Джек Лондон
Чудото на жената (15)

Джек Лондон
Чудото на жената (15)

XV.

Димъ сполучи да убие една птица и си я раздѣлиха. Веднъжъ, на дъното на една долина, дето върбитѣ бѣха напъпили въ снѣга, той уби единъ заякъ съ скитѣ; другъ пѫть една слаба, бѣла невѣстулка. Това бѣше всичкия дивечъ, който видѣха, съ изключение на едно ято диви патици, което мина на половинъ миля надъ главитѣ имъ, летейки на западъ, къмъ Юконъ.

— Въ низкитѣ долини е вече пролѣть, — каза Лабискви. — Скоро и тука ще настѫпи пролѣтьта.

Лицето й бѣше отслабнало, но очитѣ й изглеждаха още по-голѣми и по-блѣстящи и когато гледаше Димъ, тя се преобразяваше отъ дива и свърхчовѣшка красота.

Днитѣ ставаха по-дълги, снѣгътъ започваше да чезне.

Презъ деня ледената кора се топѣше, а презъ нощьта пакъ замръзваше; затова бѣха принудени да вървятъ рано сутринь и късно вечерь, защото презъ слънчевитѣ часове снѣгътъ не удържаше тежестьта имъ.

Очитѣ на Димъ се възпалиха отъ бѣлината на снѣга и Лабискви трѣбваше да го води съ единъ ремъкъ вързанъ за пояса й; когато и нейнитѣ очи се възпалиха, той й направи сѫщата услуга.

Побъркани отъ гладъ тѣ се скитаха по земя, която се пробуждаше отъ зимния си сънъ, но по която тѣ бѣха едничкитѣ живи сѫщества. Въпрѣки изтощението си, Димъ почти се боеше отъ съня, защото въ безумната власть на полумрака му се явяваха страшни и мѫчителни видѣния. Той все бълнуваше за храна и когато уснитѣ му се докосваха до нея, злиятъ Богъ на сънищата му я грабваше.

Той даваше обѣдъ на другаритѣ си отъ щастливото време въ Санъ-Франциско и съ жадни очи, лично даваше нареждания и украсяваше масата съ пурпурни листа отъ есенна лоза. Гоститѣ закъснѣваха и когато той ги посрѣщаше съ градъ отъ остроумия, внезапно го обземаше силенъ гладъ. Той се промъкваше скришомъ до масата, грабваше набързо шепа зрѣли маслини и пакъ отиваше да посрѣща новъ гость. Всички се трупаха около него, шегитѣ и смѣховетѣ се усилваха, а той криеше въ свития си юмрукъ зрѣлитѣ маслини.

Много такива обѣди даде той, присѫтствува на угощения на великани, кѫдето тълпи разкѫсваха волове, цѣли опечени.

Той стоеше зяпналъ предъ дълги редици пуяци, продавани отъ готвачи съ бѣли престилки и всички си купуваха отъ тѣхъ, съ изключение на Димъ, който стоеше закованъ на паважа, като оловена статуя.

Той се виждаше като дете, съ лъжица протегната къмъ голѣми чаши съ млѣко. Той гонѣше изплашени крави изъ стръмни пасбища, за да имъ открадне млѣко, или се биеше съ плъхове въ нечисти дупки, оспорвайки имъ разни нечистотии и остатъци отъ храна. Всичко що можеше да се яде не избѣгваше отъ безумното му желание; той скиташе въ просторни конюшни, дето коне, лъскави отъ тлъстина се редѣха подъ ясли дълги цѣли километри и търсѣха, безъ да ги намиратъ, торбитѣ съ трици.

Единъ пѫть, обаче, сънятъ му се осѫществи наполовина. Гладенъ, претърпѣлъ корабокрушение и изоставенъ на единъ пустъ островъ, той се борѣше съ вълнитѣ на Тихия Океанъ, за да изтръгне отъ канаритѣ миди и ги отнасяше на пѣсъка. Запалваше огънъ и печеше скѫпоценната си плячка на горещата жарава. Той виждаше какъ най-напредъ излизаше струя, водна пара отъ черупкитѣ, какъ после тѣ се разтваряха и показваха розовото меко тѣло. Тѣ бѣха добре опечени и тоя пѫть нѣмаше никакъвъ натрапникъ, за да го лиши отъ яденето.

— Най-после! — си казваше той, — тоя сънь ще стане действителность.

Той щѣше да яде. Обаче сигурностьта му не бѣше голѣма и той очакваше неизбѣжното разочарование, когато усѣти между устнитѣ си нѣкакво вкусно месо, като това на лакердата.

