Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Time of My Life, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Верих, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Патрик Суейзи; Лиса Нийми
Заглавие: Моят танц с живота
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: мемоари
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 25.03.2011
Редактор: Огняна Иванова
Коректор: Ива Колева
ISBN: 978-954-321-828-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15221
История
- — Добавяне
Глава 10
С Лиса се взирахме през прозореца, докато малкият самолет се спускаше към Свакомпмунд, на западния бряг на Намибия. Бяхме уморени след пътуване в продължение на повече от едно денонощие, включващо десетчасов престой във Франкфурт, където можеше да се спи само върху столове. Докато гледахме пустинния терен, казах на Лиса:
— По дяволите, прилича досущ на Аризона! Защо трябваше да се влачим дотук?
Изморен до смърт от снимките на „Мръсни танци“, аз се шегувах само донякъде. Скоро обаче открихме, че пустинята Намиб, където предстоеше да снимаме „Стоманена зора“, е мистично и вълшебно място. Времето, прекарано в снимки, щеше да ни възстанови в много отношения и да ни накара да обикнем Африка за цял живот.
През първия ден там се качихме на един ван фолксваген и поехме на оглед. Пустинята Намиб граничи с Калахари, втората по големина пустиня в Африка след Сахара. И въпреки че думата „пустиня“ извиква образи на пясък и още пясък, тази кипеше от живот, особено сутрин.
Освен красивите, изваяни от вятъра пясъчни дюни, в някои нейни части имаше цели редици от твърди черни скали, наподобяващи лунен пейзаж. Прекараш ли нощта сред този лунен пейзаж, събудиш ли се точно преди зазоряване, ще видиш как цялата пустиня изведнъж разцъфтява в зелено. Когато за първи път с Лиса наблюдавахме това явление, решихме, че сънуваме. В действителност то бе предизвикано от лишеите по скалите, които се отваряха за малко като цветя, колкото да съберат влага. После, когато слънцето се вдигнеше в небето, те се затваряха и оставаха само изпепелени наглед скали и спомен за нещо, напомнящо мираж.
Още от дните, когато лагерувахме с баща ми в горите на Тексас, винаги съм обичал да научавам как хората на различни места се изхранват само от земята. Отчасти поради тази причина толкова ми харесваше и „Червена зора“ — определено се гордея със способността си да намирам начини за оцеляване във всякаква среда. Тук, в Южна Африка, исках да се свържа с местните хора и те да ме научат как се живее в пустинята. Къде намираш вода, храна и подслон в такава пустош?
Гледката на цъфтящата в зелено пустиня беше невиждана и тя ни показа, че храна и вода може да има на най-невероятни места. Някои африканци, членове на екипа, бяха израсли в пустинята и ни разказаха доста за скитащите щраусови стада и другите животни; обясниха ни подробности за това как се оцелява в пустинята. С Лиса усещахме дълбока връзка с природата около нас и по време на снимките с удоволствие пътешествахме из различни краища на Калахари.
Но макар Африка да ни харесваше, аз бях изтощен от „Мръсни танци“. Бях вложил всичко от себе си в този филм, след което преминахме направо, без почивка, към „Стоманена зора“. Моят герой в този филм — Номад — е воин в следапокалиптичен свят и пътува през пустинята, сражавайки се с пясъчни хора — мутанти и бандити. Заснехме доста натоварващи физиката сцени на бой с мечове, бойни изкуства, хвърляне на копия и ръкопашни схватки. Цялата тази активност плюс факта, че се потопихме в това невероятно място, бяха достатъчни, за да ми се завие свят.
Както винаги, Лиса беше моята опора. За първи път играехме във филм заедно и работата ни в общи епизоди за екрана, а не зад екрана, беше голямо удовлетворение. Тя изпълняваше ролята на Каша — вдовица, която живее в пустинята с малкия си син и се влюбва в Номад. Лиса е чудесна актриса и бях щастлив, че тя най-после имаше възможност да покаже таланта си. Открих, че отново се влюбвам в нея, което доведе до смешна сценка с една жена от екипа.
Към края на снимките вдигнахме голям купон за цялата продукция. С Лиса танцувахме почти през цялата вечер и постоянно се прегръщахме, което се случваше често по време на пребиваването ни в Африка. Но една от гардеробиерките не преставаше да гледа Лиса със зли очи. Видеше ли ни, само поклащаше глава и мръщеше лице, без да сваля поглед от Лиса.
