Драгомир Асенов
Големият каменен дом (18)

18

Дежурният по спалня се оглежда и щраква електрическия ключ:

— Лека нощ!

В настъпилата тъмнина на фона на синкаво осветената редица на прозорците бързо се появяват и изчезват няколко чорлави фигури: почват обикновените „хлебни походи“ до кухнята, тайните срещи на тавана или в трапезарията с по-големите момичета, „каретата“ за белот.

Виктор се завива, готов да се отпусне и заспи, но една фигура привлича вниманието му: тя очевидно приближава към него. Когато застава до кревата, той разпознава Дебелия.

— Какво има? — пита Виктор, като се обръща гърбом — знак, че не желае дълги разговори.

Дебелия присяда на желязото, до краката му:

— Искам да ти кажа нещо…

— Утре…

— Само един въпрос?

— Хм…

— Ти ли я заряза или тя?

Виктор се надига, задъхан от гняв:

— Дошъл си да ме дразниш, така ли?

— Разбери ме, моля ти се… — отдръпва се назад, в откровена уплаха Дебелия. — Много е важно…

— На идиотски въпроси не отговарям…

— Тя е подмамила Ицко, спи с него…

— Е-е-е?

— Ти… ти вече… освободи ли я?

— Освободих я!

— Завинаги!

— Завинаги! И вовеки веков! Ако ще, да спи с Ицко, ако ще, с тебе — ваша работа, нямам нищо общо!

— Мене не ме харесва… Бил съм мърльо!

— Моите съболезнования… Хайде, че ми лепнат клепачите!

Дебелия въздъхва, очите му светват в мрака — по котешки втренчени, фосфоресциращи.

— Тоя път няма да я оставя така! Ще й го върна тъпкано!

— Какво си намислил? — стряска се Виктор, като смекчава тона. — Ицко е боксьор, не се задявай с него!

— Има и по-страшно от неговия бокс! Радвам се, че си й отрязал квитанцията! Довиждане!

Дебелия присвива рамене и се измъква от спалнята. „Дали пък не е влюбен в Милка?“ — мисли Виктор изненадано, но умората скоро го надвива и той потъва в сънища — нестройни, заплетени, каквито напоследък често го спохождат. Събужда го тропот на боси стъпала, скърцане на пружини. Когато измъква глава изпод одеялото, всички лампи светват насреща му.

— Сутрин ли е? — озърта се учудено Виктор. — Би ли вече звънецът?

Никой не му обръща внимание. Впрочем половината от сиропиталците не са по леглата си. Коридорите също светят, там се носят разговори, шепот, припряно тракат токчета. Внезапно почва да удря стенният часовник — напевно, провлачено.

— Едно, две, три… — брои Виктор. И спира на дванадесет. Полунощ. Какво ли се е случило? Защо е това движение?

Той скача, навлича панталона и излиза в коридора. На площадката пред умивалниците са се събрали десетина момчета и момичета — все от горните класове.

— Изпусна представлението… — смига му някой.

Отдолу, откъм стълбището, долита разтрепераният алт на мадам Босева — писклив и гневен като никога:

— Безобразие!… Мръсотия!… Простащина!… Как можа да си позволиш подобно нещо?! Та ти си още млада… Животът е тепърва пред тебе… Къде се намираш? В публичен дом или в приют за деца? Остава само да ни обвинят в безпътство… Не, моето момиче, няма да ти позволя да превърнеш „Царица Елеонора“ в гнездо на разврат! От кое село беше? По-високо, не чувам! От Столник? Е, добре, утре ще си получиш заплатата и ще си отидеш! Не те искам нито ден повече! Родителите ти живи ли са?

— Живи… — бучи като ехо гласът на Милка. — Тейко е болен от гуша…

— Да се прибереш при тях! Ти не си за града… Ицко…

— Заповядайте!…

— Тръгвай пред мене! С тебе ще се разправям горе!

Площадката пред умивалниците мигом се опразва: всички хукват да се скрият под завивките. С няколко широки крачки Виктор също се връща на своя креват. Секундите текат — бавно, мъчително, същински часове. На вратата на спалнята се показва първо Ицко: рошав, развлечен, лицето му е мораво и потно.

След него влиза директорката — напушена, зла, наметната с палто върху бархетната си нощница.

— Две седмици!… Под собствения ми нос… — обръща се тя към вцепенилия се в ъгъла грешник. — Ти имаш брат в Шумен, нали? Какво работи?

— Тенекеджия е…

— Утре заранта ще заминеш при него… Ще ти дадем бельо и билет за влака…

— Мадам Босева…

— Без коментарии! Щом спиш с жени — значи, си достатъчно възмъжал да си изкарваш сам хляба! — Тя прави властен жест с ръка сякаш събира всички погледи в една точка. — Стига разправии! Дежурният да завие малките и да загаси!

Директорката се завърта бавно и излиза. Няколко секунди Ицко стърчи все така вдървен край вратата, после тръгва по пътеката.

— Предадоха ме… — изхлипва той и се строполява върху леглото си.

Думите му тупват насред спалнята като бомба — десетки погледи се кръстосват озадачени, потресени.

— Кой те е предал? — настръхва Коста Французина, направил знак на дежурния да не гаси лампата.

— Той знае… черна душа… — стене Ицко, захлупил глава върху възглавницата. — Така да ме нареди… куче… змия…

— Името му? — тихо, но страшно пита Коста Французина.

Пауза.

— Името му?

— Той знае… да не се крие… да си признае…

— Добре… Ей, гангстери, който е предал Ицко, да се обади!… И тъй, и тъй ще го открия…

Мълчание. Виктор поглежда неволно към отсрещния ъгъл: Дебелия се е завил с одеялото, преструва се на заспал. Коста Французина улавя погледа му и го проследява, пръстите му се свиват в юмруци — костеливи, жилести.

