Джейн Мур
Досиета „Бивши гаджета“ (4)

Петък, 28 юни 2002 г., 14,20

Бяха застанали в пищното фоайе на Шатото с махагонова ламперия по стените и фрески по тавана, които изобразяваха пухкави облачета и още по-пухкави херувимчета. Точно пред огромната дъбова входна врата се виеше нагоре мраморно стълбище, около което висяха маслени портрети на бивши френски монарси, а малката регистрационна книга лежеше върху бюро в стил Луи XIV.

— Олеле боже, умирам си за това! — изпищя Адам, като откри брава от ковано желязо, вградена в ламперията. Натисна я надолу и една скрита врата се завъртя към библиотеката. — Ооо, чувствам се като Алиса в Страната на чудесата! — възкликна той и постави лъскавата си маратонка „Бъфало“ на прага.

Фей тъкмо се готвеше да го последва, когато хвърли поглед назад и видя майка си да се бори да мине през вратата, понесла очукан куфар. Следваше я портиер с отчаяно изражение, опитващ се да го изтръгне от хватката й.

— Не, не, оставете, благодаря. Сама ще го занеса до стаята — каза Алис твърдо с високия, насечен тон, който бе възприела при разговори с чужденци.

— Здравей, мамо. — Фей бавно се приближи и залепи целувка на горещата розова буза. — Защо не му позволиш да ти помогне? — кимна към портиера.

Алис поклати глава.

— Те само пари искат, мила. Не си струва да се тревожиш за това. Ще го кача горе за нула време.

— Хотелът е с пет звезди. — Фей усети, че я обзема паника при мисълта за цял уикенд, изпълнен със своенравното поведение на майка й. — Следват строга политика по отношение на бакшишите.

Алис побутна старомодните слънчеви очила към темето си и попи чело с колосаната памучна кърпичка, която бе измъкнала от ръкава си.

— Няма нищо безплатно в живота, мила. Би трябвало вече да си го разбрала — и издаде тих укорителен звук, сякаш предполагаемата наивност на дъщеря й я бе разочаровала.

— Алис! Толкова се радвам да те видя! — Адам се бе появил откъм библиотеката и се насочваше към тях с разперени ръце. Ако Алис бе изненадана да получи мечешка прегръдка от човек, когото бе виждала само два пъти в живота си, то не й пролича.

— Добре ли пътува? — попита той.

Фей потръпна. Знаеше какво следва: майка й бе отделила три седмици да планира пътуването си с военна точност и изгаряше от нетърпение да сподели подробностите.

— Не съвсем — отвърна Алис. — Първо, влакът за Дувър закъсня с два часа — не, деветдесет и осем минути, ако трябва да съм точна, — после на ферибота морето беше доста бурно…

Фей се запъти бавно към рецепцията и ги остави да си говорят. Когато се върна след пет минути с ключа от стаята на майка си в ръка, изражението на Адам говореше, че той започва постепенно да се изнервя.

— … но се оказа, че местният автобус върви само до подножието на хълма, така че трябваше да измина последните четири километра пеша в тази жега.

— Мамо! Защо просто не взе такси дотук? Знаеш, че щях да ти върна парите — възрази Фей.

Алис я изгледа, като че ли внезапно се бе побъркала.

— Скъпа, в момента, в който шофьорът на таксито разбере, че си чужденец, автоматично удвоява сметката, а после те лъже с рестото. Това е факт.

Фей не можа да се застави да спори.

— Хайде ела, взела съм ти ключа, а Адам ще носи куфара. Той няма да иска пари.

След като се върнаха в стаята, Фей потупа Адам по крака с едната си ръка, а с другата наля шампанско в празната му чаша от Мартини.

— Стига толкова — каза тя. — Край на ужасните разговори. Да се позабавляваме.

Той й се усмихна топло.

— Дадено! — Пое голяма глътка шампанско и потръпна, когато част от него се стече по брадичката му. — Виж какво, защо не ме осветлиш кой още ще отседне тук, освен нас? Давай цялата свинщина наведнъж. — Намести зад главата си една голяма възглавница. — Имам усещането, че присъствам на някой от онези уикенди, на които се нищят загадките на зловещо убийство.

Фей се разсмя.

— Като се вземат предвид действащите лица, твърде е възможно към края да има няколко трупа, първият от които може да се окаже майка ми, ако се опита да разкаже още от произшествията по времето на пътуването си.

