Оставаха им толкова малко провизии, че не смееха да изяждат и една десета от онова, което би трябвало да изядат, нито стотна от онова, което би им се искало. През следващите дни те продължиха да вървят като на сън — чувството за самозапазване се бе притъпило у тях от скитане из самотата на планините. Усилията им бяха несъзнателни, автоматични. Те се мъчеха да намерят пътя към запад, а долините и недостъпните планински вериги ги отхвърляха към север или юг.

— Няма никакъв проход към юг — казваше Лабискви. — Старците знаеха добре. Към запад, все към запад трябва да вървим.

Бяха се отървали от преследването на индийците, но не и от преследването на глада. Настъпи един студен ден, през който заваля сняг не на парцали, а на ледени кристали, едри като пясъчни зърна, и валя непрекъснато три дни и три нощи. Невъзможно бе да се върви по-нататък, преди пролетното слънце да направи да се образува кора по повърхността; те стояха на едно място, увити в кожите и понеже си почиваха, намалиха още повече дажбите си.

Тия дажби бяха толкова малки, че едва успяваха да успокояват свиванията на стомасите им. Лабискви, почти в безсъзнание, възбудена от вкуса на храната, нададе пискливи звуци, като животно, хвърли се на дажбата си за другия ден и я тури в устата си.

Тогава Дим видя сцена, която никога нямаше да забрави. Като стисна храната със зъбите си, тя се опомни, хвърли я и с юмрука си удари гневно виновната уста. Но впоследствие много други чудеса щяха да видят очите на Дим.

След като валя дълго сняг, излезе силен вятър, който шибаше с дребните ледени кристали. Вятърът духа през цялата нощ и когато Дим с блуждаещи очи и замъглена мисъл на другия ден видя ясното, безоблачно небе, помисли, че сънува.

Около него се възправяха върхове, ниски и високи, като самотни стражи или пък групирани, като събрани на съвет титани. И на всичките върхове се развяваха огромни снежни знамена, дълги хиляди стъпки, млечни облаци съставени от светлина и сянка, посребрени от слънцето.

— Очите ми видяха славата на Господа, който идва! — запя низко Дим пред снежния прах, който вятърът отвяваше към небето, като светливи копринени воали.

Той все гледаше; знамената все висяха по скалите и той все мислеше, че сънува, когато Лабискви се изправи всред кожите.

— Аз сънувам, Лабискви — каза той. Сънувате ли и вие в моя сън?

— Това не е сън! — отговори тя. Старците са ми разправяли за тия явления. След това ще дойде пролетният вятър и ний ще живеем и ще намерим заслужена почивка.

Към следващата част или към съдържанието

XIV.

Оставаха имъ толкова малко провизии, че не смѣеха да изяждатъ и една десета отъ онова, което би трѣбвало да изедатъ, нито стотна отъ онова, което би имъ се искало. Презъ следващитѣ дни тѣ продължиха да вървятъ като на сънь — чувството за самозапазване се бѣ притѫпило у тѣхъ отъ скитане изъ самотата на планинитѣ. Усилията имъ бѣха несъзнателни, автоматични. Тѣ се мѫчеха да намѣрятъ пѫтя къмъ западъ, а долинитѣ и недостѫпнитѣ планински вериги ги отхвърляха къмъ северъ или югъ.

— Нѣма никакъвъ проходъ къмъ югъ, — казваше Лабискви. — Старцитѣ знаеха добре. Къмъ западъ, все къмъ западъ трѣбва да вървимъ.

Бѣха се отървали отъ преследването на индийцитѣ, но не и отъ преследването на глада. Настѫпи единъ студенъ день, презъ който завалѣ снѣгъ не на парцали, а на ледени кристали, едри като пѣсъчни зърна и валѣ непрекѫснато три дни и три нощи. Невъзможно бѣ да се върви по-нататъкъ, преди пролѣтното слънце да направи да се образува кора по повръхностьта, тѣ стоеха на едно мѣсто, увити въ кожитѣ и понеже си почиваха, намалиха още повече дажбитѣ си.

Тия дажби бѣха толкова малки, че едва успѣваха да успокояватъ свиванията на стомаситѣ имъ. Лабискви, почти въ безсъзнание, възбудена отъ вкуса на храната, нададе пискливи звуци, като животно, хвърли се на дажбата си за другия день и я тури въ устата си.

Тогава Димъ видѣ сцена, която никога нѣмаше да забрави. Като стисна храната съ зѫбитѣ си, тя се опомни, хвърли я и съ юмрука си удари гнѣвно виновната уста. Но въ последствие много други чудеса щѣха да видятъ очитѣ на Димъ.

Следъ като валѣ дълго снѣгъ, излѣзе силенъ вѣтъръ, който шибаше съ дребнитѣ ледени кристали. Вѣтърътъ духа прѣзъ цѣлата нощь и когато Димъ, съ блуждаещи очи и замъглена мисъль, на другия день видѣ ясното, безоблачно небе, помисли, че сънува.

Около него се възправѣха върхове, низки и високи, като самотни стражи, или пъкъ групирани, като събрани на съвѣтъ титани. И на всичкитѣ върхове се развѣваха огромни снѣжни знамена, дълги хиляди стѫпки, млѣчни облаци съставени отъ свѣтлина и сѣнка, посребрени отъ слънцето.

— Очитѣ ми видѣха славата на Господа, който идва! — запѣ низко Димъ предъ снѣжния прахъ, който вѣтърътъ отвѣваше къмъ небето, като свѣтливи копринени воали.

Той все гледаше; знамената все висѣха по скалитѣ и той все мислѣше, че сънува, когато Лабискви се изправи всредъ кожитѣ.

— Азъ сънувамъ, Лабискви, — каза той. Сънувате ли и вие въ моя сънъ?

— Това не е сънъ! — отговори тя. Старцитѣ сѫ ми разправяли за тия явления. Следъ това ще дойде пролѣтниятъ вѣтъръ и ний ще живѣемъ и ще намѣримъ заслужена почивка.

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Чудото на жената (14) Джек Лондон Чудото на жената (14)

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки

XIV.

XIV.

Джек Лондон
Чудото на жената (14)

Джек Лондон
Чудото на жената (14)