Зѫбитѣ му се затвориха. Той почна да дъвчи. Чудото се бѣше извършило. Очудването го събуди. Той лежеше на гръбъ въ тъмнината и скимтѣше отъ нѣкакво животинско удоволствие. Челюститѣ му стриваха месо. Той не промѣни положението си и скоро усѣти едни малки пръсти да промъкватъ тънъкъ рѣзенъ месо между устнитѣ му. Той го отблъсна, но нѣмаше смѣлость да се разсърди.

Лабискви много плака и заспа разхълцана въ прегръдкитѣ му. Но той стоя дълго време буденъ, очарованъ отъ любовьта и самоотричането на тая жена.

Настъпи момента, въ който бѣ погълната последната частица храна. Високитѣ върхове бѣха вече далече, равнинитѣ бѣха по-низки и пѫтятъ къмъ западъ се откриваше предъ тѣхъ. Но запасътъ имъ отъ енергия бѣше изчерпанъ и не закъснѣ деньтъ, когато легнаха вечерьта и не можеха да потеглятъ сутриньта.

Димъ съ мѫка стана, пакъ падна и влачейки се по колѣна, се опита да запали огънь. Но, въпрѣки всичкитѣ си усилия, Лабискви, крайно изтощена, не можа да стане. Той се отпусна до нея съ горчивъ смѣхъ, мислейки за безполезно запаления огънь, понеже нѣмаха вече какво да пекатъ и времето бѣше топло. Тихъ вѣтрецъ въздишаше между бороветѣ и навсѣкѫде подъ изтънѣлия снѣгъ се чуваше шуртенето на невидими поточета.

Лабискви лежеше като мъртва; дишането й бѣше толкова слабо, че на нѣколко пѫти Димъ не можа да го долови.

Следъ обѣдъ крѣсъка на една катеричка го накара да трепне. Като дърпаше следъ себе си тежката пушка, той се повлече по снѣга, въ който затъваше. Той ту пълзѣше, ту вървѣше свитъ на две и залитащъ и проследи животното, което сърдито крѣщеше и бавно бѣгаше, като подновяваше съ това танталовитѣ му мѫки. Нѣмаше сила да застреля тичащата катеричка, а тя не се спираше никакъ. Отъ време на време Димъ се простираше на снѣга и плачеше отъ безсилие. Понѣкога му се струваше, че животътъ го напуска и го заобикаля гробна тъмнина.

Колко време трая последното му припадане? Той не можа да си даде смѣтка; но когато дойде на себе си, треперѣше отъ вечерния студъ и мокритѣ му дрехи бѣха почнали да замръзватъ заедно съ ледената кора. Катеричката бѣше изчезнала.

Съ мѫчителни усиля, той успѣ да се върне при Лабискви. Изтощението му бѣше толкова голѣмо, че лежа цѣла нощь проснатъ като трупъ и никакви сънища не смутиха съня му.

Слънцето бѣше вече високо на хоризонта, и се чуваха крѣсъцитѣ на сѫщата катеричка, когато Лабискви го помилва съ рѫка по бузата и го събуди.

— Сложи рѫка на сърдцето ми, моя любовь, — каза тя съ ясенъ гласъ, но който изглеждаше да иде отъ далече. — Любовьта ми е въ сърдцето, а ти го държишъ въ рѫката си.

Изминаха нѣколко минути докато тя заговори отново.

— Не забравяй никога, че нѣма пѫть къмъ югъ. Нашето племе знае добре. Все на западъ. Тамъ е спасението. Ти почти си изминалъ пѫтя, ще изкарашъ до край.

После Димъ падна въ вцепенение, което бѣше почти смърть, но тя го събуди още веднъжъ.

— Сложи устнитѣ си върху мойтѣ, — каза тя. — Така искамъ да напустна живота.

— Ще го напустнемъ заедно, мила моя, — отговори той.

— Не!

Тя го спрѣ съ слабо стискане на рѫка, бръкна съ усилие въ качулката на дрехата си, извади една торбичка и му я подаде; после съ угасналъ, но все пакъ ясенъ гласъ, пошепна:

— Сега, дай ми устнитѣ си, моя любовь. Сложи ги върху моитѣ, а рѫката си на сърдцето ми!

Той я цѣлуна дълго и пакъ загуби съзнание. Когато дойде на себе си, видѣ, че е вече самъ и усети, че и той ще умре.

И почувствува скръбно облекчение.

Изведнъжъ рѫката му напипа торбичката. Той се засмѣ въ себе си на любопитството, което го караше да я отвори и развърза връскитѣ. Отъ вѫтре изпадаха разни нѣща за ядене. Нѣмаше нито една частица, която да не му е позната. Лабискви бѣше ограбила сама себе си. Парчета сухарь, запазени още отъ началото на пѫтуването имъ, преди Макъ Канъ да изгуби брашното, тънки парченца месо, по които още личеха отпечатъцитѣ на зѫбитѣ й; една непокѫтната заешка кълка; единъ пилешки кракъ и едно крило, по което личеха белѣзи отъ гладни зѫби; жалки остатъци, откраднати отъ ужасния гладъ чрезъ безкрайната й любовь и които трагично свидѣтелствуваха за лишенията и голготата й.

