Изведнъж тя учудена стисна ръката на Дим. Под дърветата малък огън весело пращеше, а до него беше клекнал Мак Кан. Лабискви пошепна на индийски няколко думи, но така язвително, че Дим веднага си спомни за прякора „леопард“ даден й от Четири Очи.

— Съмнявах се, че ще бягаш без мене — обясни Мак Кан, когато стигнаха при него, и малките му проницателни очи лукаво блестяха. — Затова не изпусках от очи малката и като видях, че крие ски и провизии, разбрах. И аз си донесох ски, храна… А огнището? Няма нищо страшно. Целият лагер спи и хърка; студено е. Ще тръгнем ли сега?

Лабискви хвърли на Дим бърз, отчаян поглед, размисли бързо върху положението и почна да говори. При все че в любовните работи беше просто дете, тя показа в решителността си в другите обстоятелства на живота, че няма нищо общо с пълзящото растение, което търси подкрепа.

— Мак Кан, ти си куче — каза тя със съскащ глас и очи светнали от гняв. — Зная, че ако те изоставим, ще вдигнеш тревога в лагера. Добре. Принудени сме да те вземем с нас. Но ти познаваш баща ми. Аз приличам на него. Ще извършваш твоя дял от работата. Старай се да се подчиняваш. Ако ни изиграеш някоя лоша игра, ще се каеш, че си поискал да бягаш.

Мак Кан я гледаше отдолу нагоре с малките си, сякаш пробити със свредел очи, в които омразата се смесваше с низко покорство. Гневът, който оживяваше погледа на младото момиче, се превърна в неизказана кротост, когато тя се обърна към Дим.

— Нали, това, което ти казах, е вярно? — го попита тя.

Зората ги намери всред близките хълмове, чийто пояс се простираше между вълнообразната равнина и планините. Мак Кан подсказа, че е време за закуска, но другарите му намериха, че е по-добре да продължат и да се спрат само за вечеря, когато следобедната топлина размекне снега и вървенето стане мъчно.

Скоро хълмовете станаха по-високи и рекичката, по чието заледено корито те вървяха, навлезе във все по-дълбоки и по-дълбоки теснини.

Знаците — предвестници на пролетта ставаха по-редки; обаче на някои места водата беше освободена от леда и на два пъти те срещаха групи от върби — джуджета, по които вече се забелязваха пъпки.

Лабискви показа пред Дим знанията, които имаше за областта и плановете, които беше съставила, за да осуети преследването. Имаше само два изхода през планините: единият на запад, другият на юг. Снас незабавно щеше да ги запази със своите млади войници. Но съществуваше и друг път към юг. Всъщност, той спираше на средата, завиваше на запад, пресичаше три долини и пак продължаваше по старата посока.

Младите индийци, като нямаше да намерят следите на бегълците по обикновения път, щяха да предположат, че са тръгнали по другия, към юг, но нямаше да си представят, че са избрали най-дългия и най-труден път.

След като хвърли поглед на Мак Кан, който вървеше отзад, Лабискви каза полугласно на Дим:

— Той яде… лошо начало.

Дим погледна ирландеца и видя, че той дъвче скришом парчета сланина от елен, извадени от чантата, която носеше.

— Не трябва да се яде по всяко време, Мак Кан — каза той. — В местността, през която ще минем, няма дивеч и трябва още от сега да си разделим храната на дажби. Ако искаш да пътуваш с нас, дръж се като честен човек.

Към един часа ледената кора толкова омекна, че не можеше да крепи ските. Те спряха и ядоха за пръв път. Дим направи опис на храните.

Товарът на Мак Кан му причини разочарование. Той беше натъпкал чантата си с толкова кожи от сребърни лисици, че почти не оставаше място за храната.

— Не вярвах, че съм взел толкова много — обясни той. — Когато си нареждах чантата, беше тъмно. Но те струват скъпо. А с нашите муниции, ще имаме дивеч в изобилие.

