Новото положение на Дим беше пълно с неудобства. Повече от всякога той срещаше Лабискви. Каквато беше кротка и невинна, откровеността на любовта й беше страшна. Всеки от погледите й беше като милувка. Двадесет пъти той едва не й заговори за Джой Гастел и двадесет пъти смелостта му липсваше. Най-голямата опасност беше чудната хубост на Лабискви. Видът й беше чаровен. При все че сам се презираше за всеки миг прекаран при нея, тия мигове му бяха много скъпи. За пръв път през живота си той опознаваше отблизо жена. Душата на Лабискви беше тъй ясна, тя беше толкова невежа и невинна, че го смущаваше. Тя имаше в себе си цялата основна доброта на своя пол. Нито условностите на опитността, нито лъжливия инстинкт на нуждата да се защищава не бяха я унизили. Той си припомняше теориите на Шопенхауер и беше принуден да заключи, че философът на скръбта се лъжеше. Когато човек познава една жена така, както Дим беше познал Лабискви, можеше да счита за болни всичките женомразци.

Лабискви беше хубава, но все пак, като я гледаше, Дим мислеше за Джой Гастел. Джой беше скромна, сдържана, притежаваше всичките прелести, с които цивилизацията украсява жената. Обаче чрез каприза на въображението и подпомогнат от нагледния пример на Лабискви, Джой му се струваше лишена от въображение и двете момичета му се виждаха равни само по еднаквата им доброта. Едната правеше да изпъква другата и Дим се научи да цени всичките жени заради душата на Лабискви.

Той се научи също да познава сам себе си. Събираше всичките си спомени за Джой Гастел и знаеше, че я обича. И все пак нравеше му се обществото на другата. Това чувство не беше ли любов? Как да му даде друго име? Той се засрами до дъното на душата си, като откри в себе си тоя стремеж към многоженство. Той беше слушал някога в ателиетата на Сан Франциско приятели да спорят върху възможността за един мъж да обича едновременно две, па дори и три жени. Тогава той бе на противно мнение. Как би могъл да мисли иначе, докато не беше изпитал подобно състояние?

Сега той обичаше две жени съвсем искрено: убеден в някои моменти, че предпочита Джой Гастел, а в други със същата сигурност мислеше, че храни по-нежни чувства към Лабискви.

— Във вашата страна трябва да има много жени — му каза тя един ден. — И понеже те обичат мъжете, много са обичали и вас. Вярно ли е?

Той не знаеше какво да отговори.

— Вярно ли е? — настоя тя.

— Аз не съм женен — отговори той уклончиво.

— А няма ли някоя друга да ви обича? Една Изолда там далече, зад планините?

В такива мигове Дим се считаше за подлец. Той излъга. Съжаляваше, но не можеше да й каже истината. Той поклати отрицателно глава със снизходителна усмивка за нейната нескромност и лицето му изрази повече нежност, отколкото той искаше, като видя Лабискви преобразена от радост.

Той успяваше да намери извинения за скритостта си. Доводите му не бяха може би съвсем честни, но той нямаше спартанската смелост да нанесе на тая жена удар, който би й разбил сърцето.

Освен това и Снас го стесняваше много. Никаква подробност не избягваше от черните му очи и в думите си той влагаше особен смисъл.

— Никой не желае да види дъщеря си омъжена — казваше той на Дим — поне никой чувствителен човек. Това измъчва. Самата мисъл за това измъчва ви казвам аз. И все пак, следвайки естествения закон на живота, Маргарет ще трябва един прекрасен ден да се ожени.

Настъпи мълчание и Дим за хиляден път се попита каква ли можеше да бъде одисеята на Снас.

— Аз съм твърд и жесток — продължи последният. — Обаче съм справедлив, а законът си е закон. Дори за моя народ от диваци, аз съм едновременно и закон и съдия. Никой не оспорва моята воля. Но аз съм баща и чувствителността трови живота ми.

Какво целеше той с тоя монолог? Дим не можа да узнае, защото той бе прекъснат от веселия смях в съседната палатка, дето Лабискви играеше с едно вълче наскоро уловено. Израз на скръб сгърчи лицето на Снас.

— Трябва и това да се изтърпи — прошепна той скръбно. — Маргарет трябва да се омъжи и вашето присъствие тука е щастие за нас. Не се надявах никак на Четири Очи, а колкото се отнася до Мак Кан, толкова малко вярвах в него, че го дадох за мъж на една индийка, която напразно беше палила своя факел двадесет години наред. Ако вие не бяхте тука, щях да дам дъщеря си на един индиец, Либах щеше да бъде баща на моите внучета.

В тоя миг Лабискви излезе от палатката с вълчето на ръце и се приближи до двамата мъже, сякаш привлечена от някакъв магнит, с очи препълнени с любов, която не умееше да скрие.

Към следващата част или към съдържанието

VIII.

Новото положение на Димъ бѣше пълно съ неудобства. Повече отъ всѣкога той срѣщаше Лабискви. Каквато бѣше кротка и невинна, откровеностьта на любовьта й бѣше страшна. Всѣки отъ погледитѣ й бѣше като милувка. Двадесет пѫти той едва не й заговори за Джой Гастелъ и двадесет пѫти смѣлостьта му липсва. Най-голѣмата опасность бѣше чудната хубость на Лабискви. Видътъ й бѣше чаровенъ. При все че самъ се презираше за всѣки мигъ прекаралъ при нея, тия мигове му бѣха много скѫпи. За пръвъ пѫть презъ живота си той опознаваше отблизо жена. Душата на Лабискви бѣше тъй ясна, тя бѣше толкова невѣжа и невинна, че го смущаваше. Тя имаше въ себе си цѣлата основна доброта на своя полъ. Нито условноститѣ на опитността, нито лъжливия инстинктъ на нуждата да се защищава не бѣха я унизили. Той си припомняше теориитѣ на Шопенхауеръ и бѣше принуденъ да заключи, че философътъ на скръбьта се лъжеше. Когато човѣкъ познава една жена така, както Димъ бѣше позналъ Лабискви, можеше да счита за болни всичкитѣ женомразци.

