Джейн Мур
Досиета „Бивши гаджета“ (13)

Събота, 29 юни 2002 г., 9,00

Тони разгърна броя на Уолстрийт Джърнъл, който си бе донесъл, и го постави на масата пред себе си с доволна въздишка. Беше сам в салона за закуска и изгаряше от нетърпение да се нахрани и да си тръгне, преди някой да го е приклещил.

Тони не бе от най-общителните хора. Можеше автоматично да превключва, когато се наложи, на бизнес срещи или вечери, но извън работа ценеше личното си пространство и собствените си навици. Ежедневната му програма сутрин бе чаша чай, бързо последвана от кафе еспресо, две филийки препечен бял хляб и мармалад и няколко резенчета пъпеш за освежаване. Всяко изключение го изнервяше.

По време на пътешествията си по света бе установил, че в някои страни изобщо не бяха чували за мармалад, и затова винаги си носеше. Бе готов на всичко, но да не променя режима си. Спокойно би могъл да вмести и друг човек в живота си, но той трябваше да разбира, че някои граници не бива да се прекрачват. По тази причина веднъж бе прекратил една перспективна връзка с изключително свястна жена само защото тя упорстваше да си отхапва от филията му.

— Недей — бе казал той твърдо една сутрин, докато закусваха в модния хотел „Мърсър“ в Ню Йорк. — Ако ти се яде, ще ти поръчам порция, но, моля те, не яж от моята.

Тя бе продължила да го прави, както и в други случаи, като вероятно го смяташе за кокетна любовна игра. За Тони беше дразнещо, а веднъж раздразнеше ли го някой, сякаш рак разяждаше връзката и в крайна сметка я разрушаваше. Затова бе скъсал с нея.

— Защо? — ридаеше тя.

„Защото продължаваш да ядеш от филията ми“ звучеше прекадено елементарно, затова Тони беше подсладил горчивия хап и го бе завоалирал с думи като „моментът не е подходящ за сериозна връзка“.

Всичките му приятели го закачаха, че страда от лека форма на натрапчив педантизъм. Апартаментът му в Ню Йорк беше безупречно чист, всички повърхности бяха голи и съвършено излъсквани от приходящата чистачка, така че да отразяват светлината. Тъй като се задържаше там твърде кратко, тя чистеше повърхности, които вече можеш да оближеш, но на Тони не му пукаше. Всичките му компактдискове бяха подредени по азбучен ред и макар кухненските му шкафове да не влизаха често в употреба, понеже винаги се хранеше навън, във всеки от тях бурканите и консервите бяха строени изрядно с етикетите напред.

В двете му бани чисто белите кърпи бяха сгънати в такива стройни редици, че в сравнение с тях Патрик Бърджин от „Да спиш с врага“ определено би изглеждал разхвърлян. Костюмите, ризите и вратовръзките му бяха подредени по цветове. „Пести време, когато търсиш нещо“, беше се троснал той, когато майка му бе дръзнала да го спомене при първото си и последно посещение.

Ето защо мисълта за някой гост — натрапник, който да съсипе тишината и покоя на ранното му утро, бе направо непоносима за него.

— Ехооо! Имате ли нещо против да седна при вас? — Беше Алис.

Тони бе обзет от пълна паника, когато, без да дочака отговора му, тя се настани на стола срещу него. Времето, помисли си той. Сега ще заговори за шибаното време.

— Изглежда, че ще имат късмет с времето, нали? — попита Алис жизнерадостно и си взе филийка препечен хляб от малката хромирана поставка встрани от Тони.

Той сгъна вестника си.

— Да, слънчево е. Но все пак е лято, а това е Южна Франция — отрони той изнурено.

— Зная, но човек никога не може да приеме нещо за даденост в наши дни с това глобуларно затопляне.

— Глобално.

— Моля? — Алис го изгледа озадачено.

— Глобално затопляне.

— О! Каквото и да е, радвам се, че е решило да им предостави хубав ден за сватбата.

Думите на Адам звъняха в съзнанието му и Тони бе сигурен, че е само въпрос на време тя да се впусне в подробности за пътуването си, затова реши да я отклони от темата и да се възползва от тази невключена в плановете му закуска, за да събере факти. Знаеше какво е личното му мнение за предстоящата женитба, но бе любопитен да открие дали съществуват някакви опасения от страна на някой близък на булката.