— Това, което ме интересува, са бившите — поясни Адам, на когото сякаш му потичаха лигите при тази мисъл. — Не мога да повярвам, че ще дойдат! — Той потри ръце с неприкрита радост. — Само ти можеш да измислиш нещо такова.

— В действителност идеята бе на Марк. Все още е доста близък с няколко от бившите си гаджета и предложи да ги покани, така че ми се прииска да направя същото. — Тя палаво се изкиска. — Проблемът е, че първо трябваше да ги издиря.

Адам виеше от смях.

— Нямаш грешка! Никакъв сватбен ден, натежал от значимост! Само сред най-близки приятели.

— Просто искам да бъда сигурна, че започваме наравно, това е — нацупи устни Фей.

Той не изглеждаше убеден.

— Не вярвах на ушите си, когато ми се обади и каза, че искаш да ти намеря новия телефон на Нат. Той е истински задник, макар и определено великолепен.

— Поне ти ще има какво да зяпаш, ако ти стане скучно.

— Така е. Още не мога да повярвам, че наистина го покани, особено след всичките ужасни неща, които изрече за него.

Фей се намръщи. През двете години, откакто се бе запознала с Адам, беше открила, че приятелите гейове значително се различават от женските им еквиваленти. Когато изливаш сърцето си, душата си или огорчението от скъсването с някого пред друга жена, неизреченото правило беше, че ако се върнеш или дори се омъжиш за въпросния мъж, гадните подробности от онова, което си изрекла в прилив на огорчение, не се споменават повторно. Но не и с мъж гей. Ако кажеше нещо обидно за хора, които са я разстроили — друг модел евентуално или случаен познат, — Адам винаги щеше да й го натякне, щом забележеше, че се държи дружелюбно с тях. Реши да продължи:

— Другият бивш, когото съм поканила, е Рич… казвала съм ти за него преди.

Адам пресуши чашата си.

— Така е, но не му обърнах особено внимание, защото не съм мислил, че някога ще се запозная с него.

Преди няколко седмици идеята да поканят бившите си гаджета се струваше доста добра на Фей, но сега усети, че леко й се гади.

— Тези два дни ще бъдат доста стресиращи — размисли се тя.

— А, не знам. На мен ми звучи интригуващо. Вземаме булка и младоженец, няколко роднини, четири бивши гаджета, смесваме с алкохол и се отдръпваме настрани. Бум! — Адам разпери широко ръце. Досипа останалото шампанско в чашата на Фей и размаха бутилката към нея. — Хайде да си поръчаме още една и после да освежиш паметта ми за Рич.

Фей подаде на недружелюбния мъж на средна възраст брошурка, озаглавена „Изкуство — нещо като инфаркт, 1997“, и го удостои със специалната си мегаватова усмивка.

— Заповядайте отново, господине.

В мига, когато видя гърба му, усмивката се стопи.

— Господи, колко още ми остава? — изпусна дълга въздишка. Жената отсреща хвърли поглед към часовника си.

— Още само пет минути, слава богу.

Фей отново нагласи усмивката, когато двама тийнейджъри неохотно приеха брошурите. Бе застанала на изхода на общината в Челси и тръпнеше от вятъра, прекалено студен за месец май, докато подаваше флайъри на хората, излизащи от изложбата на „съвременно изкуство“, в която бяха представени залепени върху платно спагети, счупен телевизор с надпис от боя „Изключен“ и нещо подобно на стара кучешка постелка, сгъната върху малък бял подиум.

— Какъв боклук — тя кимна към залата. — Ако се издрайфам върху платно и го нарека „Повръща ми се от живота“, някой пръдльо — почитател на изкуството, може и да си го купи.

— Направете го. Идеята е страхотна.

Фей се извърна и видя младолик човек, застанал до нея с протегната ръка. Тя я стисна, без да се замисля.

— Всъщност исках от брошурите — ухили се той, — но ми е приятно да се запознаем. Аз съм Рич.

— Късметлия. Аз пък съм невероятно бедна, което навярно обяснява защо върша това — готвеше се да му каже името си, когато покашлянето на партньорката й по раздаване на брошури я прекъсна.

— Край — усмихна се жената. — Тръгвам си. До утре! — Натъпка останалите й брошури в един сак, махна небрежно и се отдалечи.

Фей се наведе да вдигне чантата си. Когато се изправи, Рич все още бе до нея. Изглеждаше загрижен.