— Да! Вълците ще те налапат в изобилие — му отговори Дим сухо, а очите на Лабискви светеха от ярост.

По тяхното пресмятане, щяха да имат храна за един месец, с условие нищо да не разпиляват и да не си дояждат. Дим раздели товара в чантите, като отстъпи на настояванията на Лабискви, която искаше да носи своя дял.

На другия ден трябваше да минат през едно широко дефиле, дето коритото на рекичката се разливаше; те едва вървяха по омекналия сняг и стигнаха на склона на планината, чиято снежна повърхност беше още издръжлива.

— Още десет минути и нямаше да можем да минем през равнината — каза Дим, когато се спряха да си отдъхнат на един гол хребет. — Тая точка я надвишава поне с хиляда стъпки.

Но Лабискви, без да отговори, му посочи празното пространство между дърветата. Всред това пространство пет ясни силуета вървяха с мъка на една линия.

— Младежите! — каза тя най-после.

— Те потъват чак до хълбоците — каза Дим. Няма да стигнат днес до твърда почва. Ний сме ги изпреварили с няколко часа. Хайде, Мак Кан! Ставай! Докато можем да вървим, няма да ядем!

Мак Кан измърмори нещо, но понеже нямаше вече сланина от елен в чантата си, тръгна след другарите си като пребито псе.

В по-високата долина, дето сега се намираха, ледената кора започна да омеква чак към три часа след обяд. Тогава те тръгнаха по сянката на планината, дето снегът отново се втвърдяваше. Спряха само веднъж, извадиха сланината, конфискувана от Мак Кан, и я изядоха вървешком. Тя беше замръзнала и би трябвало да я стоплят; но тя се ронеше в устата им и залъгваше свиванията на стомасите им.

След продължително свечеряване настъпи гъста тъмнина под облачно небе; към девет часа те се настаниха на лагер в една малка борова горичка. Мак Кан, капнал от умора, пъшкаше.

Денят беше изтощителен и въпреки придобитата опитност от девет годишен полярен живот, той започна да смуче сняг, а устата му, изсъхнала и гореща, му причиняваше нетърпими страдания. Той остана да пъшка свит до огъня, а другите се заловиха да приготвят огъня. Лабискви беше неуморима; нейната жизненост, физическата й и морална издръжливост караха Дим непрестанно да се учудва. Във веселостта й нямаше нищо принудено; тя все имаше по една усмивка за него и когато случайно ръцете им се докосваха, те продължаваха докосването в милувка.

Но когато очите й се спираха на Мак Кан, те заплашително блясваха и израза на лицето й ставаше твърд и враждебен.

През нощта излезе вятър и започна да вали сняг. На другия ден те вървяха и се бореха пипнешком със снежните виелици. Минаха, без да го видят, завоя на пътя, който се изкачваше по коритото на едно поточе и пресичаше един хребет на запад. Два дена още те скитаха, обикаляйки напразно обширни пространства; пролетта бе останала на по-ниските височинки, а те се бяха върнали в царството на студа.

— Младежите загубиха следите ни. Какво ни пречи да си починем един ден? — се молеше Мак Кан.

Но напразно. Дим и Лабискви съзнаваха добре опасността на положението.

Те бяха изгубени в безкрая на планините и откак бяха тръгнали, не забелязаха нито дивеч, нито пък някаква най-малка следа.

Дните минаваха един след друг в скитане из една негостоприемна област, дето бяха принудени да обикалят лабиринт от долини и проходи, които рядко водеха към запад. Щом влезеха в някой от тия проходи, трябваше да го изминат до край, защото заледените върхове и стръмните брегове, които го заграждаха, бяха невъзможни за изкачване. Умората и студът убиваха енергията им; все пак те бяха още доста енергични и намалиха дажбите, които си бяха определили дотогава.

