Драгомир Асенов
Големият каменен дом (35)

35

Пролетта в големия град почти не се чувствува. Потискат я сивите, префунели от студа на дългата зима лица на къщите, мръсните пушеци над покривите, поръсените с черни точици на саждите островчета сняг. Даже небето не бърза да се освободи, все още ниско, навъсено, мрачно.

Но тука, на някакви си три-четири километра от града, сред горичката до околовръстната железопътна линия, тя е вече победила. Кокичета, свежа зелена трева, цъфнали клони. И един гъст, сочен въздух, който дъхти на мъзга и младост. Врабчетата се реят като пияни, цвърчат, гонят се — същински славослов на идващото обновление. В такова време човек неволно изпада в пристъп на космическа смелост, струва му се — макар и за миг! — че и да умре, това е без значение, че в могъщото пробуждане и разхищение на силите наоколо има и винаги ще има частица от самия него. Не е ли подобно състояние извор на щастие?

Лора е като че ли по-спокойна, думите й издават снизхождение и мъдрост, лицето й се усмихва — кротко, състрадателно.

— Не нас, а себе си опозоряват! — говори вразумително тя. — Ще дойде ден, когато ще се срамуват…

— И нас, и нас! — прекъсва я разпалено Виктор. — Нима ще можеш да се движиш по улиците, както преди?

— Защо да не мога?

— Ха, защото… защото белегът на отчуждението ще те разделя от хората, от света!

— От лошите хора! Аз не държа на тях…

— Ще бъдеш втора категория!

— Категорията зависи от мене! — Лора събира уморено пръсти. — Ако не отстъпиш и не се предадеш — те са безпомощни…

— Не мога да го понеса! Не мога!… Не мога!…

Лора прокарва полека ръка по къдрите му:

— Ще те целуна, ако ми обещаеш нещо…

— Какво?

— Утре и… въобще да не вършиш магарии…

— Лора…

— Обещаваш ли?

— Като си представя как ще изглеждам с нея — побеснявам! Готов съм да излежа най-суровата присъда…

— Значи, не обещаваш? — Тя го отблъсква докачено. — Честолюбец!

— Боже мой! — нервира се Виктор. — Нима ти нямаш гордост!… Не те ли засяга…

— Да се засягат виновниците, аз не отговарям за варварството на другите!…

— Но то се стоварва върху гърба ти!

— Временно! На края всеки ще получи заслуженото!

— Фаталистка!

— Петел!

Двамата млъкват — изненадани, че първата им разходка се превръща в първа караница. Но дланите им наново се намират и наново се вкопчват една в друга — горещи, предани. Когато си тръгват, Виктор капитулира:

— Е, добре — мънка той, — обещавам… Ще ме целунеш ли?

— Не! — дръпва се Лора. — Късно е… Пък и обещанието е пряко волята ти…

— Ставаш жестока, така ли?

— В духа на епохата…

— Не обичам да настоявам прекалено!

— И аз съм същата…

Преди да се разделят, под мостчето на гара „Сердика“ те все пак се целуват — веднъж, два, десет пъти.

— Ще ме слушаш, нали? — шепне пламенно, със сухи устни тя. — Няма да се излагаш на безсмислени рискове! Моля ти се, утре бъди благоразумен! Само утре… После ще видиш, че съм била права…

— Утре ще бъда благоразумен! — въздиша Виктор, като повтаря покорно съветите й. — Ти си моят ангел хранител!…

И ето злокобното „утре“. Сутринта започва обикновено: строяване в редици, проверка на присъствуващите и болните, молитва. Преди да влязат в трапезарията, от канцеларията слиза директорката. Тя стиска под мишница един огромен син плик и току тъпче на място — бледа, сконфузена.

— Да ги пратя ли на закуска? — пита раболепно Госпожицата.

Мадам Босева тропва с крак:

— Момент…

И добавя с висок, изкуствено бодър глас:

— Еврейчетата да излязат крачка напред!

Тридесетина момчета и момичета, между които и Виктор, се измъкват от редиците и се скупчват в един ъгъл. Тутакси между тях и приятелите им ляга сянката на цял възел сложни и неопределени, но лоши чувства.

— Деца! — обръща се към отделилите се директорката. — Както знаете, от днес ще се изпълнява практически закона за… хм… Законът за защита на нацията. Наредено е лицата от еврейски произход да носят на реверите си жълти звезди, въпреки че аз… според мене…

— Разбираме! — опитва се да я измъкне от неловкото положение Виктор.

Мадам Босева кима благодарно:

— Да, да, приказките са излишни! Нали Ларошфуко е казал, че философията тържествува над горестите на миналото и бъдещето, но горестите на настоящето тържествуват над философията! Хайде, елате един по един да ви раздам… — Тя бръква в плика, но се разколебава и го пъхва в шепата на Госпожицата. — Раздайте ги вие! Аз съм вече прекалено стара за такива циркове!…

И хуква обратно към канцеларията.

Виктор поема жълтата звезда и я гледа дълго, като хипнотизиран, в главата му натрапчиво се въргаля една-едничка дума: „Позор… позор… позор…“

— Ти какво? Да не си решил да изживяваш? — надвесва се над него укорително Валентин. — Не си заслужава! Тия средновековни хватки показват само приближаването на края… Чу ли новината?

— Каква новина?

— Съветските войски се промъкват към Кубан. Позволи ми да те декорирам, твоите пръсти треперят…

Виктор въздъхва и му подава звездата:

— Ще ги дочакаме ли?

— Ще ги дочакаме… Всички ще ги дочакаме… И не гледай като мумия — времето работи за нас!…

— Mon ami — застава между тях Коста Французина, — приемаш ли ме за ординарец?

Тримата кръстосват погледи.

