Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (16)

Глава 15

При наличието на незначителен брой добри филмови роли през последните няколко години търсех от време на време телевизионни сериали, но макар да бях изчел купища сценарии, нищо не ставаше. С голямо удоволствие бях работил в „Изменниците“ и „Севера и Юга“ и знаех, че ако намеря добър образ в солиден сериал, ще си струва да се пробвам. После, през 2007 г., Никол Дейвид — моя агентка открай време, и мениджърката ми за телевизията Джени Дилейни ми пратиха сценариите на два нови сериала, които изглеждаха доста добри.

Единият, „Звярът“, разказваше за тайнствен агент от ФБР на име Чарлс Баркър. Баркър беше интересен, многопластов герой, който непрекъснато ме изненадваше, докато четях сценария. Допадна ми неговата загриженост за света и че не е стереотипен добър човек, а сложна и зряла личност.

Много ми харесаха текстът и идеите в „Звярът“, но екипът се състоеше от млади и неопитни хора, за разлика от другия сериал. Да тръгна с младите, гладни телевизионери щеше да е рисковано, но в крайна сметка материалът ми харесваше повече. Нещо в Баркър наистина ми импонираше и аз отказах другия проект.

Заснехме пилотното предаване и още преди да го видя в завършен вид, бях наясно, че „Звярът“ ще стане много хубав сериал. Ако им харесаше, щяхме да заснемем целия сезон в Чикаго и с Лиса се надявахме да стане точно така. Посрещнахме зимните празници с оптимизъм, какъвто отдавна не бяхме изпитвали — щастливи, че сме влюбени и развълнувани за бъдещето.

После дойде онази ужасна вечер в Аспен. Докато вдигахме наздравица за Новата година и усетих как шампанското изгаря стомаха ми, никога не бих предположил какво крие бъдещето. Не мислех, че храносмилателните ми проблеми и това странно парене са сериозни, макар да знаех, че слабея. Просто стиснах зъби и изкарах празниците, надявайки се скоро да се почувствам по-добре.

Две седмици по-късно се върнахме в Ел Ей и забелязах и друга странност. При ходенето в тоалетната, което напоследък беше изпитание заради стомашните ми оплаквания, нещата не бяха както трябва. Казвам го с притеснение, но урината ми изглеждаше твърде тъмна, а изпражненията — съвсем бледи. Влязох в кухнята. Лиса правеше чай.

— Става нещо, което не мога да си обясня — промълвих и описах какво съм видял.

Тя знаеше, че не се чувствам добре, и ме попита дали нямам и други оплаквания.

Приближих огледалото и се вгледах в лицето си.

— Очите ми жълти ли са? — попитах.

Лиса се приближи, аз натиснах долния си клепач и завъртях очи.

— Да — промълви тя. — Жълти са. Прилича на жълтеница.

Лиса не е паникьорка, но по изражението на лицето й разбрах, че се е притеснила. — Да вземем час при д-р Дейвидсън за утре — предложи тя.

— Не мисля, че наистина се налага — рекох. — Сигурно ще изчезне.

Но Лиса беше непреклонна.

— Това не е нормално.

Запазихме час, после влязохме в мрежата, за да прочетем за моите странни симптоми. Проверихме на „жълтеница“ и открихме дълъг списък от причини, но никоя не ни звучеше добре — от хепатит през чернодробна инфекция до рак. Но дори за миг не си представяхме, че може да съм толкова болен.

На следващия ден — 14 януари — с Лиса отидохме в Сидърс-Синай при д-р Дейвидсън. Описахме моите симптоми и след като огледа очите ми, той незабавно поръча набор от изследвания. Томография, кръв и урина — налагаше се да мина през всичко необходимо. Лекарят беше наясно, че става нещо и изследването на тъй наречения билирубин скоро го потвърди. Нивото му бе много високо, което показваше, че жлъчните ми канали не са наред.

Попитахме каква може да е причината за високия билирубин и той ни изброи няколко възможности, между които и рак на панкреаса. Другото беше остър панкреатит, което също е сериозна, но лечима болест.

— Вероятно е панкреатит — казах на Лиса, опитвайки се да окуража и нея, но и себе си.