Една нощ Дим се събуди от шума на някаква борба. Той чу ясно откъм страната, дето спеше Мак Кан прекъснато дишане и някакви странни звуци. С един ритник той разрови огъня и видя Лабискви, която с ръце вкопчени в гърлото на ирландеца го караше да изплюе едно парче месо наполовина сдъвкано. В тоя миг тя взе нещо от хълбока си и Дим видя как блесна ножа, който тя извади от ножницата.

— Лабискви! — извика той властно.

Тя се поколеба.

— Не правете това! — продължи той, като се спусна към нея.

Тя трепереше от гняв, но ръката й се спусна със съжаление в ножницата. Сякаш се страхуваше, че няма да може по-дълго време да се сдържи, тя отиде към огъня и се залови да го разпалва.

Мак Кан седна, като пъшкаше и заплашваше едно след друго, обзет от страх и ярост и бърбореше някакви несвързани обяснения.

— Отде взе това месо? — попита Дим.

— Претърсете го! — каза Лабискви.

Това бяха първите думи, които тя произнесе с треперещ глас.

Мак Кан поиска да се защити, но Дим го сграби безпощадно и намери под мишницата му едно парче еленово месо, което той беше сложил там, за да се размръзне от топлината на тялото му. В тоя миг един вик на Лабискви отвлече вниманието на Дим; тя се бе спуснала към чантата на Мак Кан и я бе отворила.

Вместо месото, което трябваше да бъде в нея, оттам изпаднаха мъх, борови игли, стърготини, разни дребни остатъци, с които клетникът беше заместил месото.

Тя пак се хвърли с ножа в ръка към виновния, но Дим я хвана с две ръце и тя се подчини, стенейки от безсилна ярост.

— О! Моя любов, не ми е за храната — се задъхваше тя — но за вас, за вашия живот. Безчестникът! Той ядеше вашата плът, самия вас!

— Няма да умрем от това — й каза Дим, за да я утеши. — Занапред той ще носи брашното. Не може да го яде тъй както си е, а ако го стори, ще го смажа със собствената си ръка, защото в такъв случай би унищожил вашия живот заедно с моя.

Той я прегърна по-силно.

— Мила моя, на мъжете е работа да убиват; жените не трябва да убиват.

— Значи, вие няма да ме обичате вече, ако убия това куче? — попита тя учудено.

— Да, но не толкова много — отговори Дим дипломатически.

Тя въздъхна примирена.

— Добре — каза тя — няма да го убия.

Към следващата част или към съдържанието

XI.

Студътъ бѣше втвърдилъ снѣга следъ лекото размръзване отъ вечерьта и тѣ вървѣха бързо съ скитѣ си.

— Тамъ е, между дърветата! — каза Лабискви.

Изведнъжъ тя очудена стисна рѫката на Димъ. Подъ дърветата малъкъ огънь весело пръщеше, а до него бѣше клекналъ Макъ Канъ. Лабискви пошепна на индийски нѣколко думи, но така язвително, че Димъ веднага си спомни за прекора „леопардъ“ даденъ й отъ Четири Очи.

— Съмнявахъ се, че ще бѣгашъ безъ мене, — обясни Макъ Канъ, когато стигнаха при него, и малкитѣ му проницателни очи лукаво блѣстѣха. — Затова не изпускахъ отъ очи малката и, като видѣхъ, че крие ски и провизии, разбрахъ. И азъ си донесохъ ски, храна… А огнището? Нѣма нищо страшно. Цѣлиятъ лагеръ спи и хърка; студено е. Ще тръгнемъ ли сега?

Лабискви хвърли на Димъ бързъ, отчаянъ погледъ, размисли бързо върху положението и почна да говори. При все, че въ любовнитѣ работи бѣше просто дете, тя показа въ решителностьта си въ другитѣ обстоятелства на живота, че нѣма нищо общо съ пълзящето растение, което търси подкрепа.

