На другия ден Дим прекара сутринта в лагера: зае се да направи мокасини на кучетата и да поправи хамутите. На обяд той приготви храна за двама и най-после яде сам, чакайки да се върне Късия. Но след един час, неспокоен, той си тури ските и тръгна да търси другаря си. Следите от стъпките му водеха към коритото на реката! Той вървя по тях най-напред в едно тясно дефиле, което изведнъж се разшири в пасбище — но по снега нямаше никакви следи от елени — после по един лек наклон, на върха на който се спря. Следите продължаваха по другата страна на наклона и се губеха в една борова гора, най-приближените дървета на която бяха на разстояние около миля. Дим погледна часовника си, помисли, че нощта неизбежно ще настъпи, че кучетата са сами в лагера и със съжаление се отказа да върви по-нататък. Но преди да тръгне, той дълго разглежда пейзажа. Целият източен хоризонт беше назъбен от гребените на Скалистите Планини. Техните натрупани едно върху друго бърда се простираха към северозапад и преграждаха пътя към местността, за която Лаперл им беше разправил. Би рекъл човек, че се стремяха със снежната си маса да отблъснат пътниците към Изток и към Юкон.

Дим си каза, че враждебният им вид сигурно е отблъснал не един пътешественик.

Дори до полунощ той поддържаше голям огън, за да види Късия през време на връщането му. После прибра всичко, впрегна кучетата и щом се зазори, започна отново да търси. Едва беше стигнал дефилето и кучето водач наостри уши и започна да скимти. Шест индийци идеха към него. Те нямаха кучета и всеки от тях носеше лек багаж.

Те заобиколиха Дим и му дадоха много поводи за учудване. Явно беше, че него търсеха; говореха някакъв език, от който той не разбираше нито дума; и най-после, те не бяха бели индийци, при все че бяха по-големи и по-силни от червенокожите, живущи в долината на Юкон. Петима от тях бяха въоръжени със стари пушки с дълга цев, но последният държеше един винчестер, който Дим позна, че е на Късия.

Те не се помаяха и хванаха Дим. Той се подчини, понеже нямаше оръжие. Индийците си разделиха съдържанието на шейната, натовариха го на техните шейни, а на Дим дадоха да носи завивките за спане. Те разпрегнаха кучетата и понеже Дим се развика, те му дадоха да разбере със знаци, че нататък пътят не е удобен за шейна. Като се подчини на това, което не можеше да избегне, той изостави шейната в снега и тръгна след индийците.

Те минаха през малката борова горичка, която той беше забелязал предната вечер, вървяха срещу течението на рекичката около десетина мили и после го изоставиха, за да тръгнат към изток покрай един малък приток.

Първата нощ прекараха в един лагер, който изглеждаше, че е бил зает много дни наред. В едно съседно скривалище имаше сушена лакерда, те я прибавиха към своята храна. От тоя лагер излизаше следа, по която изглеждаше, че са вървели много хора.

„Това са похитителите на Късия“, помисли Дим и преди да се мръкне съвсем, той можа да види, че следите са еднакви с тия, които оставяха мокасините на неговия другар. Той разпита индийците със знаци и те потвърдиха заключенията му, като посочиха към север.

През следните дни те продължиха неизменно пътя си в тая посока, въпреки хилядите завои из един истински хаос от скали. В тая снежна пустиня пътят изглеждаше навсякъде запречен, обаче пътеката криволичеше все из долините, като избягваше непристъпните стръмнини. Колкото по-голяма ставаше височината, толкова снегът ставаше по-дебел и само със ски можеше да се върви напред. Освен това всичките индийци бяха млади и вървяха бързо. Дим не можеше да не почувствува гордост, като виждаше, че може да върви с тях, при все че те бяха калени и от детинство си служеха със ски.

За шест дена те преминаха централната клисура, низка в сравнение с планините, които разделяше, но страшна сама по себе си и недостъпна за натоварени шейни.

Пет дена криволичене от долина в долина и те стигнаха в отворената, леко вълнообразна местност, дето Лаперл се беше скитал преди десет години. Денят беше леденостуден, термометърът показваше четиридесет градуса под нулата. Въздухът беше толкова чист, че се виждаше на стотина мили наоколо. Дим позна мястото от пръв поглед. В безкрая се разгъваше равнината. На изток Скалистите планини издигаха снежните си маси към небето. На юг и на запад се простираха назъбените бърда, през които те бяха минали. Това беше областта, през която беше минал някога Лаперл. Сега тя беше покрита със сняг, но сигурно богата с лов в благоприятно време и засмяна от зеленина и цветя през пролетта.

