Драгомир Асенов
Големият каменен дом (38)

38

24 май 1943 година, от 7 до 9:15 часа сутринта

Официалният правителствен вестник „Утро“ почва репортажа си за тоя ден така:

„Още отрано към площада пред храма-паметник «Свети Александър Невски» се стичат граждани и общественици, учащи се от учебните заведения, строени в дълги редици, както и юнкерите и кадетите.

При нарочно построен аналой са застанали министрите, начело с министър-председателя господин Б. Филов. Присъствуват също: председателят на Народното събрание господин Калфов, пълномощният министър господин Груев, генерал Жечев и майор Стойков — от свитата на негово величество царя, чуждите военни аташета, кметът господин Иванов, главни секретари на министерствата, началникът на гарнизона господин генерал Наков, професорското тяло, директорът на националната пропаганда господин Коцев, директорът на печата господин Серафимов, началникът на протокола господин Каранджулов, народни представители, бивши министри, управителните тела на просветните организации и много други.

На тържеството са и гостуващите у нас румънски журналисти, начело с държавния подсекретар на румънското министерство на пропагандата господин Марку и румънският пълномощен министър господин Кристу…“

В същото време и към синагогата на улица „Позитано“ се стича народ. Но тук няма министри и генерали, няма военни аташета и журналисти. Посърнали лица, дълбоко хлътнали очи, отпуснати в изнемога побелели глави — ето какво срещат из пътя си Виктор и Валентин. И едно тъпо, тежко, сурово мълчание — без въздишки, без стон, сякаш всички са онемели. Отекват само стъпките на прииждащата тълпа — разбъркани, неуверени, ту припрени и бързи, ту плахи и колебливи.

Някъде към „Осогово“ езиците се развързват, съзнанието за всеобщност на бедата изпълва сърцата с някаква робска, нервна, почти истерична смелост. Пък и как да не се окуражиш, щом като наоколо ти кипи море от жълти звезди — еднакво позорни и еднакво безопасни, както върху дрипата, така и върху елегантното сако.

Множеството расте: сто, двеста, петстотин души. Към осем часа то е може би няколко хиляди — мъже, жени, старци, младежи, дори деца. Никой не знае за какво е дошъл, никой не знае какво ще се случи. Невидимото предчувствие се превръща в ток, напрежението се засилва от минута на минута. Трябва като че ли един властен вик, трябва една калена, корава воля, и вълната на отчаянието ще помете пред себе си всяка искрица страх и благоразумие.

Приседнали направо на тротоара пред една затворена по случай празника бръснарница, Виктор и Валентин са едва ли не само зрение и слух. Колко интересно би било всичко около тях, колко величествено, ако не е така страшно, мрачно, съдбоносно!

— И нас майка е раждала! И ние сме божи чеда! — като библейски пророк проповядва висок, сух дядка с мръсносива брада, покрила гърдите му до пояса.

— Ще ни избият… — вие нисичка, уродлива на вид бабичка и непрекъснато се кланя напред-назад. — Никого няма да пожалят…

— Аз имам пет деца! Аз имам пет деца! — кънти един продран алт и току пита: — И те ли са грешни? Кому е нужна кръвта им?

Нестройният хор на разтревожените гласове се търкаля по улицата — ту наляво, ту надясно, ту в дъното, дето е дворът на синагогата, — а ухото с мъка различава отделните фрази — все страстни, горещи, невероятни:

— Смъртта с отровен газ е лека и мигновена!

— Здравите — на работа във военните фабрики и каменоломните!

— Под петнайсет години — ще покръстват!

— В Полша!

— В Германия!

— На дъното на Дунава!