Оказа се, че жената знаела, че съм женен, но не и че Лиса ми е жена! Решила, че имаме „снимачна връзка“, което, повярвайте, се случва доста често при правенето на филми. Накрая някой й каза, че с Лиса сме женени, жената смутено приближи и се извини, а Лиса само се засмя. Лиса вече си бе имала проблеми с няколко жени от други продукции, които не я харесвали, защото е омъжена за мен, така че сигурно й е поолекнало.
Винаги съм казвал: идеалната жена за мен е тази, която се интересува от всичко, което обичам да правя — не някоя, която казва „Не, ще ми се намокри косата!“. Когато снимахме „Стоманена зора“, се уверих още веднъж колко отворена за нови изживявания е Лиса. Тя обичаше да излиза в пустинята и да научава всичко за Африка. Духовно и емоционално ние сме невероятно съвместими.
След като завършихме „Стоманена зора“, отидохме на сафари и отседнахме в Мала Мала — мястото, където са се оженили Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Беше много романтично, красиво бунгало, разположено сред пищен африкански пейзаж. В края на престоя си в Африка се чувствахме освежени и обновени. Но преживяването се оказа и полезно — когато се върнахме в Съединените щати и „Мръсни танци“ взриви киносалоните, нашата връзка щеше да бъде поставена на изпитание като никога преди.
Американският филмов фестивал в Довил се провежда всяка година в красивия курортен град на брега на Нормандия във Франция. Това е престижен фестивал, посещаван от най-големите кинозвезди, режисьори и продуценти в света. През 1987 г. за наша радост организаторите избраха фестивалът да бъде открит с „Мръсни танци“.
Емил и Елинор отлетяха за Довил за прожекцията, а ние с Лиса се присъединихме към тях там. Не бяхме сигурни как ще се приеме филмът, тъй като французите са придирчиви кинозрители, а това беше просто един скромен, малък филм за Америка от 60-те. Заехме местата си на балкона и нервно зачакахме светлините да угаснат. И когато изгледахме филма за втори път отначало докрай, отново останах поразен колко хубав беше станал. Но все още не знаехме какво мисли публиката.
Когато филмът свърши и запалиха лампите, станахме, за да си вървим. Изведнъж всички в салона се обърнаха, вдигнаха очи към нас на балкона и избухнаха оглушителни овации, продължили пет минути. Емил, Елинор, Лиса и аз стояхме смаяни, докато публиката подвикваше и ръкопляскаше. Беше миг на невероятно удовлетворение, който пръв ни подсказа как в крайна сметка ще бъде посрещнат този „малък филм“.
След прожекцията бе планиран прием и като че ли половината град се изсипа на него. Официалната вечеря свърши, дойде време за музиката и всички танцуваха до ранните часове на деня, опитвайки движения от мръсните танци и пренасяйки част от Лейк Лур на френския бряг. Беше идеално начало на едно лудо време.
„Мръсни танци“ излезе на екран на 21 август 1987 г. и стигна до второто място, като за десет дни събра от билети повече от 10 милиона долара — огромна възвръщаемост за онова време. Хората го гледаха по няколко пъти, тенденция, която накрая щеше да донесе печалба от над 60 милиона само за 1987 г. Заснет за малко повече от 5 милиона, филмът бе на път да стане феномен.
Ако „Севера и Юга“ ни спечели домашна слава, „Мръсни танци“ вдигна голям шум. Въртеше се навсякъде — по телевизията, в списанията и вестниците, по множеството екрани на мултиплексите. Хората правеха дисекция на отношенията между Джони и Бейби, дебатираха аборта на Пени и говореха за своите отношения с бащите си. Не бяхме и мечтали филмът да стане толкова популярен, но изведнъж се озовахме в тотален водовъртеж.
С Лиса бяхме свикнали хората да ни заговарят по улицата и да искат автографи — сега всичко ставаше с няколко степени по-силно. Вместо любезните двама-трима души, ни наобикаляше тълпа. Хора чукаха по прозорците на колата ни, спираха ни на влизане в ресторантите. Папараци започнаха да ни следят и да се навъртат край ранчо „Бизаро“ в очакване да излезем. Бяхме щастливи от успеха на „Мръсни танци“, но, от друга страна, ставаше все по-трудно да живеем нормално извън убежището на нашето ранчо.
