Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (13)

Глава 12

След като „Призрак“ излезе на екрана, вихрушката започна отново, и то по-свирепо от всякога. Филмът се изкачи на първо място по продажба на билети и остана на върха четири седмици. Заявките от списания, за телевизионни интервюта и фотосесии не секваха — телефонът не спираше да звъни. Чувството да имаш такъв хубав филм е страхотно; Лиса също жънеше успехи, завършвайки главната роля в телевизионно шоу, наречено „Свръхсила“, където играеше полицайка през 2020 г.

Особеното на успеха е, че колкото е по-голям, толкова повече се боиш да не изчезне. Наглед бяхме постигнали всичко, за което се борихме през годините. Кариерата ми вървеше стремително нагоре, имахме чудесно ранчо и с Лиса си принадлежахме. Номинираха ме за втори път за „Златен глобус“ за филма „Призрак“ и Патрик Суейзи стана име, познато във всеки дом — така както вярваше и искаше майка ми.

Но какво щеше да дойде по-нататък? Гордеех се с работата си в „Призрак“ и отчаяно исках да последва нова страхотна роля. Това щеше да е големият ми шанс — възможността да се издигна до кастата на сериозните, уважавани актьори, на които се предлагат най-хубавите роли. Ако успеех да задържа тази инерция, може би повече нямаше да се налага отново и отново да се доказвам пред Холивуд.

Тогава чух за ролята на живота си, за шанс да играя американски лекар в Калкута при един от най-великите режисьори в гилдията — Ролан Жофе. Филмът се наричаше „Град на радостта“.

Не познавах лично Ролан Жофе, но бях гледал неговите филми, сред които „Полетата на смъртта“ и „Мисията“ Знаех, че невероятно много държи на работата си и че не прави компромиси с визията си. Всъщност той беше толкова независим, че се отнасяше с някои хора от бизнеса нетактично, например с критиците, които с удоволствие правеха филмите му на пух и прах. Аз обаче интуитивно знаех, че възможността да работя с него в произведение, което истински изследва човешката природа, има потенциал да промени не само моята кариера, но и живота ми.

„Град на радостта“ е филм за американския лекар Макс Лоу, който се разочарова и депресира, след като негов млад пациент умира по време на операция. Макс се опитва да избяга от болката, като заминава за Индия, където да се откъсне напълно от станалото. За своя изненада претърпява трансформация, като открива нов смисъл в живота си — да помага на бедните в Калкута.

Образът ми хареса. Всъщност идентифицирах се с него. Макс никога не смята, че е достатъчно добър и непрекъснато се бори с вътрешните си демони. Аз правех същото още от детството си в Тексас — спорех с гласовете, които ми казваха, че трябва да работя повече, за да стана по-добър. Борбата на Макс ми изглеждаше абсолютно позната и неистово желаех да пресъздам образа му на екрана.

Влязох на кастинга с вид на плажен безделник, с коса и брада, все още изрусени от „Точка на пречупване“. Но с Ролан си допаднахме моментално и аз съвсем откровено му признах колко много значи за мен този герой. Това не беше прослушване като онези, в които бях участвал. Вместо да чета ролята, с Ролан просто си говорихме. Тогава установихме истинска връзка, основата за приятелство, което щеше да продължи цял живот. Той ме тласна да изследвам в дълбочина собствените си усещания и аз, опитвайки се да обясня защо толкова ме привлича ролята, дълбоко се развълнувах.

Както ми сподели Ролан по-късно, едно конкретно нещо го убедило, че съм точно за тази роля — моментът, когато съм му казал: „Ако ме вземеш, ще работя упорито. Но освен това ще ти дам и сърцето си“. Ролан винаги разчита на инстинкта си и в този момент разбрал, че иска да ме вземе. Осъзна, че няма да си спестя нищо за филма и че подобна страст ще ми е нужна за онова, което ни очакваше.

Когато отишъл при продуцентите и им заявил: „Патрик Суейзи ще бъде Макс“, реакцията била хладна. Въпреки успеха на „Мръсни танци“ и „Призрак“, Холивуд още не гледаше на мен като на актьор, способен да пресъздаде сериозна драма. Някои дори виждаха само „онзи танцьор“. Ролан обаче не отстъпил. Казал: „Патрик ще е. Край. Той е Макс“. Благодарение на неговата упоритост най-после получих ролята, за която бях копнял дълги години. И тъй, поехме към черната дупка — към Калкута.