— Глупациии… — крещи един инвалид с дървени крака в галоши. — Имайте доверие на негово величество цар Борис III. Той няма да ни предаде на германците, той е англофил!…

— А-а-а… — носи се отвсякъде глухият тътен на безпокойствието. — О-о-о…

От 9:15 до 9:40 часа

Вестник „Утро“:

„Преди молебена министърът на народното просвещение господин професор Б. Йоцов прави преглед и поздравява строените на площада пред храма ученици от столичните гимназии, възпитаниците на Военното училище, студентите и родолюбивите организации. Директорите на училищата и знамената се отправят към аналоя при официалните лица…“

А на „Позитано“ накалът на възбуждението вече стига крайния си предел. Ето и първите призиви за непокорство, изречени внезапно, дръзко, с мутиращи дисканти:

— Не чакайте милост от палачите!

— Долу фашистките изверги!

Изведнъж откъм двора на синагогата настъпва раздвижване, потокът се устремява натам, чуват се възгласи:

— Кой говори?… По-тихо!… Млъкнете най-сетне…

Валентин и Виктор се споглеждат и се надигат от тротоара.

— Хайде! — отсича Валентин. Двамата се гмурват сред навалицата, пускат в действие лакти и рамене. Но на десетина метра от входа спират безпомощно — вътре е задръстено! Застанали човек до човек, плътно, хората пъшкат, охкат, плачат, блъскат се, стенат — еднакво нещастни, еднакво екзалтирани!

Над тях се извисява един твърд, насечен от вълнение зов:

— Братя-я-я…

Виктор и Валентин трепват изненадано — това е доктор Шекерджийска!

— Братя-я-я… — повтаря лекарката, като изчаква да замлъкнат наоколо й. — Сестри-и-и… Нашата участ е определена: изселване от България, концлагери, унищожение!… Ние сме обречени… Правителството ни е продало на хитлеристите… безплатно, без контрибуции… Така и добитък не се продава…

— Какво да правим? — пресича я наежено възрус младеж с кожен каскет. — Положението ни е добре известно… Какво да правим?

— Има една-едничка сила, способна да ни отърве! — извръща се към него поривисто доктор Шекерджийска. — Тя е последната ни възможност, последният изход…

— Коя е тази сила?

— Българският народ!… Неговият протест може да катурне колата на престъпниците, може да ги изплаши!…

— Народът няма думата!

— Не е вярно, последната дума винаги принадлежи нему! И ако той усети какво ни кроят, ако подуши каква касапница ни готвят…

— Глупости! — наново захваща да крещи инвалидът с дървените крака в галоши. — Нас може да ни спаси само цар Борис III. Той не обича германците, той е англофил!

Лекарката кръстосва саркастично ръце:

— А защо не ни спаси?

— Защото не знае в какво състояние сме изпаднали…

— Чудесно! Нека му покажем тогава състоянието ни, нека му помогнем!… Братя-я-я… Сестри-и-и… Днес е празник на писмеността и културата, днес всички столичани са излезли по улиците… Да излезем и ние! На демонстрация, майки! На демонстрация, бащи! От нас зависи утрешният ден на децата ни! Сега може да се отмени присъдата, да се спечели битката за живот!

В настъпилата тишина се прокрадват няколко гузни възражения:

— Не бива…

— Ще се ядосат…

— Който рита срещу ръжен бос…

Но в следващия миг репликите на одобрение рукват отвсякъде — буйни, гневни, неудържими:

— Правилно!

— Нищо няма да загубим!

— Нека ни види цяла България!

Полека-лека многохилядният тътен се излива в един общ порив на надежда и решимост:

— На демонстрация, братя и сестри! На демонстрация!…

От 9:40 до 10:10 часа

Вестник „Утро“:

„Молебенът се отслужва от висши духовници и първосвещеници, облечени според църковния ритуал.“

Духовници! Ритуал! Как не подхождат тия думи за описание на онова, което се разиграва около синагогата. Бавно, колебливо, с блъскане и ругатни тълпата почва да се нарежда по дължината на улица „Осогово“. Тротоарите и платното са запълнени гъсто, лакът до лакът. Стихийно се излъчват организатори, надзиратели, охрана, издават се заповеди:

— Старците напред!… Жените с бебетата — начело!… Не се навирайте един връз друг!… Бързо, бързо!…

Деловият тон заразява даже най-разпасаните, някои от тях също се стараят да ускорят приготовленията, от което хаосът се увеличава, а виковете стават нетърпими. Но към десет часа усилията все пак се увенчават с успех: човешката река е очертала бреговете си, опряла долния си край чак до помещенията и градините на общинския отдел „Чистота“.