По-късно през деня скенерът показа уплътнение в панкреаса ми. Това бе много лоша новина, макар да не означаваше категорично, че имам рак. За да разберат със сигурност, лекарите трябваше да извършат ендоскопия, за да вземат късче тъкан за изследване. За съжаление ендоскопията можеше да се планира едва след четири дни — цяла вечност, когато става въпрос за бързоразвиваща се болест. Прекарахме тези четири дни у дома като в мъгла, опитвайки се да владеем чувствата си, въпреки че вътрешно започвахме да се плашим.

Насрочиха ендоскопията за 19 януари. Един анестезиолог ме приспа, а гастроентерологът хирург мушна в гърлото ми маркуч. Смятаха да вкарат в жлъчния ми канал стент, който да го разшири, за да виждат по-добре. Ендоскопът обаче не можа да проникне толкова навътре, защото стомахът ми бе силно увеличен. Трябваше да опитат отново втори път, използвайки друг метод, но в дадения момент вече имаха почти сигурна диагноза за заболяването ми. При такова подуване на стомаха, наред с останалите симптоми, вариантите за нещо различно от рак на панкреаса бяха минимални.

Докато съм лежал в болничната стая в очакване да изляза от упойката, двама от лекарите съобщили новината на Лиса.

— За да няма никакво съмнение, нужно е изследване на патологията на тъканта — казали й те, — но сме 99 процента сигурни, че има рак на панкреаса.

По-късно Лиса призна, че като чула това, онемяла. Не можела да поеме повече информация от лекарите, но знаейки колко е важно, събрала сила да ги помоли да се обадят на снаха й Мария Скоурес — уважаван онколог в Хюстън. Лиса имаше нужда от помощта й, за да осмисли новината и да реши какво да прави по-нататък. Лекарите се свързали с Мария и от този момент тя се превърна в истински Божи дар за нас.

Докато лежах в болничната стая, все още нямах представа какво ме чака. Събудих се, измъчван от ужасни болки в храносмилателната система и лекарите наредиха през нощта да остана в болницата. Причиняваше ми ги въздухът, напомпан при ендоскопията, и опитите да се вкара вътре стентът.

Преместиха ме в друга стая на количка, още бях замаян от упойката.

Лиса дойде да ме види, но беше решила да не ми казва веднага за рака. Искаше да имам още една нощ „нормален“ живот, една последна нощ в неведение, преди да започне нашата най-жестока битка. Каза ми, че ме обича, и прекара нощта до мен.

На сутринта хирургът ни събуди, за да ми съобщи диагнозата. Не си спомням много от този разговор, но когато произнесе думите рак на панкреаса, първата ми мисъл бе: „С мен е свършено“. Единственото, което бях чувал за това заболяване, е, че е нелечимо и че умираш много бързо. Шокиран, го гледах втренчено. Бях влязъл в болницата за елементарна гастроентерологична процедура, а сега изведнъж — изненада! Можеше и да не дочакам пролетта!

Прониза ме страх. Какво, по дяволите, се случи? Толкова бях щастлив, че животът ми отново тръгна нагоре. Всичко ми изглеждаше като жестока шега. Не мога да умра — имам прекалено много неща, за които да живея! Просто не бях в състояние да приема мисълта, че животът, какъвто винаги съм го живял, приключва, че в мен има болест, която ще расте, ще мутира, а накрая ще ме убие. Не знаех къде да намеря упование да се справя с това.

Лиса също не знаеше. Винаги е била толкова силна, решителна и оправна. Заедно преживяхме толкова много неща. Но след излизането на хирурга тя не издържа и се разплака. Мушна се в леглото при мен, зарови лице в шията ми и промълви:

— Не мога да се справя с това, Бъди. Не мога. Поискай всичко друго, но, моля те, само не и това.

Държах я в прегръдките си и двамата плачехме. Тя знаеше, че няма как да променя нищо от случващото се, но изглеждаше съсипана.

Лиса се взе в ръце и с хумор и безгранична любов започна да ми помага във всичко свързано с болестта. Тогава обаче, докато хълцаше в ръцете ми, се почувствах по-сам от всякога. Разбрах, че трябва някак си да се боря със случващото се, но дори самата мисъл за това ме изтощаваше.