 

 

Когато с Лиса пристигнахме в Калкута, първото нещо, което забелязахме, беше гъстата, димна мъгла, обвила ни при напускането на летището. Не бяхме ходили в Индия, затова не очаквахме, излизайки в горещия нощен въздух, да попаднем в толкова гъста мъгла, че да не виждаме на повече от три метра пред себе си.

Качихме се в една кола. Картината по пътя към хотела изглеждаше сюрреалистична. Тук-там имаше улични лампи, които хвърляха светлина в мрака, но заради саждите във въздуха тя се разсейваше. Извън колата цареше странен зловещ полумрак, някакви видения се появяваха и изчезваха. Жените бяха облечени в развети сарита, а мъжете — в широки памучни панталони и ризи и въпреки късния час имаше хора абсолютно навсякъде. От гледката зад прозорците на колата се чувствахме сякаш в друг свят.

Докато шофьорът лавираше из лудия трафик на Калкута, видяхме причината за задушливата мъгла. Край всички пътища бедни индийци готвеха храната си на открити печки. Използваха кръгли късове сухи кравешки фъшкии — най-евтиното налично гориво, — които изпускаха лютив, гъст дим. Стотици милиони индийци приготвяха храната си с тези печки и това, заедно с въглищен пушек, допринасяше за големия облак черна, пълна със сажди мъгла, която понякога се задържа над страната с месеци.

Ролан искаше веднага да ме постави в ситуация, близка до тази на Макс Лоу. На следващия ден ме заведе право в приюта за умиращи на майка Тереза — мястото, където отиваха най-бедните индийци, за да склопят очи.

Във всяка страна по света има бедняци, но мизерията на Индия е наистина потресаваща. Малки деца с ръце и крака като клечки и изпити от глад очи. Хора без ръце и крака, с тела, покрити с гнойни рани. Сред бедните в Индия има едно ниво на отчаяние, което не съм срещал никъде другаде, но има и ниво на невероятно духовно богатство. И Ролан искаше не просто да видя всичко това, а да се потопя в него, да се грижа за най-мизерстващите със собствените си ръце, както би направил Макс Лоу.

В приюта правех всичко, което ми нареждаше главната сестра. Когато видя, че не се боя да докосвам болните, тя ме сложи да работя за тях. Миех ръцете на един умиращ човек, държах в скута си главата на немощна жена, помагах да се мият деца, които са се изпуснали. Да, правех проучване за филм, но нещата отиваха твърде далеч. Не можеш да останеш безразличен към нуждите на хората край теб. Това ме водеше към смирение, караше ме да осъзная какви щастливци сме, че имаме осигурен живот.

Следващата спирка беше още по-трудна. Ролан ни заведе в улична клиника, една от хилядите в Индия, осигуряващи евтини медицински услуги за хора без никакви пари. Там дойде за лечение едно момче на около осем години. Бил идвал два месеца по-рано с тежко изгаряне на ръцете и персоналът ги бинтовал. Сега се връщаше, защото мръсните бинтове се бяха враснали в кожата му. Момчето изпитваше силни болки и гниещите превръзки трябваше да бъдат свалени.

Улових тънката ръчица и започнах да подръпвам вонящите конци на бинта. Работех само с някакъв солен разтвор, съдържащ млекоподобен антисептик, и с швейцарско военно ножче. Детето виждаше, че се притеснявам, затова, надмогвайки себе си, се опитваше да ми помага, като ме успокоява. Не проля нито една сълза и това ме накара аз самият да преглъщам мъката си. Отне ни два часа, но накрая заедно извадихме последните остатъци загнил бинт.

Третата спирка за деня беше клиниката за прокажени в Титигар. Ролан искаше да натовари до крайност сетивата ми, да ме постави на мястото на този млад, егоцентричен лекар, който изведнъж проглежда за света наоколо. И успя, защото посещението в тази клиника определено ми отвори очите.