— Макъ Канъ, ти си куче, — каза тя съ съскащъ гласъ и очи свѣтнали отъ гнѣвъ. — Зная, че ако те изоставимъ, ще вдигнешъ тревога въ лагера. Добре. Принудени сме да те вземемъ съ насъ. Но ти познавашъ баща ми. Азъ приличамъ на него. Ще извършвашъ твоя дѣлъ отъ работата. Старай се да се подчинявашъ. Ако ни изиграешъ нѣкоя лоша игра, ще се каешъ, че си поискалъ да бѣгашъ.

Макъ Канъ я гледаше отдолу нагоре съ малкитѣ си, сякашъ пробити съ сврѣделъ очи, въ които умразата се смѣсваше съ низко покорство. Гнѣвътъ, който оживяваше погледа на младото момиче, се превърна въ неизказана кротость, когато тя се обърна къмъ Димъ.

— Нали, това, което ти казахъ, е вѣрно? — го попита тя.

Зората ги намѣри всрѣдъ близкитѣ хълмове, чийто поясъ се простираше между вълнообразната равнина и планинитѣ. Макъ Канъ подсказа, че е време за закуска, но другаритѣ му намѣриха, че е по-добре да продължатъ и да се спратъ само за вечеря, когато следобѣдната топлина размекне снѣга и вървенето стане мѫчно.

Скоро хълмоветѣ станаха по-високи и рѣкичката, по чието заледено корито тѣ вървѣха, навлѣзе въ все по-дълбоки и по-дълбоки тѣснини.

Знацитѣ — предвестници на пролѣтьта ставаха по-рѣдки; обаче на нѣкои мѣста водата бѣше освободена отъ леда и на два пѫти тѣ срещаха групи отъ върби — джуджета, по които вече се забелѣзваха пъпки.

Лабискви показа предъ Димъ знанията, които имаше за областьта и плановетѣ, които бѣше съставила, за да осуети преследването. Имаше само два изхода презъ планинитѣ: единиятъ на западъ, другиятъ на югъ. Снасъ незабавно щѣше да ги запази съ своитѣ млади войници. Но сѫществуваше и другъ пѫть къмъ югъ. Въ сѫщность, той спираше на срѣдата, завиваше на западъ, пресичаше три долини и пакъ продължаваше по старата посока.

Младитѣ индийци, като нѣмаше да намѣрятъ следитѣ на бѣглецитѣ по обикновения пѫть, щѣха да предположатъ, че сѫ тръгнали по другия, къмъ югъ, но нѣмаше да си представятъ, че сѫ избрали най-дългия и най-труденъ пѫть.

Следъ като хвърли погледъ на Макъ Канъ, който вървѣше отзадъ, Лабискви каза полугласно на Димъ:

— Той яде… лошо начало.

Димъ погледна ирландеца и видѣ, че той дъвчи скришомъ парчета сланина отъ еленъ, извадени отъ чантата, която носѣше.

— Не трѣбва да се яде по всѣко време, Макъ Канъ, — каза той. — Въ мѣстностьта, презъ която ще минемъ нѣма дивечъ и трѣбва още отъ сега да си раздѣлимъ храната на дажби. Ако искашъ да пѫтувашъ съ насъ, дръжъ се, като честенъ човѣкъ.

Къмъ единъ часа, ледената кора толкова омекна, че не можеше да крепи скитѣ. Тѣ спрѣха и ядоха за пръвъ пѫть. Димъ направи описъ на хранитѣ.

Товарътъ на Макъ Канъ му причини разочарование. Той бѣше натъпкалъ чантата си съ толкова кожи отъ сребърни лисици, че почти не оставаше мѣсто за храната.

— Не вѣрвахъ, че съмъ взелъ толкова много, — обясни той. — Когато си нареждахъ чантата, бѣше тъмно. Но тѣ струватъ скѫпо. А съ нашитѣ муниции, ще имаме дивечъ въ изобилие.

— Да! вълцитѣ ще те налапатъ въ изобилие, — му отговори Димъ сухо, а очитѣ на Лабискви свѣтѣха отъ ярость.