— Тъй като вие сте най-прелестното произведение на изкуството наоколо, питах се дали не бихте пили едно кафе с мен на крак? — попита той.

— Боже, какъв елегантен подход. — Фей преметна дръжката на чантата през рамо. Огледа го по-внимателно и се опита да го прецени.

Беше доста висок, някъде над метър и осемдесет, предположи тя, а лицето му бе твърде посредствено — открояваха го единствено бледозелените очи с гъсти тъмни мигли. Дрехите биеха на „Мъжът на С&А“, но под тях тялото изглеждаше силно и стегнато.

— Не, няма да пия кафе, благодаря… — видя как лицето му помръква — но бих пийнала чаша вино. Да вървим. Аз съм Фей.

Нямаше и пет минути, когато се озоваха в една кръчма на странична уличка, която още вонеше на снощния купон.

Таванът, първоначално боядисан в кремаво, бе наслоил дълголетен никотин, а стените бяха облепени с вестници от 60-те и 70-те години на двайсети век, както и със случайно препънати театрални програми и избледнели снимки на не толкова известни хора, които се бяха отбивали за по едно питие през изминалите години. Беше шест часът следобед и те бяха единствените посетители.

— Е? — Рич постави чашата с бяло вино пред нея и дръпна яко от светлата си бира. — Заслужава ли си животът на разпространител на рекламни материали?

— Разбира се — отвърна тя. — Това е нещото, за което съм мечтала още когато бях малко момиченце. Получих шестица по разпространяване на рекламки и — ей ме на.

Той вдигна вежди.

— А всъщност?

— Направо можеш да изкукуригаш и едва издържам, но когато няма работа за модели, от агенцията понякога ме изпращат при лансирането на стоки, а там трябват хора, които да се усмихват мило. — За илюстрация тя му отправи добре заучена фалшива усмивка.

— Е, на мен ми подейства — каза Рич. — Не съм сигурен обаче за другото момиче. Май трябва да поработи върху усмивката си. Изглежда като някой, на когото му се ходи до тоалетната.

— Няма начин. Тя никога не яде.

Фей запали цигара и се вгледа по-внимателно в гладкото му лице. Определи го някъде след двайсет, но не много.

— С какво се занимаваш? — попита тя и изпрати дима на цигарата си право в лицето му. — Освен дето се мотаеш из тъпи изложби и сваляш добри, невинни девойчета като мен.

— Състезател съм от „Формула едно“. — Той глътна още бира.

— Да бе — ухили се Фей. — Е, докато сме в изблик на откровение, аз съм супермодел, но всъщност съм актриса в следващия хит на Спилбърг, която репетира ролята си на разпространителка на реклами. — Изгледа го изпитателно. — А действителността е, че…

— Съм шофьор на микробус — отвърна той гузно.

— Също като „Пощальонът Пат“ — закачи го тя.

— Не точно. Доставям цветя. Току-що донесох поръчката за дамата, която организира изложбата. Мярнах те, докато влизах, и си казах, че на връщане ще се пробвам. — Рич потърка дясното си око. — Работата ми е временна, докато разбера дали са ме приели в полицията.

Продължиха да си говорят още час, през който той й разкри всичко за голямата си мечта да принадлежи към силите на реда. Беше изкласила от детската му страст към филмите „Старски и Хъч“ и „Суини“.

— Изглеждаше ми толкова вълнуващо, много по-хубаво, отколкото да седна зад някое бюро.

Обясни й, че баща му бил адвокат, специализиран по прехвърлянето на имущества. Бил толкова отдаден на професията си, че често работел и през почивните дни и вземал Рич със себе си, което го убедило, че занятие на бюро не е за него. Всяка сутрин баща му поемал по един и същи път, сядал зад едно и също бюро, разговарял с едни и същи хора и вършел абсолютно същата работа. Познатите неща правели живота му смислен, но за Рич това било равносилно на възможността да бъде жив погребан.

Само че баща му бил властен човек и забранил на сина си да търси кариера в средите на полицията. „Прекалено е опасно, а и зле платено“, заявил той. Както при мнозина други, се оказало, че Рич осъществява мечтите на баща си, а не своите собствени. Записал право в Лондонския университет, но големият напън докарал половинчат резултат.

— Все пак се радвам, че го направих. — Усмивката към Фей бе кратка, изражението му стана сериозно. — Три месеца след като завърших, татко загина в автомобилна катастрофа в Испания. Но поне разбра, че съм завършил… — думите му заглъхнаха. — Толкова се гордееше с мен — добави той.