Седнахме на маса с началника на клиниката и скоро един млад човек ни поднесе чай. Когато видях чифт ръце без пръсти внимателно да поставят чашата пред мен, трябваше да реша мигновено: участвам ли наистина, или не? Не знаех нищо за проказата, нямах представа дали е заразна, или не. Да откажа чая заради човека, който го беше сервирал обаче, би било повече от обидно. Щях да отхвърля всичко, заради което бях отишъл.

С Ролан се погледнахме и изпихме чая си. Трудно изпитание… В този момент реших, че ще участвам за добро или зло; реших, че се ангажирам напълно с предстоящата работа.

През близо четирите месеца на снимки в Калкута се сблъскахме с всички възможни пречки. Снимахме по време на Първата война в залива, така че антиамериканските настроения бяха доста силни. Пред хотела ми се събираха огромни тълпи, които крещяха американците да си ходят у дома. Протестиращите хвърляха по продукцията самоцелни бомби и въпреки че те бяха пълни с безобидна юта, вместо с осколки, беше адски страшно да виждаш как някоя прелита над оградата към теб. Продуцентите наеха повече от сто индийски полицаи да ни охраняват, но в повечето случаи, станеше ли напечено, те просто се шмугваха в тълпата.

В началото Ролан инструктира американците и британците от актьорския състав и екипа да казват, че са от Канада или от Австралия. Няколко седмици по-късно, когато се разбра колко агресивни стават тълпите, той събра всички ни.

— Ако смятате, че животът ви е в опасност — каза ни, — можете да се върнете у дома с моята благословия.

Много режисьори, независимо от случващото се насила биха принудили хората да останат, но Ролан беше прекалено свестен и благороден човек, за да постъпи така. Никой не си замина. Актьорите и екипът започнаха да говорят, че това е Божия мисия.

Нашата непопулярност в Калкута не се изчерпваше единствено с Войната в залива. Темата на нашумялата книга „Град на радостта“ на Доминик Лапиер, по която е направен филмът, в Индия се приемаше доста противоречиво. Някои смятаха, че тя показва най-лошата страна на Индия и превръща западняка в герой. Ролан обаче вярваше, че сюжетът се гради върху универсални истини, че стига до самата същност на това да си човек и да си свързан с всички хора като в едно семейство. Той силно вярваше във филма и беше решен да го направи, каквото и да става.

За Ролан подобна съпротива в Индия не бе изненада — той беше взел мерки да построи огромна снимачна площадка, представляваща калкутски бордей. Изглеждаше наистина впечатляващо — общо пет акра — и толкова реалистична, че като гледате филма, не можете да повярвате, че е сниман с декори. Стотици работници в продължение на осем седмици бяха строили копторите, мръсните алеи и откритата канализация по улиците. Висока стена с бодлива тел отгоре обикаляше площадката — не само за да ни пази от протестиращите, но и за да не могат бедняците на Калкута да влизат вътре.

На терена беше мръсно, като в истински бордей и почти през цялото време на снимките дрехите и кожата ми прогизваха от кал. Налагаше се да се борим също така с „делхийския корем“, от който едновременно с повръщането имаш и диария. (Седиш на тоалетната и повръщаш във ваната. Не ви го пожелавам.) Мръсната вода пък ми докара толкова силен конюнктивит, че едва виждах и в един епизод случайно бях намушкан с нож в ръката. Чувствах се наистина Макс Лоу от филма, бях шокиран от видяното и в същото време се влюбвах в Индия.

Връщането след снимките в хотел „Оберой“ винаги бе странно изживяване. Хотелът беше истински оазис на лукса сред бедността на Индия и ми се виждаше странно да се върна към чистите чаршафи и румсървиса. Но през нощта, когато се настанявах, за да гледам записа с излъчените награди на Академията, всичко ми изглеждаше още по-сюрреалистично. Тези хора от Холивуд, натруфени с парцали, тези жени, накичени с бижута за милиони долари, ми изглеждаха непонятни.

После дойде моментът, който никога няма да забравя. Упи Голдбърг спечели „Оскар“ за най-добра поддържаща актриса за ролята си в „Призрак“. За първи път от близо петдесет години афроамериканка печелеше тази награда. Докато Упи си проправяше път към сцената, публиката полудя, а когато заговори, настъпи пълна тишина. Речта й беше много кратка — тя благодари на семейството си, на „Парамаунт“, на Джери Зукър, а после се спря на мен.

