Драгомир Асенов
Големият каменен дом (5)

5

Директорката се появява едва на другия ден по вечеря. В трапезарията е тихо, сиропиталците са насядали, чакат да им сипят чай. Между масите се разхожда Госпожицата, скръстила неизменно ръце на гърди, и доктор Шекерджийска. Изведнъж дежурният по кухня се изправя чинно до вратата и изкрещява с цяло гърло, без да щади дробовете си:

— Вни-ма-ни-еее… стани!

Всички се изправят на крака и замръзват в поза на страхопочитание и подчертано усърдие. Мадам Босева влиза с присъщата си тържествена походка, оглежда редиците и кима доволно в неопределена посока.

— Продължавайте!…

Дежурният по кухня скланя церемониално глава и повтаря високо, сякаш другите не са чули:

— Продължавайте-е-е…

Сиропиталците сядат. С бързи, властни крачки директорката се отправя към възпитателката и лекарката, ръкува се с тях. Няколко минути трите жени мълчат. После мадам Босева се усмихва саркастично с крайчеца на устните си, хубавото й лице помръква.

— Изглежда, в Хисаря сте насъбрали достатъчно енергия! — казва тя с глас, от който вее ледена учтивост.

Доктор Шекерджийска трепва:

— Какво имате предвид?

— Още в първия час на завръщането си сте отменили една моя заповед. Как да тълкувам това, ако не като изблик на дълго потискана нужда от инициативност?

— Моля да не ми се сърдите! — отклонява нервния тон лекарката. — Направих го в интерес на здравословното състояние на питомците. Вие сте посветили старините си на тяхното преуспяване и няма да…

— Охо, браво, браво! — прекъсна я с кисел смях директорката. — Открили сте моята ахилесова пета… Пък и нали Ларошфуко твърди, че хората не могат да живеят в обществото, ако не се водят един другиго за носа…

— Не искам да ви водя за носа!… Сметнах, че е по-благоразумно…

— Въпреки изричното ми нареждане?

— Надявам се, че не гледате на него като на канон. Аз съм служителка в приюта повече от петнайсет години и може би и мене мъничко ме боли за преуспяването му!

— Шт, стига! — изшътква предупредително директорката и се оглежда. Очевидно на нея й е крайно неприятно, че тоя разговор се води пред децата. Тя добре разбира, че те са се превърнали в слух, макар и да се преструват на заети. В трапезарията се възцарява напрегната тишина.

— Вие ме познавате не от вчера и завчера! — подхваща подир малко ниско, но разпалено мадам Босева. — Аз не съм жестока и не съм затворила помещението от тщеславие или от празно хрумване… За мене предстоящата забава има съдбоносно значение…

— Не само за вас… — вметва по-сдържано доктор Шекерджийска.

Директорката подавя една гримаса на отегчение.

— Вие сте лекарка! — обяснява в пристъп на откровение тя. — Като ви освободят оттука, ще отидете в някоя болница… Или на село… А аз? Къде да ида със своите петдесет и седем лазарника на гърба си? Двайсет и четири години от живота ми са минали в сиропиталището… Помня деня на откриването му, първите питомци, господа настоятелите… Пък и за сираците ме е страх… Какво ще стане с тях? Къде ще се пръснат?

— Аз също не съм равнодушна към съдбата им… — въздъхва доктор Шекерджийска.

В очите на директорката блясват лоши пламъчета:

— Защо тогава сте включили в програмата стихотворението… Как беше? „Ний всички сме деца на майката земя“… Това може да ни злепостави пред двореца!

— Истината не бива да злепоставя никого…

— Вие сте или наивна, или ме смятате невежа! — наново кипва и губи самообладание мадам Босева. — Аз съм осведомена кой е авторът на тия стихове. Първо — той е официално инкриминиран. И, второ — не желая в сиропиталището да проникват… Запомнете: не желая да проникват учения, които изкълчват или осветляват едностранчиво истината!

По бузите на лекарката плъпват румени петънца:

— Доколкото ми е известно, вие държите на вашата обективност! Защо отричате стремежа на тия учения да открият и защищават истината?

— Казах вече: заради тяхната едностранчивост!

— Всяка епоха слага печата на своята ограниченост и — ако щете — на присъщите си заблуждения върху духовете и каузите… Но това не ни пречи да избираме най-разумното между съществуващото…

— Предпочитам да съм свободна и да избирам от случай на случай… Съветвам ви и вие да постъпвате така… Най-малкото, избягвайте да влизате в дискусии, които ви демаскират! И въобще… — директорката се извръща към доктор Шекерджийска, премерва я от глава до пети полупредизвикателно, полусъжалително — забранявам ви да се бъркате повече в подготовката на програмата за предстоящата забава! Оставете тая работа на мене!

Лекарката навежда очи:

— Разбирам… — И излиза.

Мадам Босева почва да кръстосва между масите и пейките — ситно, припряно. Госпожицата се свира в единия ъгъл, като се стреми да остане незабелязана. Децата също се мъчат да вдигат колкото се може по-малко шум — от личен опит те знаят, че когато директорката е ядосана наказанията са тежки. Но Виктор все пак не съумява да се изплъзне от погледа й. Както крачи нагоре-надолу, тя изведнъж се наежва и спира заплашително пред него:

— Викторе…

Той става и прибира ръце до тялото си.