Имаше една последна малка надежда. Ако ракът не се беше разпространил, можеше да се оперира. Но на следващия ден тази надежда рухна — новата томография показа, че ракът е обхванал и черния ми дроб. Имах, както се изразиха лекарите, рак в четвърти стадий, най-лошият възможен.

С Лиса решихме да съобщим за диагнозата ми на съвсем малко хора, поне докато не знаем със сигурност какво ще е лечението и каква всъщност е прогнозата. Информирахме адвоката ни Фред Гейнс, агента Рикол Дейвид и брат ми Дони. Най-много държахме да не научи майка ми, защото на следващия ден й предстоеше очна операция и не биваше да плаче няколко седмици след нея.

За съжаление, онези морално банкрутирали типове от „Нашънъл Инкуайърър“ имаха други идеи. Някой от медицинската гилдия им подшушнал новината и седмица след моята диагноза един репортер цъфнал пред къщата на майка ми. „Как се чувствате като знаете, че Патрик има рак на панкреаса?“ Така научила. Да пукна, ако мога да разбера как човек може да бъде толкова жесток, толкова безчувствен, та да извърши подобно нещо. Явно човешкото благородство става твърде маловажно, когато трябва да се печелят пари от продажба на таблоиди.

С Лиса веднага се задействахме, научихме всичко възможно за болестта и как да се лекува. Мария също ни помагаше неимоверно много — тя самата се занимаваше с изследване на този вид рак и ни съветваше как най-добре да му противодействаме. Още от самото начало правехме всичко сами вкъщи — инжекции, интравенозно хранене и останалото — не искахме да наемаме сестра. Трябваше да продължим колкото е възможно по-обичайно — нямах никакво намерение да поддържам живота си заради самия него. Исках да живея и да се наслаждавам, а не да се чувствам пациент на пълен работен ден.

Преди да се разчуе новината за моята болест, телевизия Ей & И реши да поръча цял сезон от „Звярът“. Невероятно хубава новина! Разбира се, заявката за тринайсетте епизода предшестваше другото: че водещият актьор е с току-що поставена диагноза рак на панкреаса. Отначало не бях сигурен, че ще се справя в продължение на цял сезон с този пълен с екшън драматичен сериал. Не знаех дали ще съм достатъчно здрав, за да успея. Но скоро разбрах, че нищо друго не желая повече. И реших — ще намеря начин, каквото и да става.

Уведомихме телевизията за моята диагноза и добавихме следното писмо: „Не ме отписвайте. Ще го направя“. Мислех си само, че ако наистина си отивам, не бива да е тихомълком, а като върша качествената работа, в която вярвам. Много харесвах „Звярът“ и смятах, че в пилотното предаване играта ми е сред най-доброто в кариерата ми. Наистина исках да имам възможност да проникна още по-дълбоко в характера на Чарлс Баркър.

След като научиха за рака, шефовете в Ей & И не бяха длъжни да не оттеглят предложението си. За тях най-лесното нещо на света щеше да е да спрат сериала. Прави им чест обаче, че не постъпиха така. Решихме да видим как върви химиотерапията ми и да вземат решението си след това. Ако се чувствах добре и достатъчно здрав за снимки, проектът щеше да продължи.

Телевизионните шефове не се славят с щедрост на духа, но това решение на президента на „Ей & И“, Боб Дибитето, върна вярата ми в човечността. Постъпката им беше благородна и чистосърдечна, и той удържа на думата си. След няколко месеца химиотерапия, когато се почувствах по-добре, поканих сценаристите и продуцентите в ранчо „Бизаро“. Казах им, че с радост ще заснема серията и че съм готов, а те поискаха от телевизията зелена светлина. Получихме я.

Химиотерапията беше невъобразим ад, който с времето ставаше все по-зле, но знаех, че ако въпросът е да се изтърпят болките и дискомфортът, ще успея. Ракът, освен това причиняваше и всякакви проблеми с храносмилателната система, в това число кръв и болки при дефекация и омаломощаващи крампи. Прекарвах много нощи свит като ембрион на пода в банята, в очакване болката да отмине. Но въпреки че ми се гадеше, чувствах се подут и почти непрекъснато имах крампи, имаше поне един страничен ефект на лечението, с който все пак се разминах — не ми окапа косата.

