Драгомир Асенов
Големият каменен дом (34)

34

Малката група се е събрала върху кревата на Ладжо — той е най-далече от входа и при нужда най-защитен от чужди погледи. А и тъмнината тук, в дъното на спалнята, е най-плътна, недокосната от синкавите, четириъгълни отражения на прозорците.

Полунощ отдавна преваля, но никой от ремсистите не може да склопи очи (макар че наоколо сънят бушува в пълната си сила). Пък и как да заспиш, когато само преди час-два Фоти беше отведен с известната на цяла София черна камионетка! Как да се отпуснеш, когато мозъкът си бръмчи от рояк тревожни въпроси — за арестувания, за другарите, за тебе самия!

Валентин се мъчи да предпази духовете от въздействието на паниката.

— Убеден съм, че ще издържи! — шепне тихо той, като натъртва края на думите, сякаш им придава по-дълбок, по-особен смисъл. — Огнярят е от породата на държеливите: ще пукне, ама няма да проговори…

— Ако не беше ранен… — въздиша Гелето.

— Фоти е кремък!…

— Всичко се случва! Там изтезават с електричество…

— И с нажежени щипци… — допълва Данчо Комара, гласът му потреперва пискливо.

Мислителят се изправя:

— Сега ли се сетихте за тия прелести? Трябваше да ги обмислите по-рано! Ние сме доброволци…

— Знаем! — прекъсва го наежено Гелето. — Остави големите приказки за утре! Какво предлагаш в случай на провал?

— Да уточним версията за пред ченгетата!

— Правилно!

След десетминутни преговори момчетата се уговарят, че никога не са били организирани за каквито и да било цели, не са вземали участие в никакви „акции“ и въобще не проумяват от политиката. Единственият „грях“, който евентуално ще признаят, е, че са чели книгите, които понякога им е давал огнярят — за произхода на човека и за естествения подбор.

— А членския внос? — пита Ладжо.

Мислителят отсича с категоричен жест:

— Ще го обвинят, че е купувал оръжие…

— Кой го е ранил? — надига се неволно Виктор, раздвоен между опасенията и любопитството си. — Все пак може би…

— Ха, да не си повярвал на скандала с жените! — засмива се хладно Валентин. И добавя строго: — Не е необходимо да се знае всичко! Колкото по-малко изкушения пред инквизицията — толкова по-добре!… Има ли някой там?

От мрака се отлепя гъвкавата фигура на Коста Французина. Наметнат с шинел, той присяда полека върху кревата на Ладжо и произнася ниско, не без подигравателни интонации:

— Съвещавате ли се?

Без да отговорят, Гелето и Данчо Комара се оттеглят на креватите си. Мислителя също се готви да се оттегли, кисел и настръхнал.

— Няма за какво да се съвещаваме! — цеди неохотно той. — Белята е станала вече…

— Ами предателят?

— Какъв предател?

— Искам да кажа „предателката“!

— Да върви по дяволите!

— Как тъй „по дяволите“! За всяко престъпление трябва да има и наказание!

— Наказание? — стрелва го учудено Валентин. — Да не искаш да си мърсим ръцете с тая… плюнка?

Коста Французина се изпъва в мрачна тържественост:

— За нея няма повече място в сиропиталището!

— Какво можем да й сторим?

— Най-малкото — „мечка“!

— Остави! — отдръпва се погнусено Мислителя. — Това не е работа за мене!

— Защо? Или и вие като поповете: едно приказвате, друго вършите.

— „Мечка“ срещу жена?

— Mon cher ami, подлостта е безполова! — отвръща злъчно Коста Французина. — И въобще — времето за умуване изтече. Ако не иска да изпадне в „цайтнот“, човечеството има само един изход — да действува!

— Оригинално! Само че аз не влизам в тая игра!

— Отказваш?

— Да!

Мислителят си тръгва, като стъпва с боси крака по пода. Виктор поема подире му, но Коста Французина го настига и го дръпва за ръкава.

— И ти ли отказваш?

— Не ща…

— Страх ли те е?

— Отвращава ме…

— Много сте се изфинили, затова… Ела да ми помогнеш, аз ще свърша главното…

— Не…

— Нали помниш? Зъб за зъб…

— Глупости!

— Жалко! Това е единствената формула, която заслужава внимание! — Коста Французина цръква презрително. — Ще се справя и без чужда помощ! Приятни сънища, самаряни!

Изглежда, той започва своето отмъщение още същата нощ, защото на сутринта по време на закуска домакинята се втурва в трапезарията зачервена като домат, задъхана от ярост, бясна.

— Негодници! — крещи тя, като върти кървясали очи. — Да ме наричат с такива имена! Гангстери!…

— Какво е станало? — пристъпва към нея директорката. — Защо фучите?

— Представете си, заплашват ме… Ултиматум ми връчват… Отрепки с отрепки…

— Говорете разумно!

— Искат да напусна… Хм, ще им приседне!… Ще се задавят!… Ще им дам аз една банда „Мароко“!…

— Банда „Мароко“! — чупи вежди мадам Босева. — Какво означава това?

— Знам ли… Пъхнали го под вратата на стаята ми… И как само ме цапотят, боже мой!… Ще го прочетете ли?

— Не обичам анонимната литература!

— Трябва да го открием!…

— Кого?

Домакинята се накокошинва, гласът й загубва обичайната си мазна нотка, става груб и безцеремонен — нещо, което досега не е допускала в отношението си към директорката:

— Кого ли? Драскача!… Съчинителя!…

— Безсмислено е, няма да го откриете!

