Еню Кювлиев
Чичо Пей и Асма Бей (8) (Веселите приключения на две българчета)

Чичо Пей и Асама Бей отново в село
Боньо Хаджи Михалакев

Баба Марта беше раздигала мъгли по чуките, когато се чу, че по Великден Дуньо и Пейчо ще се върнат в село. Каква радост беше тогава по нас, децата! Почнахме често да се сбираме на мегдана, пред къщата на Хаджи Михалакя, или стоехме с часове в Зайова лъка да кроим, как да посрещнем нашите весели приятели, които сега бяхме обикнали още повече.

Така сбрани, по-големите ни разправяха за всичко, което Дуньо и Пейчо бяха сторили в Търново: за гъските на Поликсена, за битото гърче Йорго, за дребната риба, за Юмер циганчето. Тези истории донасяха от Търново пазарджиите. И какви ги не разправяха. Но где може човек да ги запомни всичките? Пък и нали минаха години оттогава и пуста моя памет къса, половината съм изпозабравил.

Докъде Великата среда все за Пейча и Дуня ни беше приказката. Ала на края се улисахме във великденските яйца и ги забравихме. Пък, може би, само аз да бях ги забравил.

Ала в събота, след пладне, другари дойдоха и ми обадиха, че чаканите гости пристигнали. Привечер на мегдана се сбраха децата на цялото село. Един през друг, те се надваряха да питат Пейча и Дуня за туй, за онуй, а някои ги молеха да им разкажат за циганчето, за гърчето, за Поликсеновите гъски. А двамата герои се усмихваха добродушно и думаха:

— Чакайте! То не са приказки, които могат изведнаж да се изприкажат. Днес малко, утре малко, така ще стане тя, ако не искате да оставаме до късни нощи.

И гледаме Дуньо държи едно черно, лъскаво гардже, с две бели пера на едното крило.

— Но за гарджето ще ви разкажа друг път. То дърто, като попрехвърли, не може да разправя под ред. Днес бях намислил да ви разправя за Боня — най-малкия син на Хаджи Михалакя.

Ей-й-й, много проклето дете беше тоя Боньо! Също като баща си. Колкото пъти е гонило и мен и другарите ми с каракачанското куче. А какво куче беше то! Звяр! По-голямо от мечка и зло, зло, като стръвница. Погне ли те, докато те не ухапе, или съдере гащите, не те оставя. Ако пък някак си се откопчиш, като се върне в къщи, до вечерта не може да се успокои проклетото: скимти ядосано, потреперва и очите му все към пътя, дано те види пак.

Да ви разправя, на Великия петък каква пакост стори Боньо с това зло куче. Заиграл се край техния плет него ден Сивенчо — сирачето. Ровил си в пръстта. Поднички си правел.

Видял го отнякъде Боньо. Отвързал полека каракачанското, че като викнал — „Дръж, Каракачан!“

Спуснало се онова ми ти люто куче, и докато Сивенчо се накани да избяга, Каракачанът го навалил. Харно, че сирачето легнало и изпищяло. Когато човек легне, кучетата по-малко налитат. Ухапало го беше на две места. Дядо Матей, който по това време минал оттам, го отървал.

* * *

На първия ден на Великден се бяхме събрали в Зайова лъка. Дуньо и Пейчо ни разправяха за живота си в Търново, и ние със зяпнали уста ги слушахме.

По едно време — гледаме — Боньо Хаджи Михалакев се върти наблизу и току се оглежда. Разбрахме, че се кани да дойде при нас, но се оглеждаше, да го не види баща му, защото и той, като моят дядо, не даваше на Боня да дружи с Дуня и Пейча. Чичов Насьо се сети, и докато Боньо се реши да дойде, разправи на Дуня и Пейча за Сивенча. Пейчо и Дуньо нищо не казаха. Само стиснаха зъби и погледнаха с бялото на очите си Боня, който беше наближил.

Като дойде, без някой да го пита, Боньо започна да се хвали, че на Великата сряда ходил с баща си в Търново, че баща му му купил нови дрехи, с които се беше наконтил сега и че видял, как учат турския аскер да се бие.

Пейчо и Дуньо мълчаха и го слушаха. Слушахме го и ние. По едно време Дуньо скочи. Всички помислихме, че става да набие Боня, но той го отмина и се загуби към село. Ходѝ, където ходѝ, след малко донесе пълен калпак с червени яйца.

