Драгомир Асенов
Големият каменен дом (22)

22

Както удавникът е готов да се хване за сламка, за да се спаси, така и настоятелството на сиропиталището е готово да прибегне до всевъзможни акции, само и само да набави средства и да отложи окончателния фалит. Още шест, още осем, още девет месеца — това, изглежда, е девизът на групата доброволци, които са посветили живота си на приюта! Всекидневно те пишат писма до по-заможните семейства, в които апелират за щедрост, изпращат молби за помощи до акционерни дружества и частни предприятия, правят посещения на изтъкнати личности — фабриканти, лекари, адвокати, търговци и учени, — като ги приканват да влеят усилията си в „общото дело“. Едно на пръв поглед смешно хрумване на подпредседателя Яшаров дава неочаквано добри резултати: в около четиридесет дома на богати хора, където събота или неделя се събират компании за покер, се поставят мънички металически касички с гравирани надписи: „Не забравяйте сираците!“, „Дайте лептата си за безпризорните!“, „Всяко дете има право на покрив и хляб!“

Обикновено победителите пускат в касичката част от спечелената сума, а понякога — в изблик на пиянско милосърдие — оставят всичко. При това „мизите“, които се залагат в играта, едва ли могат да се нарекат скромни, след последния „тур“ те възлизат на няколко хилядарки, сиреч колкото струва издръжката на питомците за ден-два.

Касичките не се отминават без внимание и в празници или интимни тържества: годежи, сватби, раждане, помени. Напоследък, колкото повече се надига антисемитската вълна, толкова повече расте желанието да се извърши нещо добро било „за успокоение на съвестта“ било „за да се умилостиви всемогъщият, чиито помисли и намерения се движат по неведоми пътища“.

Сега между дарителите се нареждат и занаятчии, еснафи, бедняци. Има дори куриози. Веднъж един каруцар донася цял чувал бяло брашно — „подарък за сиротинките“.

— От кого? — запитва го изненадана мадам Босева.

Каруцарят вдига рамене:

— От мене!

— От вас? — Директорката едва смогва да прикрие учудването си. И не без основание: каруцарят сам е достоен за съжаление — брадясал, окърпен, бос…

— Вземете, вземете… — долавя колебанието й той. — Брашното е мое! Не ми гледайте хала…

— Какво работите?

— Пренасям въглища и дърва на сточната гара… Не бойте се, не съм го задигнал… — И смигва съучастнически на Коста Французина.

Това озадачава Виктор. Когато каруцарят си отива, той дръпва настрани приятеля си:

— Познаваш ли го?

— Познавам го! — кима Коста Французина. — От нашите е…

— От нашите? Какво значи това?

— Който много рови, рано остарява…

— Мигар ми нямаш доверие?

— Умееш ли да пазиш тайна? Parole d’honneur? И той е от банда „Мароко“… Да държиш езика зад зъбите си, че ти ги избивам…

Всеки вторник или сряда сиропиталците тръгват да „инкасират“ касичките, снабдени с квитанции и пълномощни документи. Мадам Босева се е погрижила да не стават злоупотреби, като съставя групите така, че участниците да се следят взаимно, пък и дарителите предпочитат да броят и отчитат парите сами.

Тези посещения по домовете на богатите хора са най-интересните и вълнуващи моменти в делниците на Виктор. Наистина понякога те са тежки и нараняват дълбоко честолюбието му — когато го карат да чака пред входа или в антрето, изтръпнал от студ, същински просяк, докато вътре се извършват финансовите „процедури“.

По-често обаче го канят заедно с другарите му да влязат в хола или в гостната, черпят ги с бонбони, сладкиши и всевъзможни ликьори. Макар и да е постоянно гладен, както и останалите питомци на приюта, той никога не издава глада си и не се блазни от лакомствата. Мами го и го обайва друго — атмосферата на охолство, обезпеченост и превъзходство, която се излъчва от обстановката наоколо. Изящни мебели, скъпи килими, кристални полилеи, разкошни библиотеки — ето белезите на този свят, където човек неволно предполага или се самозалъгва, че няма мъка и грижи, че се обитава само от щастливци! Можеш ли да се възпреш и да не им завидиш тайно?

От двадесетте къщи, в които е бил, Виктор предпочита две. Първата е на един книгоиздател и е истинска художествена галерия — стените й греят в ярки, слънчеви пейзажи от България, Италия, Гърция, Франция. Изглежда, създателите им са били добри майстори защото — макар и непретенциозни на вид — картините са просто неизчерпаеми откъм хубост и настроение, колкото и продължително да се взираш в тях.

В приемния салон на втората къща, собственост на износител на розово масло в Близкия изток, е направено живописно басейнче с фонтан в единия ъгъл. Някъде в него са монтирани разноцветни електрически крушки. Запалиш ли ги — салонът засиява като фантастична пещера, да се дивиш и прехласваш с часове!

Привечер след „инкасациите“ сиропиталците споделят впечатленията си от видяното и преживяното. Виктор също разказва — за вълшебните пейзажи, за басейнчето. Но въздействието от думите му не е голямо — изглежда, чудесата се срещат навсякъде! Веднъж Коста Французина даже цъква насмешливо:

— Какъв наивник! Бил ли си при глезената Гизела?

— Коя пък е тази?

— Не си ли чувал за Гизела Алшех? Жалко! А за френската писателка Жорж Санд чувал ли си?