— Къде беше снощи?

Виктор мълчи виновно.

— Казвай: къде беше снощи?

Коста Французина изпуска лъжицата си и тутакси се навежда да я потърси, като сумти и шушне изпод масата:

— Тактика „шлем“… Тактика „шлем“…

Виктор потиска една усмивка, съветът на приятеля му е прост: трябва да се погъделичка неутолимата страст на директорката към Франция. Някогашна учителка по френска литература, специализирала на младини в Париж, тя боготвори всичко френско: писатели, книги, история. Ненапразно от дълги години насам деца и възрастни се обръщат към нея с френското „мадам“ вместо с българското „госпожа“. Дори Коста е получил прякора си заради директорката. Роден и отрасъл в Марсилия, той се ползува с изключителните й симпатии само защото владее отлично френски език и приказва с нея на френски — нещо, което удивява и възхищава сиропиталците.

— Да не си онемял? Защо не говориш? — пита нетърпеливо мадам Босева, мускулите на лицето й потръпват от раздразнение.

Виктор маха отчаяно ръка:

— Исках да видя един френски филм…

Директорката се отдръпва изненадано:

— Какъв филм?

— За циганите… С Шарл Боайе… — суфлира под масата Коста Французина и Виктор повтаря:

— За циганите… С Шарл Боайе… — После добавя от себе си, като си спомня някакъв унгарски афиш: — Вълнуващ шедьовър…

Мадам Босева продължава шетнята, види се, „хватката“ е успяла. Но след три-четири минути пак спира пред него и процежда гъгниво:

— Тая вечер без храна… Цяла седмица дежурен по кухня и трапезария!

— Слушам…

— До вратата!

Той напуска мястото си и застава до вратата, където обикновено стоят наказаните без храна.

— Госпожице Салабашева, наблюдавайте за реда и дисциплината! — отсича уморено директорката. После се извръща към Виктор: — Като ви пуснат, ела в канцеларията!

Тя се озърта, цъка недоволно и излиза от трапезарията, тоя път без тържествената си походка.

Виктор остава да стърчи прав, с остра болка в стомаха, до ушите му неотстъпно достига тенекиеният звън на канчетата и лъжиците, сърбането на чая. Най-сетне Госпожицата се стряска и пита:

— Свършихте ли? Ста-ни!…

Виктор изпуфтява облекчено и хуква по стълбището. Пред канцеларията спира, почуква на вратата.

— Влез! — обажда се хрипкавият алт на мадам Босева.

Директорката е седнала зад бюрото си. Над нея се извисява статуята на патронката на приюта царица Елеонора в естествен ръст. Отдясно — снимка на царското семейство. Отляво — дълъг низ портрети на по-изтъкнатите и богати членове от настоятелството с едри надписи: „Господин или госпожа (еди-кои си), дали встъпителна вноска петдесет (или сто) хиляди. Фабрикант (адвокат, търговец, лекар)…“ Желязна каса, три кресла и един поизтрит персийски килим изчерпват мебелировката.

Като вижда Виктор, мадам Босева се усмихва едва-едва, но в усмивката й той долавя — не без изненада! — нещо жалко и гузно.

— Може би се учудваш, че те наказах толкова жестоко! — начева тя дружелюбно, като избягва погледа му. — За подобни провинения съм наказвала и по-леко, нали?

Виктор мълчи очаквателно, усетил, че в случая не се касае до традиционното „конско евангелие“.

— Вече си порасъл и ще ме разбереш! — продължава все така кротко и приятелски директорката. — На петнайсет години сиракът е зрял мъж, може да проумее механиката на събитията… Ето на̀, ти знаеш какво става из цяла Европа… Всички държави и правителства гонят твоя народ… Издават закони, наредби, заповеди.

Виктор почервенява.

— Знам… — проронва лаконично той.

— В България картината е същата… Какво ще стане по-нататък — не е ясно. Сега-засега има фактори, които са ви взели на мушката… Те следят за отношението към вас… И затова… — Мадам Босева поема дъх развълнувано, тежко. — И затова съм толкова строга… Затова и ще наказвам по-тежко евреите сиропиталци… Не бива да ми се сърдите!… Не бива да разчитате на милосърдието ми!…

„Но това е подло… подло… подло…“ — спира един вик на гърлото му, той стиска челюсти, за да не се издаде. Директорката потрива с длан челото си.

— Аз съм стара жена… А на моята заплата чакат и други… Не мога при такива обстоятелства да проявявам свободомислие… Не мога…

Тя става и приближава прозореца — сгърбена, с отпуснати рамене. „Наистина е одъртяла…“ — отсъжда Виктор удивено, като че ли я забелязва за първи път. И си спомня бурните истории на червенокосата й дъщеря, чийто мъж — пияница и побойник — я изоставил с бебе в ръце след десет месеца брак.

— Дааа… — обръща се бавно и отпуснато към него мадам Босева. — Предупреди другите си сънародници да бъдат предпазливи! От сега нататък ще ви наказвам по… по-особено! Свободен си…

Виктор се измъква в коридора със странното усещане, че директорката е посвоему нещастно и посвоему достойно за презрение същество.