— Трябва да благодаря на Патрик Суейзи, един достоен човек, защото отиде и им каза: „Искам да играя с нея“.

Седях в хотелската си стая в Калкута, гледах и дълбоко се трогнах от неочакваната благодарност на Упи. Тя значеше за мен много повече, отколкото мога да изразя с думи.

 

 

Излизането на екран на „Град на радостта“ беше изтеглено с три месеца по-рано, тъй като финансистите на Ролан нямаха търпение да си върнат парите. Ролан беше поискал допълнително време, за да прожектира филма и да подготви публиката, но чувстваше, че не може да откаже на хората, помогнали за осъществяването му. Накрая се реши премиерата да бъде през април 1992 г.

За съжаление това беше месецът, в който осъдиха Родни Кинг и избухнаха бунтовете в Ел Ей — най-тежките градски бунтове след убийството на Мартин Лутър Кинг през 1968 г. Лос Анджелис беше залят от вълна на грабежи и побои и кметът обяви полицейски час в целия град. Тъкмо когато този невероятен филм стигна до кината, никой от Ел Ей не можеше да го гледа. В останалата част от страната хората, вместо да ходят на кино, се лепяха по телевизорите, за да следят репортажите за бунтовете. В последна сметка „Град на радостта“ се оказа със слаби касови приходи.

Чувствах се повече от съкрушен. Наистина вярвах, че „Град на радостта“ е невероятен, вдъхновяващ филм, който би могъл да се превърне в класика. Всичките ми надежди вече се бяха осъществили — Ролан постигна феноменални изпълнения, фантастична операторска работа, чудесен окончателен монтаж… След приключването на работата по филма за първи път чувствах, че съм направил всичко по силите си, че съм отдал абсолютно целия си талант. Сърцето ми се късаше като гледах, че след всичко това съдбата му е по-лоша, отколкото се бях надявал.

И, разбира се, веднага се скрих в едно доста тъмно местенце, упреквайки се, че причината е в самия мен. Огромното ми разочарование заради „Град на радостта“ събуди онази неувереност, която все още изпитвах като актьор. Макар да беше очевидно, че външни фактори са играли важна роля за лошия билетен сбор, не можех да се отърся от чувството, че съм се провалил.

Позвъних на Ролан една седмица след като филмът излезе на екран.

— Надявам се, не съжаляваш, че избра мен — промълвих с неуверен глас. Ролан беше добър човек и страхотен режисьор; не можех да преглътна мисълта, че би могъл да съжалява, задето ми е предложил ролята.

— Не, разбира се, Патрик — отвърна той. — Но се надявам ти да не си разочарован, че аз го режисирах.

Отговорът на Ролан съдържаше точно това, от което се нуждаех, но хубавото не се задържа дълго. Бях вложил толкова енергия и страст във филма, бях се надявал той да се превърне в повратна точка за актьорската ми кариера. Фактът, че далеч не постигна очаквания успех, ни съкруши, въпреки че наистина промени мнението за мен у някои хора от Холивуд и все още се продава добре на дигитални видеодискове. Но първоначалният отзвук ме тласна в спирала, от която не знаех как да се измъкна.

От година и нещо не прекалявах с пиенето — след дълъг период на алкохолен плен. През близо десетте години след смъртта на баща ми употребявах значителни количества, главно бира и вино, но понякога и концентрати, което наистина ми пречеше. Лиса се притесняваше и дори се карахме на тази тема. Затова категорично бях намалил пиенето и докато се намирах в Калкута, изобщо не близнах.

Разочарованието от „Град на радостта“ отново ме хвърли в пропастта на саморазрушението. Предадох се на демоните, които вечно се опитваха да ме ударят под кръста, и дълго време се самоукорявах, че не ме бива достатъчно и не съм успял. Тези чувства бяха толкова болезнени, толкова обсебващи, че започнах да се плъзгам към сериозна депресия, макар в момента да не си давах сметка за това. Алкохолната добавка представляваше наливане на масло в огъня. А аз го наливах, и още как.

