Джейн Мур
Досиета „Бивши гаджета“ (20)

Събота, 30 ноември 2002 г., 10,30

— Значи, имаме двойка младоженци, нали така? — Брайън се извърна на стола си да погледне Марк.

— Ъхъ. — Марк не вдигна поглед от вестника.

— И той й казва, че иска да опитат нова поза в секса…

— Ъхъ.

— Е, тя не е съвсем сигурна, така че той й обяснява. Казва й, че това е позата „ръчна количка“ и единственото, което тя трябва да направи, е да опре ръце на пода, а той стисва краката й отзад и — давай! — Брайън се надигна и имитира проникващи действия със слабините си.

Лицето на Марк изразяваше съжаление към мимическите способности на приятеля му.

— И знаеш ли какво казва тя?

— Не, какво?

— „Добре, ама ми обещай, че няма да минаваме покрай нашите!“ — Брайън рухна на стола си в пристъп на смях.

Марк отново се зае с вестника си.

— О, вземи се съживи малко, да му се не види! — викна Брайън и усмивката му се стопи. — Честна дума, не разбирам какво ти става напоследък.

— Сигурно има нещо общо с брак, който се провали, преди изобщо да е започнал, и определена липса на какъвто и да било личен живот оттогава — отвърна той унило.

Брайън завъртя очи.

— Е, нали знаеш какво казват хората — ако не успееш от първия път, значи парашутизмът не е за теб.

Марк го изгледа яростно.

— Виж какво, приятелю — продължи Брайън и тонът му стана сериозен, — сватбата беше преди шест месеца, а що се отнася до липсата на личен живот, опитай се да минеш без такъв, както прави старият тъпчо. Последния път, когато се чуках, беше на юбилея на кралицата. На сребърния.

— Много смешно. — Марк се отказа от вестника, сгъна го и го пусна на масата до себе си. — Не е само това.

Брайън се разтревожи.

— Нищо ти няма, нали? Искам да кажа… със здравето.

— Не, нищо такова.

— Тогава какво? Ако е работата, добре дошъл в шибания клуб. Толкова ми е писнало да се занимавам с шибаните разводи на хората. — Той се размърда на стола си. — Забравих да ти кажа. Онзи ден трябваше да напиша писмо от името на клиентка до бившия й съпруг, в което тя настояваше да й върне един диск на Брус Спрингстийн, който бил неин. Таксата за написване на писмото бе по-висока от цената на диска, но тя е толкова огорчена, че не иска нищо да му се размине. — Поклати глава отчаяно. — Нищо чудно, че не ми се ще да започвам сериозна връзка — нали виждам как завършват повечето от тях.

Марк се надигна и отиде в кухнята. Върна се след секунди с пакет бисквити и предложи една на Брайън.

— Признавам, че в момента работата можеше и да е по-добре, но не е чак толкова кофти.

— Добре — отвърна Брайън, — в недоумение съм. Работата върви, не ти остават шест месеца живот и не страдаш от липсата на чук-чук. Защо тогава си толкова дяволски нещастен?

Марк схруска бисквитата и се замисли.

— Просто не мога да си избия от главата, че така първокласно се издъних.

Брайън се озадачи.

— Аз го правя всеки ден. Едва ли си струва да мрънкаш.

— Не. — Марк си взе още една бисквита. — Тази издънка засяга бъдещето ми.

— Е, объркал си гарнитурата на някоя пица, голям праз.

Марк се намръщи.

— Не става дума за кариерата, а за личния ми живот.

Брайън изпухтя.

— Просто в случай че си забравил, френската дандания не бе по твоя вина. Тя те заряза, така че как може ти да си се издънил?

Марк се взираше в пространството и почти не го слушаше. Както и да го погледнеше, откакто се бе разделил с Фей, нещата вървяха трудно.

Най-зле беше през първите два месеца, главно защото трябваше да се изправи срещу толкова много съжалителни физиономии, докато обясняваше на хората, че не, сватбата не се е състояла и ако нямат нищо против, би желал да запази причините за себе си. След като първоначалната суматоха бе утихнала, най-сетне можа да отдели време и да обмисли какво се бе случило на този прекрасен слънчев юлски ден. Заключението му бе, че що се отнася до Фей и гледната й точка, още не бе сигурен. За себе си знаеше, че бе оцелял и че животът му се завръщаше към нормалното си русло, каквото и да означаваше това.

