се подготвил за това. И казах на моя лекар:
— Покажи ми къде е врагът и аз ще се боря с него.
Исках да разбера точно с какво се сблъсквам, така че да мога да се справя с болестта, а не да чакам тя да ме победи. В продължение на година и половина след поставянето на диагнозата се съпротивлявах с цялата си енергия.
Битката с рака е най-голямото предизвикателство и откровение, което някога съм изживявал; тя представлява пътешествие сред емоции, каквито не бях изпитвал. Да се изправиш лице в лице със собствената си смърт — това е най-бързият начин да разбереш що за човек си. От теб се смъкват всички ненужни глупости, разкрива се твоята същност — силните и слабите ти страни, начинът, по който гледаш на себе си. Душата ти.
Така изникват непосилните житейски въпроси: „Има ли Рай? Ще отида ли там? Какъв е смисълът на живота и съдържа ли той нещо повече от моя собствен нарцисизъм? Добре ли живях? Добър човек ли съм?“ Тези трудни въпроси с лека ръка могат да бъдат отхвърлени, ако тепърва ти предстои целият ти земен път. Но когато си изправен пред собствената си смърт, те изведнъж придобиват напълно ново значение.
Във финала на „Спасяването на редник Райън“ има една сцена, която наистина ме покърти, когато я видях за първи път, а сега ме вълнува повече от всякога. Вече остарял, редник Райън разсъждава на глас дали е живял добре: „Опитах се да живея по най-добрия възможен начин — казва той. Надявам се това да е достатъчно“. Ужасно трудно е да оцениш собствения си живот, да разбереш дали си оставил следа на този свят. Написването на тази книга донякъде беше опит да открия това за себе си.
Не съм от хората, склонни да се забравят в размисли за миналото, но прекараното време с Лиса, в което внимателно се вглеждахме в общия ни живот, наистина ни донесе прозрения. А с оглед на нашето бъдеще то имаше най-вече и пречистващ ефект. Никога не съм мислил, че знам всички отговори и определено не го твърдя и сега. Онова обаче, което разбрах, докато с Лиса извървявахме отново нашия път, е, че независимо от станалото, двамата никога не се бяхме отказвали нито един от друг, нито от мечтите си. Аз съвсем не съм идеален и в живота си съм правил множество грешки. Но ние не се отказваме и това ми дава сили да продължавам напред и днес.
Седя и пиша тези редове в красивото ни ранчо в Ню Мексико, докато слънцето огрява склоновете на планината, и отново си давам сметка, че имам да свърша още много в този живот. Заедно с Лиса ще продължа да се боря и да вярвам. Защото в края на краищата това е най-великият дар, който имаме.
юни 2009 г.
Докато с Патрик пишехме тази книга, не можех да не се учудвам на нещата, които бяхме вършили и преживели. Изненадах се колко много сме работили през целия си живот, колко целеустремени и всеотдайни сме били. Сигурно се дължи на нашата страст към балета. На вечния ни стремеж към нещо повече, към неспирно усъвършенстване, към невъзможността да оставаме на едно място. Именно този стремеж ни помага много и сега, особено с оглед на изживяваното в момента.
Когато обръщам очи назад, иска ми се по-често да съм следвала пословицата „Спри и вдъхни аромата на розите“. Толкова много страхотни, красиви неща са се случили в живота ми, а аз, прекалено заета да вървя напред, не съм им отдавала истинско значение, не съм им се радвала. Днес се чувствам различна — много по-склонна егоистично да се наслаждавам на красотата на деня, на ухаещата грива на любимата ми кобила, на преизпълващата ме любов към моя съпруг.
Веднага след диагностицирането на Патрик почувствах желание да се върна назад и да премахна всички трудности, с които някога сме се сблъсквали. Искаше ми се да започнем на чисто, за да може този път всичко да е различно. Можехме да сме по-мъдри, да избегнем безбройните погрешни стъпки, които сме правили, да не пропиляваме толкова много време. Този път щяхме да се смеем повече, да се докосваме повече и просто да се обичаме така, както винаги дълбоко в себе си истински сме се обичали. И разбира се, ако тази мечта можеше да се осъществи, щях да имам шанса да изживеем отново живота си заедно и да се изпълни най-голямото ми желание — да разполагам с повече време за Патрик.