Трудно е да се опише как точно се чувства човек, когато го връхлети такава слава, но „водовъртеж“ е доста близо. Всичко край теб просто се върти. Опитваш се да го докоснеш, да го хванеш, но то все по-бързо и по-бързо ускорява оборотите. Ако бях попаднал насред такова нещо като по-млад, когато за първи път дойдох в Холивуд, вероятно щеше да ме унищожи. До голяма степен справянето със славата е най-чистата форма на справяне със собствените ти демони.
Най-лесният начин да унищожиш един човек е като му дадеш точно това, което иска. Може да не го осъзнаеш в същия момент, но борбата за постигане на нещо е до голяма степен значително по-удовлетворяваща, отколкото получаването му. Самият акт на борбата те държи жив и здраво стъпил на земята. После, когато онова, за което си хвърлил усилия, изведнъж се озове в ръцете ти, е много лесно да се огледаш и да си кажеш — това ли било то?
Въпреки че бях горд от постигнатия най-после голям успех, ме измъчваха угризения как съм стигнал дотук. Страховете ми, че съм отстъпил пред стереотипа „балетист, превърнал се в актьор“, изкристализираха една вечер, когато с Лиса попаднахме на част от телевизионно предаване, посветено на „Мръсни танци“.
Приготвяхме се за заминаване и телевизорът работеше, докато стягахме багажа си. Чух говорителят да казва нещо като „След промяната Патрик Суейзи със зъби и нокти се домогва да влезе в историята на киното!“. Сърцето ми спря. Обърнах се и погледнах Лиса, която само поклати глава. Това е — най-лошият ми кошмар оживя. Бях работил толкова упорито, за да ме приемат сериозно, а сега — ето го моето наследство! Определено се гордеех с филма, но не се домогвах „със зъби и нокти“ да ме запомнят.
Не само ролята ми на Джони беше в основата на водовъртежа. Саундтракът на „Мръсни танци“, направен само за двеста хиляди долара, също изскочи на първо място в билборд класациите и остана там осемнайсет седмици. „Тя е като вятъра“, сингълът, който написах със Стейси Уайдлиц и изпълних с Уенди Фрейзър, зае трето място в класацията на „Горещите 100“ и първо — в „Кънтемпоръри Адълт“. Заедно с песента „Постигнах върха на живота си“ тя стана една от песните емблеми на „Мръсни танци“.
С Лиса долетяхме в Ню Йорк за записи на песни, когато лудостта по „Мръсни танци“ беше в апогея си. По програма трябваше да давам автографи от девет или десет сутринта, но когато репортерите ни взеха с лимузина и ни закараха в магазин „Сам Гуди“, видяхме, че опашка от хора вече се извива по целия път до пресечката и по-нататък. „Редят се от шест сутринта — ни каза един човек, — просто седят по тротоара.“
Лимузината спря пред магазина и около петнайсет охранители изникнаха от нищото, за да ни преведат през тълпите. Всички започнаха да крещят, когато с Лиса слязохме от колата — настъпи пълна лудница. Трябваше да изминем само пет-шест метра от бордюра до вратата, но към нас напираха стотици жени и се опитваха поне да ни зърнат. Шумът бе оглушителен, а цялото изживяване — сюрреалистично.
Когато стигнахме в магазина, видяхме как всичките фенове отвън, наредени на опашка, се блъскат към огромните стъклени витрини. Това бе човешко море, което чакаше за секунда-две разговор, може би за снимка и автограф. Докато гледах това, почувствах, че ми се вие свят, а човекът от магазина се наведе и ми рече:
— Сега разбирате какво е да си Бийтълс.
И беше прав. Гледката отвън приличаше досущ на онези невероятни кинокадри с крещящите фенове.
Колкото и да е странно, когато си сред такова море от хора, всъщност се чувстваш невероятно самотен. Радвах се, че Лиса е до мен, че не се изправям сам срещу хаоса. Тя стоеше наблизо, а аз не спирах да се усмихвам, докато не ме заболя лицето и не подписах толкова компактдискове, че ръката ми започна да се схваща. Превиших определеното време, защото не можех да си представя как ще пренебрегна някого, чакал с часове на тротоара, само за да му отделя няколко секунди. И тъй, продължихме да стоим, докато не мина и последният човек от опашката.
