Драгомир Асенов
Големият каменен дом (3)

3

Както обикновено, вечерята е скромна: късче сирене, две доматчета, няколко резена черен хляб. Но когато си уморен, а и когато гладът те преследва неотстъпно като сянка, чинията пред тебе може да ти се стори царско блюдо с приказни лакомства. Трябва само да не бързаш, да дъвчеш бавно и от време на време да затваряш очи, за да дадеш простор на въображението си. Тогава ще забравиш всичко, дори това глупаво и унизително положение, в което се намираш — приклекнал на един крак покрай стената, нито прав, нито седнал, стиснал тенекиената съдинка в ръка. На другия край на приземието сиропиталището разполага с дълга и просторна трапезария, с достатъчно маси и пейки, но от един месец, откак я боядисаха, нейната врата е заключена. Осемдесет момчета и момичета се хранят в тясно, влажно и неудобно помещение, доскоро част от склада за хранителни продукти. Вътре са наредени три маси и шест пейки, на които обикновено — и напълно справедливо! — се наместват най-малките. По-големите се настаняват кой как може: на пода, върху долната част на вдадените навътре прозорци, по пезулите, които доскоро са служили за своего рода естествени хладилници.

Според правилата за вътрешния ред храненето трябва да се извършва мълчаливо, никой няма право да разговаря със съседа си или да става без предварителна обща команда. За нарушение на тия правила могат да те накажат с лишаване от придатъка към и без това сухия хляб или — което е по-лошо! — да те определят дежурен по кухня и трапезария за цяла седмица. Но тая вечер сред сиропиталците се разхожда Госпожицата, кръстосала ръце на гърдите си, вдадена в своите мисли, безучастна. Нима това не е чудесен повод да подхвърлиш няколко остроти по адрес на вкиснатите домати, които се раздават напоследък, да размениш половин бучка сирене срещу филийка хляб и да запиташ кой е гледал новия филм с Марика Рьок и дали въобще си заслужава да се ходи чак до кино „Влайкова“ заради него.

— По-тихо, деца! — сепва се сегиз-тогиз Госпожицата. — Стига сте бъбрили!… Обърнали сте го на битпазар…

За десетина минути разправиите минават в шепот, но после тонът се повишава.

— Стефке, — подмилква се някой умолително, — дай ми да препиша домашното по геометрия, че нищо не мога да направя…

— Предлагам парче шоколад за левче! — търгува разпалено друг. — Млечен, с бадеми…

— … Тогава той впряга кучетата в шейната и хуква да го гони… — увлечено разказва трети, в обясненията му се преплитат екзотичните имена на Аляска и Гренландия.

Внезапно откъм входа настъпва раздвижване, тънък, писклив гласец оповестява весело:

— Доктор Шекерджийска си идва…

В помещението избухва буря от радостни възклицания, всички стават, размахват вилици, крещят. Снизходително усмихната, Госпожицата не протестира срещу безредието, тя знае, че единственият човек от ръководния персонал, когото питомците боготворят, е старата лекарка. Висока, с права, ослепително бяла коса и грубо, мъжко телосложение, доктор Софка Шекерджийска е спечелила сърцата на сираците твърдо и завинаги. На пръв поглед това изглежда странно, защото тая грозна, тромава жена, никога не се размеква и не изпада в умиление. Напротив, тя говори късо, отсечено, а в отношенията си е сурова и строга. Но ако децата могат да бъдат измамени относно истинските мисли на хората, някакъв подсъзнателен инстинкт неотменно ги предпазва да се лъжат в истинските им чувства. Близо два месеца доктор Шекерджийска отсъствува от сиропиталището, била е да лекува болните си бъбреци в Хисаря. И затова завръщането й тая вечер е толкова триумфално.

— Добре дошли!… Добре дошли!… — поздравяват я от всички страни, десетки ръце се протягат да стиснат десницата й. По-големите момичета — верни на женския си усет — дори й правят комплименти — несръчни, кокетни, но все пак искрени:

— Какъв хубав цвят сте добили… Подмладили сте се!…

— Благодаря, деца!… Благодаря… — отвръща лекарката, като се мъчи да запази спокойствие. — Продължавайте вечерята, после ще говорим… Има ли новини към вас?

Този въпрос предизвиква нов кипеж, всеки се стреми да надвика останалите:

— Поправих двойката по немски…

— Получих шестица на класно по аритметика…

— Сестра ми оздравя и излезе от болницата…

Доктор Шекерджийска се приближава към Госпожицата, двете се ръкуват сдържано, не без взаимна симпатия.

— Наистина сте се освежили!… — казва Госпожицата.