— Без малко щях да забравя, — рече той, като дойде. — Хем отзарана ми беше на ум. Чакайте да ви раздам по едно червено яйце и се чукнем за здраве и за много години.

И започна да ни раздава яйцата. Всекиму даде по едно яйце. Когато дойде редът на Боня — нему даде две. Това много ни зачуди. И криво ни стана. Когато Дуньо скочи, ние помислихме, че ще го натупа за Сивенча, а той хем не го бутна, хем му дава две яйца. След това започнахме да борим яйцата и ги ядем. През всичкото време на Дуня очите бяха все в Боня. И гледаме го, все около него се върти. А когато Боньо се накани да се чука, Дуньо го спря.

— Ти, Бончо, няма да се чукаш, а ще занесеш яйцата в къщи да ги покажеш на баща си. Кажи му, че ние с Пейча сме ти ги дали, та да не ни гони с Каракачана.

— А-а-а, не ща! Тате ще ме бие, ако научи, че съм бил при вас в Зайова лъка.

— Ти му кажи, че в път сме те срещнали и сме ти ги дали.

— Бива! — съгласи се Боньо, — и мушна яйцата в джебовете на новите си панталони.

Седяхме, колко седяхме, по едно време Дуньо рече:

— Чуйте, момчета! В Търново правихме кундури и папуци за турския аскер. Скоро ще има война с московците. Цял ден аскерът лази по Света гора да се учи, как да се бие с русите. Месеци вече ги карат да се мъкнат нагоре по баирите. Учат ги да се тулят зад храстите и им показват, как да издебват и удрят в гръб омразните московци. Сега, чуйте!

За нас ще се бият братята руси. Нас ще дойдат да освободят. Затова и ние трябва да им помагаме, когато стане нужда. Веднага всеки да си отсече по една тояга за пушка. Чичо Пей ще ви учи да въртите пушка като турския аскер. Думат из Търново, че когато дойдат русите, на всеки българин ще дадат по една нова-новеничка пушка, лъскава като пилешки очи.

Чичо Пей веднага разбра, че Дуньо крои нещо и рече: — Я-а-а, аз ще ви уча!

— Хайде! — викна радостно Боньо.

Като пилци се пръснахме по върбите. Навършихме цяла камара крехки върбови клони.

Докато ние кършихме клоните, Дуньо разправяше нещо на Пейча и се смееше.

— Донесете клоните при мене! — заповяда Пейчо, като видя, че слязохме от върбите.

Донесохме ги. Той извади габровския нож и окастри на всеки по една суровица за пушка. След това ни каза, как се носят пушките в ръка и на рамо, накара ни да походим малко в ред, като войници, и на края рече:

— Най-напред ще ви науча, как се превземат високи места и как се дебне неприятел. Нашето место е планинско. Такива места се превземат с лазене по корем и на ребро.

Па ни сведе низко в реката към Кечовия мешелък.

— Легни! — изкомандва той, като стигнахме. — Не по гръб, бе! — поправи едного той и продължи:

— Сега напред — лазешком!

Ние се повлякохме бавно нагоре по мешелъка.

— Омаляхте ли? — попита ни по едно време той. — Обърнете се сега на ребро. На дясното. Ха така! Сега вземете пушките в лява ръка. Тъй! Ха сега, подпирайте се на тях и на десния лакът и се присурвайте нагоре!

Сурнахме се, колкото се сурнахме ту на лявата, ту на дясната страна. Прибягвахме, залягахме зад дъбички и храсти.

Всички бяхме забравили новите си дрехи: толкова се бяхме увлекли в учението. По едно време Бончо на Хаджията като изрева, че като скочи и запоглежда ту единия си джеб, ту другия. А от тях течаха размазаните яйца, които Дуньо му беше дал и които били боядисани неуварени.

— Олеле, мале! — дереше се Боньо, — отидоха ми френските гащи!

— А не отидоха ли гащите на Сивенча сирачето, когато насъска Каракачана, бе чорбаджийско чедо? Малко ти е това, — викна ядосано Пейчо и присегна да го наложи с големите си шамари. Ала Дуньо го хвана за ръката и рече:

— Не бива, Чичо Пей! Грехота е да се бие на такъв ден. Стига му това. И нека благодари Богу, че го срещнахме на голям ден — Великден. Но ако се опита пак да стори някому зло, тогава главата му лошо ще пати.

Боньо ревешката си тръгна с изцапани ръце и панталони към къщи, а ние напуснахме Кечовия мешелък и отидохме към Пейчовата воденица.