Това се повтаряше всеки път, когато ми искаха автографи. Ако на тротоара ме спреше един човек, за да му подпиша нещо, идваше още един, после още един и накрая оставах, докато не си тръгнат всички. Веднъж на бейзболен мач дадох сигурно хиляда автографа. Тези хора ми правеха най-големия комплимент и за нищо на света не исках някой да си отиде, мислейки, че съм надут и отказвам да му отделя мъничко време. Проявяваха се тексаските ми маниери, но и желанието да бъда харесван.
Това обаче пречеше на Лиса, особено ако трябваше да отидем някъде или бяхме гладни, или просто ни се налагаше да се доберем до тоалетната. Веднъж дори я оставих на снега, трепереща на високите си токчета, доста леко облечена. Отне ми не малко време да се науча да балансирам между нуждите на феновете, тези на Лиса и моите собствени желания.
Но не можех да приема, когато хората ставаха агресивни. Давам цял ден, за да угодя някому, но ако е любезен; грубостта е друго нещо. Все пак дори когато хората се държаха грубо, не ми бе удобно просто да ги отмина. Исках да намеря начин да обърна отново енергията им в позитивна.
Веднъж по програма трябваше да се появя на сцената в Западна Германия и въпреки че имаше поне дузина бодигардове, тълпата успя да пробие. Хората започнаха да се катерят по гърбовете си и да ме дърпат, а охраната напълно се обърка. Започна да блъска всички назад, което заплашваше да влоши още повече опасната ситуация. Последното, от което се нуждаехме, беше меле.
Изведнъж ми хрумна нещо. Вместо да възпираме тълпата или да се опитваме да я отблъснем, започнах да се ръкувам. „Приятно ми е!“, казвах, стисках нечия ръка и продължавах с: „Няма нужда да се блъскате. Как сте? Аз съм Патрик. Хайде да направим малко място!“. Викнах на охраната да вършат същото. „Кажете здрасти на хората! Ръкувайте се, не спирайте да се усмихвате!“ Бодигардовете започнаха да ми подражават — трансформираха енергията си от враждебна в дружелюбна и феновете престанаха да се блъскат.
Научих разни техники за контрол над тълпата, като тази да потупваш човека по гърба, докато се ръкувате, после леко да го дръпнеш настрана. Факт е, че щом веднъж говориш с хората и им отделиш вниманието, което са търсили, те са на твоя страна. Така лесно можеш да превърнеш група фенове в отбранителна редица, ако други се бутат и напират напред. Най-важното, което трябва да се помни, е, че напиращите насреща ти мъже и жени всъщност искат само едно: да ги погледнеш в очите и да им кажеш: „Здравейте, как сте? Приятно ми е“. И аз винаги съм го правил с голямо удоволствие.
С Лиса за първи път разбрахме какво е да си известен още по времето на „Скейттаун, САЩ“. Джаклин Смит, с която се познавахме още от Хюстън, беше станала голяма звезда след „Ангелите на Чарли“ и дойде на премиерата в знак на подкрепа. С Лиса смаяни я наблюдавахме как излезе от залата и светкавиците на фотографите започнаха да святкат неудържимо. Мен ме заслепиха, но Джаки се усмихваше с най-красивата си усмивка и почти не мигаше. Знаеше, че трябва да изглежда добре, затова изразяваше такова спокойствие, сякаш е съвсем сама. През всичките години след това станех ли обект на светкавиците, обикновено се сещах за нейния пример.
За съжаление, любовта на феновете си има и обратната страна. Огромното мнозинство са напълно свестни хора, които идват с открити сърца. Но щом веднъж станеш прочут, изпълзяват като дървояди и онези, които не се колебаят да се домогнат до твоите пари и репутация, надявайки се да обогатят себе си.
Хора ще ви съдят за всякакви дребни неща, твърдейки, че сте блъснали колата им или дори, че сте ги наранили с невинно ръкостискане. И всеки инцидент изисква отговор от адвокат. В продължение на години имахме прекрасен адвокат — Фред Гейнс, който се грижеше за всички възникващи въпроси, но отговорът на безкрайните претенции струва пари и време, дори когато искът е напълно изфабрикуван.
След като „Тя е като вятъра“ стана хит, поне пет души заведоха дела, твърдейки, че те са автори на песента. Да оставим настрана факта, че ако и петимата наистина смятаха, че са я написали, би трябвало да се съдят и един друг. Исковете изникваха просто от нищото, от хора, които не познавахме, и едно от делата стигна дотам, че със Стейси повече не биваше да получаваме хонорари. Делото се проточи безкрайно, но знаех, че ще го спечелим, защото авторите на песента бяхме ние. И тъй, Фред непрекъснато отговаряше, точка по точка, а ние знаехме, че накрая истината ще излезе наяве.