Димъ се изсмѣ като лудъ, пръсна ги по снѣга и падна въ безсъзнание…

Започна да сънува.

Юконъ бѣше пресъхналъ. Той скиташе изъ коритото му, между калнитѣ локви и изтрититѣ отъ леда камъни и събираше тукъ-тамъ едри буци самородно злато. Тежестьта им почваше да го мѫчи, когато изведнъжъ забелѣза, че тѣ могатъ да се ядатъ. И той ги гълташе лакомо. Въ сѫщность, за какво биха придавали хората такава цена на златото, ако то не можеше да се яде?

Когато се събуди, блѣстѣше другъ день. Мозъкътъ му бѣше страшно проясненъ, зрѣнието му не бѣше вече смѫтно и общото треперене, което измѫчваше тѣлото му отдавна, бѣше престанало. Стори му се, че жизнени сокове пѣятъ въ него, сякашъ пролѣтьта ги бѣше съживила.

Изпълненъ бѣше съ спокойно благосъстояние. Той се обърна да събуди Лабискви, видѣ я и си спомни. Неволно потърси съ погледъ храната, която бѣше пръсналъ по снѣга. Тя бѣше изчезнала. Тогава той разбра какво бѣше взелъ въ треската и съня за буци самородно злато. Несъзнателно бѣ черпилъ есенцията на живота въ жертвата на Лабискви, която бѣ сложила душата си въ неговитѣ рѫце и бѣ отворила очитѣ му за чудното женско сърдце.

Той се изненада отъ свободата на движенията си и се очуди, че намира потрѣбната сила да занесе увитото въ кожи тѣло до пѣсъчливия брѣгъ, дето снѣгътъ бѣше изчезналъ. Той изкопа съ брадвата си една вдлъбнатина, положи тѣлото въ нея и срути брѣга отгоре…

Още три дена, безъ никаква храна, той вървѣ по посока къмъ западъ. На третия день той се струполи подъ единъ усамотенъ боръ, на брѣга на една широка рѣка, която той предполагаше, че е Клондайкъ.

Преди да изгуби съзнание, той можа да откачи чантата си; каза сбогомъ на радоститѣ въ свѣта и се зави въ покривкитѣ си.

Сънливи цвъртения го събудиха. Дългото свечеряване започваше. Надъ него, между клонитѣ, бѣха накацали яребици. Жестокиятъ гладъ го подтикна къмъ незабавна, макаръ и мѫчителна, работа. Повече отъ петь минути се изминаха, преди да успѣе да се прицели и още други петь, преди да се реши да натисне спусъка.

И се разочарова… Нито една птица не падна. Но сѫщо и нито една не хвръкна. Тѣ раздвижиха глупаво крила и нехайно се премѣстиха.

Рамото го болѣше. Вториятъ изтрелъ бѣше пакъ несполучливъ, понеже го бѣше страхъ отъ ритането.

Яребицитѣ стояха. Той сгъна въ нѣколко ката завивката си, сложи я между дѣсната си рѫка и гърдитѣ и облегна приклада на пушката. Гръмна и една птица падна. Куршумътъ бѣше отъ голѣмъ калибъръ и отъ птицата остана само следа отъ окървавени пера. Другитѣ не избѣгаха и той реши да ги удари въ главата, или да се откаже да стреля.

Той трѣбваше да пълни пушката на нѣколко пѫти. Често стреляше напраздно, но нѣколко пѫти улучи цельта; и яребицитѣ падаха върху него, като дъждъ, който щѣше да съживи живота му. Той удари деветь и когато главата на деветата отхвръкна, той постоя единъ мигъ прострѣнъ, като се смѣеше и плачеше едновремено, безъ да знае защо. Първата той изяде сурова. После си отпочина и заспа. Събуди се въ пъленъ мракъ, но съ апетитъ и съ доста сили, за да запали огъня; и до пукването до зората той пече и яде оскѫдния си ловъ, като превръщаше на прахъ дори и коститѣ съ зѫбитѣ си, които толкова дълго бѣха стояли безъ работа. Той пакъ си легна, събуди се презъ другата нощь, отново заспа и спа до сутриньта.

Като се събуди, съ очудване видѣ, че нѣкой бѣше притурилъ дърва на огъня и че едно почернѣло джезве съ кафе врѣше на жеравата. До него, толкова близу, че можеше да го пипне ако си протегне рѫката, седѣше Кѫсиятъ, съ цигара отъ кафява хартия въ устата и го гледаше загрижено.