— Съжалявам — измърмори Фей. — Майка ти жива ли е?

— О, да. Бяха й нужни няколко години да преодолее загубата, но вече сякаш се справя. Върнах се да живея при нея, за да й помагам.

— Аз също живея с майка си. Има си своите преимущества, ама и адски гадни недостатъци.

— Не думай. Тази сутрин, когато излизах, мама ме попита дали съм си облякъл фланелката. Поръча ми: „Пази се, че…“

— … ще ти изстинат бъбреците — продължи думите му Фей и двамата избухнаха в смях. — Харесва ли ти да работиш като шофьор на микробус?

— Става за кратко. Скоро бях на интервю за полицията и ми се стори, че мина добре.

— Ще ти стискам палци. — Тя си погледна часовника. — Виж, трябва да тръгвам. Ще ходя на вечеря с приятели и се налага да се преоблека.

— Извинявай. През цялото време те занимавах със себе си и въобще не стигнахме до теб и как си станала манекенка.

Фей извъртя очи.

— Виж, тъпо ми е дори да се сещам за това!

— Глупости. Искам да чуя всяка прекрасна подробност. Дали би могло да повторим срещата? — Той я гледаше с очакване.

Фей му отдели минута размисъл. Не можеше да се каже, че е почувствала някаква тръпка, но, от друга страна, поне не я нервираше. В момента на хоризонта не се задаваше никакъв мъж и това го правеше сериозен обект за повторна среща, дори и като приятно разнообразие, докато не се появи някой друг.

— Става. — Тя извади химикалка от чантата си и надраска телефона си на дланта му. — Звънни ми.

Натисна звънеца и отстъпи назад да огледа къщата, окъпана от септемврийското слънце. Сякаш отвсякъде носеше етикета „ситуационна комедия“: гараж от едната страна, малка, спретната павирана алея за коли и градинка отпред, чиито очертания явно са били постигнати с помощта на ножичка за нокти. От верандата нежно се полюшваше висяща кошница с цветя, а на боядисаната в лъщящо червено входна врата бе прикрепена ръчно изрисувана табела с надпис „Тинтагел“. В очакване Марто и Джери да се появят всеки момент Фей долови движение зад стъклото и приглади полата си.

Отвори жена на средна възраст с къдрава, побеляваща коса и набрашнени ръце. Тя отри пръсти в раираната си престилка и се усмихна.

— Здравейте, вие трябва да сте Фей.

Фей се здрависа с нея.

— А вие трябва да сте майката на Рич.

— Викайте ми Марджъри. Заповядайте.

Фей прилежно изтри нозе в безупречно чистата изтривалка и я последва по коридора. Стените бяха обрамчени с фотографии на Рич от момче до мъж, като сред тях се открояваха снимките от дипломирането му. Изтърканият килим на излинели фъндъци носеше следите на прясно окосена морава — ясен знак, че Марджъри е отделила внимание на прахосмукачката.

— Какъв прекрасен дом — изрече тя — реплика, сякаш взета направо от ръководството „Как да общуваме с майките им“.

— Благодаря, мила. Откакто Роджър го няма, се боря с живота, но Рич помага, когато може. — Въведе Фей в дългия тесен хол, преграден от двойна дървена врата, сега широко отворена. Бе обзаведен в доста крещящо зелено райе в регентски стил, а двуместното канапе бе избутано до стената. Върху телевизора имаше снимка на мъж, който, предположи Фей, трябва да бе Роджър. Изглеждаше на около четирийсет, с пригладена назад лъскава кестенява коса и тънки, като изрисувани с молив мустаци.

В съседство със снимката се намираше налудничаво облицована камина с няколко несъразмерни отвора. Всеки отвор подслоняваше кукла, облечена в националната носия на някоя различна страна.

В стаята се бяха събрали десетина души и си приказваха тихичко с чаши в ръка. Рич се бе облегнал на бюфета до собствената си фотография на около седем години с прилично сресана коса и в училищна униформа.

— А, ето те и теб! — Той се приведе между двамата мъже, с които разговаряше, и я целуна по бузите. — Това е Брет, а този — Грег. Тази седмица те също започнаха обучение в полицейския колеж.

— Здравейте. — Фей стисна ръцете и на двамата.