Преди обяд групата се спусна по коритото на един широк поток, пресече една гора от върби отрупана със сняг, оголени трепетлики и грамадни борове и се намери на мястото на обширен лагер, отскоро напуснат.

Според броя на огнищата, които бяха от четиристотин до петстотин, Дим прецени, че племето се е състояло от няколко хиляди души. Следата беше толкова скорошна и тъй добре отъпкана, че индийците и Дим можеха да си свалят ските и да вървят по-бързо. Следи от дивеч се появиха и станаха изобилни, а също и следи от вълци и рисове. По едно време един индиец изкрещя от удоволствие, сочейки обширна снежна пещера, покрита с оглозгани, разчупени и изтъпкани кости, сякаш цели армии се бяха борили за тях. Явно беше, че е имало голям лов след последното падане на сняг.

Мръкна се съвсем, без да стане дума за спиране. Дружината още вървеше, когато тъмнината се разпръсна под светливото небе, блестящите звезди по което бяха наполовина забулени от трептящия, зеленикав воал на северната зора. Кучетата първи доловиха шум от лагер; те наостриха уши и радостно заджавкаха. После далечен ромон долетя до слуха на хората; но в него нямаше нищо от спокойната привична приятност на много далечния шум. Напротив, той се състоеше от остри звуци, издавани от крещящи, диви гласове и прекъсвани от още по-пронизителни викове — продължителните виения на многобройни кучета от вълча порода; викове от мъка и болка, жалби от отчаяние и бунт. Дим отвори кутията на часовника си и като попипа стрелките успя да разбере, че е единадесет часа. Индийците ускориха крачките си. Те бяха вървели дванадесет часа непрекъснато и сега вече наполовина тичаха.

Най-после те излязоха от гъстата борова гора и се намериха изведнъж пред силната светлина на много огньове и чуха страшна врява. Обширен лагер беше пред тях.

Когато стигнаха до неправилната му обиколка, една шумна вълна избликна срещу тях и после ги придружи. Чуваха се викове, думи за добре дошли, въпроси и отговори, шеги и бесните ръмжения на кучетата, които се спущаха като кожени метеори срещу чужденците — кучета на Дим; викове на жени, детски плач, рев на кърмачета и пъшкане на болни, с една дума сборище на една примитивна, дива тълпа.

Нападащите кучета бяха отблъснати с тояги; а кучетата на Дим, изплашени от броя на враговете им, ръмжаха озъбени и се криеха в краката на покровителите си с настръхнала козина и крака вцепенени в заплашителна поза.

Дружината най-после спря при един голям огън, пред който бяха клекнали Късия и двама млади индийци и печаха късове месо от елен. Трима други младежи, увити в кожи и прострени на легло от борови клони изведнъж станаха.

Късия, от другата страна на огнището, хвърли поглед на съдружника си, но лицето му остана твърдо и безстрастно като това на другарите му. Той не мигна и продължи да готви.

— Какво ти е? — го попита Дим почти разсърден. — Да не си онемял?

Старата свойствена на Късия усмивка изкриви устата му.

— Съвсем не — отговори той. — Но сега съм индиец и се упражнявам да не показвам признаци на учудване. Кога те хванаха?

— Един ден след твоето заминаване.

— Добре — каза Късия и радостно пламъче светна в очите му; — не е много лошо. Много благодаря. Тука е лагерът на ергените за женене.

С един жест той посочи великолепието на лагера, което се състоеше от един мангал, легла от борови клони направо на снега, няколко еленови кожи и плетища от борови клончета, преплетени с върбови издънки.

— А ето ергените!

Тоя път той посочи младите индийци и произнесе на техния диалект няколко гърлени звукове, които предизвикаха у тях усмивка на разбирателство.