След „Град на радостта“ работих над филма „Баща похитител“, драма за един необуздан мъж на име Джак Чарлс, който става дребен бандит. В героя имаше някои интересни неща, а режисьорът Даръл Рут работеше ентусиазирано и талантливо. Но в сравнение с ролите, на които се бях надявал след „Град на радостта“, тази не ме спечели особено, въпреки че филмът излезе добър. Честно казано, всяка роля под калибъра на Макс Лоу щеше да ме разочарова.

Онова, което ме измъчваше най-много в актьорската ми кариера, се появи точно сега. Защо ми убягваха проектите от онова високо ниво, за което копнеех и което, струваше ми се, заслужавах? През годините свърших добра работа и винаги се опитвах да избягвам боклуци. Бях учил, изследвал и работил, без да се жаля, и вярвах в себе си напук на всичко. Но като че ли не можех да пробия. Човек е способен да понесе огромно количество болка и обида, но ако го удрят дълго и достатъчно силно, съмнението просто се прокрадва. Мисли си: Кого заблуждавам? Може би просто лъжа себе си.

Героят ми в „Баща похитител“ — Джак Чарлс — притежаваше повече черни краски от героите, които обикновено играех. Наистина в края на филма той взима правилното решение, но е бандит, преследван от полицията. Винаги ми е било трудно да изляза от образа, след като режисьорът обяви края на снимките за деня, и този път не се чувствах по-различно. Лиса често се шегува: „Моля те, не приемай роля на убиец с брадва! Не искам да я донесеш вкъщи!“. И така, присъствието ми по цял ден и цяла нощ в кожата на един лош човек, ме тласкаше към все по-мрачни и мрачни места.

Докато снимах „Баща похитител“, пиех повече от всякога. Една сутрин дори екипът не можа да ме събуди. Уплашили се, че съм изпаднал в кома, но обадеше ли се някой за линейка, новините мигновено щяха да го раздухат. Искали да ме предпазят. Ами ако наистина съм се нуждаел от медицинска помощ? Накрая се оправих, но в последна сметка сутрините, в които се задвижвах бавно, бяха често явление — страдах от махмурлук и все търсех да пийна нещо.

Лиса се принуди да помоли Рози, нашата асистентка, да не й разправя какво става на снимачната площадка в нейно отсъствие. Много се разстройваше, особено като знаеше, че с нищо не може да помогне. Когато се появи в Лас Вегас обаче — последното място на снимките, — за да прекара известно време с мен, Лиса стана свидетел на един от най-ужасните ми моменти. Опитвахме се да завършим епизод, в който съм на задната седалка в кола; бях пил толкова много, че непрекъснато заспивах, докато камерите работеха.

За човек, който толкова се гордее с професионализма си, по-ниско падение не би могло да има. Никога не бях правил подобни неща и знаех, че жертвам своята репутация, но просто нямах сили да спра. До голяма степен само с един трагичен замах успях да убия крехкото си чувство за достойнство и самоуважение, опазено след завършването на филма „Град на радостта“.

За Лиса всичко това беше невероятно мъчително. Опита всичко възможно — молби, убеждаване, спорове: нищо не помагаше. Устройвахме си ужасни мачове по надвикване — взаимната ни страст се превърна в силно емоционални скандали. Гневът избухваше неудържимо, чупехме предмети и Лиса беше почти готова да се предаде. Намесваше се инстинктът й за оцеляване — вместо да се опитва да ме спаси, започна да търси начин да се погрижи за себе си.

Не знаеше как да се справи със случващото се с мен и с нас. Опитваше се да промени поведението ми, без да си дава сметка, че единственият, който може да направи това, съм самият аз. Преговорите, убеждаването и заплахите не вършеха работа, въпреки че бяха естествената реакция. Но те само влошаваха нещата и за двама ни, което я тормозеше.

Всичко стигна до критичната си точка, когато се върнах в Ел Ей, след като завършихме „Баща похитител“. Отворих вратата и Лиса видя, че съм пиян. Тя седеше на масата в трапезарията с нашия приятел Никълъс. Както ми каза по-късно, тя се обърнала към него с думите: „Ще ми се просто да се върне обратно. Не мога повече“.

Вечерта Лиса не ми каза нищо. На следващия следобед обаче, когато се събудих и влязох в кухнята, тя рече:

— Бъди, какво възнамеряваш да правиш?

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Защо ме питаш?