И тя излезе, когато жалбоподателите внесоха своето обяснение кога са написали песента. Твърдяха, че това е станало, преди да започнат снимките на „Мръсни танци“, но, разбира се, ние със Стейси като нейни единствени автори още през 1984 г. бяхме записали пилотен вариант по време на „Грандвю, САЩ“. Изрових този запис и го пратих на Фред — това сложи най-после точка на делото. Понеже то се проточи твърде дълго обаче, който и да ни съдеше, неизбежно усещаше болката по изтъняването на своя портфейл — точно както трябваше и да бъде.
След предполагаемото домогване „със зъби и нокти“ до историята на киното, подписах договор за сериозна семейна драма, наречена „Уорсоу Тигъра“. Ролята ми беше на пристрастен към алкохол и дрога самотник, чиято сестра го обвинява в кръвосмешение — мрачен, тежък филм, изискващ от мене сериозна игра, който в края на краищата така и не се получи. Въпреки силния актьорски състав — с номинираната за Оскар Пайпър Лори, филмът на опитния режисьор Амин Кю Чодри направи някои съмнителни стъпки. В последна сметка не постигна успех и събра незначителна сума от прожекции.
Но филмът, в който участвах след това, „Крайпътна къща“, напълни касите до пръсване. И докато „Мръсни танци“ предизвика нещо като култ към мен сред жените, „Крайпътна къща“ ми спечели симпатиите на мъжете. С многобройните си кръчмарски боеве и мачистки прототипове това стана класически мъжки филм.
Истината е, че в известен смисъл съм с физика на екшън звезда. Цялото тичане, скачане и падане от детството ми ме е научило как сам да си бъда каскадьор. Гимнастиката бе развила всяка част на тялото ми, както и умението да пазя равновесие. Бойните изкуства, боксът и фехтовката ми дадоха основните качества, необходими за всякакви бойни сцени. Можех да карам коли, мотори, да яздя коне — всичко, каквото се налагаше.
„Крайпътна къща“ представляваше старомоден филм в стил уестърн, където добрият отива в един лош град, за да го прочисти. Знаех, че не е Достоевски, но все пак исках да придам на героя си, Далтън, истинска дълбочина, а не просто да изиграя някакъв симпатяга. Да гледаш и да харесваш „Крайпътна къща“ определено е свързано с чувството на вина и в същото време — на наслада, но в края на краищата филмът се превърна в забавление за доста хора, особено за мъжете, които обичат истории за горди и силни типове като Далтън.
За бойните сцени в „Крайпътна къща“ тренирах с Бени „Изтребителя“ Уркидес — професионалист по кикбокс без загубен мач. Бени беше нисък, набит мъж с остри, бързи движения, които изваждат противника от равновесие. Но когато се опита да ме научи на своя стил, възникнаха големи проблеми — просто аз не се движех по този начин. Опитвах да имитирам неговата техника, но нищо не се получаваше.
Неочаквано Бени рече:
— Чакай малко! Ти си танцьор! Имам идея.
На следващия ден дойде с музикална уредба. Включи я и завъртя копчето. Зазвуча „Трилър“ на Майкъл Джексън.
Ето какво ни трябвало! Движейки се в такта на Майкъл Джексън, аз най-после схванах ритъма и моят кикбокс се получи. Беше страхотен момент — всичките синкопи, бързина и тънкости на този спорт изведнъж ми се отдадоха. И това ми хареса. От доста време не бях практикувал бойни изкуства, но след тренировките с Бени се завърнах към тях. „Крайпътна къща“ ми даде възможност да усъвършенствам стари умения, които не съм осъзнавал колко ми липсват.
Скоро открих, че за този филм ще ми е нужно всичко, което мога да овладея от бойните техники. Защото моят главен противник по сценарий, актьорът Маршъл Тийг, беше готов истински да ме ступа, стига да му го позволя.
Още в самото начало Маршъл в ролята на лошия, на мутрата Джими, започна да се отнася с мен като с някакъв смотан сополанко. Беше служил във Виетнам като флотски тюлен, което ще рече сериозен, истински боец. Нямаше търпение за глупости и го казваше право в лицето на всекиго. Маршъл явно ме смяташе за аматьор хубавец, когото може да повали само с палец. Щом започнахме да репетираме бойните сцени обаче, той твърде скоро се убеди в противното.