Лабискви бѣше хубава, но все пакъ, като я гледаше Димъ мислѣше за Джой Гастелъ. Джой бѣше скромна, сдържана, притежаваше всичкитѣ прелести, съ които цивилизацията украсява жената. Обаче, чрезъ каприза на въображението и подпомогнатъ отъ нагледния примѣръ на Лабискви, Джой му се струваше лишена отъ въображение и дветѣ момичета му се виждаха равни само по еднаквата имъ доброта. Едната правѣше да изпъква другата и Димъ се научи да цени всичкитѣ жени зарадъ душата на Лабискви.

Той се научи сѫщо да познава самъ себе си. Събираше всичкитѣ си спомени за Джой Гастелъ и знаеше, че я обича. И все пакъ нравѣше му се обществото на другата. Това чувство не бѣше ли любовь? Какъ да му даде друго име? Той се засрами до дъното на душата си, като откри въ себе си тоя стремежъ къмъ многоженство. Той бѣше слушалъ нѣкога въ ателиетата на Санъ-Франциско приятели да спорятъ върху възможностьта за единъ мѫжъ да обича едновременно две, па дори и три жени. Тогава той бѣ на противно мнѣние. Какъ би могълъ да мисли иначе, докато не бѣше изпиталъ подобно състояние?

Сега, той обичаше две жени съвсемъ искрено: убеденъ въ нѣкои моменти, че предпочита Джой Гастелъ, а въ други, съ сѫщата сигурность мислѣше, че храни по-нѣжни чувства къмъ Лабискви.

— Въ вашата страна трѣбва да има много жени, — му каза тя единъ день. — И понеже тѣ обичатъ мѫжетѣ, много сѫ обичали и васъ. Вѣрно ли е?

Той не знаеше какво да отговори.

— Вѣрно ли е? — настоя тя.

— Азъ не съмъ жененъ, — отговори той уклончиво.

— А нѣма ли нѣкоя друга да ви обича? Една Изолда тамъ далече, задъ планинитѣ?

Въ такива мигове, Димъ се считаше за подлецъ. Той излъга. Съжаляваше, но не можеше да й каже истината. Той поклати отрицателно глава, съ снизходителна усмивка за нейната нескромность и лицето му изрази повече нѣжность, отколкото той искаше, като видѣ Лабискви преобразена отъ радость.

Той успѣваше да намѣри извинения за скритостьта си. Доводитѣ му не бѣха, може би, съвсемъ честни, но той нѣмаше спартанската смѣлость да нанесе на тая жена ударъ, който би й разбилъ сърдцето.

Освенъ това и Снасъ го стѣсняваше много. Никаква подробность не избѣгваше отъ чернитѣ му очи и въ думитѣ си той влагаше особенъ смисъль.

— Никой не желае да види дъщеря си омѫжена, — казваше той на Димъ, — поне никой чувствителенъ човѣкъ. Това измѫчва. Самата мисъль за това измѫчва ви казвамъ азъ. И все пакъ, следвайки естествения законъ на живота, Маргаретъ ще трѣбва единъ прекрасенъ день да се ожени.

Настѫпи мълчание и Димъ за хиляденъ пѫть се попита каква ли можеше да бѫде одисеята на Снасъ.

— Азъ съмъ твърдъ и жестокъ, — продължи последниятъ. — Обаче съмъ справедливъ, а законътъ си е законъ. Дори за моя народъ отъ диваци, азъ съмъ едновремено и законъ и сѫдия. Никой не оспорва моята воля. Но азъ съмъ баща и чувствителностьта трови живота ми.

Какво целѣше той съ тоя монологъ? Димъ не можа да узнае, защото той бѣ прекѫснатъ отъ веселия смѣхъ въ съсѣдната палатка, дето Лабискви играеше съ едно вълче наскоро уловено. Изразъ на скръбь сгърчи лицето на Снасъ.

— Трѣбва и това да се изтърпи, — прошепна той скръбно. — Маргаретъ трѣбва да се омѫжи и вашето присѫствие тука е щастие за насъ. Не се надѣвахъ никакъ на Четири Очи, а колкото се отнася до Макъ Канъ, толкова малко вѣрвахъ въ него, че го дадохъ за мѫжъ на една индийка, която напраздно бѣше палила своя факелъ двадесеть години наредъ. Ако вие не бѣхте тука, щѣхъ да дамъ дъщеря си на единъ индиецъ, Либахъ щеше да бѫде баща на моитѣ внучета.

Въ тоя мигъ Лабискви излѣзе отъ палатката съ вълчето на рѫце и се приближи до двамата мѫже, сякашъ привлѣчена отъ нѣкакъвъ магнитъ, съ очи препълнени съ любовь, която не умѣеше да скрие.

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Чудото на жената (8) Джек Лондон Чудото на жената (8)

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки

VIII.

VIII.

Джек Лондон
Чудото на жената (8)

Джек Лондон
Чудото на жената (8)