Драгомир Асенов
Големият каменен дом (29)

29

Кой възпитател или питомец от сиропиталище „Парица Елеонора“ не знае за предстоящата катастрофа, кой не съзира вълчата й мутра! И все пак — трудно е да се живее само с мисълта за тая катастрофа, с ужаса от утрешния ден. Глад или изтребление, концлагер или куршум — в последна сметка разликата едва ли има някакво значение! По-важно е друго: кога ще се вдигне завесата на епилога? Ако е след седмица, месец или година — защо да се тревожим предварително? Защо да униваме и падаме духом? Днес за днес — това е девизът на лишените от бъдеще! Но това е и единственото реално измерение на времето!

Външно редът и нравите в приюта не са се променили, веригата на делниците се намотава и отмотава, както преди. Закуска, училище, обед, подготовка на уроците, вечеря, лягане — сто познатите брънки! Доскоро тягостни и скучни, сега те излъчват печалния аромат на разлъката. И на надеждата — може би съвсем илюзорна, — че ще устоят!

Все под натиска на твърдо спазваните обичаи тая неделя се събира на редовна среща и „Мисъл“, кръжокът на бившите питомци. Дежурният по кухня е помел и почистил старателно трапезарията, лъснал е прозорците, а домакинята е изтеглила две маси в дъното, съединила ги е и ги е застлала с бяла ленена покривка. Сложила е и ваза с цветя — сигурна, че усърдието й ще бъде забелязано от подпредседателите на настоятелството!

Членовете на кръжока пристигат един по един. Както винаги при подобни сбирки, те са облечени спретнато, тук-таме с претенции за елегантност, но бедността им се издава ту от липсата на вратовръзка, ту от несъответствуващата на костюма риза, ту от смешната комбинация между цвета на обувките и цвета на панталоните или полите. Преди да влязат, мъжете се задържат в коридора да изпушат по цигара и да разменят някоя дума. Разговорите се въртят все около боевете на Източния фронт, където — проникнали до Волга — германците „тъпчат на място“ като „заковани“. Виктор открива и една нова тема — партизаните! Преди година, година и половина те се наричаха „шумкари“ и не правеха особено впечатление. Сега, прекръстени и укрепнали, тия размирници размътват чуждите глави, нажежават въображението. Споменават ги късо, възторжено, сякаш споменават свръхестествени същества:

— Слизат и в полето…

— Контролират южната линия…

— Издават присъди над представителите на властта…

Тяхната численост се колебае — според степента на преклонението пред борбата им! — от две-три роти до многохилядна армия.

Жените са по-прозаични. Насядали на групички по пейките те споделят грижите си около семействата и децата, около препитанието. И тихо чумосват погромаджиите. О, няма нищо по-страшно от острия език на обладани от ярост и презрение жени, няма нищо по-находчиво, по-убийствено и по-точно в попадението от лаконичните им характеристики!

Около десет часа от горния етаж се задават първенците на кръжока. Начело с мадам Босева — неизменно тържествена и величествена, облечена в тъмни тонове. Тя се насилва да изглежда непроницаема, лицето й е същинска каменна маска, лишено от човешки страсти, видът й недвусмислено внушава: „Всичко е както преди! Нищо не се е променило! Пазете достойнството си!“ Но това е само привидно: прозорливото око тутакси схваща вътрешната несигурност и стъписване — резултат от последните неприятности. Вдясно от нея се движи Наум Проданов. Нисичък, закръглен, неуседлив, той подскача, размахва крайници, върти се. Като радетел на сиропиталището адвокатът няма основание да е оптимист, като поклонник на Третия райх — налага се да показва известна бодрост. Тая раздвоеност прави гримасите му смешни и фалшиви, досущ гримасите на рутиниран битов актьор, комуто ненадейно са поверили чисто психологическа роля.

Вляво, малко по-назад, крачи другият подпредседател на настоятелството. Неговото състояние може да се изрази с фразите: „Е, добре, господа, роденият аристократ участвува по неволя във всякакъв род комедии! Обаче той знае цената си и ще съумее да я поиска в мига на разплатата.“

— Когато тримата се озовават в трапезарията, бившите питомци стават почтително на крака.

— Седнете! — кима директорката, след като подпредседателите се настаняват на креслата около нея. После, въдворила с поглед тишина, тя вдига глас: — Господа! Събираме се след един продължителен интервал. Вие разбирате не по-зле от нас, че причините за дългата пауза бяха повече от сериозни. Не е тука мястото да ги анализираме или обясняваме. Искам само да подчертая, че вината не е в ръководството на кръжока въпреки твърдението на Ларошфуко, че умът е по-ленив от тялото…

В трапезарията настъпва оживление. „Пак Ларошфуко!“ — отсъжда Виктор, доловил повода за оживлението. И мадам Босева го долавя, тя се усмихва снизходително:

— Беседата, която отложихме миналия път, е озаглавена „Личност и общество“. Тя ще бъде изнесена от господин Хаим Яшаров! Имате думата!… — накланя се тя уважително към втория подпредседател и сяда. В тоя момент вратата изскърцва, влиза и доктор Шекерджийска, като неволно се изпъва на пръсти и се мъчи да не шуми — нещо, което не се удава лесно на тромавата й фигура.

