Малко по-късно Дим направи обиколка из лагера, където всеки беше зает с някаква работа. Една група ловци се бяха върнали и всеки от тях бързаше към своето огнище. Жени и деца тръгваха с празни шейни; други се връщаха и дърпаха заедно с кучетата коли, натоварени с току-що убити и вече замръзнали животни. При все че беше началото на пролетта, студът беше още силен и тия сцени се разиграваха при тридесет градуса под нулата. Нямаше тъкани платове. Всички бяха облечени в кожи. Деца минаваха с лъкове в ръка и кутии със стрели с костени върхове. Дим забеляза няколко ножа за одиране от кокал или камък, закачени на пояса или в ножници, окачени на шията. Жените бяха заети около огньовете с опушване месо и носеха на гърба си деца, които гледаха учудено и смучеха парчета тлъстина. Кучета, близки роднини на вълците, се трупаха около Дим, държани на почетно разстояние от късата му дебела тояга, и душеха тоя чужденец, чието присъствие търпяха само от страх пред тоягата.

Той срещна най-после, усамотен всред другите, един лагер, за който предположи, че е на Снас. При все че не изглеждаше направен за постоянно, той беше обширен и солидно уреден. Купчина дрехи и бали от кожи бяха натрупани на дървен одър, дето кучета не можеха да достигнат. Голямо платнище отделяше един ъгъл, дето човек можеше да се отдели, да разговаря или да спи. До него се издигаше копринена палатка, от рода на тия, които изследвачите и охолните ловци на едър дивеч обичат. Дим, който никога не бе виждал подобна палатка, се приближи, за да я разгледа. В тоя миг платното се повдигна и едно младо момиче излезе. Движенията му бяха толкова живи, тя тъй внезапно изскокна, че се стори на Дим като някакво видение. Същото впечатление й направи и той и няколко време те се разглеждаха взаимно. Тя цяла беше облечена в кожи, но кожи толкова скъпи и тъй великолепно изработени, каквито младият човек не бе видял и на сън.

Тя бе отметнала качулката на горната си дреха, направена от бледо сребристи кожи. Пантофите й, с подметки от моржова кожа, бяха сглобени от сребристите крачка на много рисове.

Ръкавиците й с дълги маншети, ешарпът, чийто ресни висяха до коленете, и всичките кожи на костюма й имаха сребърен отблясък под студената светлина; а от всичката тая мекота се подаваше тънка и нежна шия, на която се крепеше руса глава с розово лице, сини очи, нежни розови уши и тънки кестеняви коси, които изглеждаха посипани тук-там със скреж.

Дим видя всичко това като на сън, после се овладя и вдигна ръка до шапката си. В същия миг учудения израз на младото момиче се превърна в усмивка и с грациозно и бързо движение, тя дръпна една от ръкавиците си и му подаде ръка.

— Как сте? — пошепна тя сериозно, с чудноват и прелестен акцент.

Гласът й, със сребрист звук, беше наслада за ухото на Дим, вече свикнал с грубите гласове на индийците.

Той едва промърмори няколко неловки фрази — спомени от светското му възпитание.

— Щастлива съм, че ви виждам — продължи тя бавно, търсейки думите си, а лицето й беше сякаш гнездо на усмивки. — Аз обаче съм англичанка като вас. Баща ми е шотландец. Майка ми е умряла. Тя беше французойка и англичанка, а също и малко индийка. Баща й бил важна личност в Компанията на Хъдсъновия залив. Брр!… Колко е студено!

Тя си сложи ръкавицата и потърка ушите си, които бяха побелели като алабастър.

— Да идем да се разговаряме при огъня. Името ми е Лабискви, а вашето?

Така Дим се запозна с Лабискви, дъщерята на Снас, която той наричаше Маргарет.

— Снас не е истинското име на баща ми — започна тя — то е само индийски прякор.

Дим научи тоя ден много работи, а още повече следните дни, когато лагерът се премести по следата на елените. Племето се състоеше от истински диви индийци; то беше същото, което Антон беше срещнал много години по-рано и от което беше успял да избяга. То беше тогава почти на западната граница на територията си, но напролет се изселваше към север и към изток.