— Е, как намирате Марк и Фей като двойка? — попита той мило.

Алис престана да дъвче откраднатото парче хляб и се замисли.

— Ами, когато го видях за пръв път, бях доста изненадана.

— Така ли? — Тони небрежно й наля чай. — И защо?

Облегна се назад и се заслуша, докато Алис обясняваше, че когато Фей й се обадила да предупреди, че ще води приятел вкъщи, мозъкът й прегрял. Преди това Фей никога не водела никого вкъщи. „Винаги съм допускала, че се срамува от мен“, обясни Алис без следа от самосъжаление. Каза, че прекарала три дни да пренареди украшенията и да избърше праха от мебелите, които вече блестели от прекалено чистене.

— И когато отворих вратата, бях изумена — призна тя, докато изстъргваше голяма бучка масло от филийката си. — Марк изглеждаше толкова млад, съвсем не като това, което бях очаквала.

— Привлекателният младежки вид се предава по наследство в семейството ни — пошегува се Тони. — Просто ми е любопитно, какво очаквахте?

— А, не знам. Някой по-възрастен, предполагам — замисли се Алис. — Определено някой властен бизнесмен, който я обича, но доминира и се грижи за нея. Тя ще се ядоса на думите ми, но Фей има нужда някой да се грижи за нея.

— Така ли? — Тони изглеждаше изненадан, когато мисълта му се върна към агресивната, независима жена, която познаваше.

— Фей създава силно впечатление за независимост, но е ужасно неуверена. Направих всичко по силите си да я отгледам, но имаше нужда от авторитета на бащата. Проявяваше голям инат.

— Все още го прави. — Отбеляза си наум по-късно да разпита повече за бащата на Фей. — Как премина първата ви среща с Марк?

Тя му разказа, че с напредването на следобеда сърдечността и към него нараснала. Нямало никакво съмнение, че си е изгубил ума по Фей, но Алис усетила, че дъщеря й е тази, която контролира положението и се държи така, сякаш няма нужда да полага усилия, защото разбира, че го върти на пръста си.

— В известен смисъл ми напомниха за нашите отношения. — Тя въздъхна. — Постоянно свивах знамената, за да доставя удоволствие на Фей, а тя винаги вземаше връх. Стори ми се, че те просто повтарят модела.

— Все още ли ви се струва така?

— Не до такава степен — макар, ако трябва да съм откровена, не съм прекарала много време с тях. — За момент Алис се загледа през прозореца. — Когато си тръгнаха онзи следобед, аз се притесних за Марк, защото си помислих, че го виждам за последен път.

— И ето ни тук на сватбата им — каза Тони с престорено оживление.

— Да, странно, нали? — попита тя без следа от насмешливост. — Когато Фей ми се обади да съобщи, че се омъжва, бях толкова объркана, че попитах кой е късметлията!

Тони не можеше да повярва колко е искрена. Беше ясно, че никой не си дава особен труд да пита Алис за каквото и да било, и когато това се случи, тя си развърза езика.

— Фей много ми се разсърди и каза: „Разбира се, че е Марк!“, а аз трябва да съм прозвучала изненадано, щом тя ме попита защо. И аз й обясних, че просто не ми се е сторил неин тип. — Отпи от чая си.

— И какво отвърна тя на това?

— Всъщност нищо особено.

— Оттогава повдигали ли сте въпроса? Често мнението на майката се оказва правилно, нали знаете — усмихна се Тони, който рядко чуваше какво говори майка му.

— Опитайте се да го кажете на Фей. Прави точно това, което си иска, винаги го е правила. А и аз не съм тази, която трябва да й дава съвети, когато става дума за избор на подходящ мъж.

Той умираше от желание да я попита какво има предвид, но разбираше, че ще отиде твърде далеч в разпита си. Тъкмо се канеше отново да се върне към Фей, когато майка й заяви:

— Честно казано, винаги съм си мислила, че ще се омъжи за някой като вас.

— Като мен? — Тони се удари по гърдите и сърцето му ускори ритъма си. Без да има причина за това, се питаше дали Алис знае за предишната му среща с Фей. — Защо?