Брет приличаше на Господин Картофчо. Очичките му бяха като мъниста, носът — тумбест, а рошавите мустаци сякаш бяха залепени. Но Грег беше нещо друго: рус, с издължени зелени очи, той приличаше на котка, готова всеки момент да ти скочи. Фей се въодушеви при мисълта за цяла вечер безопасен флирт, ето защо го дари с най-добрата си усмивка, запазена за раздаване на рекламни брошури.

Рич бе възпитан и понякога остроумен мъж, но подтекстът беше, че Фей все по-често и по-често го намираше за доста тъповат. Трябваха му само две седмици да й признае, че я обича, и три месеца по-късно тя все още не бе отвърнала на нежните му чувства. Освен това той не криеше какво желае за в бъдеще.

— Иска ми се да се оженя и да имам деца — й бе казал една вечер, някъде шест седмици след първата им среща, когато бяха седнали да пийнат по коктейл.

— Как така, ей сега? — попита саркастично Фей, шашната от бързината на заявлението му.

— Ха-ха — направи гримаса Рич. — Просто си мисля, че е нещо, за което човек трябва да е откровен в началото на връзката, защото другият може да не разбира нещата така.

Аз не ги разбирам, каза си Фей.

— Не съм мислила за това — отвърна тя откровено. — Само на двайсет и три съм и има милион неща, които ми се иска да направя, преди да се обвържа.

— О! Какви например?

— Да видя Помпей, Мачу Пикчу, да плувам с делфините…

— Не би ли могла да направиш това заедно с някого, когото обичаш?

— Може би. По-скоро имах предвид идеята за децата. Не бих могла да си представя едва проходило човече, което би искало да щъка наоколо и да гледа застинали в лава трупове. — Тя му се усмихна насърчително.

Остатъкът от вечерта бе преминал в атмосфера, която трудно би могла да се нарече весела. Фей ентусиазирано бе разказвала как е минал денят й, а Рич се беше крепил на границата на унинието. Тя разбираше, че е разстроен от липсата на ентусиазъм от нейна страна по отношение на обвързването, но не беше поддръжник на идеята да лъже просто за да накара другия да се почувства по-добре.

За много жени Рич щеше да е олицетворение на съвършения мъж. Беше прям, обичлив и не се боеше да показва чувствата си. Освен това, тъй като вече имаше степен по право, вероятно би могъл бързо да се издигне до ръководен пост в полицията. Но Фей обичаше преследването и й харесваха връзки, които предлагаха предизвикателство. Обикновената, изпълнена с обич същност на Рич означаваше, че той не е предизвикателство и няма да има гонитба.

След разговора за брак и деца Фей бе осъзнала, че трябва да прекрати връзката. Беше само въпрос на време тя да престане да бъде неангажиращо забавление и Рич да започне да я притиска да се обвържат. Досега бе избягвала срещата с майка му, защото според разбиранията на Фей само една крачка отделяше представянето на родителите от съвместния избор на пералня.

Вечерта, когато бе планирала да му поднесе речта „вината не е твоя, аз съм тази, която не те заслужава“, се бяха уговорили да се срещнат в клуба му. По този начин, мислеше си тя, ще може да каже каквото има и да го остави да намери някой, когото познава, да пийнат по едно. Беше отишла там първа и бе намерила изолирана ъглова маса на подиума в дъното, далеч от бара и от дразнещия, натрапчив игрален автомат, който непрекъснато проблясваше и бибипкаше.

Той се появи след около пет минути, ухилен до уши, като размахваше писмо, в което го уведомяваха, че е приет за полицейски служител.

Фей можеше да проявява решителност, когато бе необходимо, но бързо усети, че сега не е моментът да говорят и да му спука балончето. Вместо това го почерпи с вечеря и бутилка шампанско в близкия индийски ресторант и не спомена абсолютно нищо за прекъсване на връзката им. Тогава Рич я покани на тържеството и Фей усети, че ще е неучтиво и егоистично от нейна страна да не отиде.

Понастоящем тигроокият Грег хвърляше одобрителни погледи в нейна посока.

— Какво те накара да поискаш да станеш момче в униформа? — попита го тя.

Докато той пространно обясняваше колко желае да бъде в полза на обществото, Фей бе придобила изражение, което говореше, че попива всяка негова дума, но в действителност беше изключила. Никога не преставаше да се изумява от огромния брой бестселъри — наръчници за това, как сами да успеем да пипнем някой мъж. Що се отнасяше до нея, бе лесно. Както бе казала веднъж Хелена Рубинщайн: „Няма грозни жени, има само мързеливи“, затова Фей винаги се стараеше да изглежда по възможно най-добрия начин.