Залавянето ми с тази книга донякъде ми даде паспорт за пътуване в миналото, но не и по начина, по който аз си го бях представяла. То не можеше да удължи времето ми с Патрик, но ми показа, че някои от сътресенията, от които бях искала да се отърва, не изглеждат толкова зле, след като все пак стигаме до отсрещната страна. И те са знак за силата, която двамата заедно представляваме.
Човек си мисли, че когато негов близък получи смъртна присъда, това ще предизвика невероятни прозрения и житейски уроци. Но след диагнозата на Патрик и след като започнах да се възстановявам от чувството, че съм в капана на безкраен кошмар, аз се огледах и не видях никакъв урок. Едва по-късно, докато преодолявах първоначалните мъка и страх, когато изживявах всеки пореден ден и тичах да подготвя всички неща, за които човек едва ли може да се подготви, уроците започнаха да изплуват. Не бих могла да ускоря насилствено тяхната поява. Изникват, когато решат, че те самите, а и вие сте готови.
В идеята да се живее ден за ден има доста мъдрост. И когато ви предстои задълго да бъдете лишени от някого, започва да се случва точно това.
Преди се страхувах от времето — че няма да ми стигне, че няма да е достатъчно, за да свърша всичко, което искам. Сега гледам на всяка изминала минута като на победа. Като на нещо, с което се гордея. Сякаш мога да взема в ръце всичките тези минути; сякаш те са огромна купчина от скъпоценни камъни. Вижте какво имам — още един миг! Целувка, докосване на ръката на моя съпруг, светлина, която струи през прозореца… Всеки от тези скъпоценни камъни ми дава увереност да стоя изправена, да гледам смъртта в лицето и да си казвам „Днес никой няма да си отиде“.
Аз мога да помагам на Патрик — да го напътствам, да го обичам, да следя за лекарствата и калориите му, да го окуражавам или просто да го държа за ръката, когато му е нужно. Но не мога да го спася. И се опитвам да не забравям това. На своя страна обаче имам най-добрия възможен съюзник — самия Патрик. Харесва ми, че е такъв боец. Че е толкова невероятно силен и красив. Той е моето най-добро оръжие срещу ужасната болест.
Няколко години след като Патрик си счупи и двата крака в много опасен инцидент с кон, по време на участието си в снимките на „Писма от един убиец“, бяхме в Ню Мексико. Разхождахме се на чист планински въздух, той беше съблякъл ризата си, за да се радва на слънцето, когато навлязохме в нашата красива петдесетакрова ливада, за да отидем при петте буйни арабски коня. Патрик галеше един от тях по врата, а аз се отдалечих малко по някаква причина. Обърнах се тъкмо навреме, за да го видя как сграбчи гривата на кобилата и се метна на гърба й. Без седло, без юзди, без нищо.
Кобилата и другите коне препуснаха заедно, след миг преминаха в галоп плътно един до друг, а Патрик яздеше в средата без седло през ширналото се поле. Не вярвах на очите си. Не можех да не видя колко щастлив и свободен изглеждаше. Но не можех и да не се ядосам. Беше си счупил краката при езда преди около година. Нима рискуваше да го направи отново?
Конете се натичаха на воля и намалиха ход, а Патрик пъргаво скочи на земята, напълно невредим. Докато крачеше към мен, се усмихна малко глуповато, очаквайки да види дали ще го смъмря. Но аз не можех да го направя. Успях само да поклатя глава и с усилие потиснах усмивката си. Това бе мъжът, заболял от рак. Той, както винаги, препускаше, възседнал своя кон — своя живот. И знам, че ще го язди, докато има сили.
юли 2009 г.