— Както ви казах, някой малко по-възрастен, който е постигнал успех и не се плаши от нея. Тя има нужда някой да командва парада, ако разбирате какво искам да кажа.

— Напълно ви разбирам — кимна Тони, — но за съжаление не съм сигурен, че Марк е този, който ще го направи.

Алис отново отхапа от филията си.

— Вече е малко късно — измърмори тя. От устата й падна голяма троха.

Тони не мислеше така, но не каза нищо. Вместо това доля чашата й с чай и погледна часовника си.

— Времето е на наша страна — усмихна се той, — така че разкажете ми още нещо за бъдещата ми снаха.

Тони най-сетне поднесе извиненията си, когато долови, че разговорът му с Алис има опасност да се отклони към описанието на пътуването й, и се отправи към стаята си, като предпочете стълбите пред асансьора.

Размишляваше над казаното. Алис може да изглежда и да звучи доста уклончиво, помисли си той, но умът й сече като бръснач. Освен това бе напълно естествена, жена, която обожава дъщеря си и въпреки това е достатъчно загрижена доколко изборът й е подходящ, за да изрече възраженията си пред един практически непознат човек. Първото й впечатление от връзката между Фей и Марк, изглежда, беше правилно, но, за разлика от Тони, тя бе готова да им позволи да направят грешка.

Погледна часовника си. Оставаха само пет часа до сватбения спектакъл.

Пред стая номер 18 той спря за миг, после почука. Можеше да дочуе далечния звук от телевизор, но никой не му отвори. Почука отново, този път по-силно.

— Почакайте — каза слаб глас.

След около трийсет секунди Марк, с помътнял поглед, облечен в хлабаво завързана хавлия на хотела, отвори вратата. Косата му стърчеше във всички посоки и беше се ококорил като яйца на очи в сос от кръв.

— Олеле! — възкликна Тони, като едва прикри самодоволната си усмивка. — Тежка нощ, нали?

— Чувствам се като парцал — изпъшка Марк и направи знак на брат си да влезе. — Не мога да повярвам, че бях толкова глупав да си причиня махмурлук в деня на сватбата ми.

— След като повечето пичове свършват на гарата в Абърдийн с гипсирано тяло, мога да кажа, че леко си се отървал. — Тони вдигна пуловера на Марк от единствения стол и седна. — Мисля, че имаш нужда от разходка.

Марк се засмя кухо.

— Будалкаш ме, нали?

— Не. Малко чист въздух ще ти дойде добре, млади човече.

— Господи, звучиш като мама — изстена той и започна да разтрива слепоочията си. — Ще ти кажа абсолютно точно какво ще ми бъде от полза — огромно количество пържена храна, за да попие всичкия този алкохол, и още няколко часа сън. — Изтегна се на леглото.

— Глупости — каза Тони и се запъти към вратата. — Бил съм махмурлия много повече пъти от теб и повярвай ми, в чистия въздух е истината. Ще се върна за теб след петнайсет минути. Приготви се.

Алис се наведе да завърже връзката на спортната си обувка. Вече се бе отдалечила на неколкостотин метра от хотела, след като тръгна с бърза стъпка след закуската си с Тони. Разговорът им я тревожеше. Беше изпитвала леки опасения, че Фей се омъжва за неподходящ мъж, но го бе отдала на прекаленото си желание на майка да я закриля. Сега, когато бе чула човек, за когото предполагаше, че е обективна трета страна, да изразява същите страхове, се запита дали инстинктът й не е бил правилен. Ако бе така, това поставяше друга дилема: трябваше ли да предприеме нещо?

Истината беше, че Фей я плашеше и така бе още откакто бе дете. Алис бе плаха, дъщеря й — самоуверена; Алис бе уравновесена, дъщеря й — темпераментна; Алис бе почти невидима, дъщеря й — красива и придирчива.

— Позволяваш на това дете да си развява байрака — беше я укорила по-голямата й сестра Клара една Коледа, когато Фей бе на около четири годинки. — Изпрати я да ми погостува за няколко седмици и ще ти я върна дисциплинирана. Трябва да й покажеш кой командва тук.

Алис се бе възпряла да подложи Фей на отношението, което през целия си живот беше получавала в ръцете на грубата си, властна сестра. Вместо това положи собствените си желания и нужди на олтара на Фей, която се превърна в център на вселената й.