Но нещо гризеше съзнанието му, нещо, което му говореше, че животът му ще се развива по по-задоволителен начин, ако разбере какво го тревожи и предприеме нещо.

Внезапно мозъкът на Марк завибрира от осъзнаването, че се готви да извърши нещо абсолютно непривично.

— Колко е часът? — попита той.

— Десет и половина — отвърна Брайън, вперил поглед в дигиталния часовник на видеото.

Марк се надигна.

— Знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Вместо да кисна тук и да хленча колко съм нещастен, възнамерявам да предприема нещо в това отношение.

— Страхотно — отвърна Брайън, като очевидно реши, че приятелят му е мръднал. — Хайде да станем пълни ексцентрици и да отидем да се попързаляме в Хайд Парк.

Сарказмът му не достигна до Марк, който сега крачеше напред-назад. Изведнъж застина.

— Не мога да повярвам, че тъкмо на теб се каня да задам този въпрос, но тъй като само ти си тук… — Погледна Брайън в очите, за да се увери, че той се съсредоточава. — Ако си обичал някого истински, ама съвсем истински, и си мислил, че можете да бъдете щастливи до края на живота си, но вече не си с него, какво би направил?

— Да се самоубия? — попита Брайън обнадеждено и почеса слабините си. — Печеля ли десет кинта?

— Брайън! Имам нужда от съвет.

— Ами никога не ритай кучешко лайно в горещ ден.

Марк се втренчи в него със стоманен блясък в очите.

— Това е сериозно. Поне веднъж би ли престанал да се държиш като клоун?

— Извинявай.

Марк почака да е сигурен, че приятелят му слуша, и продължи:

— Това, което искам да знам, е би ли й казал какво чувстваш с надеждата, че нещата някак може да се оправят?

За момент Брайън се взря в килима.

— Да, бих. Бих преценил, че нямам какво да губя и по-добре да разбера по един или друг начин. Дори и да ме отхвърлят, поне ще мога да продължа нататък.

— Точно така мисля и аз — каза триумфално Марк. — И затова възнамерявам да разбера тази сутрин, веднъж завинаги.

Отиде до преливащата от дрехи закачалка до вратата и грабна дрехата си, силно износено всекидневно яке, което рядко бе слизало от гърба му през няколкото изминали зимни седмици.

— Марк — Брайън изглеждаше разтревожен, — само внимавай, а? Помни какво стана във Франция.

Марк не отговори. С пренебрежителен жест излезе навън.

Той плати на шофьора на таксито, извърна се към голямата сграда от червени тухли и погледна към прозореца на първия етаж. Завесите бяха дръпнати. Загледа се известно време, но вътре нямаше и следа от движение. Помоли се наум тя да си е вкъщи.

Докато пътуваше насам, Марк бе опитал няколко начални гамбита, но инстинктът му бе подсказал, че трябва просто да бъде искрен и да говори от сърце. В края на краищата, както бе казал Брайън, нямаше какво да губи. Ако тя се съгласеше да даде още един шанс на връзката им, щеше да бъде най-щастливият човек на земята. Ако го отхвърлеше, поне щеше да е наясно и би се опитал да устрои живота си.

Сега осъзна, че това го бе тревожило от известно време, но той си го бе обяснявал с други неща като пари или работа. Първото, за което се сещаше, като се събудеше, бе тя, а когато вечер сънят го унасяше, мислите му бяха изпълнени с мечти за нея. Тя определено бе недовършена работа.

Проумяваше, че е напълно възможно да го отблъсне, но поне трябваше да е наясно.

— Започва се — измърмори Марк и влезе във входа. Забеляза две писма, адресирани до нея, да лежат на масичката, и ги взе. Стисна ги в лявата си ръка, изкачи първата площадка и спря пред яркочервената врата с месингов номер 45. Питаше се какво го очаква зад нея: бъдещо щастие или… Пренебрегна второто, решен да мисли позитивно.

Тогава се промъкна друго съмнение. Ами ако вътре имаше някой с нея? В края на краищата беше уикенд. Повдигна му се при тази мисъл, но имаше само един начин да разбере. Натисна звънеца.