Драгомир Асенов
Големият каменен дом (8)

8

И започва истинско безумие.

През деня Виктор ходи на училище, изпълнява задълженията си на „дежурен по трапезария и кухня“, тича насам-натам, шибан от упреците на възпитателките, а по-късно — щом сиропиталището утихне и потъне в сън — става предпазливо от постелята си и тихо слиза долу, при Милка. Тя го чака по нощница, с разпуснати коси, облегнала гръб на студеното желязо на кревата. Около нея се носят облаци от евтини благовония, който му действуват и възбудително, и отблъскващо, понякога до гадене.

— Ти ли си? — посреща го шепнешком прислужничката и се надига нетърпеливо на колене. Виктор съзира как в тъмнината нейната сянка трепва, плъзва се по осветената от луната стена и се изправя над него като черен великан. Той пристъпва разтреперан и винаги я намира ненаситна, стръвна, неукротима. Като някаква отприщена, дълго потискана стихия, Милка буйствува, стене, играе, без да крие жаждата си. Освободена внезапно от страшния гнет на баща си, от патриархалния бит, тая девойка сякаш се е освободила от всички обществени и морални норми, сякаш иска да подчини целия свят на своя егоизъм — егоизма на едно младо, напращяло от енергия, несмущавано и може би въобще непосетено от духа тяло.

Виктор се прибира в спалнята призори, малко преди да бие звънецът, грохнал от умора, замаян от преживяното. Но не умората и не замаяността го измъчват най-много, по-непоносими са терзанията, които връхлитат върху му от заранта, с първите лъчи на слънцето. Той се събужда и облича с чувството, че е окалян, опозорен и опошлен безвъзвратно, че ако хората узнаят тайната му, ще се отдръпнат от него и ще го оплюят. Понякога даже като че ли открива в нечии погледи досещане и презрение и тогава, сепнат и изплашен, дълго се самоувещава: „Не, не може да бъде!… Не може да бъде!“

И се зарича да не отива при Милка, да не я търси никога вече, зарича се да бъде като другите сиропиталци, които сега му изглеждат чисти, светли, благородни.

Но замрачи ли се, зададе ли се вечерта, той става неспокоен, неуверен, а към единадесет все пак се измъкна от леглото и след минутка се озовава в горещите й прегръдки — безволев, покорен, сляп и глух от страст.

На петата нощ Милка ненадейно го посреща сдържано, почти хладно. Тя го кара да приседне до нея и хваща ръцете му — „да не я ровят“.

— Какво ти е? — учудва се объркано Виктор.

Милка присвива зиморничаво рамене.

— Защо се дърпаш?

— Женски работи… Да си идеш и да се наспиш хубаво!

— Веднага?

— Да, веднага!

— Сигурно съм те обидил?

— Не си ме обидил!… Уф, как не разбираш…

Смътна догадка прекосява съзнанието му и той мигом се изправя на крака.

— Извинявай… Да дойда ли пак?

— Понеделник…

— Чак до понеделник?

— Не по-рано…

Виктор излиза в тъмния коридор сконфузен и потиснат. Той пристъпва на пръсти, опипом, протегнал напред длани, за да не се удари някъде. Малко преди да завие към стълбището, до него долитат гласове — приглушени, задавени. Виктор спира и се ослушва. Да, наистина, това са човешки гласове! Те се носят откъм помещението на парния котел. В началото решава, че са огнярите на сиропиталището — бай Давид и Фоти Златанов. Но после съобразява, че в тоя кажи-речи среднощен разговор има нещо съмнително. Първо — в „парното“ (така децата наричат помещението на парния котел) не свети, жълтата ивица под вратата е изчезнала. Второ — в интонациите се долавя нещо тайнствено, те са глухи и преминават в шепот. Трето — пещта е загасена още преди вечеря, притокът на вода и спрял. Какво ще търсят в никое време огнярите в приюта? Защо не са се прибрали по домовете си? Пък и какво общо могат да имат помежду си? Бай Давид е над петдесет години, слаб и висок като върлина, поради което ходи прегърбен, захапал една лула — ту димяща, ту празна, но постоянно между зъбите му, — зает да „ухажва“ старото си, отдавна изтъркано и изтърбушено колело, живо и употребяемо по някакво свръхестествено чудо. Изглежда, от време на време той си позволява да ухажва и съседките, защото редовно, на шест-седем месеца веднъж, в сиропиталището дотичва жена му — изхабено и съсипано от немотия същество, което вие, плаче, кълне и го „клевети“ на директорката.