Алис беше плаха, невзрачна жена, но бе дала живот на прекрасно дете, което предизвикваше безкрайни комплименти от страна на продавачи и минувачи за русите си къдрици и огромните зелени очи. Много често тази размяна на реплики бе единственият разговор с възрастни хора, който Алис бе водила от дни наред. Живееше от помощи и извършваше дребни шивашки услуги, което означаваше, че прекарваше по-голямата част от времето си у дома, докато Фей си играеше. Животът й бе изолиран, но Алис нямаше нищо против, защото, така или иначе, общуването я затрудняваше. Фей се превърна в неин социален отдушник, в опорна точка на контактите и с външния свят, който досега я бе пренебрегвал като незначителна.

Алис бе от хората, които непрекъснато се тревожат за живота и ако нямаше за какво да се тревожи, това също я безпокоеше. Тревогата бе свързващото звено на ежедневието й. Към седмата си годинка Фей вече въртеше майка си на малкия си пръст. Предявяваше непрекъснати претенции за внимание, цупеше се, когато не получаваше това, което искаше, и в общи линии командваше тя.

От перспективата на времето Алис разбираше, че положението не бе идеално за едно дете. Беше отгледала дъщеря, която вървеше през живота, като правеше каквото си иска, когато си иска, без да се съобразява с останалите. Но тя толкова силно обичаше момиченцето си и изпитваше такова чувство за вина заради отсъствието на баща, че на практика капитулираше пред всичко и създаваше едно малко чудовище.

До единайсетата си година Фей се бе научила как да дърпа всичките конци на вината у майка си — допълнително оръжие в нейния арсенал за изпълнение на желанията й. „Когато аз имам дете, ще се отнасям към него много по-добре, отколкото ти към мен“, бе казала веднъж, след като майка й отказа да й купи някакви ролери. Алис не се бе опитала да предаде на претенциозното си отроче толкова необходимия урок: не можеше да си ги позволи; беше самотен родител и парите не достигаха. Забележката на Фей я бе пронизала до дъното на душата й, отчасти защото Алис се самообвиняваше, че дъщеря й никога не е виждала баща си. Аз съм виновна, мислеше си Алис, че допуснах да забременея от такъв безсъвестен мъж.

От мига, в който Дейвид Ууд бе пристъпил към щанда за дамско облекло в „Мейсънс“ — универсалния магазин, в който Алис работеше, откакто бе завършила училище, тя беше като омагьосана. Висок, рус и красив, той се открояваше на километри от сивите, невзрачни типове, които бе свикнала да среща. Не можеше да откъсне поглед от него, докато му помагаше да избере кашмирен пуловер за рождения ден на майка си. След като той си тръгна, тя прекара по-голямата част от следобеда в мечти за него. Но щом се прибра, строго се смъмри за това. „Кого мамиш? — попита тя огледалото. — Никой мъж не е проявявал някакъв интерес към теб, да не говорим за такъв чаровник и красавец като него.“ Причината бе главно в това, че Алис не бе изгубила способността си да мисли трезво за живота.

Три седмици по-късно той отново дойде.

— Здравейте, майка ви хареса ли пуловера? — бе попитала Алис, като вътрешно се наруга, защото се издаде, че го е запомнила.

— Много, благодаря ви.

— Бих ли могла да ви помогна за нещо друго?

Дейвид огледа магазина, вероятно да провери дали някой можеше да ги чуе.

— Всъщност, да — каза той. — Можете да дойдете с мен на кино.

Това беше. Бе я завел на новия филм с Марио Ланца, после я изпрати до едностайното й жилище. Тя не го покани да влезе и той не настоя. Просто я целуна продължително по устните и попита дали ще може да я види отново през уикенда.

Алис се понесе към дома си леко като балон, носен от вятъра; главата й се въртеше от нечуваната романтика на вечерта. Тъй като никога преди не бе ходила на среща, фактът, че той бе платил билетите, а после я бе изпратил до вкъщи, означаваше нещо. Грейнала от неустоима радост, тя се упражни да изрича „госпожа Алис Ууд“ пред огледалото.