— Струваше ми се, че днес дискусиите ще преминат вяло! — бодва я мадам Босева.

Лекарката се отпуска на една пейка и отвръща на удара с удар:

— Не бива да подценявате собствения си темперамент!

Директорката почервенява.

— Господа! — изправя се Хаим Яшаров, като пристяга с палец и показалец възела на вратовръзката си. Всъщност там няма какво да се пристяга: това са четири-пет секунди, подарени, на зрителите, за да се уверят колко безукорно стоят върху него дрехите му. И за да съсредоточат слуха и възхищението си. Защото той не се нуждае от никакво съсредоточаване — когато словото почне, отлично тренираният мозък автоматически ще заизхвърля към повърхността на съзнанието ловки обрати на речта, пригодни за момента цитати, изящни духовитости, унищожителни аргументи, весели каламбури — все пищни цветя от градината на социалната казуистика!

— Господа! Завещаването на една проблема от поколение на поколение, честото й обсъждане, профанирането и банализирането й — всичко това е сигурно указание, че проблемата или не е поставена правилно, или е неразрешена. Проблемата за отношението между личност и общество — позволете ми тоя парадокс! — въобще не съществува (ораторът се покланя галантно). Съществува друга проблема — по-велика, по-вечна, по-трудна: проблемата за свободата на човека! От своя страна основната, кардиналната проблема за свободата на човека се състои от две подчинени, не по-малко трудни проблеми, които (усмивка на всички страни) стоят като свирепи цербери в преддверието на нейното решение. Това са проблемите за свободата на личността и за свободата на обществото. Накъсо: свободата на човека се извежда от органическия сбор на свободната личност със свободното общество! Шеговитото определение на Аристотел…

— Зоо политикон… — изграква някой от трапезарията.

Адвокатът се съгласява сухо:

— Да, зоо политикон! Определението на Аристотел съдържа в себе си и двете проблеми. А опитът на историята добавя, че в близо двайсетвековното си разумно пребиваване върху земното кълбо човекът не е постигнал свободата си! Отварям скоба: тая печална констатация съвсем не означава, че в един или друг период на развитието си той не е познавал свободата на личността или свободата на обществото. Господа, трагедията е в обстоятелството, че никога не ги е познавал заедно! Нещо повече: нерядко благополучното разрешаване на първата проблема е ставало за сметка и в ущърб на втората. Както виждате (ръцете се разперват в театрална безпомощност) — порочен кръг! И ето, нашата съвременност се изправя пред изконната проблема за свободата на човека. Но откъде да тръгнем? По кой път да вървим? От свободата на личността към свободата на обществото или обратно — от свободата на обществото към свободата на личността?

Подпредседателят Яшаров спира, оглежда се и наново поема, вече афектиран и вдъхновен:

— Да погледаме картата на света, в който живеем! Е, добре, има ли формули? Има ли практически рецепти? Отговорът е категорическо „да“. Според практическата рецепта на Запада…

— На кой Запад? — пресича го наежен Наум Проданов. — Англосаксонския ли?

— Не само англосаксонския! Според неговата практическа рецепта трябва да се тръгне от свободата на личността. Според практическата рецепта на Изтока пък…

— Какво визирате? — намесва се пак другият подпредседател.

Ораторът се намръщва:

— Разбира се, не Близкия изток! Става дума за Азия!

— По-конкретно?

— Русия! И тъй: според практическата рецепта на Изтока трябва да се тръгне от свободата на обществото. Коя рецепта е по-приемлива? Коя — в края на краищата — ще разреши на дело голямата проблема за свободата на човека? Според мене…

Хаим Яшаров говори дълго, увлечено. И макар че твърде често прибягва до заплетени перифрази и латински пословици, Виктор чувствува горещите му симпатии към тъй наречената „западна формула“. Впрочем ораторът и не ги скрива, те очевидно го въодушевяват, разхубавяват, окрилят красноречието му.

Когато свършва, става Наум Проданов. Той излиза пред масата, пъха палци в джобчетата на жилетката си и полека, унесено се олюлява на пети. Пледоарията му почва доброжелателно, миньорно, почти задушевно:

— Господа! Словото, което имахме честта да чуем, може без преувеличение да се окачестви като… хм… забележително. Лекторът построи пред смаяния ни взор една хипотеза, която е не само оригинална, но и убедителна. Логика! Желязна логика ни лъхна от нея — и в изложението, и в последователността на доводите, и в степенуването на елементите. Аз съм възхитен. Аз съм обогатен. Аз съм готов да я прегърна като своя… хм… вяра! И ако си позволявам да взема думата след подобна блестяща беседа, то е защото се надявам да я допълня в нейна полза. И за нейна… хм… слава!…

„Хитрец! — разсъждава заинтригувано Виктор. — И друг път е подхващал така. А след това му забива нож…“

— Господа! — връща се до креслото си Наум Проданов. — Нека резюмираме накъсо хипотезата на моя колега! За да ни стане по-ясна, ще се помъча да я преведа на езика на числата. Вулгарно изразено, освен понятието теорема математиката прибягва и до понятието лема. Лемите са като стъпала, като звена при разрешаването…

— Помощни теореми — прекъсва го нетърпеливо Яшаров.