— Да тръгваме! — предлагат нетърпеливците. — Какво чакаме още?

Колоната се люшва, потегля. И след минутка спира. Доктор Шекерджийска, която крачи сред първите, излиза встрани и гръмко пита:

— Не е ли добре да вземем и знаме?

— Какво знаме? — недоумяват по-предпазливите. — Никакво знаме не ни е нужно, това не е бунт!

— А как ще докажете, че не е бунт?

— Ха, със знаме ли?

— Със знаме!… Българско, трицветно… Да видят, че го правим с доверие в народа и в България!…

Пауза. И наново рукват одобрения:

— Така е!

— Развейте трибагреника!

— Ние сме воювали за него!

Виктор и Валентин срещат погледа на лекарката. И тутакси разбират заръката й. Те хукват назад, към бръснарницата, пред която доскоро седяха. Над стъклената фирма с надпис „Фигаро“ виси знаме — избеляло от слънцето, омачкано. То не е високо, но е втикнато дълбоко в желязна поставка. Виктор се покатерва върху гърба на Валентин и го измъква. Когато скача на земята, пред тях внезапно изниква нисичко, тантуресто кьосе в смешни кадифени дрехи с лилави кантове по джобовете — очевидно собственик на бръснарницата.

— Момчета — хленчи изплашено той, — защо ми взимате знамето?

— Ще го върнем! — мънка отегчено Валентин. — След демонстрацията непременно ще го върнем!

— Ами ако полицията разбере, че е мое?

— Как ще разбере?

— Тогава… тогава въобще не ми го връщайте…

— Бъди спокоен, няма да го върнем…

Двамата вдигат знамето и се втурват стремително към челните редици.

От 10:10 до 11 часа

Вестник „Утро“:

„След молебена произнася слово за делото на светите братя господин Хр. Д., доцент в университета, подир което сборният ученически хор и музика изпълняват националните химни, кантатата за Кирил и Методий и един боен марш.“

Колоната потегля пак. До булевард „Княгиня Клементина“ тя се движи без произшествия, като се задъхва от говор, вопли и страстни молитви, отправени до всевъзможни адреси — до бога, до дявола, до небесата и преизподнята, — молитви за възмездие и пощада.

Но на самия булевард пътят на колоната се запречва от тридесетина мъже, заловени за ръце в двойна верига. Повечето от тях са облечени добре, личи, че са от заможни семейства, макар че върху реверите им също блещукат жълтите звезди на безправието. Те посрещат демонстрантите враждебно, настръхнали и войнствени.

— Назад — размахва пестници, зелен от яд, най-възрастният, хубав, съвсем белокос великан с колосана яка. — Да не сте побеснели, да не сте си изпили мозъците! Назад!

Челните редици се заковават на място. Спират и знаменосците — Виктор и Валентин. А отдире напират — припряно, трескаво:

— Защо се тътрите?

— Не изоставайте!

— Уморихте ли се?

— Назад! — фучи белокосият великан, като се врязва сред колоната. — Вие предизвиквате властта!

— Кой е този господин? — злъчно се осведомява една обсипана с лунички девойка.

Наоколо й се разшъткват почтително:

— Шшшт!… Това е Хазанов!

— Хазанов ли? — накокошинва се девойката. — Фабрикантът на галоши?

— Той…

— Изедник!

— Ще ви дам аз един изедник! — улавя епитета и белокосият Хазанов. — Авантюристи! Искате да подпалите чергата ни от скудоумие! От глупави амбиции! Никого няма да пусна! Разпръснете се!

— Нямаме нужда от вашите заповеди! — намесва се и доктор Шекерджийска. — Оставете ни да минем!

Фабрикантът се извръща към нея, лицето му потъмнява.