Втората среща се състоя малко по-бързо във всякакъв смисъл. Срещнаха се в близката до дома й кръчма и след едно питие той бе предложил да се върнат у тях. Не й каза защо, а тя не искаше да го пита, да не би да промени решението си. Отчаяно желаеше той да се влюби в нея и наивно вярваше, че съучастничеството й ще помогне това да се случи.

Докато седяха един до друг на малкото опърпано канапе, той бе погалил косата й и бе казал колко е красива. През целия си живот Алис беше получавала твърде малко обич и това й се стори върховно. Затвори очи, облегна се на гърдите му, вдъхна мириса му и усети как кожата й тръпне от нежните милувки, които бяха толкова чужди за нея.

След няколко минути нежността му прерасна в трескави целувки и опипване. Алис го остави да води и се съгласяваше с всичко, което той искаше. И през ум не й мина да каже „не“: желаеше да не го разочарова по никакъв начин. Сега, когато този красив, жизнен мъж бе пробудил такива чувства в нея, тя не искаше да прави нищо, което можеше да застраши зараждащата се връзка.

След киното и кръчмата той никога повече не я изведе: срещите им преминаваха зад заключени врати. Дейвид идваше в апартамента й, когато пожелаеше, обикновено късно през нощта на връщане от кръчмата, и те правеха секс или, според разбиранията на Алис, се любеха.

Беше хлътнала до уши в него и харчеше прекалено много от трудно спечелените си пари да му купува дребни подаръци, в случай че се отбие да я види. Пури, памучни носни кърпи, на които бе избродирала инициалите му, книги със стихове, каквото й хрумнеше, че може да му хареса.

Когато се появеше, той промърморваше по някое „благодаря“ за подаръка, после преминаваше към секс и си отиваше. Тъй като Алис нямаше опит, това поведение не я безпокоеше особено. Що се отнасяше до нея, плътската любов бе по-добра от нищо.

Не го видя целия юли, но си каза, че трябва да е по-зает от обикновено в работата си в местната леярна. Тя също работеше усилено и приписваше изтощението и гаденето на това. Щом й се наложи редовно да се промъква до тоалетната в магазина, за да повръща, разбра, че трябва да отиде на лекар и да се отърве от каквото се бе разболяла.

Когато докторът й съобщи, че е бременна, първоначалният й шок бързо отстъпи на радостта. Никога не беше мислила да има бебе, но след като се бе случило, това й се струваше най-естественото нещо в света, което да изпита.

Две седмици по-късно обмисляше да се отбие до леярната, за да види Дейвид — никога не бе узнала адреса му, — но той похлопа на вратата й късно една нощ. Щом се нахвърли върху нея, Алис опря ръка в гърдите му и го избута. Той се изненада.

— Дейвид — усмихна се тя, — имам новина за теб.

— Какво? — измънка той, докато се опитваше да я целуне по шията.

— Ще имаме бебе.

Той спря целувките.

— Сигурна ли си?

— Да. Бях на лекар да ми направят изследвания.

— Разбирам.

— Радваш ли се? — Тя хвана ръката му.

Лицето му помръкна, започна да хапе устни. След няколко секунди се отърси и бързо й се усмихна.

— Очарован съм. — Бутна я на канапето, люби я и се надигна да си ходи. Обеща да я потърси в магазина на следващия ден да се уговорят за идващия уикенд.

След като изминаха няколко седмици, без да го чуе изобщо, Алис отиде до леярната и попита началника на смяната къде може да намери Дейвид Ууд. Той й обясни, че Ууд внезапно е напуснал преди около седмица и никой не знае къде е отишъл.

Никога повече не го видя.

Дори сега, след всичките тези години, Алис усещаше пронизваща болка при този спомен. Мъката не бе свързана със самата нея — беше я преодоляла преди години, а с Фей. Въпреки че дъщеря й твърдеше, че липсата му не е никакъв проблем за нея, Алис се измъчваше от представата, че на сватбата си всяка жена трябва да бъде предадена на младоженеца от любещ баща. Бе твърдо решена да е възможно най-добрата майка на сватбения ден на Фей и това означаваше, че за изказването на каквито и да било съмнения не може да става и дума.

Стара мускулна болка прониза десния й крак, тя спря и се обърна към утринното слънце. Ако погледнеше назад, можеше да види Шатото да се подава сред дърветата.