Това бе стъпка номер едно.

Стъпка номер две: престори се, че си безумно очарована от него.

Стъпка номер три: не говори прекалено много за себе си и поддържай елемент на тайнственост.

Стъпка номер четири: когато връзката вече е леко напреднала, издухай го страхотно.

Мъжете я вълнуваха и на Фей й харесваше да си мисли, че ги разбира. Според нейното законодателство те можеха бързо и точно да бъдат разфасовани на съставните им части.

Рич бе добро момче, простосърдечна душа, който решава, че харесва някоя жена, и се държи за нея. Никога не би кръшнал, ако не бъде заставен да го направи.

Грег си беше уличник — просто и ясно. Бе изписано по лицето му. Всяка жена, която притежава грам себеуважение, трябва да бяга от него като от чума: способен бе да превърне дори и най-търпеливото гадже в ревнива параноичка. Той и Рич вероятно щяха доста да се сближат по време на съвместното им обучение, но Фей знаеше, че ако му даде зелена светлина, Грег щеше да предпочете жената, с която току-що се е запознал, пред лоялността към колегата си. От двамата тя винаги би предпочела Рич.

Тъкмо се готвеше да поднесе извиненията си и да се присъедини към някоя друга групичка, когато Марджъри свърши работата вместо нея.

— Бихте ли ни извинили? — каза тя на Грег, хвана Фей под ръка и я поведе към два незаети стола до стената.

Фей усети, че я обзема паника. Беше твърдо решила да скъса с Рич през идващите няколко дни, така че последното, което искаше, бе да любезничи с майка му.

— Имате ли нещо против да поседнем? — попита Марджъри. — Гърбът ми вече не е като преди. — Намръщи се, докато се наместваше на стола. — А сега ми разкажете всичко за себе си. Рич казва, че сте манекенка. Колко вълнуващо!

Фей сви рамене.

— В действителност няма кой знае какво за разказване. От време на време работя за някои списания — нали разбирате, каталози, които се разпространяват по пощата, такива работи.

— Той много говори за вас. — Очите й сияеха. — Бих казала, че е доста ангажиран.

— Така ли? — Фей усети тръпка на ужас в гърдите си. — Още сме едва в началото, нищо толкова сериозно.

— Глупости. Не би трябвало да ви казвам това — прошепна тя съзаклятнически, — но Рич е намислил да ви купи нещо специално с първата си заплата.

О, господи, помоли се Фей, дано не е годежен пръстен.

— Колко мило от негова страна.

Марджъри въздъхна.

— Хубаво е да видя, че най-сетне се е запознал с момиче, което го интересува. Предишното беше истинска катастрофа.

— Така ли? — Рич бе споменал името Сара и това, че са скъсали. — Мислех, че са се разделили като приятели.

— Мили боже, съвсем не! — възкликна Марджъри. — Бяха заедно три години и тя отчаяно искаше да се оженят, но не и той. Накрая Рич откровено й призна, че тя не е истинската за него. Беше съсипана, горкото момиче.

Точно в този момент, докато седеше на плетения стол в хола на майката на Рич, Фей осъзна, че не можеш да избереш този, в когото да се влюбиш. В същия смисъл не можеш и да се заставиш да обичаш някого.

И ето я тук, на път да приключи връзката си с мъж, който е влюбен в нея и неотдавна е скъсал с жена, която наистина го е харесвала. Реши да не отлага нещата.

— Много ми е приятно, че се запознахме, но се боя, че ще трябва да тръгвам. — И се надигна с усмивка.

Откри Рич в кухнята да разговаря за проектозакона за наказателно право с жена с конско лице.

— Тръгвам си. Ще ти се обадя по-късно — каза Фей и излезе в коридора, преди той да може да я спре.

Докато натискаше бравата на входната врата, чу някой да влиза в антрето зад нея.

— Ей. — Беше Грег. Пъхна някакво листче в ръката й. — Това е телефонният ми номер.

Тя вдигна вежди, но не каза нищо. Излезе в ослепителната следобедна светлина и вратата се затвори. Изпусна лека въздишка. „Мъже“, измърмори и пое по улицата.

Няколко метра по-надолу смачка листчето на малко топче и го метна в най-близката кофа за боклук.