При разни обстоятелства Снас, придружен от най-добрите ловци, бе пресичал планините към изток и стигнал още по-далече от езерата, дори до лошите страни. Там бяха намерили копринената палатка, която заемаше Лабискви.

— Тя е принадлежала на експедицията Милицент — Адбъри — довери Снас на Дим.

— О! Помня. Те бяха тръгнали да преследват мускусни волове. Помощната експедиция не намери следите им.

— А аз намерих самите тях, но мъртви.

— Никой нищо ли не знае за това?

— Никой никога не ще узнае! — потвърди Снас, шегувайки се.

— Но ако са били живи, когато сте ги намерили?…

— Щяха да останат при мене и моя народ…

— Обаче Антон ви е напуснал…

— Антон ли? Не си спомням това име. Отдавна ли е било това?

— Преди четиринадесет или петнадесет години.

— Тогава той е сполучил да се отърве! Е, да, признавам, че често съм се питал какво стана той. Наричахме го Дългия Зъб. Той беше мъж!

— Лаперл също е избягал, ето вече десет години!

Снас поклати глава.

— Той е намерил остатъци от вашите лагери; то беше лятно време.

— Твърде е възможно — отговори Снас. — През лятото ний сме на стотици мили към север.

Но Дим пропадна в опита си да узнае историята на Снас, преди той да дойде да живее в северните области. Той беше учен човек; обаче откакто се беше самозаточил, не беше чел нито книги, нито вестници. Той не знаеше нищо от световните събития и не проявяваше никакво желание да ги узнае. Слушал беше обаче да се говори за мините на Юкон и за откритото злато в Клондайк. Но никога изследвачите не бяха нахлували в неговото владение и той беше много доволен от това. Всъщност, външният свят сякаш не съществуваше; и той не търпеше никакъв намек за него.

Лабискви не можа да каже нищо повече на Дим. Тя беше родена из ловджийските земи и беше изгубила майка на шест годишна възраст. Тя си спомняше за голямата й хубост — говореше за нея разпалено и на няколко пъти даде да се разбере, че има някакви понятия за света, от който баща й се беше отделил. Но тя скриваше това, което знаеше, понеже бе разбрала от рано, че всеки намек по тоя повод прави стареца да побеснее.

Антон беше поверил на една индийка, че майката на Лабискви е дъщеря на един висш чиновник от Компанията за Хъдсъновия Залив. Индийката разказа това по-късно на Лабискви. Но тя никога не узна името на дядо си.

А колкото се отнася до Дани Мак Кан не трябваше и да се мисли, че от него може нещо да се узнае. Той не обичаше приключенията. След като беше тръгнал от Сан Франциско с един китоловен кораб, той бе избягал в Поант Бароу с трима другари. Двамата от тях умряха, а третият го изостави из страшния път към юг.

Преди да намери сила да тръгне отново, той бе живял две години с ескимосите и когато най-после се реши, един отряд от младите войници на Снас го пипна. Физически той бе дребен, с тъп изглед и болни очи; едничкият му идеал и тема за разговор беше връщането му в Сан Франциско и предишния му занаят — зидарството.

Към следващата част или към съдържанието

IV.

Малко по-късно, Димъ направи обиколка изъ лагера, кѫдето всѣки бѣше заетъ съ нѣкаква работа. Една група ловци се бѣха върнали и всѣки отъ тѣхъ бързаше къмъ своето огнище. Жени и деца тръгваха съ праздни шейни; други се връщаха и дърпаха заедно съ кучетата коли, натоварени съ току-що убити и вече замръзнали животни. При все, че бѣше началото на пролѣтьта, студътъ бѣше още силенъ и тия сцени се разиграваха при тридесеть градуса подъ нулата. Нѣмаше тъкани платове. Всички бѣха облѣчени въ кожи. Деца минаваха съ лѫкове въ рѫка и кутии съ стрели съ костени върхове. Димъ забелѣза нѣколко ножа за одиране отъ кокалъ или камъкъ, закачени на пояса или въ ножници, окачени на шията. Женитѣ бѣха заети около огньоветѣ съ опушване месо и носѣха на гърба си деца, които гледаха очудено и смучеха парчета тлъстина. Кучета, близки роднини на вълцитѣ, се трупаха около Димъ, държани на почетно разтояние отъ кѫсата му дебела тояга, и душеха тоя чужденецъ, чието присѫтствие търпѣха само отъ страхъ предъ тоягата.