— Допускаш ли, че ще се осмелят? — отронва замислено Валентин.

Коста Французина свива заканително юмрук:

— Трябва да им вземем страха още в началото!…

Но „началото“ се оказва комично. Дежурният по гимназия, класният наставник Калпаков — добър, старомоден педант, който стърчи край входа на училището и преглежда най-старателно „опрятността“ на учениците, — позеленява от яд, като зърва Виктор.

— Как!… Как!… — фучи и пръска слюнки той. — Как посмя? Кой ти разреши?

— Аз… никой… за какво става дума? — обърква се Виктор.

Учителят по литература побеснява:

— На туй отгоре и ми се подиграваш…

— Не ви се подигравам!

— А правилника на Министерството на просветата за задълженията на гимназистите знаеш ли?

— Знам…

— Какво пише там относно външността на…

— Да носим униформа…

— Разрешено ли ви е да се окичвате с всевъзможни значки?

„Боже мой, той дори си няма понятие!…“ — зяпва слисано Виктор. И неволно му идва на ум оня старец от романа на Голсуърти — любимия му автор напоследък, — който „проспива“ цяла война. Нима има хора, при това европейци, способни да „проспят“ фашизма?

— Е, отговаряй! — пени се и се репчи Калпаков. — Разрешено ли ви е да се окичвате с всевъзможни значки?

— Това не е значка, а звезда! — обяснява не без ирония Виктор. — Според Закона…

— Ха, ха, звезда! — прекъсва го класният наставник. — Каква звезда? Спортна?

— Не!

— Ловджийска?

— Еврейска…

— И таз хубава! Ние не позволяваме на българите да носят звезди, та на евреите!…

— Господин Калпаков, според Закона за защита…

— Не дрънкай глупости! Няма закон за привилегироване на евреите! Хайде, смъквай я!

— Не мога, не ми е разрешено…

— Съпротивляваш се, така ли?

— Напротив, подчинявам се… Не сте ли чували, че нас ни ограничават, изолират ни от…

— Тъй ли? Защо?

— Защото сме…

— Дивотии! Тези звезди не са предвидени от правилника, те загрозяват униформата… Ще доложа на директора… Ученикът трябва да бъде спретнат и скромен, без финтифлюшки…

Дочул разговора им, към тях приближава с леките си пружинени стъпки учителят по математика Евтимов. Той се навежда над ухото на Калпаков и му прошепва нещо.

— Невероятно! Невероятно! — хапе сърдито мустачките си класният наставник. — Не е в традицията на българщината… Ние сме нация от либерали, от хуманисти… Пък и нарушава правилника на министерството… Върви! — извръща се към ученика той. — Върви при другарите си!

Виктор влиза в клас и сяда на чина си при гробно мълчание. Минута, две. После Долапчиев, водачът на легионерите, става, пъха длани в джобовете си и бавно приближава до него.

— Какво е това? — пита наглед добродушно той, като се взира с театрално любопитство в жълтата му звезда. — Орден за храброст ли?

— Орден за честност! — вместо Виктор отвръща Валентин. — Защо се интересуваш?

— Просто… не съм ги срещал такива… Да не е орден за бъзливост?

— Ако беше орден за бъзливост, щяха да го дадат на баща ти! Сигурно по време на войната е бил в обоза?

— Не улучи! Баща ми е уволнен като артилерийски капитан!

— Щабаджия?

— Пак не улучи! Фронтовак… Два пъти раняван…

— И моят баща е бил на фронта! — намесва се окопитен Виктор. — В Македония, при Червената стена…

— Защо му обясняваш? — нарежда се до легионера и Коста Французина, който очевидно едва се сдържа да не пусне в ход юмруците си. — Не е важно къде са били бащите ни, а къде ще бъдем ние…

Долапчиев блясва с белите си зъби:

— Афоризъм! Сам ли го измисли, или го прочете някъде?

— Представи си — сам го измислих! Ти можеш ли?

— Не съм клоун!

— Винаги съм те смятал по-тъп от мене!

— Белята ли си търсиш?

— Ах, вие ме заплашвате… Колко сте смел! Кога ще благоволите да насрочим дуела?

Без да отвърне, легионерът привдига панталона си и се оттегля на чина. Следващите пет учебни часа минават без произшествия. Едва като си тръгва за сиропиталището, Виктор се сблъсква наново с подлостта, само че тоя път откъм една непредвидена страна.

— Да вървим ли заедно? — предлага му неочаквано Алберт Лерея — невзрачен, но хитър негов съученик, син на заможно сарафско семейство.

— Да вървим! — съгласява се без въодушевление Виктор.

— Алберт смигва, като докосва демонстративно жълтата звезда на ревера си:

— Срамуваш ли се от нея?

— Не!

— И аз… Даже се радвам…

— Не е чак за радване…

— Сега поне ще се забелязва кой е висша и кой е низша раса…

Виктор спира втрещено:

— Какво-о?

— Казвам: сега ще се забелязва кой е висша раса…

— Че кой е висша раса?

— Кой? Ние! — разгорещява се наперено съученикът му. — Има ли област, в която да не сме първи? В науката ли? В изкуството ли? Във философията ли? Навсякъде сме начело…

— А другите? Те низши ли са?

— Другите ли? Другите са свини… Германци, славяни… Всички…

Виктор замира потресено:

— Всички?

— Без изключение… — отсича, обзет от фанатичен екстаз Алберт. — Без изключение… Долапчиев или Валентин…

— Не намесвай Валентин!

— И той, и той… Всички са свини…

— Мръсник! — перва го през носа Виктор. — Да се махаш оттука!… Ненавиждам идиотите от която и да било раса, ясно ли ти е? Смъртно ги ненавиждам…

И се затичва да догони приятелите си от приюта.