Когато в късното лято на 2008 г. с Лиса пътувахме към Чикаго, за да започна снимките, дадох си дума никой на снимачната площадка да не разбере, че не се чувствам добре или имам болки. Щях да заснема целия сериал, да изпълня сам каскадите насред чикагската зима, без да издам нито звук заради страданията от рака или лечението му. Ако трябваше да снимам в 6:30 сутринта, щях да стана два часа по-рано, за да се справя със стомаха си и да бъда готов за тръгване.

Останах на този химиотерапевтичен режим цели десет месеца, което е невероятно дълъг период — повечето хора се подлагат на един курс от няколко месеца, тъй като страничните ефекти се усилват и влошават. Към края на снимките и при мен се влошиха, но си наложих следния подход: всеки ден си напомнях колко съм щастлив, че работя над проект, който обичам. Само със сила на волята си успявах да извървявам стъпка след стъпка пътя за довършване на започнатото, колкото и зле да се чувствах.

Присъствието ми на снимачната площадка ме зареждаше с невероятна енергия. Бях щастлив, че отново работя, фокусиран над нещо различно от продължаващата битка с рака. От дванайсет до осемнайсет часа на ден скачах и се биех в екшън епизодите, напълно удовлетворен, че вдъхвам живот на Чарлс Баркър. Определено не липсваха и трудни моменти в преодоляването на болката, гаденето и умората. Но имаше и хубави дни. Веднъж, когато член на екипа ми каза: „Не мога да повярвам, че правиш всичко това!“, аз се обърнах към Лиса и й рекох: „Работил съм и с по-тежък махмурлук“.

Продължих химиотерапията през целия снимачен период, но никога не взех болкоуспокояващи, защото притъпяват не само болката, но и чувствителността. Ако трябваше да постигна нещо в този сериал, исках да е на сто процента. Ако това означаваше да се изтърпи още болка, бях готов да платя цената. До девети епизод не знаех дали ще мога да довърша сериала, защото имах лоши, наистина лоши дни. Сърдех се на себе си, изпитвах гняв и срам, че съм надценил способността си да се справя. Но не съществуваше вариант да се откажа. Дълбаех дълбоко, много по-дълбоко от всякога и успях да завърша сериала. От петте месеца снимки пропуснах само ден и половина и то заради хрема.

Не приех предизвикателството, за да вдъхновявам други ракови пациенти. Но когато се появиха репортажи, че започвам снимки на сериал, които ще продължат цели шест месеца, след диагностицирането ми с болест, убиваща човека само за няколко седмици, започнахме да получаваме всякакви писма и картички от въодушевени хора. Благодарен съм за огромната им подкрепа, но всъщност исках едно-единствено нещо — да направя страхотно телевизионно зрелище.

Лиса беше равностоен партньор при създаването и усъвършенстването на моя герой. По време на снимките тя остана в Чикаго и дори режисира някои от тринайсетте епизода. Да работя отново с нея, да гледам как умело снима един фантастичен епизод, ми достави невероятно удоволствие. Бяхме заедно във всичко, по всевъзможни начини, както винаги.

Факт е, че мъжете Суейзи не доживяват до истински старини. Баща ми умря на петдесет и седем — възрастта, на която съм сега. Неговият баща също умира млад, а повечето от чичовците ми дори не успяха да прехвърлят четирийсетте.

По някакъв начин винаги съм имал чувството, че ми е дадено ограничено време. Излъгах смъртта безброй пъти, като се започне от катастрофите с мотор, през инциденти с коне и самолет и се стигне до балансирането върху парапета на прозореца с Дейвид Каръдайн. В природата на Суейзи има нещо, което обича риска и Бог знае, че поех своя дял от него през годините. Навършвайки трийсет с все още неувредено тяло и ум, си въобразявах, че съм се измъкнал безнаказано.