— Василе-е-е… — изкрещява бясно той.

Дебелия открива полека лице и мига изплашено, ноздрите му потреперват на плач.

— Ти ли го предаде?

— Кого?

— Ти ли предаде Ицко?

— Ннне…

— Защо го направи?

— Не съм…

— Повтарям: защо… го… на-пра-ви?

— Той ми отне…

— Миличкият! Ти си бил ревнивец… На мадам Босева ли обади, че Ицко е долу?

— Да…

— Каза ли й, че и ти си спал с Милка?

Дебелият се свива ухилено. Коста Французина приближава пъргаво към него, хваща с палец и показалец одеялото му и го отвива:

— Ставай, mon cher ami!

Дебелия дръпва назад одеялото и се крие, като да е гол.

— Защо?

— Да предадеш и себе си!

— Коста…

— Хайде, не се офлянквай! За тебе вече няма място сред сиропиталците! Гад с гад! Ставай!

— Не ща… не мога…

— Трябва! Кой ще я свърши тая работа, освен тебе!

— Няма да отида!

— Като поп ще отидеш… Ще броя до три! Едно, две…

— Какво има? Какво се разиграва тука?

Момчетата извръщат глава към вратата: там е застанала директорката — все така възбудена и разстроена.

— Наредих да се загаси! — казва нервно тя. — Дежурният, какво чакаш?

— Мадам Босева, един момент! — промъква се между леглата Коста Французина. — Васил иска да направи още едно… хм… донесение! Много е важно…

Директорката потърсва с поглед Дебелия, лицето й изразява досада и раздразнение. Но като го вижда — блед, разтреперан, разстроен, свит на кълбо, тя трепва, събира вежди и пита втренчено:

— Какво донесение?

Дебелия навежда поглед и мълчи. Мадам Босева се извръща към Коста Французина:

— Je ne comprens pas!

— Той ще ви обясни!

— Ти ли го подкокоросваш?

— Извинявайте, но тъкмо това не е в моя жанр…

— Василе — кипва мадам Босева, загубила търпение, — да не са ти отрязали езика?

Дебелия се свива още повече, пъшка и бърше с длан потта от челото си.

— Аз… аз… — пелтечи дрезгаво той. — Аз също… като Ицко… преди него… от глупост…

— Преди него? От глупост? — Мадам Босева тропва с крак: — Не мънкай, приказвай ясно и високо!

И изведнъж се отдръпва ужилено, схванала какво се крие зад разкъсаните и несредени думи:

— Как? И ти ли… също?

— Да…

— С нея?

Директорката се хваща ужасена за главата, загубила способността да говори, вените на шията й се издуват — къси и дебели като налепени пиявици.

— Утре… и ти… завинаги… — промълвя едва-едва тя, когато се окопитва. — Нито ден повече…

— Но моята майка… — опитва се да възрази Дебелия.

Мадам Босева се разкрещява — несдържано, възмутено:

— Не ме интересува!… Всички сте изроди… Не заслужавате съжаление… Ще изкореня злото от корен… Майка ти ли? Да си мислил за тая Медуза по-рано… Край! Край…

Тя щраква електрическия ключ и дълго стои до вратата — докато спалнята утихне и се укроти. Когато си отива, Дебелия избухва в отчаян плач, като повтаря непрекъснато, механически:

— Майка ми… тя ще ме… майка ми…

Виктор, пък и всеки сиропиталец знае, че директорката е права: майката на Дебелия е някакво необикновено чудовище, същинска Медуза, която вкаменява с титаническото си озлобление хората наоколо си. Висока, кокалеста плоска като дъска, тая четиридесетгодишна вдовица мрази всичко и всички, дори собствения си син, комуто е забранила да я посещава по време на отпуските. На два-три месеца веднъж тя идва да го види, но не му носи нищо — нито пари, нито обичайните сиромашки курабии, — а го хока, кълне и заплашва, сякаш е пристигнала именно за това. Децата я презират, възпитателките открито я избягват, като я наричат с всевъзможни оскърбителни прозвища. Дебелия трепери, щом чуе името й, страхът от нея е влязъл дълбоко в кръвта му, превърнал се е в кошмар. Как ли ще го приеме тя? И въобще дали ще го приеме?

„Горкият! — размишлява Виктор, обзет от смесени чувства на съжаление и презрение. — Ще го пребие от бой… Ама хак му е!“

Внезапно го осенява догадката, че на мястото на Ицко можеше да бъде той, тая догадка го изпълва с нечиста, натрапчива радост, от която се срамува. „Каква случайност! — напъва се да се оправдае Виктор, доловил, че радостта се заменя от една закъсняла, недостойна уплаха: — Ами ако бях аз? Ако беше предал мене? Какъв позор! Какво унижение, боже мой!“

Призори го събужда един страшен вик — някъде откъм дъното на коридора:

— А-а-а-а…

Сиропиталците скачат и се поглеждат настръхнали:

— Какво има? Какво се е случило пак?

И хукват в надпревара навън. Но пред умивалниците е застанал Фоти и не пуска никого.

— Наза-а-ад… Наза-а-ад… — разгонва ги мрачно той. — Идете в умивалниците на момичетата.

Боси, невчесани, по нощници, с напрегнати до неузнаваемост лица, дотичват мадам Босева, домакинята, Госпожицата.

След малко питомците на приюта научават потресаващата новина: Дебелия се е обесил на прозорчето над чешмите с помощта на колана си, десетина минути преди да бие звънецът.