— Време е да се връщам — измърмори тя на себе си. Обратният път щеше да бъде по-стръмен и по-натоварващ за крака й.

— Ти ли си, мило?

— Не, мамо, принцесата на Кент е. — Фей стовари чантата си на стола до вратата. Майка й винаги задаваше един и същи въпрос и тя бе изчерпала имената на прочути хора за саркастичните си отговори.

Влезе в тясната кухничка, където майка й седеше на висок стол до плота за закуска. Беше преполовила кръстословицата в Ивнинг Стандарт, очилата бяха кацнали на края на носа й.

— Здравей. Добре ли ти мина денят? — Алис вдигна поглед и се усмихна.

— Нито добре, нито зле — беше същият отговор като през повечето дни. — Отивам да се изкъпя.

Докато се връщаше по коридора, хвърли поглед към поставената в рамка снимка на майка си, която я държеше на ръце, когато е била само на няколко месеца. Фей беше облечена в отвратителна ръчно плетена тюркоазена рокличка и шапчица в същия цвят.

Обикновено се разбираха добре, но, както при повечето майки и дъщери, леката дистанция бе за предпочитане. Животът с Алис почти всеки ден влудяваше Фей. Причината бяха дребните забележки, които майките не могат да се въздържат да не правят. „О, не трябва да излизаш с мокра коса, разбра ли, скъпа?“ или: „Не трябва да работиш толкова много.“ На Фей й оставаше единствено да си поеме дълбоко дъх и да измърмори: „Мамо, престани.“

Разбира се, животът с Алис си имаше и някои огромни предимства: домашно приготвената храна, чистите чаршафи, редовно изпраните и изгладени дрехи — ако не се смята кашмиреният пуловер от „Прада“, който Алис бе пъхнала в пералнята, та сега ставаше за дрешка на градинско джудже.

Далеч не бе чистилище, но въпреки това Фей би предпочела да живее отделно. Проблемът беше, че не можеше да си позволи лондонските наеми, и затова къщата на Алис в Ийст Шийн бе единствената възможност. Тъй като бе само на няколко километра от центъра на Лондон, беше й лесно да ходи на работа и да се забавлява в града.

— Фей, мила, наистина мисля, че не трябва да излизаш в такъв вид — бе заекнала Алис една вечер, когато петнайсетгодишната й дъщеря се готвеше да прекоси прага в ботуши до коленете и поличка, която едва прикриваше задника й.

— Млъквай, мамо. Ти си една мърморана! — се бе троснала тя.

Когато вратата се затръшна, Алис осъзна, че това е един от случаите, когато липсва мъжът в къщата. Ако Фей имаше баща, той нямаше да й позволи да излезе навън толкова провокиращо облечена.

На шестнайсет години тя бе надраскала бунтовната фаза и бе решила да работи в съботите в местния „Топ Шоп“. Обичаше дрехите и щеше да има възможността да говори с много различни хора, макар и за кратко. Освен това работата щеше да й даде малко повече джобни пари от петте лири седмично, които Алис успяваше да отдели.

Беше започнала работа от две седмици и обслужваше касата, когато влезе една жена и й подаде визитната си картичка. Работеше за някаква модна агенция и каза, че според нея у Фей „има нещо“.

След множество разгорещени спорове за важността на доброто образование Алис неохотно се съгласи да й позволи да приема от време на време малки рекламни ангажименти извън училище. Отначало я придружаваше, но скоро Фей стана толкова заета, че за Алис беше невъзможно да се мъкне след нея всеки път. Това означаваше също, че е отхвърлила всякаква мисъл да се яви на изпитите за университета и предпочита да изкарва пари още сега.

На седемнайсет вече участваше в по-печеливши фотосеанси за списания. Алис се притесняваше, че дъщеря й навлиза в толкова повърхностно занимание на пълен работен ден толкова млада, но пък парите означаваха, че не трябваше непрекъснато да се безпокоят откъде ще дойде следващата лира.

Това обаче означаваше също, че Фей е заменила охотното примирение на майка си с умилкването на гримьори и помощник-фотографи, който изпълняваха и най-малката й прищявка.

Резултатът бе, че й оставаше още много, докато порасне.