Той срещна най-после, усамотенъ всредъ другитѣ, единъ лагеръ, за който предположи, че е на Снасъ. При все че не изглеждаше направенъ за постоянно, той бѣше обширенъ и солидно уреденъ. Купчина дрехи и бали отъ кожи бѣха натрупани на дървенъ одъръ, дето кучета не можеха да достигнатъ. Голѣмо платнище отдѣляше единъ ѫгълъ, дето човѣкъ можеше да се отдѣли, да разговаря или да спи. До него се издигаше копринена палатка, отъ рода на тия, които изследвачитѣ и охолнитѣ ловци на едъръ дивечъ обичатъ. Димъ, който никога не бѣ виждалъ подобна палатка, се приближи, за да я разгледа. Въ тоя мигъ платното се повдигна и едно младо момиче излѣзе. Движенията му бѣха толкова живи, тя тъй внезапно изкокна, че се стори на Димъ като нѣкакво видение. Сѫщото впечатление й направи и той и нѣколко време тѣ се разглеждаха взаимно. Тя цѣла бѣше облѣчена въ кожи, но кожи толкова скѫпи и тъй великолепно изработени, каквито младиятъ човѣкъ не бѣ видѣлъ и на сънь.

Тя бѣ отмѣтнала качулката на горната си дреха, направена отъ блѣдо сребристи кожи. Пантофитѣ й, съ подметки отъ моржова кожа бѣха сглобени отъ сребриститѣ крачка на много рисове.

Рѫкавицитѣ й съ дълги маншети, ешарпа, чийто рѣсни висѣха до колѣнетѣ и всичкитѣ кожи на костюма й имаха сребъренъ отблѣсъкъ подъ студената свѣтлина; а отъ всичката тая мекота се подаваше тънка и нѣжна шия, на която се крепѣше руса глава съ розово лице, сини очи, нѣжни розови уши и тънки кестеняви коси, които изглеждаха посипани тукъ-тамъ съ скрежъ.

Димъ видѣ всичко това като на сънь, после се овладѣ и вдигна рѫка до шапката си. Въ сѫщия мигъ очудения изразъ на младото момиче се превърна въ усмивка и съ грациозно и бързо движение, тя дръпна една отъ рѫкавицитѣ си и му подаде рѫка.

— Какъ сте? — пошепна тя сериозно, съ чудноватъ и прелестенъ акцентъ.

Гласътъ й, съ сребристъ звукъ, бѣше наслада за ухото на Димъ, вече свикналъ съ грубитѣ гласове на индийцитѣ.

Той едва промърмори нѣколко неловки фрази — спомени отъ свѣтското му възпитание.

— Щастлива съмъ, че ви виждамъ, — продължи тя бавно, търсейки думитѣ си, а лицето й бѣше сякашъ гнѣздо на усмивки. — Азъ обаче съмъ англичанка като васъ. Баща ми е шотландецъ. Майка ми е умрѣла. Тя бѣше французойка и англичанка, а сѫщо и малко индийка. Баща й билъ важна личность въ Компанията на Худсоновия заливъ. Брр!… колко е студено!

Тя си сложи рѫкавицата и потърка ушитѣ си, които бѣха побѣлѣли като алабастръ.

— Да идемъ да се разговаряме при огъня. Името ми е Лабискви, а вашето?

Така Димъ се запозна съ Лабискви, дъщерята на Снасъ, която той наричаше Маргаретъ.

— Снасъ не е истинското име на баща ми, — започна тя, — то е само индийски прѣкоръ.

Димъ научи тоя день много работи, а още повече следнитѣ дни, когато лагерътъ се премѣсти по следата на еленитѣ. Племето се състоеше отъ истински диви индийци; то бѣше сѫщото, което Антонъ бѣше срещналъ много години по-рано и отъ което бѣше успѣлъ да избѣга. То бѣше тогава почти на западната граница на територията си, но на пролѣть се изселваше къмъ северъ и къмъ изтокъ.