Видя, че съм наясно какво правя и че мога да поемам удари.
— Хайде да опитаме близък бой — предложих, съзнавайки, че поиска ли, направо ще ме просне на земята. Но знаех, че стига хореографията ни да е добра, имаме шанса да влезем в контакт, без да се избием, и това да изглежда невероятно на екрана.
Когато спечелиш уважението на човек като Маршъл, то е за цял живот. В „Крайпътна къща“ се сдружихме и оттогава сме приятели. Не че много хора разбират неговия манталитет, но погледнех ли го в очите, установявахме истинска връзка. Това е прекрасно, защото заснетата бойна сцена се получи направо епохална, а ние за малко не се изтрепахме.
Боят се водеше в една река — бях само по слипове, никаква фланела, никакви подплънки, нищо. Паднех ли на земята, болеше здравата. Тъй като и двамата с Маршъл обичаме адреналина на тупаника, не беше трудно да се вживеем и в този епизод започнахме наистина да се маризим.
След като няколко минути яко се боксирахме и ритахме, Маршъл грабна един пън и го вдигна над главата си. Аз облещих очи, съзнавайки, че той смята да го строши в гърба ми. Маршъл явно мислеше пъна за реквизитен и като такъв той би бил идеален за сцената, но, за съжаление, не беше така. Улавяйки пръта, Маршъл вероятно осъзна грешката си, но вече бе замахнал: стовари истинския пън право върху гърба ми. Счупи ми две ребра и ми изкара въздуха.
Паднах на колене, останал без дъх, но сцената изискваше от нас да продължим да се бием. Не развалих ролята и не се отказах — продължихме и накрая стигнахме до момента, когато Далтън е принуден да убие Джими. Когато гледате този епизод, знайте, че изтощението, изписано по моето лице, е напълно истинско. След боя направо нямах сили да изляза от реката.
Следващата ми роля бе пак на буен мъж, ченге от Чикаго на име Труман Гейтс, във филма „Близък роднина“. Но обучението ми далеч не се оказа толкова приятно като тренировките по кикбокс с Бени Изтребителя. Този път решиха да ме обучават няколко истински ченгета от Чикаго, което никога няма да забравя.
Ченгетата висяха с мен на терена, вземаха ме на обиколки, за да усетя духа на улицата, и ми разказваха с какви опасности се сблъскват по време на работа. Прекарахме доста време заедно и наистина станахме близки. Бяха голяма работа, рискуваха живота си всеки ден и аз уважавах смелостта им. После решиха и те да изпробват моята. Или поне — здравината на стомаха ми.
Закараха ме с патрулната кола в моргата на Чикаго. Вече знаех какво ме чака — щяха да ми покажат мъртви и разлагащи се тела, за да изпитат характера ми. Преди да стане това, на тротоара се случи нещо странно.
С ченгетата вървяхме към вратата, когато двама наркомани, на вид ужасно изпаднали, се вгледаха в мен. През хероиновата мъгла единият присви очи и попита:
— Ей! Ти не си ли онзи пич от „Мръсни танци“?
Не можах да повярвам на очите си — тези хора вероятно от години не бяха стъпвали на кино, обаче по това време „Мръсни танци“ присъстваше навсякъде — вестници, списания, афиши — навред. Само се усмихнах и рекох:
— Не, извинявай. Бъркаш ме с някого.
Ченгетата побързаха да ме преведат през вратата.
Сградата беше красива, чиста и спретната отвън и отвътре. После ме поведоха към вътрешността, където държат телата.
Първото, което ме удиви, бяха безбройните мъртъвци. Таваните бяха високи близо петнайсет метра и имаше безброй рафтове, пълни с телесни части — глави, ръце, длани, торсове, крака. Някои явно бяха престояли доста време, защото разлагането им се намираше в напреднала фаза.
Ченгетата избраха да ме заведат първо при един особено зловещ труп, надявайки се да повърна. Това представляваше нещо като игра за силни мъже — ще издържа ли на гледките и миризмата, или стомахът ми е твърде слаб? Тези хора се бяха нагледали на всичко — притежаваха феноменално безразличие. Просто искаха да видят дали ще се справя. Не можех, но не се издадох. Чувствах как стомашният ми сок се надига в гърлото, как започвам да повръщам, обаче преглътнах. Звучи отвратително, както си беше, но не възнамерявах да покажа на тези ченгета, че не мога да издържа.