Устнитѣ на Димъ помръднаха, но му се стори, че гърлото му е схванато и гърдитѣ му сѫ свити отъ ридания. Той протегна рѫка, взе цигарата и потегли дълбоко нѣколко пѫти.

— Отдавна не съмъ пушилъ, — каза той най-после съ спокоенъ и бавенъ гласъ, много отдавна.

— Нито си ялъ, както изглежда, — прибави Кѫсиятъ.

Димъ направи утвърдителенъ знакъ и посочи съ рѫка разпръснатитѣ пера на птицитѣ.

— Не бѣхъ ялъ много време, преди да ямъ последния пѫть, — отговори той. — Знаешъ ли какво ми се иска? Чашка кафе. Забравилъ съмъ му вкуса. А сѫщо и сухари и рѣзенъ сланина.

— Ами фасулъ? — предложи Кѫсиятъ.

— Е, то би било царско угощение. Струва ми се, че апетитътъ ми се възвърна.

Докато единиятъ приготвяше яденето, а другиятъ го унищожаваше, тѣ си разказаха набързо историята следъ раздѣлата.

— Ледътъ на Клондайкъ бѣше захваналъ да се пука и трѣбваше да чакаме да се освободи рѣката. Два кораба, шестима другари, ти ги знаешъ, всичкитѣ простаци, и всичко друго потрѣбно. Изминахме едно малко разстояние, като теглехме корабитѣ съ канджи, или ги бутахме. Но бързеитѣ ще забавятъ другаритѣ най-малко съ една седмица. И затова ги оставихъ да прекарватъ по брѣга пѫть за корабитѣ. Нѣщо ми казваше да продължавамъ пѫтя. Тогава напълнихъ чантата си съ провизии и тръгнахъ. Знаехъ, че ще те намѣря да скиташъ, наполовина полудѣлъ.

Димъ климна съ глава и му стисна краснорѣчиво рѫката.

— Хайде, да тръгваме! — каза той.

— По дяволитѣ тръгването! — извика Кѫсиятъ. — Ще стоимъ тука още единъ-два дена, за да си починешъ и да си напълнишъ стомаха.

Димъ поклати глава.

— Само да можешъ да се видишъ! — възрази Кѫсиятъ.

И наистина, видътъ му не внушаваше довѣрие. Това, което се виждаше отъ кожата му, бѣше черно, червеникаво и олющено, вследствие дългото действие на студа. Бузитѣ му бѣха толкова слаби, че въпрѣки брадата, формата на зѫбитѣ личеше подъ изсъхналата кожа. По челото и около дълбоко хлътналитѣ очи, кожата бѣше опъната, като на тъпанъ и на нѣкои мѣста покрита съ остра брада, която би трѣбвало да бѫде руса, но бѣше почервенѣла отъ вѣтъра и изцапана отъ пушъка.

— Най-добре е да си приберемъ багажа, — каза той. — Ще продължимъ пѫтя.

— Но ти си слабъ, като новородено яре и не можешъ да вървишъ. Защо бързашъ?

— Кѫсий, отивамъ да намѣря най-великото нѣщо въ Клондайкъ и не мога да чакамъ. Това е всичкото. Почни да прибирашъ нѣщата. Ще намѣря чудото на свѣта, по-голѣмо отъ езерата или златнитѣ планини, по-голѣмо отъ амбицията да бѫдешъ ядачъ на месо и преследвачъ на мечки.

Кѫсиятъ седна и го загледна ококорено.

— За Бога, какво ти стана? — попита той съ прегракналъ гласъ. — Да не си полудѣлъ?

— Не, благодаря, добре съмъ. Може би човѣкъ трѣбва да бѫде лишенъ известно време отъ храна, за да види сѫщностьта на нѣщата. Въ всѣки случай, азъ видѣхъ това, което не вѣрвахъ, че може да бѫде възможно на свѣта. Зная какво нѣщо е Жена… сега.

Кѫсиятъ зяпна отъ очудване, но на устнитѣ му и въ погледа можеше да се прочете неизбѣжна насмѣшка.

— Мълчи, — продължи тихо Димъ, — ти не знаешъ какво е това, но азъ зная.

Кѫсиятъ преглътна слюнката си и промѣни мнението си.

— Ба! нѣма нужда да бѫда магьосникъ, за да отгатна името й. Всички отидоха да се заематъ съ дрениране езерото Изненада, но Джой Гастелъ не иска да ги придружи. Тя не мърда отъ Даусонъ и чака да види ще те доведа ли. Ако не, тя се е заклела да продаде всичко, каквото има и да вдигне цѣла армия стрелци, за да отиде въ страната на индийцитѣ, да смаже стария Снасъ и цѣлата му банда. Сега, ако искашъ да подържишъ за единъ мигъ кучетата, ще се облека и ще тръгна съ тебе, сигурно!