— Как не ти е съвестно! — хока го в такива случаи мадам Босева пред всички, без да щади честолюбието му. — Дядо си, внучета имаш, а се държиш като хлапак… Виж се в огледалото каква си развалина…

Бай Давид мига ситно-ситно, сумти и добродушно тъпче на място, сам объркан и възмутен от постъпката си.

Фоти Златанов е пълна негова противоположност. Той е на двадесет и пет години, хубав, весел, безкрайно закачлив. При Фоти няма скрито-покрито, малки и големи сиропиталци го смятат за свой приятел и го „знаят“ до най-тънки подробности: че е от Созопол, че майка му е гъркиня, а баща му рибар, че иска да вземе средното си образование като частен ученик и че готвачката кака Тотка напразно го измъчва с настояванията си да се ожени за дъщеря й.

Наистина, какво общо може да има между бай Давид и Фоти? „Дявол да го вземе!“ — маха с ръка Виктор, раздвоен от желанието да си легне и от любопитството да узнае какво се разиграва в парното. Но един женски глас, който достигна до слуха му, го сепва и пробожда като с нож: доктор Шекерджийска!

Приближил дървената врата с резето, той притаява дъх. Да, вътре има хора! Те са малко, трима-четирима, но бай Давид не е сред тях. А Фоти?

— Мисля, че се изсилихме… — нарежда лекарката, като очевидно се мъчи да приказва ниско. — Нашето решение е тесногръдо… Вместо да… точно обратното… без полза… За кого?

— Какво предлагате? — засреща я един суров, недооформен бас и Виктор трепва: това е Мислителя!

— Предлагам да я подкрепим! — спокойно отвръща доктор Шекерджийска. — Забавата е полезно дело… Тя може да… най-важното… а другото… крайности…

— Да се подмазваме на двореца? — обажда се Дикран, неразделният другар на Валентин, но лекарката не се стъписва и пред неговото предизвикателство.

— Сиропиталището трябва да стане държавно! — отсича повелително тя. — Иначе осемдесет деца ще останат на улицата!

— По-тихо!… — Това е вече звънливият баритон на Фоти. — Сложете сурдинките!… И така…

Препирнята в парното минава в неуловими регистри. Виктор вече не разбира нищо, макар и да разгадава отделни, откъслечни думи и фрази:

— … програмата… от общия бюджет… Няма да обърнеш в своята вяра царица Йоана…

„Над какво си блъскат главите, докато аз мърсувам…“ — въздъхва той и бавно поема назад, към стълбището. Когато влиза в спалнята, от насрещния прозорец се отделя едра, тромава фигура.

— Кой е? — спира изплашено Виктор.

— Аз съм… Не бой се…

Виктор разпознава Дебелия — добродушен и ленив сиропиталец от пети гимназиален клас, известен с лакомията и със сравнително обемистия си корем, първопричина за прякора му.

— Защо не спиш? — понечва да го отмине той, но Дебелия му препречва пътя:

— Тебе чакам…

— Мене?

— Тебе… Къде беше?

— В умивалниците…

— Лъжеш… Връщаш се от Милка, нали?

Виктор се свива, по лицето му избива зърнеста пот.

— Глупости! Ха… глупости! — гъгне и пелтечи той. — Какво ще правя при Милка?

— Сам знаеш…

— Не съм бил…

— Бил си…

— Мераклия си да си премерим силите, така ли?

— Искам само да те предупредя, че и тебе ще смени, както смени мене…

— Не дрънкай врели-некипели…

— Ще видиш… Не си нито първият, нито последният… Засега твоят номер поред е…

— Махай се!…

— По-кротко… За добро го направих… Тя е подла… Кучка с кучка…

Дебелият млясва съжалително и поема към своя креват.

Виктор си ляга и се завива презглава, петимен да заспи час по-скоро и да забрави тинята, в която е затънал с двата крака и която, изглежда, го повлича все по-надълбоко и по-надълбоко.