Въ разнитѣ обстоятелства Снасъ, придруженъ отъ най-добритѣ ловци, бѣ пресичалъ планинитѣ къмъ изтокъ и стигналъ по-далече още отъ езерата, дори до лошитѣ страни. Тамъ бѣха намѣрили копринената палатка, която заемаше Лабискви.

— Тя е принадлежала на експедицията Милицентъ — Адбъри, — довѣри Снасъ на Димъ.

— О! помня. Тѣ бѣха тръгнали да преследватъ мускусни волове. Помощната експедиция не намѣри следитѣ имъ.

— А азъ намѣрихъ самитѣ тѣхъ, но мъртви.

— Никой нищо ли не знае за това?

— Никой никога не ще узнае! — потвърди Снасъ, шегувайки се.

— Но ако сѫ били живи, когато сте ги намѣрили?…

— Щѣха да останатъ при мене и моя народъ…

— Обаче Антонъ ви е напусналъ…

— Антонъ ли? Не си спомнемъ това име. Отдавна ли е било това?

— Преди четиринадесеть или петнадесеть години.

— Тогава той е сполучилъ да се отърве! Е, да, признавамъ, че често съмъ се питалъ какво стана той. Наричахме го Дългия Зѫбъ. Той бѣше мѫжъ!

— Лаперлъ сѫщо е избѣгалъ, ето вече десеть години!

Снасъ поклати глава.

— Той е намѣрилъ остатъци отъ вашитѣ лагери; то бѣше лѣтно време.

— Твърде е възможно, — отговори Снасъ. — Презъ лѣтото ний сме на стотици мили къмъ северъ.

Но Димъ пропадна въ опита си да узнае историята на Снасъ, преди той да дойде да живѣе въ севернитѣ области. Той бѣше ученъ човѣкъ; обаче откато се бѣше самозаточилъ, не бѣше челъ нито книги, нито вестници. Той не знаеше нищо отъ свѣтовнитѣ събития и не проявяваше никакво желание да ги узнае. Слушалъ бѣше, обаче, да се говори за минитѣ на Юконъ и за откритото злато въ Клондайкъ. Но никога изследвачитѣ не бѣха нахлували въ неговото владѣние и той бѣше много доволенъ отъ това. Въ сѫщность, външния свѣтъ сякашъ не сѫществуваше; и той не търпѣше никакъвъ намекъ за него.

Лабискви не можа да каже нищо повече на Димъ. Тя бѣше родена изъ ловджийскитѣ земи и бѣше изгубила майка на шесть годишна възрасть. Тя си спомняше за голѣмата й хубость — говорѣше за нея разпалено и на нѣколко пѫти даде да се разбере, че има нѣкакви понятия за свѣта, отъ който баща й се бѣше отдѣлилъ. Но тя скриваше това, което знаеше, понеже бѣ разбрала отъ рано, че всѣки намекъ по тоя поводъ прави стареца да побѣснѣе.

Антонъ бѣше повѣрилъ на една индийка, че майката на Лабискви е дъщеря на единъ висшъ чиновникъ отъ Компанията за Худсоновия Заливъ. Индийката разказа това по-късно на Лабискви. Но тя никога не узна името на дѣдо си.

А колкото се отнася до Дани Макъ Канъ не трѣбваше и да се мисли, че отъ него може нѣщо да се узнае. Той не обичаше приключенията. Следъ като бѣше тръгналъ отъ Санъ-Франциско съ единъ китоловенъ корабъ, той бѣ избѣгалъ въ Поантъ Бароу съ трима другари. Двамата отъ тѣхъ умрѣха, а третиятъ го изостави изъ страшниятъ пѫть къмъ югъ.

Преди да намѣри сила да тръгне отново, той бѣ живѣлъ две години съ ескимоситѣ и когато най-после се реши, единъ отрядъ отъ младитѣ войници на Снасъ го пипна. Физически той бѣ дребенъ, съ тѫпъ изгледъ и болни очи; едничкиятъ му идеалъ и тема за разговоръ бѣше връщането му въ Санъ-Франциско и предишния му занаятъ — зидарството.

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Чудото на жената (4) Джек Лондон Чудото на жената (4)

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки