Драгомир Асенов
Големият каменен дом (42)

42

Каква безутешна мъдрост се крие в пословицата: „Един гледа сватба, друг — брадва!“

Ючбунар е пред пълно опразване. Първите групи вече са се изселили — във Враца, Видин, Лом, Плевен. Вторите заминават довечера или утре — за Дупница, Пазарджик, Ямбол, Чирпан. Последните ще се изтеглят най-късно на трети или пети юни за Разград, Добрич, Търговище, Шумен. Сред тях е и семейството на Виктор, въдворено на „постоянно местожителство“ — ако тия думи въобще имат някакво значение! — в Русе.

Заповедта е категорична: по тридесет килограма на човек; пътуването — безплатно, нарушителите и закъснелите — вън от царството, сиреч в концлагерите, чиито имена все повече и повече добиват реално съдържание — Освиенцим, Треблинка, Бухенвалд, Берген-Белзен, Маутхаузен, и още стотици като тях — по-миниатюрни, по-непретенциозни, но не и по-малко страшни!

По тридесет килограма на човек! Това значи — най-необходимото: бельо, палта, обувки, лекарства. Всичко друго, създадено, за да обслужва един дълъг и спокоен живот, трябва да бъде изоставено — маси и столове, кревати, гардероби, шевни машини, бюфети, огледала, библиотеки с книги, грамофони, дори стенните снимки на родители и близки.

Богатите селяни и спекулантите от всички околии и области се раздвижват. Надушили „евтината плячка“, те впрягат каруците и тръгват към София. С биволи, с коне, с волове, кой, с каквото може. Ха-ха, евреинът е притиснат, той е принуден да разпродава на безценица! Все едно, със себе си не може да го отнесе, пък ако му бутнеш един стотак в разтрепераните от страх ръце — току-виж, се съгласил! Недоволен ли е — да се оплаче на Хитлер! Ха-ха, тичайте! Бързайте! Глупак е който изпусне тоя келепир!

Улиците на Ючбунар представляват вавилонско стълпотворение — кола до кола, човек до човек, не може да се разминеш. И по време на най-известните пазарни дни или панаирите не се е събирал толкова народ. Всеки се блъска, настъпва, моли, ругае, съветва, преследва, заплашва, навсякъде се чува:

— Дай го на мене!

— Отстъпи ми го за осемдесет!

— Хайде, стига си се инатил, и двайсет са ти много!

Тези, които продават, тези, които винаги са продавали, най-сетне долавят изконното проклятие в своя занаят и плачат — горестно, глухо, като клатят побелели глави и подхвърлят примирено, с една закъсняла гордост:

— Вземи го!

— Отстъпвам ти го!

— Нека бъдат двайсет!

Тук-таме прозвучават дисонанси.

— Не купувайте-е-е! — крещи разчорлена, облечена в черно жена. — Нищо не купувайте! Един ден ще връщате всичко — до последната игла, до последното парцалче… Бог няма да ви прости тоя грабеж, той ще ви накаже-е-е.

— Братя! Какво правим, братя? — Крачи сред гъмжилото и проповядва висок, красив старец с раздвоена брада, чадър и галоши, същински възрожденски даскал. — Не бива да позволим да ги изселят, не бива да ги пускаме от столицата! Досега англо-американците не са ни бомбардирали заради тях, отсега нататък — ще ни разсипят! Братя, какво правиме, братя?

Но търговията кипи хищно, трескаво. Чудно е, че няма изстъпления и че никъде не се мяркат вълчите физиономии на погромаджиите! Кой знае, може би и те, както многобройните „купувачи“, чувствуват цялата безнравственост на разиграващата се трагедия и интуитивно се плашат от тъмните обрати на историята! Впрочем истината налага да се отбележи, че граждани почти не се мяркат. Само селяни и евреи. И викове — ту алчни, ту уморени, ту задъхани от вълнение, ту равни от безразличие:

— А печка имаш ли?

— Отмъкнаха я вече…

— Часовник?

— Какъв часовник?

— С махало, в сандък?

— Никога не съм имал…

— Тоя пуловер, дето е върху тебе?…

— Той е за мене…

— Петдесет?

— Не, не… Търси другаде!

По-алчните и чевръстите идват и си отиват по няколко пъти.

— Акордеон? — ровят и надзъртат по ъглищата те. — Пиано? Украшения за жени? Ами наполеони! Намират ли ви се наполеони?

— Моля ви се, моля ви се… — напъват се да ги изтласкат от стаите си нещастните изселници. — Къде у нас такива скъпоценности! Няма…

— Не се косете, плащаме в брой!… До грош, честно и почтено!

Виктор си пробива път сред навалицата, изкривил лице от възмущение. И от болка. Надеждата му е само у Валентин. Но какъв ли отговор ще донесе той? Ще уважат ли молбата му ония тайнствени личности, които назовават късо с думичката „горе“?

Срещата е насрочена за обед, сиреч след непоносимо дълго време. Да седиш у дома и да слушаш брътвежите на майка си, която се мъчи да „хързулне“ някого, като „превърне в пари“ сандъците на миндера и щайгите от мазето — изискват се здрави нерви! Да скиташ без работа сред стихията от най-възвишени и най-долни страсти — значи да си безсъвестен и коравосърдечен! В читалището ли? Ето че и то е конфискувано, книгите му се въргалят отпред — изкаляни, разкъсани, изоставени. Даже и градините вече не са толкова градини, колкото тържища — с пазарлъци, суетня и напрежение.

Добре, че Валентин пристига на определеното място — ъгъла срещу театър „Ренесанс“ — по-рано. Уви, още като го вижда да приближава, Виктор отгатва известието, което му носи!

— Отказват? — възкликва примрял от вълнение той.

Валентин кима утвърдително.

— Изоставят ни на произвола на съдбата, тъй ли?

— Не дрънкай идиотщини!

— Да не би да е специално за мене?

— Ха, виж го ти! Специално за него!

— Няма да се отървеш с възклицания! — наежва се Виктор. — Защо отказват? Какви са им съображенията?

— Същите, които аз предварително…

— Довиждане!

— Почакай! — сграбчва го за ръкава Валентин. — Днес ли намери да ми се сърдиш?

— Искам да знам, за мене това е…

— Съчувствувам ти. И нищо не крия. Просто… просто не са в състояние… След изселването на евреите някои нелегални в София остават без ятаци… Над сто души увисват във въздуха ясно ли ти е?

— Е-е-е?

— Трябва първо те да бъдат прехвърлени в отрядите… Да не си въобразяваш, че е лесно да изпратиш сто нови партизани в планината?

— Дето са сто, там са и сто и един…

— Ще отидеш по-късно…

— От Русе или от Полша?

— Сега за сега не смеят да изселят вън от България нито един наш поданик…

— А утре? Или ще чакаме ножът да опре кокала?

— Няма да чакаме! Ти ще получиш връзка…

Виктор го стрелва недоверчиво:

— Връзка? С кого?

— С другарите! Запомни: улица „Радецки“ №10! Зико по прякор Буцата!

Валентин го прегръща и силно го притиска до себе си:

— Как можеш да допуснеш, че ще ви изоставят!

Виктор се усмихва — трогнат, признателен. Макар и да съзнава, че всъщност тепърва ще се изправи пред най-страшното!