Подпредседателят прави признателен жест:

— Благодаря! Очевидно, проблемата за свободата на човека е теорема, чието разрешаване е невъзможно без разрешаването на двете леми — за свободата на личността и за свободата на обществото. Да приемем ли тая постановка? Да я приемем! Оттука насетне начева моето… хм… несъгласие с господин Яшаров. Защо трябва да се върви от една лема към друга? Не е ли това метафизически подход към явленията? Къде е третата практическа рецепта? Да, да, колега, не ме фиксирайте тъй слисано, къде е третата практическа рецепта?

— Коя е тя, господин Проданов?

— Новият ред, който установява… хм… Германия!

— В какво се състои тая рецепта, ако смея да попитам?

— В едновременното прилагане на двете леми! Това е приносът на хитлеризма. За една част от нацията — силните, смелите, непокорните — ще се върви от свободата на личността към свободата на обществото. Друг път те няма да одобрят!

— Имате пред вид свръхчовеците?

— Именно… За другата част, за масата, ще се върви от свободата на обществото към свободата на личността. За тях такъв път ще бъде…

— Но това е чудовищно смешение на понятията! — еква дрезгавият алт на доктор Шекерджийска. — И аз искам думата!

— Не съм изненадана! — прави кисела физиономия мадам Босева. — Щом свърши господин Проданов.

— Аз вече изложих тезата си! — отпуска се на креслото си адвокатът. — Може да й дадете думата!…

Лекарката се изправя, механически прикопчава блузата си.

— Няма да се спирам на категориите свръхчовеци и маса! — казва възмутено тя. — За мене такова разделение на нацията е нелепо.

Наум Проданов слага длан пред устата си и кашля с престорено великодушие.

Директорката се засмива саркастично:

— Какъв образец на деликатност!

— Аз наистина съм негодна да бъда образец на деликатност! — поклаща глава доктор Шекерджийска. — Що се касае до хипотезата на господин Яшаров, — какво пък, логика май не й липсва! Каква логика обаче? Повърхностна, ефектна, бих допълнила — леко смилаема!

— Намеквате за липсата на диалектика! — размърдва се отегчено подпредседателят Яшаров. — Аз не съм почитател на тоя род мислене…

— Какво представлява според вас лемата „свобода на личността?“ Не е ли това преди всичко политическо понятие?

— Права сте, политическо!

— Така и допуснах… И почти съм склонна да ви поддържам… Но лемата „свобода на обществото“ от своя страна е преди всичко икономическо понятие… Въпросът е — щом вече господин Проданов ни съблазни с езика на математиката! — кое от двете понятия е функция на другото: политическото на икономическото или обратно? При това аз съзнателно опростявам нещата. Защото и двете леми — тая думичка ми звучи умилително! — и двете леми могат да се разгледат последователно и като икономически, и като политически феномени!

— Сиреч? — накланя се напред Наум Проданов.

— Сиреч — повтаря натъртено лекарката — свободата на личността е не само политическо, но и икономическо понятие! Свободата на обществото е не само икономическо, но и политическо понятие. Така че пътят за постигане свободата на човека минава…

— Вие сте цял професор! Но вашата рецепта се провали най-позорно!

— Къде и как се е провалила?

— Къде ли? Хм… при Харков, Ростов, Севастопол, Одеса, Киев… Да изброявам ли още?

— Не избързвате ли с изводите?

— И още как! — избухва един глас от трапезарията. — Колелото се върти вече назад!

— Кой крещи? — трепва и се надига на лакти мадам Босева. — Аврам Пинкас, пак ли ти?

— Аз! — щръква на мястото си възгърбавият евреин. — Желая, тъй да се рече, да кажа…

— Нямаш думата!

— Да говори! — подкрепя го някой от дъното. И тутакси, като по определен знак, наоколо закипява от възгласи:

— Дайте му думата!

— Песента на Хитлер е изпята!

— Дранг нах Остен-а свърши!

Директорката става, бяла и разтреперана от вълнение.

— Господа! — с насечен, внезапно изтънял глас промълвя тя. — Вашата реакция ме принуждава да споделя най-сетне моите съкровени опасения относно дейността на кръжока — опасения, които напоследък често ме спохождат. Струва ми се, че при тая обстановка, в това време на омраза, на ожесточение, на крайна поляризация на концепциите… да, колкото и да е тъжно, по-разумно би било той да бъде разпуснат… Може би след войната…

— Съгласен съм! — отсича веднага Яшаров.

Другият подпредседател също кима утвърдително:

— И аз!

Без по-нататъшни разисквания кръжокът „Мисъл“ е обявен за разтурен. Една от брънките на веригата е счупена. Коя ли ще бъде следващата?