Имаше и още една, по-сериозна причина да не клекна пред тях. Този вид тренировка целеше да ми покаже един друг филм — техния; онова, което правят; иначе казано, да ме научат да не си виря носа особено. Исках да играя добре заради тези момчета. По-точно — във филма да бъда като самите тях. Това беше най-малкото, което можех да сторя. Затова се насилих да се държа и да реагирам така, както биха го направили самите те. Уважих усилията им и те уважиха моите да покажа техния свят напълно истински и реален.
Лиса също се готвеше за „Близък роднина“ — да изиграе Джеси, жената на Труман Гейт. Отново щеше да е идеална за тази роля, но не искаше да изглежда, че се урежда, защото е моя жена в живота. Лиса е изключително почтен човек и това проличава в моменти като този — никога не настоява за роли, дори да са подходящи за нея. Изборът падна върху Хелън Хънт, която едва започваше кариерата си, но бе чудесна за образа. Лиса изживя момента мъчително, защото е много надарена актриса.
Истината е, че в Холивуд с талант се постига само толкова. Съществуват множество други фактори, които влияят за успеха, а Лиса се сблъскваше с истински пречки от страна на подаващите началния тласък. Защото първо, хората в Холивуд са предубедени на тема съпрузи и съпруги. Агенцията на Уилям Морис, една от най-мощните в тази индустрия, отказваше да представлява съпружески екипи. Опасяват се от непотизъм дори когато няма такъв.
Доста хора не приемаха Лиса толкова сериозно, колкото би следвало, просто защото бе омъжена за мен. Ако аз настоявах тя да получи роля, на това се гледаше като фаворизиране, дори да е най-подходящата актриса за нея. Лиса трябваше да работи два пъти повече и да е два пъти по-добра, за да я приемат поне с наполовина от необходимата сериозност, което се преодоляваше много трудно.
Друг важен въпрос е, че в Холивуд наистина трябва да можеш да се продаваш. Като тексасец на мен ми харесваше да го правя — допадаше ми предизвикателството да печеля някого и да карам този човек да иска да ме наеме. Родена във финландско семейство, Лиса бе наследила известна сдържаност. Тя беше отгледана с вярата, че качеството на действията ти говори само за себе си и опитвайки се да го продаваш, ти обиждаш интелигентността на хората. Ако успехът в Холивуд идваше само от талант, Лиса щеше да е голяма звезда. Но всички тези фактори, взети заедно, й пречеха да блесне, което наистина я измъчваше.
Но тя не спираше да упорства и да работи и получи ангажимент в телевизионния сериал „Макс Хедрум“, където изпълни ролята на Джени Крейн. Когато се намирахме в Лос Анджелис, Лиса ходеше на кастинги, но през повечето време помагаше на моите продукции — преработваше сценария, коригирахме епизодите и изпълнението. Във всички филми с мое участие тя е играла важна роля за изграждането на моите характери. Лиса се зае да изучава и режисьорския занаят, като прекарваше доста време с оператора на всяка продукция; задаваше въпроси как и защо се заснема определен кадър и стана много веща в скритите механизми и процеси на правенето на филм. Някои съпруги идваха на снимачната площадка, за да си почиват, но Лиса бе там, за да работи и да се учи.
Лиам Нийсън и Бил Пракстън участваха в „Близък роднина“ и станахме големи приятели. С Лиам обичахме да се шляем из града, като ирландци да посещаваме клубовете за блус на Чикаго и да наблягаме на бирата. Той беше щур човек с мила, нежна душа и както казваше баща ми, можеше направо да те омагьоса. Години по-късно, когато жена му Наташа Ричардсън умря на четирийсет и пет години след нелеп нещастен случай със ски, аз му съчувствах като на брат.
С „Близък роднина“ и „Крайпътна къща“ вече бях направил два мачо екшъна един след друг. Не се притеснявах да покажа тази своя страна и, разбира се, играх в тези филми с голямо удоволствие. Написах за тях и оригинални песни, така че макар да изпълнявах ролята на екшън звезда, зад кадър демонстрирах известна разностранност. Но отново чувствах глад за по-дълбока, по-плътна роля, за да доразвия актьорския си талант.
Следващият филм, за който се явих на кастинг, щеше да ми даде точно това, ако въобще успеех да получа ролята; до нея трябваше да ме допусне един крайно критично настроен режисьор.