— Щастливи са, че те виждат, Дим! Седни и изсуши мокасините си, докато ти приготвя ядене… Не намираш ли, че доста добре бръщолевя на техния език? И ти ще трябва да се помъчиш да го научиш, защото струва ми се, че по-дълго време ще се радваме на тяхната компания. Тука има и друг бял. Хванат е преди шест години. Той е ирландец, намерили го на пътя до Голямото Робско езеро. Нарича се Даниел Мак Кан. Той живее с една индийка и има вече две хлапенца. Но ще избяга, ако му се удаде случай. Виждаш ли оня малък огън вдясно? Там е настанен той.

Изглежда, че лагерът на ергените беше жилището предназначено за Дим, защото индийците го оставиха там с кучетата му и отидоха навътре в големия лагер.

Докато той си сушеше мокасините и гълташе късовете месо, Късия бъбреше и готвеше.

— Ний, разбира се, сме на тясно, Дим. Чуваш ли ме? Ще имаме неприятности докато се измъкнем оттук. Това са истински индийци, цели диваци. Те не са бели, с изключение на главатаря им. Той говори сякаш устата му е пълна с гореща каша и ако не е чистокръвен шотландец, главата си отрязвам. Той е великият главатар на цялата сбирщина. Каквото каже той, закон е. Знай го още от сега. Има шест години откак Даниел Мак Кан се мъчи да офейка оттук. Не е лош, но е малодушен. Знае един път, открил го е, когато ходил на лов — на запад от този, по който ни доведоха; той няма смелост да тръгне сам. Но като сме трима, можем да се опитаме. Разрошената брада е важен, но все си е малко смахнат.

— Какъв е тоя Разрошена брада? — попита Дим, като престана да разкъсва един къс месо.

— Ами главатарят, шотландеца. Той старее вече и по тоя час сигурно спи, но утре ще го видиш и той ще ти покаже ясно като бял ден, че щом си попаднал в негови ръце, не струваш и лула тютюн. Всичките тия земи му принадлежат. Натъпчи си това в тиквата. Те нито са изследвани, нито изучени, а са си негови. Той притежава сам двадесет хиляди квадратни мили земя за лов. Той е белият индиец, той и дъщеря му. Хм! Недей се блещи така. Чакай да я видиш. Струва си труда. Тя е бяла от главата до краката като стария Разрошена Брада, баща й. Слушай! Ти говориш за елени! В стадото има сто хиляди елени и десет хиляди вълци и други животни вървят след него и се хранят от остатъците. Защото ний изхвърляме остатъците. Стадото тръгва от изток и тия дни ний ще го придружим. От това храним кучетата си, а което не се доизяжда, сушим го за пролетта, чакайки да дойде лакердата. Разрошена Брада повече от всекиго разбира от лакерда и елен, вярвай на стария си другар!

Към следващата част или към съдържанието

II.

На другия день Димъ прекара сутриньта въ лагера: зае се да направи мокасини на кучетата и да поправи хамутитѣ. На обѣдъ той приготви храна за двама и най-после яде самъ, чакайки да се върне Кѫсиятъ. Но следъ единъ часъ, неспокоенъ, той си тури скитѣ и тръгна да търси другаря си. Следитѣ отъ стѫпкитѣ му водѣха къмъ коритото на рѣката! Той вървѣ по тѣхъ най-напредъ въ едно тѣсно дефиле, което изведнъжъ се разшири въ пасбище, — но по снѣга нѣмаше никакви следи отъ елени — после по единъ лекъ наклонъ, на върха на който се спрѣ. Следитѣ продължаваха по другата страна на наклона и се губѣха въ една борова гора, най-приближенитѣ дървета на която бѣха на разстояние около миля. Димъ погледна часовника си, помисли, че нощьта неизбежно ще настѫпи, че кучетата сѫ сами въ лагера и съ съжаление се отказа да върви по-нататъкъ. Но преди да тръгне, той дълго разглежда пейзажа. Цѣлиятъ източенъ хоризонтъ бѣше назѫбенъ оть гребенитѣ на Скалиститѣ Планини. Тѣхнитѣ натрупани едно върху друго бърда се простираха къмъ северо-западъ и преграждаха пѫтя къмъ мѣстностьта, за която Лаперлъ имъ бѣше разправилъ. Би рекълъ човѣкъ, че се стремѣха, съ снѣжната си маса, да отблъснатъ пѫтницитѣ къмъ Изтокъ и къмъ Юконъ.

Димъ си каза, че враждебниятъ имъ видъ сигурно е отблъсналъ не единъ пѫтешественикъ.