Лекарката кима и се оглежда учудено:

— Защо се храните тука? Още ли не е изсъхнала трапезарията?

— Изсъхнала е…

— Но тогава?…

— Заповед на директорката… Там ще се състои забавата, страхува се да не я зацапат наново.

— Какво говорите! — повишава тон и се възмущава доктор Шекерджийска. — До забавата има може би повече от половин година… Все така ли ще ги свираме в тая дупка?

— Заповед, нали знаете…

— Заповед! — не сдържа вече гнева си лекарката. — В тоя змиярник ще се изпоразболеят… И освен това… унизително е… Наклякали са като просяци пред църква…

Госпожицата повдига безпомощно рамене.

Доктор Шекерджийска се извръща енергично към стаените в очакване сиропиталци, погледът й търси някого.

— Коста… — тихо подвиква тя.

Коста Французина се изправя като пружина, готов да изпълни всяко нейно желание.

— Нали знаеш къде са окачени ключовете на трапезарията?

— Знам…

— Иди ги донеси!…

Госпожицата се отдръпва, побеляла като платно, объркана.

— Директорката ще побеснее… — мърмори тя, като заеква и трепери. — Заповедта е категорична!…

— На моя отговорност! — сключва навъсено вежди лекарката.

След малко осемдесет деца, стиснали в ръце резените хляб и чиниите, се втурват като порой през широко отворената врата на трапезарията. О, колко е хубаво вътре, колко е чисто, уютно, приятно! За всекиго има място по масите и пейките, всеки може да се нахрани спокойно, като човек.

Коста Французина сяда срещу Виктор и му смига многозначително:

— Сега ще става, каквото ще става…

Виктор настръхва от любопитство:

— Какво ще става?

— Скандал край бреговете на Сена… Фучи като настъпена змия…

— Мадам Босева?

— Не! Генерал Франко…

— Тука ли е?

— Тука… Прехапа си езика от яд, но не се отрови… Преоблича се и слиза…

Коста Французина се оказва прав: подир десетина минути в трапезарията нахълтва домакинята на сиропиталището. Който види нейната ниска месеста фигура с голямо, изпъкнало коремче и огромната й валчеста глава, почти без коса — последица от някогашно тежко боледуване, — той веднага ще проумее какво гениално хрумване е имало онова дете, което й е прикачило прякора „Генерал Франко“. Като се прибавят към тия външни данни тежкият нрав и постоянните й пристъпи на лошо настроение, може да се обясни приглушената, но вечно тлееща война между домакинята и сиропиталците — война упорита, наситена с ненавист и злоба.

— Добре дошла… — проронва през зъби Генерал Франко към доктор Шекерджийска, без да й подаде ръка. И веднага минава в настъпление: — Какво означава това?

— Кое? — сили се да запази хладнокръвие лекарката. — Няма защо да правим източен въпрос от дреболии…

— Заповедта на директорката известна ли ви е?

— Известна ми е…

— Може би ви е известно и колко много залагаме на тазгодишната забава?

Доктор Шекерджийска прави широко движение, като посочва децата наоколо.

— Това е известно не само на вас и на мене, но и на всеки питомец от този приют…

— Знаем, знаем… — обаждат се няколко гласчета в подкрепа на лекарката.

— Вярно, знаем!… — подхвърля смело и заядливо Коста Французина. Неговото потвърждение е знак за всеобща намеса, от всички краища на трапезарията се посипват възгласи на одобрение:

— Не сме прости…

— Разбираме…

— Няма да се посрамим…

Тия възгласи не преувеличават положението: публична тайна е, че настоятелството е изпратило специална покана до двореца по случай предстоящата традиционна забава. Никой не очаква царя, но един упорит слух гласи, че нейно величество царица Йоана е приела поканата и е обещала да дойде. Присъствието й ще облекчи прокарването през Народното събрание на законопроекта за одържавяването на сиропиталище „Царица Елеонора“, който се протака вече трета година. А това значи — край на глада, край на отвратителния страх от утрешния ден, от конфискациите, реквизициите и фалита!

Усетила, че е заобиколена от враждебна стена, домакинята се усмихва едва-едва, с червени петна по бузите.

— Играта на демократизъм може да ви струва скъпо… — процежда заплашително тя.

Доктор Шекерджийска разперва примирително длани:

— Поемам всичко върху себе си…

Домакинята се извръща рязко на токовете си и тръгва към изхода. Преди да прекрачи прага, тя изпуфтява и ниско, но отчетливо изсъсква през стиснатите си устни:

— Мръсница…

Думите й се забиват като удар на остър нож в сърцето на Виктор. „Ще избягам!“ — окончателно решава той.