Месеците на борбата ми с рака бяха нещо като емоционално влакче на ужасите. Има дни, когато съм решен да живея, докато се открие лек, и истински вярвам, че ще успея. Но и дни, когато съм така уморен, че просто не знам как да продължа. А трябва. Трябва да продължа да се движа напред така, сякаш пред мен има продължително бъдеще. С вярата, че болестта е победима. Аз не се въртя в кръг като някаква Полиана^[1] — по-скоро това е една отчаяна, непреклонна решителност. Проклет да бъда, ако този кучи син ракът ме надвие. Опитва се да ме убие, но аз ще му го върна.

През целия си живот никога не съм се предавал; така е било още от първия клас на гимназията, от деня, когато ме нападнаха пет момчета наведнъж. Няма да се предам и сега.

Имам толкова много причини да живея. Искам да постигна толкова много, да се занимавам с много неща. Откакто купихме ранчото в Ню Мексико, с Лиса работим по грижите и опазването на природата. Изготвихме двестагодишен план за стопанисване на гората, който не само ще поддържа нивото на нейния растеж, но и ще го подобри. С Лиса много държим да сме добри стопани на тази красива земя и искаме да споделяме придобитите знания, да помогнем опазването на природата да става все по-популярно.

Когато купихме ранчото в Ню Мексико, осъществихме една своя отдавнашна мечта. След смъртта на баща ми се заклех един ден да имам ранчо и да се върна към каубойските си корени. Заклех се да направя всичко по силите си, за да се гордее с мен, докато съм жив. Най-добрият начин да се изпълнят и двете неща е като се пази девствена и красива тази земя за идните поколения. Аз съм син на баща си и живея по начина, за който той мечтаеше. С въображение във всичко. Струва си да се живее така.

Има и още доста неща, които искам да постигна като творец. През последните няколко месеца пиша нова музика и винаги се оглеждам за нови роли. Все още притежавам енергия и желание да се захвана с нови проекти и не търпя възражения по въпроса. Когато ме питат какво е завещанието ми, казвам все едно и също: „Още не съм приключил!“. Завещанието ми е моята работа — имам да дам още много.

И, разбира се, връзката ми с Лиса. Дори не съм започнал да описвам какво означаваше тя за мен през годините. Като наивно и неуверено двайсетгодишно момче никога не бях и мечтал, че ще намеря толкова страст и вярност с друг човек. С Лиса сме част един от друг — да си представя живота без нея е все едно да си представя живот без сърце. И чувствам, че любовта ми е много по-силна заради трудностите, които сме преживели заедно.

През лятото на 2008 г., точно преди да заминем за Чикаго за снимките на „Звярът“, с Лиса съвсем неочаквано решихме да се вречем във вярност един към друг отново след трийсет и три години. Организирахме всичко за четири дни и поканихме шепа близки приятели и роднини. Пристигнах на бял кон, а с Лиса застанахме един до друг, хванати за ръка, и изрекохме обета, който всеки беше написал. Когато тя изчете написаното за мен, аз се разплаках.

Макар бъдещето да е неизвестно, знам едно — че ще те обичам. Щастлива съм, че те открих в живота си, и съм благодарна, че отворих очи и видях какво имам…

Защото това, което имам — любовта, красотата и неизмеримостта на чувствата, прониква във всичко наоколо и ме връща при нещата, които обожавам най-много. А над всичко, обожавано от мен, стоиш ти и моето обожание към теб.

После аз произнесох думите, които бях написал за нея:

Как да ти кажа колко щастлив се чувствам, че те срещнах в живота си? Колко съм благодарен, че избра да обичаш мен? Знам, че благодарение на теб открих своя дух, видях какъв искам да бъда. Но повече от всичко ти беше моя приятелка. Заедно осъществихме пътешествия, каквито дори не сме си представяли. Пътешествия, за които може само да се мечтае. Безброй пъти яздихме към залеза на бял кон. Опитахме прахта там, където са се родили религии. А ти все така ме оставяш без дъх. Все така не съм цял човек, ако не погледна в очите ти.

Ти си моята жена, любовница, приятелка и дама на сърцето ми. Винаги съм те обичал, обичам те сега и ще те обичам вечно.

Въпреки всичко, което преживяхме, и онова, което ни предстои, този ден бе един от най-щастливите в живота ми. И той засили още повече моята решителност да имаме с Лиса колкото е възможно повече такива прекрасни дни.