По тѣхното пресмѣтане, щѣха да иматъ храна за единъ месецъ, съ условия нищо да не разпиляватъ и да не си дояждатъ. Димъ раздѣли товара въ чантитѣ, като отстѫпи на настояванията на Лабискви, която искаше да носи своя дѣлъ.

На другия день трѣбваше да минатъ презъ едно широко дефиле, дето коритото на рѣкичката се разливаше; тѣ едва вървѣха по омекналия снѣгъ и стигнаха на склона на планината, чиято снѣжна повърхность бѣше още издръжлива.

— Още десеть минути и нѣмаше да можемъ да минемъ презъ равнината, — каза Димъ, когато се спрѣха да си отдъхнатъ на единъ голъ хребетъ. — Тая точка я надвишава поне съ хиляда стѫпки.

Но Лабискви, безъ да отговори, му посочи праздното пространство между дърветата. Всредъ това пространство, петъ ясни силуета вървѣха съ мѫка на една линия.

— Младежитѣ! — каза тя най-после.

— Тѣ потъватъ чакъ до хълбоцитѣ, — каза Димъ. Нѣма да стигнатъ днесъ до твърда почва. Ний сме ги изпреварили съ нѣколко часа. Хайде, Макъ Канъ! Ставай! До като можемъ да вървимъ, нѣма да ядеме!

Макъ Канъ измърмора нѣщо, но понеже нѣмаше вече сланина отъ еленъ въ чантата си, тръгна следъ другаритѣ си, като пребито псе.

Въ по-високата долина, дето сега се намираха, ледената кора започна да омеква чакъ къмъ три часа следъ обѣдъ. Тогава тѣ тръгнаха по сѣнката на планината, дето снѣгътъ отново се втвърдяваше. Спрѣха само веднъжъ, извадиха сланината конфискувана отъ Макъ Канъ и я изѣдоха вървешкомъ. Тя бѣше замръзнала и би трѣбвало да я стоплятъ; но тя се ронѣше въ устата имъ и залъгваше свиванията на стомаситѣ имъ.

Следъ продължително свечеряване, настѫпи гѫста тъмнина подъ облачно небе; къмъ деветь часа тѣ се настаниха на лагеръ въ една малка борова горичка. Макъ Канъ, капналъ отъ умора, пъшкаше.

Деньтъ бѣше изтощителенъ и въпреки придобитата опитность отъ деветь годишенъ поляренъ животъ, той започна да смучи снѣгъ, а устата му, изсъхнала и гореща, му причиняваше нетърпими страдания. Той остана да пъшка свитъ до огъня, а другитѣ се заловиха да приготвятъ огъня. Лабискви бѣше неуморима; нейната жизненость, физическата й и морална издържливость караха Димъ непрестанно да се очудва. Въ веселостьта й нѣмаше нищо принудено; тя все имаше по една усмивка за него и когато случайно рѫцетѣ имъ се докосваха, тѣ продължаваха докосването въ милувка.

Но когато очитѣ й се спираха на Макъ Канъ, тѣ заплашително блѣсваха и израза на лицето й ставаше твърдъ и враждебенъ.

Презъ нощьта излѣзе вѣтъръ и започна да вали снѣгъ. На другия день тѣ вървѣха и се борѣха пипнешкомъ съ снѣжнитѣ виялици. Минаха, безъ да го видятъ, завоя на пѫтя, който се изкачваше по коритото на едно поточе и пресичаше единъ хребетъ на западъ. Два дена още тѣ скитаха, обикаляйки напраздно обширни пространства; пролѣтьта бѣ останала на по-низкитѣ височинки, а тѣ се бѣха върнали въ царството на студа.

— Младежитѣ загубиха следитѣ ни. Какво ни пречи да си починемъ единъ день? — се молѣше Макъ Канъ.

Но напраздно. Димъ и Лабискви съзнаваха добре опасностьта на положението.

