Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- — Добавяне
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wonder of Woman, 1912 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Петко Стоянов, 1934 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джекъ Лондонъ
Заглавие: Чудото на жената
Преводач: П. Стоянов
Издател: Издателство Ив. Коюмджиевъ
Град на издателя: София
Тип: повест
Печатница: Печ. „Новъ животъ“ — Ц. Самуилъ 65
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7315
История
- — Добавяне
XII.
През това време младите индийци продължаваха неумолимото си преследване. Водени от чудни случайности и от предположенията, които сами правеха за пътя, хванат от бегълците, те винаги намираха заличената от ураганите следа и тръгваха по нея. Ако валеше сняг, Дим и Лабискви правеха най-невероятни завои, тръгваха на изток, когато пътят им беше на запад или юг избягваха някоя равнина и се изкачваха по някой наклон. Понеже се бяха заблудили, това нямаше значение! Но невъзможно им беше да се отърват от индийците, освен за няколко дена. Когато след някоя буря загубваха следите, те се пръсваха в хайка и първият, който намереше някой нов знак, запалваше голям огън, за да събере другарите си.
Дим изгуби понятието си за време — за изминатите дни и нощи, за ураганите и почивките. В ад от страдания Лабискви и той изтощени продължаваха борбата, а Мак Кан се влачеше криво-ляво след тях, мърморейки спомени и мечти за Сан Франциско. Огромни върхове, спокойни и строги в синьото ледено небе, се изправяха над главите им. Те бягаха през долини със стени стръмни като скали, по които не можеше да се закрепи сняг, после се впущаха в тесни проходи, дето се срещаха страшно дълбоки езера.
Една нощ, между два урагана, пламъкът на далечен вулкан осветли небето. Те не го видяха вече и най-после се запитаха дали не са имали халюцинация.
Те пресичаха падини, дето снегът, замръзнал на слоеве, се беше натрупал на стотици стъпки дебелина, после тесни проходи, дето блещеха ледници, от които снегът бе пометен от страшни ветрове. Те се влачеха, мълчаливи като сенки, по страната на преспи готови да рухнат; и понякога гърмът на падането ги изтръгваше от изтощителното вцепенение.
Често те се спираха без огън и бяха принудени с топлината на телата си да размръзват дажбата си месо.
Всред тия смъртни изпитания Лабискви си оставаше все същата. Веселото й настроение не я напускаше никога, освен когато погледът й падаше на Мак Кан. И най-тежките упадъци от умора и студ не успяваха да обуздаят проявите на любовта й. Внимателна като млада котка, тя надзираваше подялбата на скромните дажби и Дим чувствуваше, че тя в дъното на сърцето си упреква Мак Кан за всяко движение на челюстите му.
Един ден тя раздаде храната и ирландецът енергично запротестира. Оказа се, че не само на него, но и на самата нея тя беше отделила по-малко храна, отколкото на Дим. Оттогава той сам вършеше тая работа.
Една сутрин, след като валя сняг цяла нощ, те бяха грабнати от една малка преспа и завлечени на около тридесет стъпки. Те се измъкнаха полузадушени, но без рани; Мак Кан обаче изгуби чантата си, в която беше всичкото брашно и която ново срутване завлече безвъзвратно. Оттогава Лабискви съвсем престана да поглежда Мак Кан, при все че той нямаше никаква вина за нещастието и Дим разбра, че тя не смееше вече да го гледа, от страх, че няма да може вече да се сдържа.
XII.
Презъ това време младитѣ индийци продължаваха неумолимото си преследване. Водени отъ чудни случайности и отъ предположенията, които сами правѣха за пѫтя хванатъ отъ бѣглецитѣ, тѣ винаги намираха заличената отъ ураганитѣ следа и тръгваха по нея. Ако валѣше снѣгъ, Димъ и Лабискви правѣха най-невѣроятни завои, тръгваха на изтокъ, когато пѫтятъ имъ бѣше на западъ или югъ избѣгваха нѣкоя равнина и се изкачваха по нѣкой наклонъ. Понеже се бѣха заблудили, това нѣмаше значение! Но невъзможно имъ бѣше да се отърватъ отъ индийцитѣ, освенъ за нѣколко дена. Когато следъ нѣкоя буря загубваха следитѣ, тѣ се пръсваха въ хайка и първиятъ, който намѣрѣше нѣкой новъ знакъ, запалваше голѣмъ огънь, за да събере другаритѣ си.
Димъ изгуби понятието си за време, — за изминатитѣ дни и нощи, за ураганитѣ и почивкитѣ. Въ адъ отъ страдания, Лабискви и той, изтощени, продължаваха борбата, а Макъ Канъ се влачеше криво-лѣво следъ тѣхъ, мърморейки спомени и мечти за Санъ-Франциско. Огромни върхове, спокойни и строги въ синьото ледено небе, се изправяха надъ главитѣ имъ. Тѣ бѣгаха презъ долини съ стени стръмни като скали, по които не можеше да се закрепи снѣгъ, после се впущаха въ тѣсни проходи, дето се срещаха страшно дълбоки езера.
Една нощь, между два урагана, пламъкътъ на далеченъ вулканъ освѣтли небето. Тѣ не го видѣха вече и най-после се запитаха дали не сѫ имали халюцинация.
Тѣ пресичаха падини, дето снѣгътъ, замръзналъ на слоеве, се бѣше натрупалъ на стотици стѫпки дебелина, после тѣсни проходи, дето блѣщѣха ледници, отъ които снѣгътъ бѣ пометенъ отъ страшни вѣтрове. Тѣ се влачеха, мълчаливи като сѣнки, по страната на преспи готови да рухнатъ; и понѣкога гърмътъ на падането ги изтръгваше отъ изтощителното вцепенение.
Често тѣ се спираха безъ огънь и бѣха принудени съ топлината на тѣлата си да размръзватъ дажбата си месо.
Всредъ тия смъртни изпитания, Лабискви си оставаше все сѫщата. Веселото й настроение не я напускаше никога, освѣнъ когато погледътъ й падаше на Макъ Канъ. И най-тежкитѣ упадъци отъ умора и студъ не успѣваха да обуздаятъ проявитѣ на любовьта й. Внимателна като млада котка, тя надзираваше подѣлбата на скромнитѣ дажби и Димъ чувствуваше, че тя, въ дъното на сърдцето си, упреква Макъ Канъ за всѣко движение на челюститѣ му.
Единъ день тя раздаде храната и ирландецътъ енергично запротестира. Указа се, че не само на него, но и на самата нея, тя бѣше отдѣлила по-малко храна, отколкото на Димъ. Оттогава той самъ вършеше тая работа.
Една сутринь, следъ като валѣ снѣгъ цѣла нощь, тѣ бѣха грабнати отъ една малка преспа и завлѣчени на около тридесеть стѫпки. Тѣ се измъкнаха полу-задушени, но безъ рани, Макъ Канъ обаче изгуби чантата си, въ която бѣше всичкото брашно и която ново срутване завлѣче безвъзвратно. Оттогава Лабискви съвсемъ престана да поглежда Макъ Канъ, при все че той нѣмаше никаква вина за нещастието и Димъ разбра, че тя не смѣеше вече да го гледа, отъ страхъ, че нѣма да може вече да се сдържа.