— Смътно…

— Е, глезената Гизела е нещо като съвременна Жорж Санд…

— Защо я наричаш глезената?

— Защото надхвърля четиридесетте, а се лигави като пансионерка…

— Стихове ли пише?

— Романи… Но и те са лигави: все „ах“ и „ох“, все самоубийства по любовни причини… Добре, че мъжът й е туз, та плаща за отпечатването им… Идущия вторник ще те взема с мене и ще я видиш!

Коста Французина удържа обещанието си и го отвежда в дома на самозваната писателка. Двуетажен, закътан в дъното на широка градина, външно обикновен, този дом е подреден като същински дворец. Накъдето и да се обърнеш, от стълбището и закачалката зад входната врата до работния кабинет на „съвременната Жорж Санд“ — всичко е мрамор, снежнобели завеси и драперии, огледала, декоративни растения. „Червиви са от пари!“ — мисли Виктор, очарован и потиснат едновременно.

Когато слугинята ги вкарва при „господарката“, той веднага одобрява епитета, с който я е удостоил Коста Французина. Възпълната, с посребрени черни коси жена, облечена в пъстра до петите дреха — нещо средно между японско кимоно и пеньоар, — подскача и се върти около тях като девица от гимназията, издула устни напред, сякаш чака всеки момент да я целунат.

— Прочетохте ли „Зов на сърцето“? — обръща се веднага след поздравите към момчетата тя.

Виктор се сконфузва, но Коста Французина тутакси се покланя гальовно:

— Прочетох я…

— Вашето мнение? Изгарям от нетърпение…

— Magnifique!

— Ласкаете ме?

— В изкуството няма място за ласкателство!

— Благодаря ви… Кое ви харесва най-много?

— Частта, в която Елизабет изпива отровата!

— О, вие имате вкус… А вашият приятел?

— Той не е същият от миналия път…

Писателката плясва игриво с длани:

— Ще дам и нему една книга… Хайде, елате да отключим касичката и да видим какво се е събрало!

Тримата дълго броят парите, записват, смятат. Подир оформянето на квитанцията домакинята гощава сиропиталците с кейк и „снежни топки“. Виктор получава и романа „Зов на сърцето“ с надпис — „За да обикне литературата“.

На улицата Коста Французина прихва в облекчителен смях.

— Как е? — осведомява се той. И сам си отвръща: — Ум да ти зайде… — После — вече пред ресторант „Златният фазан“ — спира и тропва повелително с крак. — Заповядай, каня те на вечеря!…

Виктор се опулва глупаво:

— А пари?

— Аз плащам…

— Не се шегувай!

Коста Французина измъква ръка от джоба си, в шепата му блясват няколко монети от по двадесет лева. Виктор го поглежда удивено:

— Откъде ги имаш?

— От мадам Жорж Санд!

— Парите са описани!

— Тия не са описани! Прибрах ги в интермедията между сортирането на двулевките и петолевките… „За да обикне литературата…“

— Да не загазим?

— Не бой се, не ми е първица! Аз винаги си вземам бакшиш при инкасирането… Е, влизаме ли? Ще хапнем царски: ордьовър, печена кокошка, шоколадов крем… — Ще поръчаме и по чашка вино…

Двамата се прибират в приюта с претъпкани стомаси, приятно замаяни. Нещо повече: Виктор решава, че системата на бакшишите не е съвсем неразумна! В края на краищата това са незначителни суми — за кино или за сладкарница!

И наистина, при първото си излизане като ръководител на група той успява да „свие“ — според израза на Коста Французина — десетина лева, при второто — още толкова! Така освен възможността да си дояжда с пасти, когато отива следобед на училище, Виктор разполага с достатъчно средства, за да посети най-новите филми.

На третото излизане обаче става неочаквана засечка. Без да го забележи Валентин, спътникът му по група, той пъхва една двайсетачка в шинела си. В това време стопанинът на къщата, прескочил до кухнята за чай, се връща и пита заинтригувано:

— Колко са?

— Осемстотин четиридесет и два… — отговаря услужливо Виктор.

Валентин се извръща към него и го поглежда безстрастно:

— Искаш да кажеш: осемстотин шестдесет и два?

Виктор почервенява гъсто, избива го пот.

— Да! — преглъща мъчително той. — Искам да кажа: осемстотин шестдесет и два…

Работата по-нататък тръгва без произшествия. На прощаване стопанинът стисва десницата на Валентин и произнася многозначително:

— Вие сте честно момче! Хвала на таквиз…

Този път за Виктор разстоянието до сиропиталището е необикновено дълго и тежко. Особено го потиска гримасата на Валентин — гневна и осъдителна.

— Откъде си взел тая идея? — прекъсва най-подир мълчанието си той. — Доколкото те познавам, тя не е от твоя репертоар…

Виктор понечва да обясни нещо, но маха с ръка и се отказва. Валентин го поглежда с едно око.

— Ако държиш на моята дружба… — сурово подхвърля той. И тихо завършва: — Мисля, че приказките са излишни…

В приюта ги посрещат с новината, че Коста Французина е инкасирал десетина касички и е изчезнал безследно, а мадам Босева — след остър сърдечен припадък — все още се колебае дали да го обади на криминалната полиция, или да се задоволи само с доклад пред настоятелството. Все пак той е бил, е и ще си остане ахилесовата пета на нейните педагогически принципи.