Тѣ бѣха изгубени въ безкрая на планинитѣ и откакъ бѣха тръгнали, не забелѣзаха нито дивечъ, нито пъкъ нѣкаква най-малка следа.

Днитѣ минаваха единъ следъ другъ въ скитане изъ една негостоприемна область, дето бѣха принудени да обикалятъ лабиринтъ отъ долини и проходи, които рѣдко водѣха къмъ западъ. Щомъ влезѣха въ нѣкой отъ тия проходи, трѣбваше да го изминатъ до край, защото заледенитѣ върхове и стръмнитѣ брѣгове, които го заграждаха бѣха невъзможни за изкачване. Умората и студътъ убиваха енергията имъ; все пакъ тѣ бѣха още доста енергични и намалиха дажбитѣ, които си бѣха опредѣлили до тогава.

Една нощь Димъ се събуди отъ шума на нѣкаква борба. Той чу ясно отъ къмъ страната дето спѣше Макъ Канъ, прекѫснато дишане и нѣкакви странни звуци. Съ единъ ритникъ той разрови огъня и видѣ Лабискви, която, съ рѫце вкопчени въ гърлото на ирландеца, го караше да изплюе едно парче месо наполовина сдъвкано. Въ тоя мигъ тя взе нѣщо отъ хълбока си и Димъ видѣ какъ блѣсна ножа, който тя извади отъ ножницата.

— Лабискви! — извика той властно.

Тя се поколеба.

— Не правете това! — продължи той, като се спусна къмъ нея.

Тя треперѣше отъ гнѣвъ, но рѫката й се спусна съ съжаление въ ножницата. Сякашъ се страхуваше, че нѣма да може по-дълго време да се сдържи, тя отиде къмъ огъня и се залови да го разпалва.

Макъ Канъ седна, като пъшкаше и заплашваше едно следъ друго, обзетъ отъ страхъ и ярость, и бърборѣше нѣкакви несвързани обяснения.

— Отде взе това месо? — попита Димъ.

— Претърсете го! — каза Лабискви.

Това бѣха първитѣ думи, които тя произнесе съ треперящъ гласъ.

Макъ Канъ поиска да се защити, но Димъ го сграби безпощадно и намѣри подъ мишницата му едно парче еленово месо, което той бѣше сложилъ тамъ, за да се размръзне отъ топлината на тѣлото му. Въ тоя мигъ единъ викъ на Лабискви отвлече вниманието на Димъ; тя се бѣ спуснала къмъ чантата на Макъ Канъ и я бѣ отворила.

Вмѣсто месото, което трѣбваше да бѫде въ нея, оттамъ изпаднаха мъхъ, борови игли, стърготини, разни дребни остатъци, съ които клетникътъ бѣше замѣстилъ месото.

Тя пакъ се хвърли съ ножа въ рѫка къмъ виновния, но Димъ я хвана съ две рѫце и тя се подчини, стенейки отъ безсилна ярость.

— О! моя любовь, не ми е за храната, — се задъхваше тя, — но за васъ, за вашия животъ. Безчестникътъ! Той ядѣше вашата плъть, самия васъ!

— Нѣма да умремъ отъ това, — й каза Димъ, за да я утеши. — Занапредъ той ще носи брашното. Не може да го яде тъй както си е, а ако го стори, ще го смажа съ собствената си рѫка, защото въ такъвъ случай би унищожилъ вашия животъ заедно съ моя.

Той я прегърна по-силно.

— Мила моя, на мѫжетѣ е работа да убиватъ; женитѣ не трѣбва да убиватъ.

— Значи, вие нѣма да ме обичате вече, ако убия това куче? — попита тя очудено.

— Да, но не толкова много, — отговори Димъ дипломатически.

Тя въздъхна примирена.

— Добре, — каза тя, — нѣма да го убия.

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Чудото на жената (11) Джек Лондон Чудото на жената (11)

Метаданни

Данни

Чудото на жената

Информация

История

Сваляне / Връзки