Дори до полунощь той подържаше голѣмъ огънь, за да види Кѫсиятъ презъ време на връщането му. После прибра всичко, впрегна кучетата и, щомъ се зазори, започна отново да търси. Едва бѣше стигналъ дефилето и кучето водачъ наостри уши и започна да скимти. Шесть индийци идѣха къмъ него. Тѣ нѣмаха кучета и всѣки отъ тѣхъ носѣше лекъ багажъ.

Тѣ заобиколиха Димъ и му дадоха много поводи за очудване. Явно бѣше, че него търсѣха; говорѣха нѣкакъвъ езикъ, отъ който той не разбираше нито дума; и най-после, тѣ не бѣха бѣли индийци, при все, че бѣха по-голѣми и по-силни отъ червенокожитѣ, живущи въ долината на Юконъ. Петима отъ тѣхъ бѣха въорѫжени съ стари пушки съ дълга цевъ, но последниятъ държеше единъ винчестеръ, който Димъ позна, че е на Кѫсиятъ.

Тѣ не се помаяха и хванаха Димъ. Той се подчини, понеже нѣмаше орѫжие. Индийцитѣ си раздѣлиха съдържанието на шейната, натовариха го на тѣхнитѣ шейни, а на Димъ дадоха да носи завивкитѣ за спане. Тѣ разпрегнаха кучетата и понеже Димъ се развика, тѣ му дадоха да разбере съ знаци, че нататъкъ пѫтятъ не е удобенъ за шейна. Като се подчини на това, което не можеше да избѣгне, той изостави шейната въ снѣга и тръгна следъ индийцитѣ.

Тѣ минаха презъ малката борова горичка, която той бѣше забелѣзалъ преднята вечерь, вървѣха срещу течението на рѣкичката около десетина мили и после го изоставиха, за да тръгнатъ къмъ изтокъ покрай единъ малъкъ притокъ.

Първата нощь прекараха въ единъ лагеръ, който изглеждаше, че е билъ заетъ много дни наредъ. Въ едно съседно скривалище имаше сушена лакерда, тѣ я прибавиха къмъ своята храна. Отъ тоя лагеръ излизаше следа, по която изглеждаше, че сѫ вървѣли много хора.

„Това сѫ похитителитѣ на Кѫсия“, помисли Димъ и преди да се мръкне съвсемъ, той можа да види, че следитѣ сѫ еднакви съ тия, които оставяха мокасинитѣ на неговия другарь. Той разпита индийцитѣ съ знаци и тѣ потвърдиха заключенията му, като посочиха къмъ северъ.

Презъ следнитѣ дни, тѣ продължиха неизмѣнно пѫтя си въ тая посока, въпрѣки хилядитѣ завои изъ единъ истински хаосъ отъ скали. Въ тая снѣжна пустиня, пѫтятъ изглеждаше навсѣкѫде запрѣченъ, обаче пѫтеката криволичеше все изъ долинитѣ, като избѣгваше непристѫпнитѣ стръмнини. Колкото по-голѣма ставаше височината, толкова снѣгътъ ставаше по-дебелъ и само съ ски можеше да се върви напредъ. Освенъ това всичкитѣ индийци бѣха млади и вървѣха бързо. Димъ не можеше да не почувствува гордость, като виждаше, че може да върви съ тѣхъ, при все, че тѣ бѣха калени и отъ детинство си служеха съ ски.

За шесть дена тѣ преминаха централната клисура, низка въ сравнение съ планинитѣ, които раздѣляше, но страшна сама по себе си и недостѫпна за натоварени шейни.

Петь дена криволичене отъ долина въ долина и тѣ стигнаха въ отворената, леко вълнообразна мѣстность, дето Лаперлъ се бѣше скиталъ преди десеть години. Деньтъ бѣше ледено студенъ, термометърътъ показваше четиридесеть градуса подъ нулата. Въздухътъ бѣше толкова чистъ, че се виждаше на стотина мили наоколо. Димъ позна мѣстото отъ пръвъ погледъ. Въ безкрая се разгъваше равнината. На изтокъ Скалиститѣ планини издигаха снѣжнитѣ си маси къмъ небето. На югъ и на западъ се простираха назѫбенитѣ бърда, презъ които тѣ бѣха минали. Това бѣше областьта, презъ която бѣше миналъ нѣкога Лаперлъ. Сега тя бѣше покрита съ снѣгъ, но сигурно богата съ ловъ въ благоприятно време и засмѣна отъ зеленина и цвѣтя презъ пролѣтьта.