— Вие ли сте в дъното на тая бъркотия? — процежда презрително той.

Лекарката отвръща с не по-малко презрение:

— Не на дъното, а на върха!

— Нищо чудно! За вас хората са само материал за кървави исторически експерименти!

— А за вас — източник за разбогатяване!

— Ще отговаряте лично…

— Не се кахърете за мене!

— Искате да предизвикате властта, така ли? Искате да я настроите още повече срещу нас?

— Няма защо да я настройваме, тя е достатъчно настроена…

— А после? Какво ще ни правят после?

— Те са решили вече какво да ни правят, сега е все едно…

— Никого няма да пусна!

— Махайте се от пътя ни!

— Забранявам! За-бра-ня-вам! Момчета — връща се при веригата от мъже фабрикантът, — разгонете сганта! Посочете й колко струва!…

Групата младежи се хвърля върху колоната. Завързва се яростен, ожесточен бой, непрекъснато хвърчат неприлични благословии и остроти:

— Червеи!

— Паразити!

— Кал сте и кал ще бъдете!

— На наш гръб дебелеете!

Няколко души посягат към знамето. Но отзад идват все нови и нови подкрепления. След около пет минути преградата е пометена.

— Ще повикам полиция! — оттегля се последен белокосият Хазанов. — Ще ви науча къде зимуват раците…

Човешката река лъкатуши наново. Виктор обаче забелязва, че тя е поизтъняла — види се, заканата на фабриканта е изпарила първоначалната жертвоготовност.

От 11 до 11:50 часа

Вестник „Утро“:

„Тържеството завърши с величествена манифестация пред официалните лица. Тази година за пръв път взема участие и Държавното висше училище за телесно възпитание.“

На площад „Възраждане“ колоната забавя ход. Сега тя наброява не повече от триста души. Но около нея гъмжи от народ — издокаран празнично, макар и скромно, без жълти звезди по реверите. Личи, че това са еснафи и работници. Тук-таме се мяркат и червените фуражки на студентите.

— Какво има? Какво става? — питат те демонстрантите. Отговорите, който им се дават, са толкова разбъркани, че мнозина вдигат рамене. Други, подразбрали истината, бързат да свърнат по съседните улички и да изчезнат. Изплашените им лица изразяват досада, понякога и съчувствие, което обикновено се стремят да скриват, за да не се обвържат по някакъв начин.

И все пак числото на любопитните непрекъснато се увеличава, въпросите валят отвсякъде — обстойни, добронамерени.

— Братя българи! — излиза напред доктор Шекерджийска. — Вие искате да знаете къде сме тръгнали и с каква цел, вие искате да ви разкрием намеренията си. Е, добре, от името на моите сънародници аз ще ви разкажа всичко, ще споделя с вас нашите болки и горести. Братя българи-и-и…

Лекарката говори кратко. Но думите й са така ярки, горещи, изстрадани от цялото й същество, че покоряват слушателите. Когато свършва, настъпва потискаща тишина.

— Браво! — първа се окопитва една жена в траурни дрехи. — Не бива да им се давате… Браво!…

Похвалата й предизвиква буря от насърчения и съвети:

— Няма що, прави сте…

— Събудете Народното събрание!…

— Дръжте се, нищо няма да посмеят да ви сторят!…

Внезапно редом до доктор Шекерджийска изниква един бранник — надут, важен, униформата му лъщи от чистота.

— Долу чифутите! — изкряква той пискливо, като вдигна десница по хитлеристки. — Смърт на плутократите!

Няколко ръце мигом се вкопчват в него, впиват се в гърлото му, блъскат го насам-натам.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — дърпа се изплашен бранникът. — Тука не е Палестина! Тука е царство на българите…

— Мухльо… — подиграват му се студентите, като си го предават един другиму с ритници. — Дрисльо… И той се пише българин…

Изведнъж над площада трясва изстрел.

— Конници! — изохква някой.

Виктор и Валентин ги зърват още като препускат по булевард „Христо Ботев“ откъм гарата. Запотени, насочили напред саби, сякаш им предстои сражение с бог знае колко страшен противник.