— Ще ги разпитам един по един…

— Такъв род представления не позволявам!

— Вие ги закриляте?

Мадам Босева пребледнява, устните й се сбират в гримаса на убийствено високомерие.

— Първо на първо — казва раздразнено тя, — внимавайте в тона, с който се обръщате към мене! И, второ — не забравяйте, че се намирате в трапезарията, пред питомците!…

— Но те се заканват… — сконфузва се и захваща да отстъпва Генерал Франко. — Възнамеряват да ми направят живота невъзможен! И вие… вие ги защищавате! Може би съжалявате за оня родоотстъпник Фоти?

Директорката свива зиморничаво рамене:

— Не смятам постъпката ви нравствена!

— Трябваше да го укривам, така ли?

— Трябваше да се погрижите за съвестта си!

— Не мога да понасям червените подлоги!

— Госпожа Дюлгерова, освободете незабавно помещението!

Домакинята изпуфтява с ноздри и излиза, сподирена от няколко пламнали от ненавист погледа. Между тях е и погледът на Виктор — остър, пронизващ, твърд като метал.

— Продължавайте! — обръща се към децата мадам Босева. — Па се отучете да давате ухо в препирните на възрастните, подслушването е порок! Хайде, всеки пред своята чиния!…

Виктор се навежда над закуската си. И мисли: „Ами ако времето за умуване наистина е изтекло, ако човечеството с изпаднало в цайтнот? Не е ли вече белег на епохата очевидното стремление на всички учения — от най-страшните до най-хуманните! — да се осъществят в действителността?“

Когато излизат навън, той намира Коста Французина. Но съгласието му не се посреща с възторг, напротив — то извиква порой от иронични забележки и намеци.

— Не ме ли приемаш? — стъписва се докачено Виктор.

Коста Французина кима великодушно:

— Щом настояваш…

— Срок?

— Четвъртък вечерта, като се връща от града… Току-що измъкнах едно старо одеяло от склада…

— Двама ли ще бъдем?

— Достатъчно сме… Кръгът на посветените не бива да се разширява! Казал ли си някому, че ти лично…

— Не!

— Браво! Макар че от тебе авантюрист не става!

— Знам… — отбива иронията Виктор. — Утешението ми е, че от тебе стават трима…

— Touchè! До четвъртък!

И ето, уреченият момент настъпва. Двамата заговорници са се сгушили между храстите в градината и чакат. Зданието насреща мълчи, тъмно и неприветливо. Студено е. Над влажната, разкаляна земя полека се влачат изпарения — мръснобели, лепкави, с дъх на сладникава гнилоч. Чуват се уморените стенания на локомотивите от гара „Сердика“, в тях има нещо тъжно, човешко.

— Ами ако мине през главния вход? — безпокои се Виктор. — Ако остане да спи при господин Фетваджиев?

— Да благословим великата сила на навиците! — успокоява го Коста Французина. — Тя минава винаги отзад! Що се отнася до придворния на негово величество бръснар — хе, хе, бъди уверен, че ще я отпрати! Горкият, сигурно я търпи единствено заради продуктите… Шшшт, желязната врата се отваря!

По каменната пътечка, която лъкатуши покрай оградата, отекват припрени стъпки — чат, чат. На завоя пред градината израства познат силует — валчест, заоблен. В едната ръка — чадър в другата — кошница, види се, вече празна, щом не я крие! На темето — старомодна шапка с пера. „Как ли се задържа върху голия й череп?“ — удивява се Виктор.

— Allons! — прошепва Коста Французина и се втурва напред. След това всичко се разиграва мълниеносно. С няколко скока двамата я настигат и я захлупват под одеялото.

— А-а-а… — напъва се да извика жертвата, но те я повалят под краката си. И почват да я бият и тъпчат — методично, безшумно.

— А-а-а… О-о-о… И-и-и… — носи се изпод одеялото. Когато хълцанията позатихват, Коста Французина прави знак на Виктор: двамата се втурват към предварително отвореното прозорче на парното помещение. Секунда, две, три — всички рекорди за бързина и ловкост са счупени: при пълна тъмнина те се събличат, подреждат дрехите — според правилата — върху шкафчетата и се мушват под завивките. Остават да туптят само сърцата им — лудо, неудържимо, цяло чудо е как не стряскат града.

Към полунощ в спалнята влиза директорката. Тя щраква електрическия ключ и стои дълго като закована на място, погледът й шари последователно от легло на легло. „Узнала е и търси виновниците! — стиска клепачи и задържа дъх Виктор. — Дано не ни хване!“

— Има ли някой буден? — пита дрезгаво мадам Босева.

Тишина.

— Има ли някой буден?

— Аз… — внезапно проплаква едно тъничко гласче откъм редицата на първолачетата.

— Защо не спиш?

— Чишка ми се…

— Какво чакаш?

— Страх ме е да ида до умивалниците…

— Тичай, ще те почакам…

Момченцето се прибира, светнало от радост. Директорката го завива, погалва го сдържано и си тръгва. Но на прага спира, осенена от коварно предположение, и се обръща рязко:

— Коста, буден ли си?

Мълчание.

— Коста, буден ли си?

Лампите загасват — проверката е свършена.

След два дни питомците научават, че Генерал Франко постъпва на работа в сиропиталище „Цар Борис III“ при госпожа Боздуганова.