Преди обѣдъ групата се спусна по коритото на единъ широкъ потокъ, пресѣче една гора отъ върби отрупана съ снѣгъ, оголени трепетлики и грамадни борове и се намѣри на мѣстото на обширенъ лагеръ, отскоро напустнатъ.

Споредъ броя на огнищата, които бѣха отъ четиристотинъ до петстотинъ, Димъ прецени, че племето се е състояло отъ нѣколко хиляди души. Следата бѣше толкова скорошна и тъй добре отъпкана, че индийцитѣ и Димъ можеха да си свалятъ скитѣ и да вървятъ по-бързо. Следи отъ дивечъ се появиха и станаха изобилни, а сѫщо и следи отъ вълци и рисове. По едно време единъ индиецъ изкрещѣ отъ удоволствие, сочейки обширна снѣжна пещера, покрита съ оглозгани, разчупени и изтъпкани кости, сякашъ цѣли армии се бѣха борили за тѣхъ. Явно бѣше, че е имало голѣмъ ловъ следъ последното падане на снѣгъ.

Мръкна се съвсемъ, безъ да стане дума за спиране. Дружината още вървѣше, когато тъмнината се разпръсна подъ свѣтливото небе, блѣстящитѣ звезди, по което бѣха наполовина забулени отъ трептящия, зеленикавъ воалъ на северната зора. Кучетата първи доловиха шумъ отъ лагеръ; тѣ наостриха уши и радостно заджавкаха. После далеченъ ромонъ долетѣ до слуха на хората; но въ него нѣмаше нищо отъ спокойната привична приятность на много далечния шумъ. Напротивъ, той се състоеше отъ остри звуци, издавани отъ крещящи, диви гласове и прекѫсвани отъ още по-пронизителни викове — продължителнитѣ виения на многобройни кучета отъ вълча порода; викове отъ мѫка и болка, жалби отъ отчаяние и бунтъ. Димъ отвори кутията на часовника си и като попипа стрелкитѣ успѣ да разбере, че е единадесеть часа. Индийцитѣ ускориха крачкитѣ си. Тѣ бѣха вървѣли дванадесеть часа непрекѫснато и сега вече наполовина тичаха.

Най-после тѣ излѣзоха отъ гѫстата борова гора и се намѣриха изведнъжъ предъ силната свѣтлина на много огньове и чуха страшна врѣва. Обширенъ лагеръ бѣше предъ тѣхъ.

Когато стигнаха до неправилната му обиколка, една шумна вълна избликна срѣщу тѣхъ и после ги придружи. Чуваха се викове, думи за добре дошли, въпроси и отговори, шеги, и бѣснитѣ ръмжения на кучетата, които се спущаха като кожени метеори срѣщу чужденцитѣ — кучета на Димъ; викове на жени, детски плачъ, ревъ на кърмачета и пъшкане на болни, съ една дума сборище на една примитивна, дива тълпа.

Нападащитѣ кучета бѣха отблъснати съ тояги; а кучетата на Димъ, изплашени отъ броя на враговетѣ имъ, ръмжеха озѫбени, и се криеха въ краката на покровителитѣ си, съ настръхнала козина и крака вцепенени въ заплашителна поза.

Дружината най-после спрѣ при единъ голѣмъ огънъ, предъ който бѣха клекнали Кѫсиятъ и двама млади индийци и печеха кѫсове месо отъ еленъ. Трима други младежи, увити въ кожи и прострѣни на легло отъ борови клони изведнъжъ станаха.

Кѫсиятъ, отъ другата страна на огнището, хвърли погледъ на съдружника си, но лицето му остана твърдо и безстрастно, като това на другаритѣ му. Той не мигна и продължи да готви.

— Какво ти е? — го попита Димъ почти разсърденъ. — Да не си онѣмѣлъ?

Старата, свойствена на Кѫсия усмивка изкриви устата му.

— Съвсемъ не, — отговори той. — Но сега съмъ индиецъ и се упражнявамъ да не показвамъ признаци на очудване. Кога те хванаха?

— Единъ день следъ твоето заминаване.