— Бягайте! — писват от разни страни. Настъпва паника. Ужасени, обезумели, демонстрантите се втурват назад по „Княгиня Клементина“. Но тука върху тях връхлита моторизирана полиция, въоръжена с пистолети и шмайзери.

Пъкълът слиза на земята.

От 11:50 до 13:30 часа

Вестник „Утро“:

„На обед министърът на просветата господин професор Йоцов прочета по Радио София реч за Кирила и Методия, а след това посещава няколко столични училища, посрещнат от учениците и учителите с голяма радост.“

Пъкълът! В него няма място за речи и радости, няма място дори за една спокойна, отмерена мисъл. „Бягайте! Бягайте!“ — звучи непрекъснато в ушите, докато отзад трополи кошмарният речитатив на копитата: „Трак! Трака-трак! Трак!“

И дивият вой на заслепените от ярост „пазители на реда“:

— Сечи-и-и…

Виктор е събрал сетни сили и тича, тича. От време на време променя направлението — стара, изпитана хитрост, която му идва на ум. Но и това не помага: за него са се „залепили“ трима конници, те го следват неотстъпно, каквито и маневри да предприеме.

„Боже мой, защо са се пришили за мене! Защо?“ — чуди се той, като диша тежко и се носи стремглаво от тротоар на тротоар, сред прелитащи като на филмова лента изкривени физиономии, сгърбени в предчувствие за предстоящ удар рамене, кошмарно ококорени очи, готови да изхвръкнат от орбитите си.

— Знамето! — настига го Валентин. — Хвърляй знамето!

Едва сега, открил причината за упорството на своите преследвачи, Виктор хвърля знамето на паважа. Няколко секунди по-късно то се омотава около стегнатите в бинтове тънки крака на конете и се превръща в купчина парцали.

— Към „Пиротска“! — шепне Валентин с пресъхнали устни. — Ще блокират квартала… Към „Пиротска“!…

Двамата завиват по една тясна уличка. Край тях тичат други — без свяст, без посока, същинско стадо подплашени животни:

— Милост…

— Пребиха ме…

— Пощадете детето…

Виктор се отправя инстинктивно към отсрещната дъсчена ограда, отвъд която се простират няколко свързани помежду си запустели дворове.

— Къде? — тегли се Валентин.

— Ела… Оттатък има изход…

Изход наистина има, но и съседната улица се оказва завъртяна от вихъра на погрома. На туй отгоре един полицай ги изпреварва и им слага крак:

— Юди-и-и…

Спънат, загубил равновесие, Валентин се строполява пред ботушите му като отсечено дърво.

— Стойте, кучи синове!

„Сега!“ — решава светкавично Виктор и ритва полицая малко под слабините — рязко, енергично, с безкрайно озлобление.

Трудно е да се обрисува какво се случва подир това, тъй като и Виктор, и Валентин се опомнят едва в тъмното стълбище до едно мазе, в което се напъхват, след като прекосяват улица „Пиротска“. Последното, което забелязват, преди да се скрият, е дългата редица мотоциклети откъм булевард „Мария Луиза.“

Валентин се оказва прав: полицията блокира Ючбунар!

Така завършва протестната демонстрация на софийските евреи. За нея вестник „Утро“ не обелва зъб. Впрочем помества седна къса бележка. Ето я:

„Съгласно член 29 от Наредбата за уреждане на еврейския въпрос живущите в София лица от еврейски произход трябва да се преселят в провинцията. Понеже доброволно са се изселили само една незначителна част от тия лица, Комисарството по еврейските въпроси пристъпва към изселването им, като на всяко еврейско семейство се дава тридневен срок и се определя градът, в който трябва да се пресели.

Лицата от еврейски произход, не изпълнили това предписание, ще бъдат незабавно изселени вън от пределите на страната.“

Който умее да чете между редовете, сигурно ще се досети, че демонстрацията все пак е дала някакъв резултат. И то — положителен!