— Защото аз трябва да знам какво да правя — отвърна. Очите й бяха по-тъжни и сериозни от всякога. И аз разбрах какво има предвид.

В този момент си дадох сметка, че нямам контрол над живота си, както съм си въобразявал. Винаги съм вярвал, че мога да спра, стига да поискам. Мислел бях, че не алкохолът е проблемът, а болката и неувереността, които ме карат да пия. Алкохолът беше симптом, а не самата болест. Но гледайки лицето на Лиса, разбрах, че съм отричал истината за случващото се и начина, по който то й се отразява. Тогава осъзнах, че съм безпомощен пред лицето на емоционалната енергия, тласкаща ме към това самоунищожително поведение.

— Ще отида някъде да си събера мислите — рекох й.

Тя разбра, че имам предвид клиника за рехабилитация, въпреки че не си го представях така. Просто знаех, че се нуждая от място, където да ми помогнат да се възстановя. Трябваше да възвърна изгубеното си желание за живот, да престана да падам надолу по спиралата.

Два дни по-късно влязох в лечебно заведение в Тусън. В началото ме отблъсна фактът, че там като че ли искаха да се говори само за алкохол въпреки многото важни въпроси, които се налагаше да разреша. Не ми харесваше и усещането, че съм поредният актьор — жертва или клише, — влязъл в клиника. Едва след месец започнах да чувствам, че донякъде контролирам нещата. Отново започнах да поемам отговорност за живота си, а в клиниката ми дадоха инструментите, с които да правя това.

Най-трудно е да се осъзнае, че да поемаш отговорност не е същото, като да поемеш вина или да имаш угризения. Да кажеш „аз съм виновен“ не означава, че поемаш отговорност, а че се самоосъждаш. За мен да поема отговорност означаваше да разбера какво съм сгрешил в живота си, какво е това, което ме кара да пия. Ако причините са емоционални, значи, имам проблем. А поемането на отговорност означава да си дадеш сметка за проблема и да вземеш мерки да го решиш.

Друго нещо, свързано с рехабилитацията и причината толкова много хора, сред тях и знаменитости от Холивуд, да имат неприятности след нея, е, че лечението не е бързо — рехабилитацията просто дава начало на процеса. Нещо като мускул, който трябва да се тренира всеки ден. Защото ако наистина искаш да се промениш, трябва да го желаеш всеки ден.

Когато се върнах в Ел Ей, се опитах да не забравям всички тези неща. Но в пътя ме вкара новата мечта, която започнах да гоня. Цял живот бях искал да стана пилот и реших да започна уроци по летене, защото с управляването на самолет човек поема всякакъв вид отговорност — не остава място нито за наливане с алкохол, нито за демони. За пилотски лиценз се изисква здраво учене — все едно вземаш колежанска диплома в много къс срок. Аз се хвърлих в това начинание благодарен, че имам ново предизвикателство.

Щом започнах да намалявам пиенето и съответно да преодолявам депресията, връзката ни с Лиса укрепна. Заминах при нея в Ню Йорк, където беше получила едната от двете главни роли в „Щуротиите на Уил Роджърс“, спектакъл на театър „Палас“ на Бродуей. Играеше любимката на Зигфилд и откри представлението с монолог, който разкри красивия й глас и голямата й харизма. Лиса беше щастлива, че ще има главна роля на Бродуей, и аз се радвах, че съм при нея — предлагах й варианти, изпълнявах поръчки; просто бях нейното момче за всичко. Останахме в Ню Йорк шест месеца — първото ни продължително пребиваване там след края на седемдесетте. Радвахме се на всяка минута, прекарана заедно.

Междувременно започнах да търся отново хубави филмови роли. За щастие следващата, която получих беше наистина забавна — играех герой на име Пекос Бил във филма на „Дисни“ „Небивалици“. Тази роля ми позволи да изиграя каубой и по цял ден да яздя коне — истински балсам за душата ми. Метнех ли се на седлото, светът край мен изглеждаше по-красив. Докато снимахме този филм, се забавлявах адски много — той ме върна отново към ролята на герой.

Нямах представа какви изненади ми готви бъдещето, но се оказа, че за следващата си голяма роля ще трябва да заменя каубойските атрибути с рокля.