— Добре, — каза Кѫсиятъ и радостно пламъче свѣтна въ очитѣ му; — не е много лошо. Много благодаря. Тука е лагерътъ на ергенитѣ за женене.

Съ единъ жестъ той посочи великолепието на лагера, което се състоеше отъ единъ мангалъ, легла отъ борови клони направо на снѣга, нѣколко еленови кожи и плетища отъ борови клончета, преплетени съ върбови издънки.

— А ето ергенитѣ!

Тоя пѫть той посочи младитѣ индийци и произнесе на тѣхния диалектъ нѣколко гърлени звукове, които предизвикаха у тѣхъ усмивка на разбирателство.

— Щастливи сѫ, че те виждатъ, Димъ! Седни и изсуши мокасинитѣ си, докато ти приготвя ядене… Не намирашъ ли, че доста добре бръщолевя на тѣхния езикъ? И ти ще трѣбва да се помѫчишъ да го научишь, защото струва ми се, че по-дълго време ще се радваме на тѣхната компания. Тука има и другъ бѣлъ. Хванатъ е преди шесть години. Той е ирландецъ, намѣрили го на пѫтя до Голѣмото Робско езеро. Нарича се Даниелъ Макъ Канъ. Той живѣе съ една индийка и има вече две хлапенца. Но ще избѣга, ако му се удаде случай. Виждашъ ли оня малъкъ огънъ вдѣсно? Тамъ е настаненъ той.

Изглежда, че лагерътъ на ергенитѣ бѣше жилището предназначено за Димъ, защото индийцитѣ го оставиха тамъ съ кучетата му и отидоха навѫтре въ голѣмия лагеръ.

Докато той си сушеше мокасинитѣ и гълташе кѫсоветѣ месо, Кѫсиятъ бъбрѣше и готвѣше.

— Ний, разбира се, сме на тѣсно, Димъ. Чувашъ ли ме? Ще имаме неприятности докато се измъкнемъ отъ тукъ. Това сѫ истински индийци, цѣли диваци. Тѣ не сѫ бѣли, съ изключение на главатаря имъ. Той говори сякашъ устата му е пълна съ гореща каша и ако не е чистокръвенъ шотландецъ, главата си отрѣзвамъ. Той е великиятъ главатаръ на цѣлата сбирщина. Каквото каже той, законъ е. Знай го още отъ сега. Има шесть години откакъ Даниелъ Макъ Канъ се мѫчи да офейка отъ тукъ. Не е лошъ, но е малодушенъ. Знае единъ пѫть, открилъ го е, когато ходилъ на ловъ — на западъ отъ този, по който ни доведоха; той нѣма смѣлость да тръгне самъ. Но като сме трима, можемъ да се опитаме. Разрошената брада е важенъ, но все си е малко смахнатъ.

— Какъвъ е тоя, Разрошена брада? — попита Димъ, като престана да разкѫсва единъ кѫсъ месо.

— Ами главатарътъ, шотландеца. Той старѣе вече и по тоя часъ сигурно спи, но утре ще го видишъ и той ще ти покаже ясно, като бѣлъ день, че щомъ си попадналъ въ негови рѫце, не струвашъ и лула тютюнъ. Всичкитѣ тия земи му принадлежатъ. Натѫпчи си това въ тиквата. Тѣ нито сѫ изследвани, нито изучени, а сѫ си негови. Той притежава самъ двадесеть хиляди квадратни мили земя за ловъ. Той е бѣлиятъ индиецъ, той и дъщеря му. Хмъ! недей се блѣщи така. Чакай да я видишъ. Струва си труда. Тя е бѣла отъ главата до краката, като стария Разрошена Брада, баща й. Слушай! Ти говоришъ за елени! Въ стадото има сто хиляди елени и десеть хиляди вълци и други животни вървятъ следъ него и се хранятъ отъ остатъцитѣ. Защото ний изхвърляме остатъцитѣ. Стадото тръгва отъ изтокъ и тия дни ний ще го придружимъ. Отъ това хранимъ кучетата си, а което не се доизяжда, сушимъ го за пролѣтьта, чакайки да дойде лакердата. Разрошена Брада повече отъ всѣкиго разбира отъ лакерда и еленъ, вѣрвай стария си другарьо!

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Чудото на жената (2) Джек Лондон Чудото на жената (2)

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки